Яна Телер
Нищо (4)

IV

Един камък, два камъка, много камъни.

Всички бяха струпани в количката, която Свети Кай прикачваше към велосипеда си всеки вторник следобед, за да разнася местния вестник, и първата сряда на месеца, за да разкарва църковния бюлетин. Бяхме ги събрали на реката, където бяха големи и кръгли, и количката стана тежка като мъртъв кон.

Щяхме да ги хвърляме всички.

— Всеки най-малко по два — разпореди се Ян-Йохан.

Оле следеше никой да не изпусне реда си. Дори Хенрик Гадняра беше повикан и надлежно си получи двата камъка, но нито един от тях не се и доближи до целта. Майкен и Софи не се справиха кой знае колко по-добре.

— Значи нищото ви е уплашило, а? — кресна Пиер Антон, докато наблюдаваше жалките опити на Рике-Урсула да мята камъните, които се приземяваха в живия плет.

— Ти си там, горе, само защото баща ти си мисли, че още сме шейсет и осма година! — провикна се Големия Ханс, който замери дървото с камък.

Той удари една слива, която се пръсна във всички посоки.

Ние се изкикотихме.

Аз се изсмях заедно с всички останали, макар и да знаех, че това изобщо не е вярно. Бащата на Пиер Антон и другите в комуната отглеждаха екологично чисти зеленчуци, изповядваха екзотични религии, вярваха в духове, в алтернативната медицина и в ближните. Но това не беше вярно по друга причина. Не беше вярно, защото бащата на Пиер Антон ходеше късо подстриган, работеше в компютърна фирма и си беше съвсем в крак с времето — всичко това нямаше нищо общо с шейсет и осма година и с Пиер Антон.

— Баща ми изобщо не си мисли такива неща, аз също — кресна Пиер Антон, както бършеше сливата, размазана по ръката му. — Седя си тук в нищото. И е по-добре да седиш в нищото, отколкото в нещо, което не е нищо.

Беше рано сутринта.

Слънцето печеше от изток, право в очите на Пиер Антон. Ако искаше да ни види, той трябваше да ги закрие с длан. Ние стояхме с гръб към слънцето, около количката на отсрещния тротоар. Извън обхвата на Пиер Антон и неговите сливи.

Не му отговорихме.

Беше ред на Рикард. И той запрати камък, който се удари с все сила в ствола на дървото, вторият пък просвистя сред листата и сливите и се размина на косъм с лявото ухо на Пиер Антон. После дойде моят ред. Никога не съм била добра в мятането, но бях ядосана и преизпълнена с решимост, затова, макар и първият ми камък да се озова в живия плет, при камъка на Рике-Урсула, вторият изтрополи точно по клона, на който седеше Пиер Антон.

— Ей, Агнес — викна ми той отгоре. — Толкова ли ти е трудно да повярваш, че нещо има смисъл?

Запратих и трети камък и този път явно бях одраскала Пиер Антон, защото чухме рев и за миг горе на дървото настъпи тишина. После и Оле метна камък, но прекалено високо и прекалено надалече и Пиер Антон се разкрещя отново:

— Ако доживеете до осемдесет години, ще сте проспали трийсет от тях, девет ще сте ходили на училище и ще сте си писали домашните, почти четиринайсет ще сте работили. Вече сте прекарали над шест години в това да сте малки деца и да си играете, след време ще ви се съберат най-малко дванайсет в това да чистите вкъщи, да готвите и да си гледате децата, излиза, че разполагате най-много с девет години да живеете. — Пиер Антон хвърли във въздуха една слива. Тя описа лека дъга и тупна в канавката. — И искате да прекарате тези девет години в това да се преструвате, че сте станали нещо в маскарад, който не означава нищо, вместо още сега да започнете да се наслаждавате на тези девет години.

Той откъсна от дървото още една слива и както седеше доволно между два клона, сякаш я претегли в дланта си. Отхапа доста от нея и се засмя. Плодовете вече бяха узрели.

— Не е маскарад! — кресна Оле и се закани с юмрук на Пиер Антон.

— Не е маскарад! — присъедини се и Големия Ханс, който метна още един камък.

— Защо тогава всички се преструват, че онова, което не е важно, е много важно, а истински важното изобщо не е важно? — Пиер Антон се засмя и прокара ръка по лицето си, за да избърше сока, потекъл от сливата по брадичката му. — Как става така, че е толкова важно да казваме „моля“, „благодаря ти“, „добър ден“ и „как си“, при положение че не след дълго никой от нас вече няма да прави нищо и всички знаят, че вместо това могат да си седят тук, да ядат сливи, да гледат как светът минава покрай тях и да свикват да са част от нищото?

Камъните на Свети Кай полетяха бързо един след друг.

— Щом нищо няма смисъл, значи по-добре да не правиш нищо, отколкото да правиш нещо. Особено пък ако това нещо е да мяташ камъни, защото не ти стиска да се покатериш на дървото.

По сливата от всички посоки се посипаха камъни. Бяхме забравили, че е имало ред кой кога да ги мята. Сега вече всички ги хвърляхме едновременно, не след дълго Пиер Антон нададе рев и след като падна от дървото, се приземи с трясък на тревата зад живия плет. А това бе само добре дошло за нас, защото камъните бяха свършили и ставаше късно. Свети Кай трябваше да отскочи до тях с количката и велосипеда, ако искаше да стигне преди звънеца в училище.

На другата сутрин, докато минавахме на път за училище покрай дървото, на него беше спокойно.

Пръв улицата прекоси Оле. След това мина и Големия Ханс, който скочи тромаво и откъсна две сливи заедно с листата и с мощен вик, и когато пак не последва реакция, го последвахме и ние — всички ликувахме.

Бяхме победили!

Победата е сладко нещо. Победата е. Победа.

 

 

След два дни Пиер Антон пак седеше на сливата с лепенка на челото и сипеше остроумни забележки:

— Дори и да усвоите нещо и да решите, че сте добри в него, все ще се намери някой, който да е по-добър.

— Млъквай! — креснах му аз. — Аз ще бъда нещо, което си заслужава! Ще бъда и известна в цял свят!

— Не се и съмнявам, Агнес. — Гласът на Пиер Антон беше мил, едва ли не състрадателен. — Ще станеш модна дизайнерка, ще ситниш на високи токове, ще се преструваш, че наистина си нещо, ще се постараеш и другите да си мислят, че са нещо, стига да носят дрехи с твоята марка. — Той поклати глава. — Но ще установиш, че не си нищо друго, освен клоун в бездарен цирк, където всички се опитват да се убедят помежду си, че е жизненоважно една година да изглеждаш така, а друга — иначе. Освен това ще установиш, че славата и широкият свят са извън теб, а вътре, каквото и да правиш, няма и никога няма да има нищо.

Огледах земята, никъде нямаше камъни.

— Млъквай — изпищях, но Пиер Антон продължи:

— Защо още сега не признаеш, че нищо няма смисъл, и просто не се наслаждаваш на нищото?

Показах му среден пръст.

Пиер Антон само се засмя.

Вбесена, сграбчих за ръката Рике-Урсула, защото тя ми беше приятелка със синя коса и шест дебели плитки, а това определено си беше нещо.

Синя, по-синя, най-синя. Ако майка ми не бе забранила изрично, и моята коса щеше да бъде синя. Сега обаче бях принудена да се задоволявам само с шестте плитки, които при моята перушинеста рядка коса не изглеждаха особено внушително, но пак бяха нещо.

 

 

Само след няколко дни Ян-Йохан отново ни събра на футболното игрище.

Нямаше добри предложения, затова пък имаше колкото искаш лоши. Вече никой не слушаше Оле и ако той не беше най-силният в класа — поне откакто Пиер Антон напусна училище — сигурно щяхме да му се нахвърлим.

Тъкмо се канехме да се разотидем, понеже така и така не можехме да измислим нищо, когато напред излезе Софи.

— Трябва да докажем на Пиер Антон, че все нещо има смисъл — беше единственото, което каза тя.

Беше предостатъчно, всички разбрахме веднага, че трябва да направим точно това.

Заехме се още на другия ден следобед.