Яна Телер
Нищо (3)

III

Сливата е с много клони.

С много клони дълги.

С прекалено много клони дълги.

 

 

Училището в Теринг бе голямо, квадратно и сиво като бетон. Беше на два етажа и всъщност си беше грозно, но малцина имаха време да мислят за това, особено пък сега, когато внимавахме да не мислим какво казва Пиер Антон.

Но точно във вторник сутринта, на деветия ден от новата учебна година, грозотата на училището се стовари върху нас като цяла шепа от горчивите сливи на Пиер Антон.

Влязох заедно с Ян-Йохан и Софи в училищния двор, точно зад нас вървяха Рике-Урсула и Герда — още щом завихме зад ъгъла и видяхме сградата на училището, всички замълчахме. Трудно е да го обясня, но Пиер Антон сякаш ни беше отворил очите. Сякаш нищото, за което крещеше от дървото, ни бе настигнало по пътя и бе дошло първо в двора.

Училището беше толкова сиво, грозно и ръбато, че едвам си поемах въздух — изведнъж то сякаш бе самият живот, който не би трябвало да изглежда така. Прииска ми се неудържимо да изтичам обратно на „Теринг“ 25, да се кача при Пиер Антон на дървото и да гледам небето, докато се превърна в част от пустотата, от нищото и никога вече да не ми се налага да мисля.

Но от мен се очакваше да стана нещо, някой, затова не изтичах никъде, само погледнах на другата страна и забих нокти в дланта си, докато не ме заболя силно.

Ухилена врата… Отвори се! Затвори се!

 

 

Не само аз усетих зова на пустотата.

— Трябва да направим нещо — прошепна Ян-Йохан, за да не го чуят другите седмокласници отпред.

Ян-Йохан свиреше на китара и пееше парчетата на „Бийтълс“ почти като тях.

— Да — пошушна Рике-Урсула, за която подозирах, че си пада по Ян-Йохан.

Герда веднага се изкикоти и разсече с лакът въздуха.

— Но какво? — казах през шепот и аз и ускорих крачката.

Децата от другата паралелка се бяха приближили притеснително, сред тях бяха и грубияните, които, паднеше ли им случай, замерваха момичетата с ластици и сух грах, а както личеше, съвсем скоро такъв случай щеше да се появи.

В часа по математика Ян-Йохан прати на всички бележка и след училище целият клас се събра на футболното игрище. Там бяха всички без Хенрик, защото Хенрик беше син на учителя по биология, а ние не искахме да се излагаме на риск.

 

 

В началото ми се стори, че само протакаме, говорим за други неща и се правим, че не мислим за едно и също. Но накрая Ян-Йохан се изправи и ни каза едва ли не тържествено да внимаваме.

— Не може да продължава така — започна той, така и завърши, след като набързо съобщи каквото всички знаехме и без него: не може и занапред да се преструваме, че нещо има смисъл, докато Пиер Антон седи на дървото и крещи, че всичко е безсмислено.

Току-що бяхме преминали в седми клас, всички бяхме наясно с нещата, познавахме света и си давахме сметка, че е важно как изглежда нещо, а не какво всъщност е.

При всички положения, най-важното бе да станем някой. И макар че този някой засега ни изглеждаше твърде смътен и неясен, той със сигурност нямаше нищо общо с това да седиш на дърво и да мяташ на улицата сливи.

Ако Пиер Антон си въобразяваше, че ще промени мнението ни, дълбоко грешеше.

— Ще слезе, щом дойде зимата и сливите свършат — каза Хубавата Роза.

Това не помогна особено.

Първо, слънцето все така напичаше от небето и зимата изглеждаше доста далече. Второ, нямахме причини да смятаме, че и да е зима, и да свършат сливите, Пиер Антон няма да остане на дървото. Единственото, което трябваше да направи, бе да се облече топло.

— Ами, набийте го.

Казах го на момчетата — беше очевидно, че те трябва да се заемат с това, въпреки че и ние, момичетата, можехме да го изподраскаме.

Момчетата се спогледаха.

Не смятаха, че е разумно. Пиер Антон беше як и едър, с лунички по носа, който бе чупен веднъж в пети клас, когато той се бе сбил в града с един деветокласник. Въпреки счупения нос беше победил. Момчето от девети клас бе пратено със сътресение на мозъка в болница.

— Не е хубаво да се бием — отсече Ян-Йохан и другите момчета кимнаха, с което веднага сложиха край на спора, нищо че така вероятно позагубиха уважението на момичетата.

— Хайде да се помолим на Господа — предложи Свети Кай, чийто баща — пък и майка, бяха някакви важни клечки във Вътрешната мисия^[1].

— Млъквай, Кай! — изсъска Оле.

После ощипа Свети Кай толкова силно, че той със сигурност нямаше как да млъкне и писна като шопар с подпалена глава, та се наложи ние, останалите, да издърпаме Оле — само това оставаше с тези врясъци да привлечем вниманието на охраната.

— Можем да се оплачем — предложи Малката Ингрид, която беше толкова дребна, че понякога изобщо не я забелязвахме.

Днес обаче я забелязахме и извикахме в един глас:

— На кого?

— На Ескилдсен. — Малката Ингрид видя учудените ни погледи. Ескилдсен беше класният ни ръководител, ходеше с черен шлифер и златен часовник и изобщо не му се занимаваше с нас. — Тогава на директора — допълни тя.

— На директора! — възкликна Оле и сигурно щеше да ощипе и Малката Ингрид, ако Ян-Йохан не бе побързал да застане между тях.

— Не можем да се оплачем на Ескилдсен и на директора, не можем да се оплачем на никого от възрастните, защото, оплачем ли се, че Пиер Антон седи на дървото, ще се наложи да обясним защо се оплакваме. И какво говори Пиер Антон. А не можем да го направим, понеже възрастните ще откажат да признаят, че нищо няма смисъл и всички се преструват.

Ян-Йохан разпери ръце и ние си представихме всички експерти, педагози и психолози, които щяха да дойдат, да ни оглеждат, да разговарят с нас и да ни вразумяват, докато накрая се предадем и отново започнем да се преструваме, че нещо наистина има смисъл.

Ян-Йохан беше прав: това си бе загуба на време, която нямаше да донесе нищо.

 

 

Всички мълчахме.

Вдигнах очи към слънцето, после се взрях в белите врати без мрежи на футболното игрище, в кръга за тласкане на гюле отзад, в матраците за скоковете на височина и в пистата. Откъм буковете по края подухваше лек ветрец, който минаваше по футболното игрище — изведнъж ми се стори, че сме в час по физкултура, че е ден като всички останали, и бях напът да забравя защо трябва на всяка цена да свалим от дървото Пиер Антон. Какво толкова, нека си седи там и си крещи, докато изгние — помислих си. Не казах нищо. Мисълта беше вярна само в мига, докато бе мисъл.

— Хайде да го замерваме с камъни — предложи Оле и последва дълго обсъждане откъде да намерим камъни, колко големи да бъдат и кой да ги хвърля, понеже идеята беше добра.

Добра, по-добра, най-добра.

Друга нямахме.