Яна Телер
Нищо (25)

XXV

Изоставената дъскорезница горя цяла нощ и малко на другия ден.

После вече я нямаше.

 

 

Отидох късно сутринта. Повечето от останалите вече бяха там. Поздравихме се, но не си казахме нищо.

Огледах каквото беше останало: тлеещи развалини.

Нямаше как да определиш кое е било дъскорезница и кое — купчина смисъл. Ако не броим овъглените останки от стени, всичко се беше превърнало на пепел.

Един по един дойдоха и другите и не след дълго се събрахме целият клас. Никой не каза нищо. Дори на родителите, на полицията и на местния вестник, дори на хората от музея в Ню Йорк. Световната преса не се появи, но и да се беше появила, и на нея нямаше да кажем нищо.

Никой не попита за Пиер Антон и трябваше да мине известно време, докато свържат изчезването му предния ден с пожара в дъскорезницата. Досетиха се чак късно вечерта, когато на мястото на пожара откриха овъглените му останки. Недалеч от онова, което преди бе купчината смисъл.

Никой не възрази, когато в полицията решиха, че Пиер Антон е подпалил купчината смисъл и изоставената дъскорезница, понеже не е могъл да преглътне, че сме намерили смисъла и сега сме известни. Жалко само, че и той бил попаднал в клопката на пламъците.

 

 

Отидохме на погребението.

Някои дори си поплакахме.

Според мен искрено. Знам, защото плаках и аз. Изгубихме парите от музея, понеже никой не се беше сетил да застрахова купчината смисъл. Но друга бе причината да плачем. Плакахме, защото беше много тъжно и много красиво с толкова цветя, сред тях и белите рози от класа ни, защото лъскавият гладък бял ковчег, който изглеждаше малък, нищо че бе два пъти по-голям, отколкото на невръстния Емил Йенсен, проблясваше, направо грееше заедно със светлината, отразена в очилата на бащата на Пиер Антон, защото музиката проникна вътре в нас, разрасна се и започна да напира навън, а не можеше да излезе. Ето как беше, независимо дали вярвахме в Бога, за когото пеехме, или в някой друг, или изобщо не вярвахме.

Плакахме, защото бяхме изгубили нещо, а друго бяхме спечелили. И защото боли и да губиш, и да печелиш. И защото знаехме какво сме изгубили, а още не можехме да изразим с думи какво сме спечелили.

След като белият гладък ковчег на Пиер Антон беше спуснат в земята и се събрахме в комуната на „Теринг“ 25, където господин Ескилдсен, бащата на Пиер Антон и още неколцина души, които не познавахме, но за които се досещахме, че са му роднини, казаха какви ли не хвалебствени неща за един Пиер Антон, когото никой от нас не познаваше, ние отидохме в изгорялата дъскорезница.

Смятахме, че според другите няма да е прилично точно в този ден да се срещаме в дъскорезницата, затова за пръв път от месеци тръгнахме по трима и поехме по различни пътища.

Мястото вече не тлееше.

Огънят беше угаснал, бяха останали само пепел и овъглени стени, студени и сивкавочерни. Там, където преди бе купчината смисъл, пепелта изглеждаше малко по-дебела, макар че няма как да съм сигурна. Всичко беше осеяно с парчета от покрива и каквото беше останало от стълбовете и гредите. Поразчистихме, като си помагахме един на друг. Работата беше тежка и мръсна и станахме целите черни — дори под дрехите.

Говорехме възможно най-малко. Само показвахме с движение на ръката или сочехме, когато някой трябваше да хване другия край на гредата или на камъка.

От контейнерите за боклук наблизо взехме празни бутилки, пластмасови съдове и кибритени кутийки, всичко, което можеше да ни свърши работа, а Софи изтича до тях и донесе, каквото откри, така че имаше съд за всеки.

Събрахме с ръце пепелта.

Затворихме старателно в съдовете сивкавата пихтия — единственото, което бе останало от смисъла.

 

 

Пазехме ги като зеницата на окото: Пиер Антон вече не ни крещеше от дървото на „Теринг“ 25, но минехме ли оттам, все ни се струваше, че го чуваме.

— Умираме толкова лесно, защото смъртта няма смисъл — крещеше той. — А смъртта няма смисъл, защото и животът няма смисъл. Но вие се забавлявайте!