Яна Телер
Нищо (24)

XXIV

Първа му се нахвърли Софи и ако ние, останалите, не се бяхме намесили, Пиер Антон щеше да й се отскубне лесно. Но ние се намесихме. Пръв я последва Ян-Йохан, сетне Хюсеин, след това Фредерик, Елиз, Герда, Анна-Ли, Свети Кай, Оле и Големия Ханс и накрая вече нямаше място, откъдето да риташ и да удряш Пиер Антон.

Не знам дали е било страшно.

Сега, като се връщам назад, явно наистина е било много страшно. Но не го помня като такова. Помня го като бъркотия. И като нещо добро. Имаше смисъл да удряме Пиер Антон. Имаше смисъл да го ритаме. Това беше важно, въпреки че той бе повален на пода, не можеше да се защити, а накрая не се и опитваше.

Именно той ни бе отнел купчината смисъл, както преди това ни бе отнел смисъла. За всичко бе виновен той. Че Ян-Йохан е загубил десния си показалец, че кучето е мъртво, че Свети Кай е осквернил своя Исус, че Софи е изгубила невинността си, че Хюсеин е изгубил вярата си, че…

Той беше виновен, че сме изгубили желание за живот, вкуса към бъдещето и сега вече сме на предела.

Единственото, за което бяхме сигурни, бе, че виновен е Пиер Антон. И че ще му отмъстим.

Не знам в какво състояние е бил Пиер Антон, когато си тръгнахме от дъскорезницата.

Знам обаче как изглеждаше, макар и да не казах в полицията.

Лежеше изкривен, с прекършен врат, с посиняло и отекло лице. От носа и устата му течеше кръв, обагрила и ръката, с която той се бе опитал да се предпази. Очите му бяха затворени, но лявото бе изскочило и изглеждаше странно криво под пукнатата вежда. Десният му крак беше счупен и се бе огънал под неестествен ъгъл, левият му лакът сочеше в странна посока.

Беше тихо, когато си тръгнахме, и не казахме довиждане.

Нито на Пиер Антон, нито помежду си.

Същата нощ изоставената дъскорезница изгоря до основи.