Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Intet, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 6гласа)

Информация

Сканиране
art54(2023 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka(2023 г.)

Издание:

Автор: Яна Телер

Заглавие: Нищо

Преводач: Емилия Любенова Масларова

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Лабиринт

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман (не е указано)

Националност: датска (не е указано)

Печатница: „Симолини 94“

Излязла от печат: 26.08.2016 г.

Редактор: Слава Александрова

Художник: Иван Масларов

Коректор: Ива Колева

ISBN: 978-619-7055-30-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18351

История

  1. —Добавяне

II

Пиер Антон напусна училище в деня, когато разбра, че не си струва да правиш нищо, защото нищо няма смисъл.

Ние, другите, останахме.

И въпреки че учителите хвърлиха доста усилия да поразчистят след Пиер Антон и в класната стая, и в главите ни, малко от Пиер Антон остана вътре в нас. Може би точно заради това се получи така.

 

 

Беше втората седмица на август. Слънцето напичаше, правеше ни мудни и раздразнителни, асфалтът полепваше по подметките на маратонките ни, а ябълките и крушите бяха узрели дотолкова, че лягаха удобно в ръката ни — само да ги мяташ. Вървяхме със сведени глави.

Беше първият учебен ден след ваканцията. Класната стая миришеше на миещи препарати и на седмици пустота, прозорците, чисти и лъснати, отразяваха светлината, а черната дъска още не бе покрита с тебеширена прах. Чиновете стояха два по два в редици, прави като болнични коридори, както само този ден в годината. 7а клас.

Седнахме по местата си, без да се престрашаваме да нарушаваме познатия ред.

Има време за всичко. За по-добри неща, за малко хаос. Но не и днес!

Ескилдсен ни посрещна със същата шега, която повтаряше от години.

— Порадвайте се на този ден, деца — заяви той. — Нямаше да има ваканция, ако нямаше училище.

Засмяхме се. Не че беше смешно, смешното бе, че го казва.

 

 

Точно тогава Пиер Антон се изправи.

 

 

— Нищо няма смисъл — оповести той. — Знам го отдавна. Затова не си струва да правиш нищо. Разбрах го току-що.

Спокоен и съсредоточен, той се наведе и прибра в чантата всичко, което преди малко беше извадил. Кимна безразлично за довиждане и излезе от класната стая, без да затваря вратата след себе си.

Вратата се усмихваше. За пръв път я виждах да го прави. Пиер Антон я остави отворена — като ухилена бездна, която, ако го последвах, щеше да ме погълне заедно с него. На кого се усмихваше? На мен, на нас. Огледах класа. Неловкото мълчание ми подсказа, че са го усетили и другите.

От нас обаче се очакваше да станем нещо.

Да станем нещо, което ще рече да станем някой, ала никой не го казваше на висок глас. Но то не оставаше и неизречено. Долавяше се във въздуха, във времето, в оградата около училището и във възглавниците ни, в плюшените играчки, които ни бяха служили толкова вярно, а сега съвсем несправедливо лежаха захвърлени и събираха прах по тавани и мазета.

Досега не му обръщах внимание. Но ухилената врата на Пиер Антон ми го показа. Още не го осъзнавах с разума си, иначе го знаех.

Изведнъж се уплаших. Уплаших се от Пиер Антон.

Уплашена, много уплашена, още по-уплашена.

 

 

Живеехме в Теринг[1], предградие на най-обикновен провинциален град. Не точно тузарско, но почти. Често ни го напомняха. Никой не го казваше на висок глас, но то не оставаше и неизречено. Боядисани в жълто спретнати тухлени домове и червени къщи, опасани с градини, долепени една до друга съвременни сивкавокафяви сгради с цветя отпред, както и жилищни блокове, там живееха онези, с които не си играехме никога. Имаше и обковани с дъски стари къщи, а също и ферми, които вече не бяха ферми, понеже градът бе превзел земите им, и някои по-внушителни бели постройки за онези, които бяха по почти тузари от нас.

Училището се намираше на ъгъла на две улици. Всички без Елиз живеехме на улица „Теринг“. Случваше се Елиз да мине по по-дългия път, само и само за да отиде на училище с нас, останалите. Поне докато Пиер Антон не напусна.

Пиер Антон живееше с баща си и с другите от комуната в стара ферма на „Теринг“ номер 25. Баща му и всички в комуната бяха хипари, които смятаха, че още сме шейсет и осма година. Така поне твърдяха родителите ни и макар и да не разбирахме какво означава това, го повтаряхме и ние.

В градината отпред, при улицата, имаше слива. Дървото беше високо, старо и чепато, беше се надвесило над живия плет, за да ни изкушава с прашните си едри сливи, които никой от нас не можеше да стигне. Други години скачахме, за да си наберем. Сега престанахме да го правим.

Пиер Антон напусна училище, за да седи на дървото и да ни замерва с неузрели сливи. Някои ни улучваха. Не защото Пиер Антон се целеше в нас — той заяви, че не си струвало. Просто по една случайност.

Освен това ни крещеше.

— Всичко е загуба на време — извика един ден. — Всичко започва, за да завърши. В мига, когато сте се родили, сте започнали да умирате. Така е с всичко.

— Земята е на четири милиарда и шестстотин милиона години, а в най-добрия случай вие ще доживеете до сто — изкрещя той друг ден. — Изобщо не си струва усилията. — Сетне продължи: — Всичко е един голям маскарад, всичко е преструвки и надпревара кой ще се преструва най-добре.

Нищо не подсказваше, че Пиер Антон е най-умният от нас, но дълбоко в себе си го знаехме. Той беше проумял нещо. Макар и да не смеехме да го признаем. Нито пред родителите си, нито пред учителите, нито помежду си. Дори пред самите себе си. Не искахме да живеем в света, за който ни говореше Пиер Антон. Щяхме да станем нещо, да бъдем някой.

Ухилената врата нямаше да ни примами.

В никакъв случай! За нищо на света!

Ето как ни хрумна тази мисъл. Е, не точно на нас, защото всъщност Пиер Антон ни тласна към нея.

Една сутрин Софи бе улучена по главата от две твърди сливи, които я удариха една след друга, и тя направо се вбеси на Пиер Антон, задето само седи на дървото и ни чете лекции.

— Ти не правиш друго, освен да седиш там и да зяпаш. Нима е по-добре така? — кресна тя.

— Изобщо не зяпам — възрази спокойно Пиер Антон. — Гледам небето и свиквам да не правя нищо.

— Дрън-дрън — викна гневно Софи и метна една пръчка по Пиер Антон на дървото.

Тя се приземи върху живия плет, доста далеч от него.

Пиер Антон се засмя, изкикоти се толкова силно, че сигурно го чуха чак в училището.

— Щом има нещо, заради което си струва да се разстройваш, значи със сигурност има и нещо, заради което си струва да се радваш. А щом има нещо, заради което си струва да се радваш, със сигурност има нещо, което има смисъл. Но такова нещо няма! — Той повиши леко глас и ревна: — След няколко години всички вие ще бъдете мъртви и забравени, ще бъдете едно нищо, така че не е зле да започнете да свиквате.

 

 

Точно тогава проумяхме, че трябва да свалим на всяка цена Пиер Антон от сливата.

Бележки

[1] Измислено селище, името идва от глагол, който означава „разяждам“. — Б.пр.