Яна Телер
Нищо (13)

XIII

Едвам намирам сили да кажа какво трябваше да даде Софи. Беше нещо, което ще хрумне само на момче, и бе толкова отблъскващо и грубо, че почти всички се застъпихме за нея. Самата Софи не каза почти нищо, само повтаряше не, не, не и клатеше глава, ние, другите, също.

Големия Ханс беше безпощаден.

А и ние нямаше как да не признаем, че всички сме били неотстъпчиви, когато го принудихме да докара неоновожълтия си велосипед.

Възразихме, че не е същото.

— Откъде знаете, че неоновожълтият велосипед не значи за мен точно толкова, колкото невинността — за Софи?

Нямаше откъде да знаем.

И въпреки че имахме съмнения, накрая се съгласихме на другата вечер Големия Ханс да й помогне да се раздели с нея в старата дъскорезница. Четири от момчетата щяха да останат, за да помагат, ако се наложи. Другите щяхме да бъдем отпратени по домовете си — да не би да й се притечем на помощ.

 

 

Денят в училище беше ужасен.

 

 

Пребледняла като стените в класната стая, Софи седеше на чина и не казваше нищо дори когато някои от момичетата се опитваха да я утешат. Другите не дръзвахме да изречем и дума, нито пък да се замислим какво ще се случи със Софи и това бе още по-лошо и от онези пъти, когато вдигахме врява, понеже Ескилдсен не помнеше някога всички да сме били едновременно толкова кротки в час. Започна да се усъмнява и подметна, че още от началото на учебната година се държим странно. Беше прав, но за щастие, не го свърза с празния чин на Пиер Антон. Не съм сигурна, че щяхме да издържим, ако беше отворил дума за Пиер Антон.

Докато Ескилдсен ни опяваше и опяваше за странното ни поведение от август насам, се извърнах да погледна Софи. Едва ли щях да я упрекна, ако в този момент ни беше натопила. Но тя не го направи. Седеше напълно неподвижно, с лице, бледо като ковчега на малкия Емил, когато той е бил нов, и въпреки това спокойна и едва ли не съсредоточена, каквито, струва ми се, са и светиците пред прага на смъртта.

Замислих се как всичко е започнало и как Пиер Антон продължава да ни крещи горе от дървото сутрин, следобед и всеки път, когато минем покрай „Теринг“ 25. Не само ние се вбесявахме от всичко това. Той също явно бе напът да полудее, ако скоро не го сваляхме от това дърво.

— Шимпанзетата имат съвсем същия мозък и ДНК като нас — викна онзи ден и започна да се люлее по клоните на сливата. — Какво толкова му е особеното на човека? — А днес сутринта каза: — На Земята има шест милиарда души. Прекалено много! До 2025 година ще станем осем и половина милиарда. Най-доброто, което можем да направим за бъдещето на света, е да умрем.

Явно бе прочел всичко това във вестниците. Не виждах смисъл да трупаш знания, които други вече са открили. Те са предостатъчни, за да се обезсърчиш, ако още не си пораснал и не си ги открил сам. Но възрастните обичат да събират знания — колкото повече, толкова по-добре, и няма значение дали са чужди, или е нещо, което можеш да научиш само ако ти си го прочел.

Софи постъпваше правилно, като си държеше езика зад зъбите. Определено съществуваше нещо, което все пак имаше смисъл, пък било то и нещо, което се налага да загубиш.

 

 

Не знам какво точно се е случило вечерта, когато Големия Ханс помогна на Софи да изгуби невинността си. На другия ден върху карираната носна кърпа, сложена отгоре на купчината смисъл, имаше само размазано петънце кръв и малко слуз и Софи ходеше спънато, сякаш я болеше, докато си мести краката. Въпреки това именно тя изглеждаше горда и недосегаема, а Големия Ханс само кръжеше около нея и се чудеше как да й угоди.

— Сигурно иска да го направи пак — ми пошушна на ухото Герда и се изкиска, напълно забравила, че заради Оскар Малък не ми говори.

Не отвърнах нищо, но после се опитах да накарам Софи да разкаже какво се е случило и как е било.

Тя мълчеше като гроб. Само се разхождаше така, сякаш е открила тайна, която, макар и ужасна, все пак й е дала ключа към нещо от голямо значение.

От голямо значение? От по-голямо значение? От най-голямо значение?

 

 

Оставаха още само трима души, после щяхме да покажем на Пиер Антон купчината смисъл, ако той обещаеше никога повече да не седи на дървото и да ни крещи: Свети Кай, Хубавата Роза и Ян-Йохан.

Софи избра Свети Кай. Той трябваше да донесе Исус върху кръста.