Яна Телер
Нищо (11)

XI

Как само зяпнаха другите, когато видяха ковчега с кучето на Сьоренсен отгоре!

 

 

Онзи ден в училище ние шестимата, които бяхме ходили в гробището, само дето не заспахме в час, но със сигурност не го допуснахме. Историята се предаваше в класа от уста на уста, шушукането ставаше все по-силно, докато накрая Ескилдсен се вбеси и ни кресна да млъкваме. За миг се укротихме, после всичко започна наново и се наложи Ескилдсен да ни покрещи още малко.

Сякаш мина цяла вечност, докато свърши и последният час и ние тръгнахме по различни пътища към дъскорезницата. А после, докато разказвахме отново и отново историята, героичните ни постъпки от предната нощ вече бяха неизброими, а гробището се потопи в още по-непрогледен мрак и стана още по-голямо и зловещо.

През следващите дни нямаше човек в града, който да не говори с повод и без повод за вандализма на гробището.

Някой бил отмъкнал две надгробни плочи и бил отъпкал пръстта по гроба на малкия Емил Йенсен, било изчезнало и кучето на Сьоренсен. Последното събитие не предизвика особено съжаление, така де, какъв срам и позор, това старо проскубано псе да се разхожда из гробището, да пикае по надгробните плочи и още по-лошо, да оставя след себе си и по-гнусни неща!

Никой не заподозря нас.

Мама все пак ме попита какви са тези камъчета и пръст по килима в стаята ми. Но аз отговорих, че съм играла със Софи на игрището зад нас и когато съм се прибрала, съм забравила да си сваля ботушите. Поскараха ми се, но какво бе това в сравнение със скандала, който щеше да се разрази, ако майка ми бе разбрала къде съм ходила!

 

 

Най-големи главоболия ни създаваше Пепеляшка.

 

 

Тя отказваше да се отдели за повече от няколко минути от ковчега на малкия Емил. Сигурно мислеше, че вътре са тленните останки на Сьоренсен. При всички положения, не можехме да я пускаме през деня от дъскорезницата. Видеха ли я с някого от нас, със сигурност щяха да се усъмнят за гробището. Софи живееше най-близо до дъскорезницата, но не можеше да разхожда Пепеляшка, след като се мръкне. Техните не я пускаха да излиза толкова късно, пък и бездруго вече смятаха, че прекарва твърде много време с нас. Проблемът се реши от Елиз.

Тя сякаш бе обикнала повече мъртвото си братче, откакто бяхме взели под крилото си ковчега му. Може би се привърза към кучето именно защото то го пазеше. Каквато и да беше причината, Елиз предложи да ходи всяка вечер в дъскорезницата и да води на разходка кучето. Вече беше средата на септември, в осем и половина бе тъмно, така че после й оставаше време само колкото да се прибере вкъщи преди лягане. Елиз обясни, че майка й и баща й нямали нищо против да стои навън до късно, и не пролича какво мисли — дали това е хубаво, или лошо.

— И още нещо — допълни Елиз.

Зяпнахме я изненадани. Бяхме много притеснени покрай историята с гробището и бяхме забравили, че сега е неин ред да избере следващото нещо, което ще отиде върху купчината смисъл.

— Косата на Рике-Урсула!

Погледнах Рике-Урсула, която веднага бе посегнала към дебелите си сини плитки — тя понечи да възрази, макар и да знаеше, че е безпредметно.

— Аз имам ножица — оповести през смях Хюсеин. Вдигна швейцарското си ножче и издърпа ножицата.

— Ще ги отрежа аз — отсече Елиз.

— Не, ножицата си е моя — настоя Хюсеин и двамата се разбраха единият да отреже едната половина от плитките, а другият — втората.

 

 

Сини. По-сини. Най-сини.

Докато те режеха, Рике-Урсула седеше неподвижно и не каза и дума, но по бузите й се стичаха сълзи и синият цвят на косата й сякаш се бе отразил и върху устните й, които тя хапеше до кръв.

Извърнах поглед, за да не се разплача и аз.

Да отрежеш косата на Рике-Урсула, бе по-страшно и от това да отрежеш косата на Самсон. Без нея тя вече нямаше да бъде Рике-Урсула с шестте сини плитки, което означаваше, че изобщо нямаше да бъде Рике-Урсула. Запитах се дали тъкмо заради това шестте сини плитки са част от купчината смисъл, но не се престраших да го кажа на глас. И дори наум. Рике-Урсула ми беше приятелка, нищо че вече не беше Рике-Урсула с шестте сини плитки, вече не беше безподобна, не бе тя.

Първо Елиз отряза една от плитките. После Хюсеин отряза втора. Ставаше трудно, ножицата беше тъпа, а косата на Рике-Урсула бе гъста. Отне им цели двайсет минути да отрежат всичките шест плитки. Сега вече Рике-Урсула приличаше на човек, който се е изгубил по пътя за лудницата.

Отрязаните плитки бяха сложени върху купчината смисъл.

Сини. По-сини. Най-сини.

 

 

Рике-Урсула седя дълго, загледана в плитките.

По бузите й вече нямаше сълзи. Вместо това очите й пламтяха от гняв. Тя се обърна спокойно към Хюсеин и каза тихо, през леко стиснати зъби:

— Молитвеното ти килимче!