Яна Телер
Нищо (10)

X

Навих будилника за десет и половина вечерта, но можеше и да не си давам този труд. Така и не успях да заспя, близо час и половина само лежах с отворени очи, после вече трябваше да ставам. Точно в десет и двайсет и пет изключих будилника и си облякох дънките и пуловера. Нахлузих гумените ботуши и грабнах фенерчето, което бях приготвила върху бюрото. Откъм всекидневната чух слабия звук на телевизора. За щастие, живеехме в едноетажна къща. Измъкнах се през прозореца в стаята ми, без да ме усетят. Сложих на перваза една книга, за да не се затвори прозорецът, и тръгнах.

Беше по-студено, отколкото очаквах.

Щях да замръзна в тънкия пуловер и се наложи да разтривам ръце, за да се постопля. Мина ми през ума да се върна в леглото, но това нямаше да помогне. Оле се бе заканил, че ако някой не се яви при Рикард, другите просто ще се приберат и ще го оставят сам да свърши всичко на следващата вечер. При мисълта да остана сама по тъмно на гробището се затичах. Пък и така не ми беше толкова студено.

Още беше едва единайсет без десет, когато стигнах при бараката за велосипеди на Рикард. Ян-Йохан и Свети Кай вече бяха там. След малко се появи и Елиз, после на вратата в мокрото помещение на къщата изникна и Рикард. Оле дойде точно в единайсет.

— Да тръгваме — подкани той веднага щом се увери, че е готово всичко: двете лопати, фенерчетата и количката на Свети Кай.

Докато се промъквахме по улиците към църквата, никой не каза нищо.

Градът също мълчеше.

Вечерно време в Теринг никога не се случваше нищо, още повече пък толкова късно във вторник, когато е присъствен ден. Докато вървяхме по улицата на Рикард, гледахме да сме плътно до живите плетове, после завихме по пътя, където живееха Себастиан и Лаура, и продължихме по пътеката зад къщата на Рике-Урсула до главната улица — стигнахме на хълма с гробището, без да срещнем никого, ако не броим две влюбени котки, които Оле отпрати с ритник.

 

 

Хълмът с гробището беше стръмен и пътеката между гробовете бе посипана със ситни камъчета. Наложи се да оставим количката при желязната порта. Свети Кай не беше доволен, но Оле се закани да му тегли един бой, ако той започне да се лигави.

Уличните лампи хвърляха мъждива и доста зловеща светлина. Високите ели закриваха гробището от улицата и макар да ни защитаваха от любопитни погледи, те затулваха и уличното осветление, което изведнъж започна да ни липсва. Сега светеха само нащърбената луна и шестоъгълната лампа при входа на църквата. И, разбира се, двата лъча на фенерчетата, които разсичаха тъмнината.

Тъмно. Още по-тъмно. Страх от тъмното.

По принцип си ме беше страх от гробища. А в този час направо не издържах. Колкото и внимателно да стъпвахме, камъчетата пукаха под краката ни. Броях наум до сто, после от сто до едно, след това пак до сто, и така нататък.

Петдесет и две, петдесет и три, петдесет и четири…

Лутахме се из мрака, докато накрая Елиз се ориентира и ни поведе към гроба на малкия си брат. Седемдесет и седем, седемдесет и осем, седемдесет и девет… Ето го, върху надгробния камък пишеше:

ЕМИЛ ЙЕНСЕН

НАШИЯТ ЛЮБИМ СИН И БРАТ

3 ЯНУАРИ 1990 — 21 ФЕВРУАРИ 1992

Погледнах Елиз — бях готова да се обзаложа, че частта с любимия брат не й е по вкуса. Въпреки това ми беше пределно ясно защо той трябва да отиде върху купчината. При всички положения, един малък брат бе сред най-смислените неща. Нищо че не е бил любим.

Камъкът беше от мрамор, много бял и красив с двата гълъба отгоре и с червените, жълтите и лилавите цветя отпред. Бях напът да се разплача, затова се наложи да погледна небето, звездите и нащърбената луна и да си спомня какво е казал същата сутрин Пиер Антон: че на Луната й трябват двайсет и осем дни, за да обиколи Земята, докато на Земята й трябва цяла година, за да обиколи Слънцето.

Така сълзите изчезнаха, но пак не смеех да погледна още веднъж камъка и гълъбите. Точно тогава Оле ни прати с Елиз в различни краища на гробището — да пазим. Задържа фенерчетата. Обясни, че трябвали на момчетата — да виждат къде копаят, а ние да сме намерели пътя между гробовете и да сме идели в края на църквата само на лунната светлина, от която всичко изглеждаше призрачно и синкаво. Елиз застана на пост при задния вход от другата страна, само на хвърлей от жилището на енорийския свещеник, но доста далеч от мястото, където стоях аз. И дума не можеше да става да си говорим. Нямахме дори тази утеха да се виждаме една друга.

Постарах се да се съсредоточа и да разгледам църквата. Каменните стени бяха грапави и бели, светлата дъсчена врата беше с дърворезба и високо горе имаше прозорци със стъклописи, които по това време просто изглеждаха тъмни. Отново се заех да броя. Едно, две, три…

Всеки път, щом някоя от лопатите се забиеше в земята, откъм гробището се чуваше странен глух звук. Първо удар, после съсък — пръстта се сипеше от лопатата. Фрас, съъъс, фрас, съъъс. Двете лопати работеха бързо, редуваха се. После се чу силен трясък. Момчетата бяха стигнали ковчега и продължиха по-бавно. Знаех, че копаят около него, за да не ровят по-надълбоко. От тази мисъл ме побиха тръпки. Потреперих и се постарах да не се връщам повече към това. Погледнах към елите и започнах да ги броя.

Имаше осемнайсет високи и седем по-малки — очертаваха пътеката от улицата до църквата. Клоните им се люлееха леко на ветреца, който не усещах. Бях застанала в прикритието на зида около църковния двор. Направих две малки крачки напред, една встрани и две назад. После още веднъж — в другата посока. Изиграх за трети път този малък танц вече наум. Едно, две, крачка встрани. Едно-две, назад. Едно, две, крачка встрани…

Внезапно спрях.

Бях чула нещо. Тихо трополене на камъчета, сякаш някой стъпва по тях. Погледнах надолу към пътеката, ала не видях нищо. Жалко, че фенерчето не беше у мен. После пак.

Скръъъъц.

Идваше от долния край на пътеката, при портата. Доходи ми се неудържимо по малка нужда, идеше ми да хукна и да се върна при момчетата. После обаче си спомних какво е казал Оле и осъзнах, че той ще ми зашлеви някой шамар, ако ни в клин, ни в ръкав изтичам при тях. Поех си дълбоко въздух, събрах длани на фуния и издадох плътен свистящ звук, като духнах в пролуката между дланите си:

— Уууух — чу се тихо.

Камъчетата изтракаха още веднъж и аз отново задухах с все сила между дланите си.

— Ууууух. Ууууух.

До мен изникна Оле.

— Какво има? — прошепна ми той.

Бях толкова уплашена, че не успях да отговоря, само вдигнах ръка и засочих надолу към пътеката.

— Ела — заповяда Оле и тъй като ме беше страх да не му се подчиня не по-малко, отколкото от онова, което вдигаше шума, отидох след него зад елите, където светлината беше най-слаба.

Промъкнахме се на няколко крачки, после Оле спря внезапно и се огледа. Аз стоях зад него и не виждах. Но там нямаше нищо за гледане и Оле продължи нататък. Придвижвахме се бавно, за да не вдигаме никакъв шум. Сърцето ми биеше като обезумяло, блъскаше в ушите ми, струваше ми се, че вече цяла вечност се промъкваме между дънерите на елите.

После Оле отмести клоните и излезе на пътеката.

— Ха! — изсмя се.

Надзърнах над рамото му и се почувствах кръгла глупачка.

Беше Пепеляшка. Старото куче на Сьоренсен. След като старецът умря, Пепеляшка отказваше да стои другаде, освен върху гроба на някогашния си стопанин. Кучето беше чуло лопатите и бе закретало бавно със старите си, изкривени от артрита крака нагоре по хълма, за да провери какво става. За щастие, не беше от псетата, които лаят. Само ни изгледа и ни подуши краката. Погалих го по главата и се върнах да пазя.

 

 

Не след дълго Оле ми свирна.

Приключваха с копаенето. Малкият бял ковчег бе сложен върху камъчетата на пътеката и изглеждаше изоставен и ужасно тъжен, но нямаше закога да мислим за това, беше изникнало друго затруднение. Момчетата бяха върнали в гроба всичката пръст, която бяха извадили от него, а дупката пак бе запълнена едва на три четвърти.

Един закон от физиката, който така и не бяхме научили: когато вадиш от земята физическо тяло, пръстта ще намалее с обема на това физическо тяло.

Който и да се приближеше до гроба на малкия Емил Йенсен, непременно щеше да забележи, че малкият Емил Йенсен вече не е в него. Елиз се разплака и колкото и да настояваше Оле, все не можеше и не можеше да спре.

Известно време стояхме, без да знаем какво да правим. После се досетихме, че можем да дотъркаляме от другите гробове един-два надгробни камъка, да ги бутнем в изкопа и да ги покрием с пръст. Пазачът щеше да се учуди, че камъните са изчезнали, но никога нямаше да се досети, че са на дъното на гроба на Емил Йенсен. Единственото, което трябваше да направим, бе да се постараем да подредим цветята, както са били.

Отне ни доста време и огромни усилия да извадим камъните и да ги добутаме до гроба на малкия Емил. Най-близките оставихме да си стоят, да не би някой да забележи, че пръстта е вадена. Накрая камъните бяха тикнати долу и бяха затрупани с голяма купчина пръст, най-отгоре сложихме и от камъчетата, а после и цветята, които междувременно бяха пострадали, но едва ли щеше да им личи, след като ги почистехме с метлата на Оле.

Часовникът върху кметството тъкмо отброяваше полунощ, когато приключихме и се извърнахме към ковчега.

Вцепених се и дори в тъмното видях как момчетата пребледняват. Часовникът на кметството кънтеше кухо и всеки удар се разнасяше из гробището като жалните стонове на призрак.

Бум! Бум! Бум!

Никой от нас не се и помръдна.

Нямах сили нито да гледам, нито да стисна очи, само се взирах сковано в Ян-Йохан, сякаш той бе единственият образ, който дръзвах да допусна до ретината си. Не преброих колко пъти е бил часовникът, но ми се сториха много повече от дванайсет. След цяла вечност и последният заглъхна и отново се възцари тишина.

Спогледахме се притеснени. После Ян-Йохан се прокашля и посочи ковчега.

— Да се махаме оттук — каза.

Направи ми впечатление, че се изхитри да не спомене ковчега.

Когато са положили в него братчето на Елиз, сигурно е бил много красив и бял. Сега бялото покритие се бе издуло и напукало и изобщо не бе красиво. По пръстта в единия от ъглите пълзеше червей и Свети Кай отказа да вдигне ковчега, докато Оле не го махне с метлата. После четиримата го понесоха: Оле и Свети Кай от едната страна, Рикард и Ян-Йохан от другата. Елиз, която бе спряла да плаче, щом бе забил градският часовник, тръгна най-отпред — осветяваше пътя с фенерчето, а аз светех с моето отзад.

 

 

Ковчегът се оказа по-тежък, отколкото предполагаха момчетата, и те се задъхваха и се потяха, но Оле не им разреши да си починат, докато не излязат чак на улицата. Лично аз не възразявах. Не виждах причина да се застояваме повече от необходимото в гробището.

Камъчетата по пътеката отзад пак запукаха.

Пепеляшка на Сьоренсен вървеше бавно зад нас, сякаш беше опечалената в траурното шествие. От една страна, това ни носеше утеха и ни вдъхваше смелост, но след като стигнахме на улицата и ковчегът бе положен върху количката, се притеснихме, че кучето продължава да върви след нас.

Само това оставаше — на другата сутрин пазачът да види, че липсват не само два надгробни камъка, но и Пепеляшка. Но нямаше какво да направим. Още щом някой от нас я отнесеше обратно на гробището, тя се обръщаше и пак тръгваше подире ни. След четири опита да се отървем от кучето се отказахме и решихме да го оставим с нас, докато то само не се върне. Но кучето не го направи. Когато стигнахме в дъскорезницата, набрахме шифъра на катинара и отворихме, то се пъхна вътре преди нас.

 

 

Включих осветлението и момчетата влязоха, както носеха ковчега. В ярката неонова светлина той вече не ни се струваше зловещ. Какво толкова, мъртво дете с дъски около него, помислих си аз, докато разглеждах по-отблизо ковчега, който бе твърде тежък, за да се озове върху купчината смисъл, и затова бе оставен в подножието й.

Бяхме много уморени, не ни беше до Пепеляшка и я оставихме вътре, после угасихме осветлението, заключихме и тръгнахме бързо да се прибираме през града. Щом стигнахме края на моята улица, пожелах на другите „лека нощ“ и продължих нататък, сега ми беше по-спокойно, отколкото на тръгване.

Книгата още подпираше прозореца, аз се прекатерих вътре и си легнах, без да будя никого в къщата.