Джон льо Каре
Шпионско наследство (14)

14

Пиша всичко това седнал зад бюрото си във фермата в Ле Дьоз-Еглиз. Описаните дотук събития се случиха много отдавна, но за мен си остават не по-малко реални, отколкото и онази саксия с бегониите на перваза на прозореца, или бащините ми медали, които греят от махагоновата им витринка. Катрин се е сдобила с компютър. И разправя, че напредвала сериозно. Нощес се любихме, но в обятията ми всъщност беше Тюлип.

Не съм прекратил разходките си до моето тайно място. Помагам си с бастуна. Трудно ми е, но се справям. Ако Оноре е успял да ме изпревари, заварвам го кацнал върху обичайната скала, стиснал между нозете си голяма плоска бутилка със сайдер. Миналата пролет двамата ходихме с автобуса до Лориан и по негово настояване минахме по пристанищната част, където навремето мама ме водеше да гледам отплаващите на изток огромни кораби. Днес целият район е обезобразен от чудовищните укрепления, които немците построили, за да крият подводниците си. Бомбардировачите на съюзническите сили се оказали безсилни срещу бетона, но затова пък успели да разрушат целия град до основи. Така че високите колкото шестетажни сгради бункери си стоят и до днес, не по-малко вечни от пирамидите.

Чудех се защо Оноре ме е довел точно тук до момента, в който той внезапно спря и с гневен жест ми ги посочи.

— Онова мръсно копеле ги е снабдявало с цимента — изрече възмутено с хриптящия си бретонски глас.

„Копеле“? Но след секунда вдявам. Има предвид покойния си баща, разбира се, обесен за колаборационизъм с немците. Надява се да ме е шокирал, но е благодарен, че не е успял.

В неделя падна първият сняг за годината. Говедата се измъчват от това, че сме ги затворили. Изабел е вече голямо момиче. Вчера, като я заговорих, ми се усмихна право в очите. Смятаме, че все някой ден ще ми и проговори. А ето че виждам как по хълма се катери жълтата камионетка на мосю Дьо Женерал. Може би ми носи писмо от Англия.