Джон льо Каре
Шпионско наследство (1)

1

Предлагам ви — в рамките на личните ми възможности — правдиво описание на ролята ми в британската операция за дезинформация с кодово название „Уиндфол“, проведена срещу източногерманската разузнавателна служба Щази в края на петдесетте и началото на шейсетте години и довела до смъртта не само на един от най-добрите английски тайни агенти, с които съм имал възможността да работя, но и на невинната жена, заради която той пожертва живота си.

Професионалният служител в разузнаването не притежава по-силен имунитет към човешките чувства в сравнение с останалата част на човечеството. Много по-съществена за него е степента, до която съумява да ги потиска — в реално време или, както в моя случай, с петдесетгодишно закъснение. Само допреди два месеца, заслушан нощем от спалнята на моя дом — усамотената ми ферма в Бретан — в мученето на кравите и в кокошите свади, успявах решително да отблъсквам обвиняващите ме гласове, които периодически се мъчеха да нарушат съня ми. Прекалено млад бях, оправдавах се, прекалено доверчив, наивен и с по-низш чин. Ако търсите кого да скалпирате, разправях им, ориентирайте се към гросмайсторите на дезинформацията — Джордж Смайли и повелителя му Контрола. Защото именно тяхната изтънчена хитрост, подчертавах, тяхното извратено академично мислене, а не моето, родиха победата и страданието, известни ви под името „Уиндфол“. Затова едва сега, след като от службата, на която посветих най-хубавите си години, решиха да ми търсят сметка, се виждам принуден от напредващата старост и нарастващата озадаченост да опиша както светлите, така и тъмните страни на собственото ми участие в тази афера.

Дори самото ми вербуване от Сикрет Интелиджънс Сървис — или Цирка, както го наричахме ние, „младотурците“, в онези предполагаемо ведри времена, когато службата ни се помещаваше не в днешната гротескна крепост на брега на Темза, а в бомбастичната викторианска купчина червени тухли, построена на извивката на Кеймбридж Съркъс^[1] — си остава за мен загадка, сравнима единствено с обстоятелствата на появата ми на бял свят, най-вече заради факта, че двете събития са неделими.

Баща ми, от когото са ми останали съвсем бегли спомени, бил според майка ми прахосник от живееща в централните английски графства богата англо-френска фамилия, човек с бързо топящо се наследство и необуздаеми апетити, компенсирани от любовта му към Франция. През лятото на 1930 г. отишъл на минерални бани в курортното градче Сен Мало на северното бретонско крайбрежие, обикалял по казината и maisons closes^[2] и изобщо се правел на бонвиван. По случайност и майка ми — единствено отроче на стар бретонски фермерски род, тогава двайсетгодишна — се оказала точно тогава в града в ролята си на шаферка на дъщерята на заможен аукционер на добитък. Поне тя така твърдеше. Но тъй като се явява ненадежден източник и е склонна да доукрасява фактите, щом не говорят в нейна полза, допускам, че може да се е озовала в града и с други, далеч не толкова благочестиви цели.

След церемонията по бракосъчетаването, разправяше тя, заедно с друга шаферка, подкрепени с някоя и друга чаша шампанско, се измъкнали от сватбеното веселие и както си били с официалните тоалети, тръгнали на разходка по гъстонаселената крайбрежна улица, по която се разхождал с определени намерения и баща ми. Майка ми била хубавичка и палава, приятелката й — не чак дотам. Завихрил се бурен романс. Майка ми проявяваше разбираема свенливост по отношение на скоростта му. Набързо било уредено още едно бракосъчетание, чийто плод съм бил аз. Баща ми, изглежда, не бил по природа семеен човек и дори в началните години на брака съумявал така да си уреди живота, че отсъствията му да траят по-продължително от присъствията.

Тук обаче историята приема героичен оттенък. Войната, както е известно, променя всичко, та и баща ми успяла да промени за нула време. Едва я обявили, и той взел да блъска по вратите на британското Министерство на войната и да предлага услугите си на всеки, който ги пожелаел. Пак според майка ми възложил си бил мисията да спаси еднолично Франция. Дали освен това си е поставял за цел да се спаси и от брачните окови е еретична мисъл, която така и не ми беше разрешено да изразя дори шепнешком в присъствието на майка ми. Англичаните току-що били създали Управлението за специални операции с прословуто поставената му от самия Уинстън Чърчил задача „да подпали Европа“. Градчетата по югозападното бретонско крайбрежие гъмжали от германски подводничари, а нашият местен околийски център Лориан — бивша френска военноморска база — гъмжал по-силно от всички останали. Пет пъти пускали баща ми с парашут над бретонските равнини, където се свързвал с каквато група от Съпротивата успеел да намери, допринасял лично към всеобщия хаос и накрая загинал по най-ужасен начин в ръцете на Гестапо в ренския затвор, оставяйки подире си пример за саможертва, какъвто не е по силите на един син да повтори. Другото, което ми бе завещал, беше неоправданата му вяра в британската система от независими частни училища, която, след цялата некадърност, която бе проявил в неговото си британско училище, ме беше обрекла и мен на същата орис.

Най-ранните си години изживях буквално в рая. Майка ми готвеше и не млъкваше, дядо ми беше строг, но добър, и фермата процъфтяваше. У дома разговаряхме на бретонски. В селското католическо начално училище красива млада монахиня, която бе работила шест месеца като о-пер момиче^[3] в Хъдърсфийлд, ни запознаваше с наченките на английския, а по силата на държавен указ — и с френския. През ваканциите тичах бос по поляните и склоновете около фермата ни, събирах елда, от чиито зърна майка ми правеше палачинки, грижех се за старата ни свиня Фадет и лудувах с останалите селски деца.

Бъдещето не ме интересуваше ни най-малко до мига, в който се стовари отгоре ми.

В Дувър пълничка лелка на име Мърфи — братовчедка на покойния ми баща, ме откъсна от ръката на мама и ме поведе към дома си в Ийлинг. Бях вече на осем. През прозореца на влака видях за пръв път преградни балони. По време на вечеря мистър Мърфи каза, че след няколко месеца войната щяла да свърши, а мисис Мърфи каза, че нямало; и двамата говореха бавно и повтаряха казаното, за да са сигурни, че ще ги разбера. На другия ден мисис Мърфи ме заведе в „Селфриджис“ и ми купи ученическа униформа, след което прилежно прибра касовите бележки. На по-другия ден вече стоеше на перона на гара „Падингтън“ и плачеше, а аз й махах за довиждане с новата си ученическа шапка.

Ненужно е да обсъждам в по-големи подробности наложеното ми по бащина линия поангличанчване. В края на краищата около нас бушуваше война. Училищата също бяха длъжни да се задоволяват с наличния материал. Така че аз престанах да съм Пиер и станах Питър. Нещастните ми знания по английски бяха обект на подигравки от страна на другарите ми, а френският ми с бретонски акцент — на лишените от възможност да се спасят мои учители. Почти между другото ме осведомиха, че селцето ни Ле Дьоз-Еглиз^[4] е било завзето от немците. Писмата от майка ми, ако изобщо стигаха до мен, се появяваха в кафяви пликове с английски марки и лондонски печати. Едва след години започнах да си давам сметка през какви смели ръце са минавали. От ваканциите ми е останал общ размазан спомен за детски лагери и сурогат родители. Подготвителните училища от червени тухли прераснаха в гранитно сиви частни училища, но учебната програма оставаше неизменна: същите проповеди на тема патриотизъм и имперска мощ, същото произволно насилие, безразлична жестокост и незадоволена, неадресирана сексуална похот. Една пролетна вечер през 1944 г., малко преди съюзническия десант в Нормандия, директорът ме привика в кабинета си, за да ми съобщи, че баща ми е загинал със смъртта на храбрите и че трябва да се гордея с него. От съображения за сигурност не ми се полагало да знам повече подробности.

Бях вече шестнайсетгодишен полуотгледан английски неприспособенец, когато в края на особено скучен летен срок се върнах в следвоенен Бретан. Дядо се беше споминал. Майка ми делеше вече легло с новия спътник в живота си „мосю Емил“. Нищо не ме свързваше с този мосю Емил. Едната половина на Фадет беше заминала при немците, другата — при Съпротивата. В желанието ми да избягам от противоречията на детството и подтикван от чувството за синовен дълг, се качих без билет на влака за Марсилия, където добавих година към възрастта си и се опитах да се запиша във френския Чуждестранен легион. Донкихотската ми авантюра приключи скоропостижно покрай един от редките случаи, в които легионът реши да се съобрази с майчините ми молби в смисъл, че съм бил по рождение французин, а не чужденец, и ме пусна да се върна към състоянието ми на пленник, този път в лондонското предградие Шордич, където невероятният доведен брат на баща ми Маркъс имаше фирма за внос на ценни кожи и килими от Съветския съюз — който той упорито обаче наричаше Русия — и възнамеряваше да ме вкара в занаята.

И чичо Маркъс си остава една от многото неразгадани загадки в моя живот. До ден днешен не мога да се отърся от усещането, че предложението да ме вземе при себе си му е било подсказано някак си от моите бъдещи работодатели. А когато го попитах как точно е загинал баща ми, той неодобрително поклати глава — по повод не на баща ми, а на глупавия ми въпрос. Много пъти съм се чудил възможно ли е човек да се роди таен така, както други хора се раждат богати, високи или, да речем, музикални? Маркъс в никакъв случай не беше нито зъл, нито стиснат, нито лишен от доброта. Затова пък беше таен. Дошъл беше от Централна Европа, казваше се Колинс. Така и не разбрах какво име е носил преди това. Забързаният му английски се отличаваше с подчертан акцент, но и досега не знам кой е бил майчиният му език. На мен ми викаше Пиер. Имаше си приятелка на име Доли, собственичка на шапкарско ателие в Уопинг, която в петъчните следобеди го забираше от входа на склада му. Нямам никаква представа обаче къде прекарваха уикендите си и дали бяха женени — един за друг или за други хора. В живота на Доли фигурираше някой си Бърни, но така и не разбрах дали Бърни и се падаше съпруг, син или брат, понеже и Доли се беше родила тайна.

Както и все още не мога да кажа дали „Колинс Транс-Сайбириън Фар енд Файн Карпет Къмпани“ беше истинска търговска къща, или просто прикриваше събирането на разузнавателни данни. Когато впоследствие се опитах да разбера истината, се натъкнах на сляпа стена. Забелязал бях единствено че преди всяко пътуване до мострен панаир, било то в Киев, Перм или Иркутск, чичо Маркъс непрекъснато трепереше, а след връщането си се отдаваше на запой. И че в дните, предшестващи мострения панаир, обезателно наминаваше възпитан англичанин на име Джак, който флиртуваше със секретарките, надникваше в сортировъчната зала, провикваше се „Здравей, Питър, как си, момчето ми?“ — никога Пиер, — след което извеждаше Маркъс някъде на обилен обяд. И че след обяда Маркъс се заключваше в своя офис.

Джак се представяше за посредник в търговията с фини самурени кожи, но впоследствие ми стана ясно, че в действителност е търгувал с разузнавателни данни, понеже след като Маркъс обяви, че имал възбрана от лекаря си да посещава панаири, Джак покани мен, а не него, на следващия обяд, заведе ме в клуба „Травълърс“ на „Пел Мел“ и ме разпита дали не ми липсвал легионът, имам ли сериозна приятелка, по какви причини съм напуснал частното училище, след като съм бил капитан на отбора по бокс, и дали ме е привличала някога идеята да направя нещо полезно за родината ми, като под това имаше предвид Англия, понеже, ако съм съжалявал, че възрастта ми е попречила да се включа във войната, сега ми се отваряла невероятната възможност да наваксам. За баща ми спомена само веднъж, докато се хранехме, но съвсем мимоходом, стремейки се, изглежда, да създаде у мен впечатлението, че едва ли не съвсем е забравил за него.

— А, и по повод на твоя многоуважаван покоен татко. Ще ти кажа нещо съвсем неофициално, а ти не си ме чувал изобщо да го споменавам. Съгласен ли си?

— Да.

— Голям храбрец беше и дяволски полезни неща стори за родината. И за двете си родини. Разбрахме ли се?

— Щом казвате.

— Лека му пръст, в такъв случай.

Лека да му е, съгласихме се и вдигнахме безмълвен тост.

В елегантен провинциален дом в Хемпшър заедно с колегата си Санди и ефикасната девойка на име Емили, в която моментално се влюбих, Джак ми проведе кратък курс 1) по прибиране на материали от тайник в центъра на Киев — ставаше всъщност дума за разхлабила се буца хоросан в зидарията на стара будка за цигари, реплика от която бяха създали в оранжерията, и 2) по разчитане на сигнала, че мога да пристъпя към изваждането на материала — привързано към металния парапет опърпано парче зелена лента. Научи ме и как след това да дам знак, че съм опразнил тайника, като изхвърля празен пакет от руски цигари в кошчето за боклук до навеса на автобусната спирка.

— Между другото, Питър, поискай руска виза с френския си паспорт, а не с британския му вариант — подметна той небрежно и ми напомни, че фирмата на чичо Маркъс имала филиал в Париж. — И да не си посмял да пипнеш Емили, между впрочем — добави, да не би да имах по-други намерения, каквито в действителност бяха налице.

* * *

Така се стигна до първата ми мисия, първата задача, поставена ми от учреждението, добило впоследствие известност под името Цирка, и първата ми представа за себе си като таен воин по образа и подобието на покойния ми баща. Вече не съм в състояние да изброя останалите мисии, които изпълних през следващите две-три години: най-малкото половин дузина — до Ленинград, Гданск и София, след това Лайпциг и Дрезден, — до една рутинни, поне що се отнасяше до мен, ако не се смяташе предхождащото всяка мисия напомпване и последващото я душевно разтоварване.

В течение на ред дълги уикенди в друг провинциален дом с друга прекрасна градина обогатих репертоара си с нови трикове от рода на вземане на контрамерки против проследяване и откриване на непознат таен куриер в тълпа. Някъде по средата на тези лудории, на скромна церемонийка в конспиративна квартира на Саут Одли Стрийт ми връчиха бащините медали за храброст — един френски и един английски — заедно с придружаващите ги грамоти. „Защо чак сега?“, можеше да попитам. Но вече се бях научил да не задавам въпроси.

Едва след като започнах да посещавам Източна Германия, в живота ми се появи и блуждаещата фигура на очилатия дебеланко с вечно притеснен вид Джордж Смайли. Това стана в Уест Съсекс през неделен следобед, в който докладвах за току-що завършилата ми мисия, но вече не на Джак, а на здравеняк на име Джим — чех по произход, приблизително на моя възраст, по фамилия, когато най-после му позволиха да притежава такава, Придо. Споменавам го, защото и той щеше да играе съществена роля в по-нататъшната ми кариера.

Смайли прие рапорта ми, без почти нищо да каже; седеше, слушаше и само от време на време ме поглеждаше като някакъв бухал над дебелите рогови рамки на очилата си. Но след като приключих, ме покани да се поразходим в градината, която ми се стори безкрайна, вероятно заради присъединения към нея парк. Приказвахме, седнахме на пейка, продължихме да вървим, пак седнахме, но не преставахме да разговаряме. Как я карала милата ми майчица? Жива и здрава ли била все още? Да, благодаря, добре е, Джордж. Започнала е да поизкукуригва, иначе нищо й няма. А по повод на баща ми, запазил ли съм отличията му? Отвърнах, че майка ми всяка неделя ги лъска, което си беше самата истина. Но не споменах, че понякога ги окачва на моите гърди и плаче. За разлика от Джак обаче, Джордж нито веднъж не ме попита как я карам с момичетата. Вероятно се придържаше към максимата „Колкото повече, толкова по-добре“.

Но когато днес си спомням за този наш разговор, набива ми се на очи фактът, че той, умишлено или не, изобщо не се опитваше да ми наложи онази своя бащинска фигура, в която се превърна през годините. Допускам обаче, че чувството може да съм го изпитвал само аз, не и той. Със сигурност мога да кажа единствено, че когато той се реши да постави ребром въпроса, имах усещането, че най-после съм се завърнал у дома, независимо че за мен домът ми беше на отсрещната страна на Ламанша, в Бретан.

— Питаме се — обяви той с глас, който сякаш идеше отдалеч — дали не те привлича идеята да започнеш работа при нас на по-редовни начала? Външните сътрудници не винаги се вписват добре в екипа, но се надяваме ти да направиш изключение. Заплатата не е голяма, а и често се налага човек да изоставя сегашната си кариера. От друга страна обаче, смятаме, че работата, която вършим, е от голямо значение, стига да те вълнува най-вече целта, а не самите средства.