Георги Б. Караджов
Шами (2) (пиеса в две части)

I

АЛЕКСАНДЪР: Точно днес, така ли, точно сега! (пауза) Не знам, не е моя работа, само не днес, само не тук! (пауза) И аз имам „сесия“, и аз имам „заседание“! Знаеш ли от колко време го подготвям това тук? Цялото ми бъдеще зависи от него, ясно ли ти е? (пауза) Не ме интересува, да ги преместят в друга лудница, не е наш проблем, по дяволите, поели са отговорност, в края на краищата… (пауза) Да, обаче на мене точно тези два дена са ми жизненоважни, знаеш ли кого съм поканил, известно ли ти е? Самата госпожица Петрушевска. (пауза) Тя, тя, същата! (пауза) Ами гледам да си оправя живота, че ако разчитам само на тебе… (пауза) Страхотна реклама за семейството ни, няма що! (пауза) Не зная, не ме интересува, ти трябва да го измислиш по някакъв начин, ти си мозъкът, ти си заместник-министърът, ти си депутатът, ти си кандидат-членът, мисли! Иначе всичко отива по дяволите! (пауза) Точно днес! (пауза) Пътуват? Към два? Значи имаш време. Ако се обадят от пътя, прати ги някъде, (пауза) Ами ще си стоиш в кабинета, не ми се оправдавай с Народното събрание, кажи там на някого да вдига ръка и за теб, аз ли да те уча? (пауза) Където искаш ги прати, в Японския ги прати, в Шератон ги прати, по дяволите ги прати, само не тук! С Никодимов, нали? (пауза) Ти му направи резервация, да не забравиш. И виж там, някоя секретарка… Знам, че се обслужва сам, да го наглежда, да не излезе, да го търсим пак с милиция из София. (пауза) Абе кротък, кротък, ама знае кога да развали всичко! (пауза) Ами тука съм, къде да съм. И действай, животът ми зависи от това, не разбираш ли за какво става въпрос… Чакам. (затваря слушалката, на сцената излиза Ивайла с голяма чанта в ръка)

ИВАЙЛА: Руска салата, водка, рокфор, луканката е кюстендилска, смядовска нямаше… Ей, Ал, случило ли се е нещо?

АЛЕКСАНДЪР: Този път ме довърши. Нашият гениален баща. Пристига Шами.

ИВАЙЛА: (сяда на стола) Ти се шегуваш. Шами — тук?

АЛЕКСАНДЪР: Шами. Тук. Сега. Към два следобед.

ИВАЙЛА: Ама ваканцията им е чак през август, как така?

АЛЕКСАНДЪР: Имали някакво наводнение в лудницата, старият е, както винаги, в сесия и го изпраща директно тук. Точно днес, точно сега! Проклета тъпа дивотия! Идиотщина! (звъни телефона, той вдига слушалката) Обадиха ли се?… Чакай, чакай, каква бета, какви са тези глупости!… Кой? Джеки? Какво видео?… Да, да бе, вярно, казах ти, обаче сега ми се запали главата, съвсем те бях забравил. Казвай сега!… (пита Ива) Какво е видеото?

ИВАЙЛА: Знам ли? Видео. Панасоник май.

АЛЕКСАНДЪР: Били две системи… Моля?… Ве-Ха-Ес и… Бетамакс.

ИВАЙЛА: Ами не знам, пише ли някъде?

АЛЕКСАНДЪР: Трябва да пише, виж отпред, дето влиза касетата.

ИВАЙЛА: Мисля, че се слага отгоре, (влиза във вилата) Пише — Ве-Ха-Ес…

АЛЕКСАНДЪР: А здрасти. И не стават, така ли? Никак няма да станат? (на Ива, която излиза от вилата) Няма да станат, системата била друга… Този бръмбар не ти ли даде касети?

ИВАЙЛА: Даде ми две. „Сталкер“ на Тарковски и „Отело“.

АЛЕКСАНДЪР: Тарковски! (в слушалката) Виж, Евгени го знаеш какво може да има… Е, донеси само звуковите… Знам ли, Битълс, Куин, Пърпъл, ти повече разбираш. По твой вкус, знам ли я какво слуша. Само побързай, не искам да те сварва тук, работата е деликатна, нали разбираш, (затваря слушалката) Сан Ремо, Челентано, язък! Друга система! Тръгне ли веднъж…

ИВАЙЛА: Ал, не се притеснявай. Голяма работа, Шами. Ти знаеш, не е буен, малко е чалнат, нищо лошо няма да направи. Ще го заведа в гората, за гъби, за ягоди… Може даже да стане по-интересно с него. Ще ни направи някой фокус…

АЛЕКСАНДЪР: фокуси! Ти не разбираш ли какво става? Шантав в рода! Наследствена обремененост…

ИВАЙЛА: Е, хайде, хайде! Няма да се жениш за нея, я!

АЛЕКСАНДЪР: Трябва да предвидим всичко, Ив. Всичко се случва. Човек не знае откъде ще изхвръкне златното птиченце. Аз нямам ли право да го хвана? Най-важното сега е да свалим мацето. Без да жалим средства. Пък… ще видим по подир, както е казал Симеон.

ИВАЙЛА: Ама чакай, ти… сериозно ли…

АЛЕКСАНДЪР: Разбира се. Абсолютно сериозно.

ИВАЙЛА: А така! Ще се сродяваме с другаря Петрушевски.

АЛЕКСАНДЪР: Че защо не? Какво ми пречи?

ИВАЙЛА: Ума ли или образованието… Шантави фантазии!

АЛЕКСАНДЪР: Я, ако обичаш, по-спокойно! Без да ми вдигаш кръвното, поне ти! Какво, невъзможно ли ти се вижда? Че Невена Петрушевска е едно маце, като всички останали, защо да не й завъртя главата, а, защо да не съм аз, защо трябва да е някой друг? Казват, слаби й били ангелите, ще трябва да се побърза. Като си дойде един ден от Франция с докторска дисертация, ще е късно. Сега сме равни — тя студентка и аз студент. Само татенцата са в различни ешелони, обаче някой трябва да започне маневрата, нали? Защото ако чакам на него… Ей го сега, праща ми Шами — да ме провали!

ИВАЙЛА: Ами любовта?

АЛЕКСАНДЪР: Какво?

ИВАЙЛА: Любовта, казвам. Ешелони, маневри, всичкото това го приемам, ама нали ще трябва и някак да се понасяте, ако не друго, ще се наложи да живеете заедно, нали?

АЛЕКСАНДЪР: (иронично) Ах, любовта, щях да забравя! Голямата любов, вечната любов… Дрън, дрън, дрън! Цялата работа е в простото механично натрупване на хормони. Това отдавна е доказано и описано от учените. Колко пъти съм ти казвал да си го напишеш и да си го закачиш отгоре на бюрото: „Митът за романтичната любов е ужасна лъжа, едно нищо и остава да избираме дали да си останем цял живот нещастни, или да се разведем“ — край на цитата — Доктор Пек, най-големият американски…

ИВАЙЛА: Е, аз не съм завършила английска гимназия и не мога да ползвам твоите ксерокопия. На най-големите американски…

АЛЕКСАНДЪР: Ами като не можеш, питай. Вместо да си губиш времето с твоето „бръмбарче“ и да си гледкате руски филмчета за „голямата любов“.

ИВАЙЛА: Какво разбираш ти! Ядоса ме, ще те зарежа да знаеш! Сам си подготвяй партито, сваляй си мадамата по системата на американските доктори! Само гледай да не ти се завие свят!

АЛЕКСАНДЪР: Хайде, хайде, знам, че не си лошо момиче. Само дето си много наивно, не излизаш от възрастта… За твое добро ти приказвам, искам да ти помогна. Не че имам нещо против романтичните мечти и руските филми. Там нали психоанализата е забранена и има само „голяма романтична любов“ — собствен патент за отвличане на широките маси от проблемите им. Оттатък го правят с религия и секс… Но сега не мога да ти ги обяснявам тези работи, сега ми гори главата. Времето лети, оня пътува…

ИВАЙЛА: Добре де, Шами. Какво може да попречи Шами, той е добро момче, съвсем, съвсем безобиден. Даже е забавен. Ще се посмеем, ще ни покаже някой фокус…

АЛЕКСАНДЪР: Фокуси! Глупости. Ти знаеш, че съм се подготвил, знаеш, че имам система. Всяка игра си има правила, ако ги научиш — действа безотказно. Той е прът в моята игра, защото е непредвидим. А аз обичам да предвиждам нещата…

ИВАЙЛА: Да, да, да бъдеш Бог, знам. Много ти се иска.

АЛЕКСАНДЪР: Защо? Откакто науката доказа, че Бог няма, не ми остава нищо друго, освен да заема мястото му. Поне що се касае до собствения ми живот… Знам аз как… Само да не беше това идиотче…

ИВАЙЛА: Ама не си справедлив, все пак ти е брат.

АЛЕКСАНДЪР: И не ми го напомняй непрекъснато, моля ти се… Какво му е на него, той си е добре там, живота си живее, няма проблеми, няма амбиции, хранят го, на топло спи, грижат се за него, може да си фантазира колкото си иска, няма понятие какво значи житейски трудности, какво значи да се бориш за място под слънцето. Да си седи там, да си гледа щастливия живот, защо да разваля моя, кажи ми, какво съм му направил? Аз съм тук. От другата страна. Където животът е борба. И трябва да успея в тоя живот — със собствената си глава и със собствените си лакти. Нямам друг шанс… Или губиш, или печелиш, няма време за фантазии, трябва да се действа — нямаме избор. Наковалня или чук. Георги Димитров го е казал, на Лайпцигския процес.

ИВАЙЛА: Сега цитираме Георги Димитров?! Апропо, това го е казал Гьоте, ако не го е казал някой преди него. И не е особено вярно, то оправдава и фашизма…

АЛЕКСАНДЪР: Не знам, не знам, не ме интересува. Сега най-належащият проблем е Шами, нямаме време за дискусии. (хваща слушалката на телефона, нервно набира веднъж, два пъти, три пъти)

ИВАЙЛА: Глупости! Който не искал да го мачкат, сам да започнел да мачка… Глупости! С такава философия трябва всички да се превърнем… на валяци!

II

ПЕТЪР I: Та как ти беше името, момче?

ПЕТЪР III: Петър. Петър ме викат.

ПЕТЪР I: Бре не думай! Петър, значи. Ами ти тогава, Петърчо, се падаш трети номер.

ПЕТЪР III: Какъв номер?

ПЕТЪР I: Номерът на китайката. Гледай сега, аз съм най-старият, значи Петър Първи, колегата се пада Петър Втори, за теб остава Петър Трети.

ПЕТЪР III: Петър Трети?

ПЕТЪР I: За яснота. Защото излиза, че сме адаши тримата.

ПЕТЪР II: Така излиза.

ПЕТЪР I: Аз съм най-старият и затова си запазвам първия номер. Знаеш ли кой е Петър Първи, чувал ли си за него? Цар е имало на времето такъв, много велик цар, дето е създал Съюза.

ПЕТЪР III: Какъв съюз?

ПЕТЪР I: Съветския Съюз, кой друг. Допреди него руснаците не са имали държава и са се размножавали както дойде. Хаостично. И като дошъл Петър Първи, казал — туйто, хън-мън няма, правим държава и освобождаваме България от турско робство.

ПЕТЪР III: Айде бе!

ПЕТЪР I: Сериозно. Ти на училище не си ли ходил, това го учат в училище. Историята не ти ли е известна?

ПЕТЪР III: Ама аз много училище… такова…

ПЕТЪР I: Ясна работа, наш човек. Тоя ще излезе, дето ни трябва. Кака Мара казваше…

ПЕТЪР II: Аз много не й вярвам на твойта кака Мара.

ПЕТЪР I: А-а, не така. Кака Мара е стабилна, няма лъжа в нея. Стар човек, изпитан. На поп Миньо ятачка е била, не е шега работа.

ПЕТЪР III: На поп Миньо, на поп Миньо.

ПЕТЪР I: Дъртият много е знаел, на тебе ли да седна да разправям. Той и до Стената е стигнал и я видял. Само че бил вече много стар да копае.

ПЕТЪР II: Ти от колко години ходиш по тия работи?

ПЕТЪР I: (сочи Петър III) Е колкото него бях, като тръгнах, да не съм бил и по-малък. Един дядо Стойко имаше, не знам дали си чувал. Дядо Стойко от Карабунар. Той е известен, голям майстор беше, много работи знаеше, гущер да омагьоса можеше… Има петдесет и пет години, да не са и повече. Аз и в Духлата съм влизал и…

ПЕТЪР II: Аз съм по-млад от тебе и ти се чудя на акъла. Много дрънкаш. А в нашата работа се иска тишина. Защото се отдалечава, като чува гласове, по-дълбоко потъва, не знаеш ли?

ПЕТЪР I: Денем може! (на момчето, взело шишето) Ти не, ти си малолетен. Денем няма кой да чуе, гяволчетата спят. Като се мръкне, тогава виж, трябва да е тихо, тогава да не си шукнал. (на момчето) Чуваш ли, да не си шукнал!

ПЕТЪРШ: Няма. Дай малко сланина.

ПЕТЪР I: На̀, яж. И си опичай акъла, че сега ти ще ни водиш.

ПЕТЪР III: Аз да ви водя? Че къде?

ПЕТЪР I: Това не знам. Кака Мара те даде да ни водиш. Чалнат трябва да е, казва, трима да сте. Чалнат за кадем. Ти нали си чалнат?

ПЕТЪР III: Че сигурно съм чалнат, знам ли, на мене нищо не ми е като на хората. Баща ми рано умря, на три годинки съм бил. Ама го помня, много добър човек беше, много ме обичаше, все ме галеше, шоколад ми даваше, портокали. Ама на, умря. И после майка ми се жени един-два пъти и все ме биеха. Напият се и бият. За какво не знам, ама яко бият. И по главата. Като се ядосат, не подбират — с каквото хванат, с него бият — чехли, колани, закачалки — бият. Докато повърна кръв. И съм повръщал. А после бият защо съм повърнал. Където сварят, по задника, по гърба, по главата. После докторите казаха — ударен съм бил по главата, затова не ми вървял първият клас — ей никак не вървеше, другите да четат се научиха, аз още буквата А не мога да запомня, все различна ми се виждаше, проклетата буква, нея като научих, тръгна някак си. А майка ми им вика на докторите де — падна, вика, като малък от люлката, тогава сигурно си е ударило главичката горкото, а може и вярно да съм паднал, не знам, обаче знам, че биеха и като ме биеха, ме удряха по главата и викаха „простак, тъпак, идиот, ще ни побъркаш!“ И аз не знаех какво, ама все аз крив излизах да ме бият толкова много, и като дойде чичо Стефан, и иска да ме вземе, казва — недей ма, Гино, утрепахте детето, и оня, третият мъж на майка ми, много беше як, Борис се казваше, и като скочи, като извади ножа — много хубав нож, ловджийски, все казваше — гледай го хубаво, ако не слушаш, с него ще те заколя, да знайш, и вика — пусни сина ми, че кръв ще се лее тука и не ме плаши с никакви милиции, момчето си е наше, тук ще остане, ти да си гледаш работата, ама се размина боят, щото седнаха, па се напиха, ама не ме биха него ден, и после казва учителката, специално училище трябвало за такива като мене и пак карах първи клас, ама там учителките добри, имаше една Русева, много добра тая Русева, все по главата ме галеше и ме сресваше, и все ми казваше — ще се оправиш, ти си умно дете, аз вярвам, не може да не се оправиш, и ми даваше шоколад, и буквите научих бързо, обаче умря, а другите учители, и те бяха добри, ама не като нея, и като научих таблицата за умножение, Манол, дето живееше с майка ми, като я заряза Борис, казва — айде стига вече учение, няма да те правим професор я, що не взема да те науча занаят, а той е тенекеджия, Манол, те с майка ми не се и женеха, ама все ме караха да му викам татко, обаче аз, нали съм удрян по главата, и занаятът труден ми се видя, все накриво удрям с чука и не става и не става, и той така вика — от всяко дърво свирка не става, че тогава ме прибра баба Мара, тя е добра, аз й помагам туй-онуй, тя пенсионерка, че и моята пенсия прибира, с майка ми имаше тогава малко разправия, обаче тя тогава се мъкнеше с оня, Димитър, и той й казал — да го разкараш туй нещо от къщи и те вземам, та останах при баба, тя не ми е същинска баба, на свако ми майка, обаче свако нали няма деца и тя все вика — на внуче да се зарадвам и аз, мен иначе ме бива да прекопая градината, съчки туй-онуй да донеса, дърва да нарежа много ме бива, че ме викаха у комшията да нарежа и си платиха хората, десет лева ми платиха и съм ги скътал, като се съберат повечко, един кат дрехи да си купя, че все вехто и все кърпено нося, откак се помня, ама те дрехите скъпи, пък никой не ме вика за работа, то добре, че баба Мара ми изплете един пуловер, длъжък, да ми пази топло, ама и той се вече поокъса, защото аз много по гората ходя…

ПЕТЪР I: А така. Ходиш по гората, значи.

ПЕТЪР III: Че ходя, какво да правя. Някой път по работа, съчки, гъби събирам, туй-онуй, друг път ей така си ходя, да ми е хубаво.

ПЕТЪР I: А така, хубаво ти е.

ПЕТЪР III: Хубаво ами. Ей тъй, дървета да гледам.

ПЕТЪР I: Ти си, който ни трябва. На такива се откриват тайните. Защото са безопасни.

ПЕТЪР III: Че какви тайни?

ПЕТЪР I: Петърчо, Петърчо, само да ни слушаш, мойто момче, ще видиш чудеса. Ей тук, в пущинака. Ще се смаеш. Милионер ще станеш, през София с Мерцедеси ще се разхождаш, Тодор Живков ще ти завиди. Пълен с пари. Влизаш в най-големия магазин, в ЦУМ, да речем, дето продават дрехи и си купуваш каквото си поискаш, целия магазин можеш да купиш, барабар с продавачките. Само да ни слушаш, момченце, само да ни слушаш.

ПЕТЪР III: Абе хора, какъв ЦУМ, какви Мерцедеси, вие шашнахте ли се, какво, че вие по-чалнати от мен ще излезете бе, с тези глупости, дето ги дрънкате… Я дай още малко сланинка и… такова, една глътчица, аз не съм толкоз малолетен, колкото изглеждам, туй от това, че са ме били по главата, да не раста.

ПЕТЪР I: На, момченце си, да не ти стане нещо.

ПЕТЪР II: Виж какво сега, момче, ние тебе те взехме за една работа, хем да ни помогнеш, хем да си оправиш живота и ти. Накрая делим поравно. При нас няма лъжа, трябва честно — иначе се обръща срещу нас и става лошо, с такива работи шега не бива. А туй дето можеш да станеш милионер, вярно е, можеш. Я ми кажи сега, твойта баба разказвала ли ти е нещо… За Миньо попа, например?

ПЕТЪР III: А-а, за жълтиците на Митхад паша. Знам. Баба даже е видяла една жълтица от тях, тъй, в ръка я държала. И павура е виждала, на поп Миньо павура, целия от злато, попа все с него си го носел. Защото е магьосан, разправяше баба, много работи можел да прави, вода намирал, злато къде има закопано… Тя го е виждала поп Миньо на времето, приказвала е с него, кафе му е варила — с две лъжички захар и една щипка сол — както го пие цар Борис.

ПЕТЪР II: Това добре. А нещо за Стената да ти е разправяла?

ПЕТЪР III: За стена не се сещам, може и да е разправяла нещо… Виж за златото на Митхад паша, как го намерил попът и как го заровил пак, като разбрал, че ще умира… Абе, вие да не сте тръгнали златото да търсите, а? На Митхад паша златото?

ПЕТЪР II: А за Коня? Разправяла ли ти е за Коня?

ПЕТЪР III: А, разправяла е, разправяла е. Те много коне са имали на времето, като момиче още е яздила.

ПЕТЪР I: Аха, яздила значи.

ПЕТЪР II: Ти, както те гледам, и за Александър Македонски не си чувал!

ПЕТЪР III: Ами…

ПЕТЪР I: Ами! Виждаш ли, като не знаеш историята. В нашата работа не може историята да не знаеш, без история си заникъде. Най-големия пълководец на света, македонския цар — хич да не си го чувал, бива ли?

ПЕТЪР III: Ама той цар ли е бил?

ПЕТЪР I: Цар ами. По него време цялата земя е била негова, целия свят завладял. Тука дето стоим пак негово е било. Велик, могъщ, голяма работа. Обаче, не щеш ли, един ден ляга болен. А в София нали знаеш минералните бани, те от онова време са, дето сега са ги сложили по подлезите, на времето са били така, ачик, да може кой откъде дойде да се лекува. Чул Александър Македонски тая работа и заповядал да го дигнат с носилката и право в София, натопил си само краката и рипнал, такава е била чудодейна по него време водата. Какво чудо е тази вода, викнал, трябва по цялото царство да се знае, кой каквато болка има, да си я измие тука! И храм трябва да се вдигне на тая вода, задето боговете такава вода са дали на хората, от благодарност един вид, голям храм. А вътре в храма — статуя, моя статуя, казва три метра висока, пет метра дълга, цялата от злато — с изваден меч, на кон!

ПЕТЪР II: Така, така, на кон.

ПЕТЪР I: Да се помни кога съм болен бил и как съм се изцерил. И събират тогава всичкото злато от Македония и почват да правят статуята. Коня направили, Александър Македонски не могли, защото нямало откъде да гледат — той като рипнал на крака, грабнал меча и се втурнал да си довършва работата, да завладява света. Ама било уговорено на Еньовден да се върне на извора, да си опресни силите. И ония решават да го изненадат, товарят коня на една талига — едно време не е имало коли — само талиги, и асфалти не е имало, римски пътища само, ти римски път виждал ли си?

ПЕТЪР III: Не съм.

ПЕТЪР I: Какво ли си виждал ти. Такива, от камъни, хиляда, две хиляди, три хиляди години стои и не помръдва, не е като сегашните асфалти, нацъфкани като юфка. Що работи има край тези римски пътища, що имане лежи заровено и чака някой да го изрови… Та такър, такър по пътя, тръгнали те с каруцата да карат коня насам, били го увили със слама, демек — слама караме, да не се усетят разбойниците. Много разбойници е имало по пътищата него време, пълно е било.

ПЕТЪР II: (мрачно) Сега са повече.

ПЕТЪР I: Че и хитри, лесно не можеш ги излъга. Тука по тия места е върлувала на Кара Петко четата. Таман застанали на пусия и чуват каруца трополи по пътя. Със слама натоварена. Ама по трополенето усеща Петко, не ще да е слама то, нещо тежко карат. И тогава…

ПЕТЪР II: Заседяхме се нещо, заприказвахме се, не така, не отведнъж. Айде прибирайте и да тръгваме — път ни чака.

ПЕТЪР III: Далече ли е?

ПЕТЪР I: Кое?

ПЕТЪР III: Ами това, дето го търсим?

ПЕТЪР I: Че знам ли го! Може и да сме седнали върху него и после месец да обикаляме, без да го намерим. Важното е да можем да го видим.

ПЕТЪР II: Стената, Стената трябва да намерим. Защо сме те взели!

ПЕТЪР III: Защо?

ПЕТЪР II: Защото можеш да я видиш, затова. Само улав като тебе може да я види, тя не се показва на всекиго, тази стена.

ПЕТЪР III: Ами аз като не зная как изглежда?

ПЕТЪР II: Никой не знае.

ПЕТЪР III: Че ако е така, как ще стане да я позная? Нещо като зид ли е, като дувар ли, като ограда ли?

ПЕТЪР I: Казва ти се — никой не знае, невидима е тя, може през нея да минеш и пак да не я видиш, от тебе се иска само да гледаш.

III

ДЖЕК: Битълс — за всички случаи става, Би Джииз — по-стари работи, по-нови работи, Мелъди, Юрая Хийп — не знам дали ще й хареса, мина им модата, Пинк Флойд, Куин — Една нощ в операта — не може да не й хареса, пак Куин, Дийп Пърпъл, Иръпшън, това какво е? И аз не знам, взел съм го по погрешка, нищо не пише.

АЛЕКСАНДЪР: Да, да, тук съм, разбира се, къде другаде ще съм, чакам те да вдигнеш, казвай сега… Не са се обаждали. Виж какво, ти имаш познати в КАТ, да ги спрат някъде по пътя, да му кажат на Никодимов… Знам, знам, че е черен курс, вярно не става. Ама като ми се изтърсят, какво да ги правя… Добре, добре, гледай си сесията, аз пак ще се оправям, както си знам! (затваря телефона)

ДЖЕК: Български искаш ли? ФСБ, Диана Експрес… А от певците…

АЛЕКСАНДЪР: Знам ли я каква музика слуша… Да не излезе… Ти нещо класическо имаш ли? Така, за всеки случай?

ДЖЕК: Имаше една касета. „Малка нощна музика“ от Моцарт. Ама не съм я взел, не си казал…

АЛЕКСАНДЪР: Нещо по-голямо имаш ли?

ДЖЕК: То не е малко, музиката де, само така й е името. (от вилата излиза Евгени, носещ видеомагнетофон, следван от Ивайла)

АЛЕКСАНДЪР: (на Евгени) Ти нямаш ли нещо класическо?

ЕВГЕНИ: На видео ли?

АЛЕКСАНДЪР: Видео, аудио, имаш или не?

ЕВГЕНИ: Старите имаха нещо. „Травиата“ ли, нещо такова. На плочи.

АЛЕКСАНДЪР: Е, грамофон тука нямам, карай, остави. С Ива се разбрахте, нали?

ЕВГЕНИ: В четири ще я взема.

ДЖЕК: Том Джонс, Клиф Ричард, Сара Леандър.

ИВАЙЛА: (на Евгени) И ще вземем Шами, нали? Ако дотогава нищо не се уреди.

ЕВГЕНИ: С Шами нямаме проблеми. Той е много интересен обект за изследване, изразява се в знаци. Нали знаете, че се занимавам със семиотика, науката за знаците.

АЛЕКСАНДЪР: Това нещо психиатрично ли е?

ЕВГЕНИ: Не, не, разглежда комуникацията като сбор от знаци и изследва тези знаци. Семиотика.

АЛЕКСАНДЪР: Аз обичам знаците да са парични. Останалото е идиотика.

ИВАЙЛА: Алек!

АЛЕКСАНДЪР: Добре де, добре, (на Евгени) Ако има нещо, извинявай, запалила ми се е тука главата.

ЕВГЕНИ: Няма нищо, тя у нас тази наука още не е официално призната, може и да я забранят…

АЛЕКСАНДЪР: Обаче, ако Шами ти е полезен за изследвания, готов съм една седмица да ти го отстъпя!

ДЖЕК: Ривайвълс, Демис Русос, Мирей Матьо.

ЕВГЕНИ: Най-големите специалисти са българи.

АЛЕКСАНДЪР: Какви специалисти?

ДЖЕК: Джон Ленън и Йоко Оно. Това е еротично.

ЕВГЕНИ: По семиотика. Живеят във франция.

АЛЕКСАНДЪР: (на Джек) Стига вече. Това тук за един месец не можем да го изслушаме.

ДЖЕК: Добре, спирам. Сега да я нося ли оная музика?

АЛЕКСАНДЪР: Коя музика?

ДЖЕК: Малката. Нощната. От Моцарт.

АЛЕКСАНДЪР: А не, вече няма време, и без това много се забавихме, сега изчезвайте, ако обичате.

ДЖЕК: Изчезваме, изчезваме.

ЕВГЕНИ: Да те закарам ли?

ДЖЕК: С Трабанта ли си?

ЕВГЕНИ: Ами да, то тежи, туй чудо, (излиза с Джек)

АЛЕКСАНДЪР: Да не забравиш за четири, ей.

ИВАЙЛА: Абе ти… Хората ти правят услуга, а ти се държиш с тях, сякаш са ти слуги.

АЛЕКСАНДЪР: Сега само това липсва, да започнеш да ми четеш проповеди! Ако ви слуша вас, човек трябва да вземе един пистолет и да се гръмне, не знам кога ще поумнеете, да започнете да разсъждавате и да правите заключения. В системата на социалните човешки взаимоотношения хората се оценяват по това, което можеш да вземеш от тях, не по онова, което сами са готови да ти дадат. Това е наука, моето момиче, и се нарича психология.

ИВАЙЛА: Знаем, знаем, учили сме и ние малко.

АЛЕКСАНДЪР: Ами като сте учили, внедрявайте, използвайте в живота, извличайте дивиденти. Иначе каква е ползата от цялата тази информация, с която си натъпкана? Ако не успееш да я реализираш в своя полза?

ИВАЙЛА: И да я направя пари?

АЛЕКСАНДЪР: Пари! Кой ти говори за пари! Просто човек трябва да мисли с главата си и здраво да стъпва на земята с краката си, не наопаки. Да се ориентира трябва, по генералната посока на циклоните! Ето Евгени да вземем, например. Любовта е сладко нещо, само че не виждаш ли накъде вървят работите? Баща му бавно, но славно върви към изпадане в немилост, най-много след месец няма да е кандидат-член на Политбюро, не виждаш ли. Аз ли да ти казвам, че тогава ще стане неудобно даже да се приказва с Евгени, не да се гушка в креватче, ще му остане само видеото, да си гледа щуротиите, дето ги е записал.

ИВАЙЛА: Ти си бил циничен.

АЛЕКСАНДЪР: Повярвай ми, искам ти доброто, нямам ли право да спася сестра си?

ИВАЙЛА: Благодарим за спасението, много сме трогнати, дойде ни ума в главата, ставаме ветропоказатели.

АЛЕКСАНДЪР: Не се подигравай, тук ветровете са силнички, ако не се завъртиш навреме, току-виж те пречупили. Какво да правим, като сме се родили по върховете, за добро ли, за лошо ли, силни ветрове ще ни духат. И не трябва да се навеждаме, че ще ни смачкат онези, дето ни завиждат… Това ни е жребият, това са ни залозите, ще трябва добре да ги разиграем. Един живот живеем! Ще трябва да го изживеем достойно. Да не ни е яд утре за пропилените шансове. Че знае ли човек — задал се е пленум, да не стане някой гаф с дъртия, че тогава ще е късно… Евгени как изтърва влака — кой можеше да повярва… Пък ти — любов!

IV

НИКОДИМОВ: Чакай, чакай да си поема въздух. Тая твоя пътека ми взе здравето. Чакай малко.

ШАМИ: Нали? Направо нагоре? Нали бях прав? Аз я поръчах такава — никой не я знае. И няма да я научи, да не я покажеш на някого! Тя си е специално за мен, тази пътека. Ей сега като минем — и ще изчезне. Защото не съществува. Тя ми е подарък от измисленото.

НИКОДИМОВ: Добре, добре. На мен пък ми взе здравето тази твоя пътека. И освен това се притеснявам свалих ли чистачките…

ШАМИ: И да не си помислил! Ти вече не можеш да се върнеш оттук — ще изчезне и ще се намериш заплетен в тръните.

НИКОДИМОВ: Аз и не мисля да се връщам сега. Само се притеснявам. Майната им на чистачките, по-важното е да те предам лично.

ШАМИ: Да те предам лично трябва. На пътя. Той ще те заведе при колата ти. Инак закъде си? Кола да караш можеш, да виждаш — не можеш, току-виж си се загубил.

НИКОДИМОВ: Е добре де, аз пък на бас се хващам, че ще си сляза пак по тази пътечка, като те оставя и пътечката ще си бъде пак тук и ще ме заведе право при колата, където я оставихме, пък ти си приказвай каквото си искаш.

ШАМИ: Не можеш да я накараш да те заведе, където искаш. Знаеш ли, къде може да й хрумне да те заведе? Че тя в Япония може да те заведе, ако реши да се пошегува. И какво ще правиш там? Нито езика знаеш, нито японски пари имаш! (смее се) Не се шегувам, ако тръгнеш сега надолу, там, на края, ще е пълно с японци. С дръпнати очи. И ядат ориз от панички. И се смеят всичките: Никодимов, Никодимов, дето не може да накара пътечката да го изведе, където иска, а тръгва, без много да му мисли. Даже виждам един, с добро сърце, подава ти и на теб паничка с ориз. Поне да не си гладен, както не знаеш езика и пари нямаш по средата на аутобана от Токио за Киото!

НИКОДИМОВ: Добре де, добре, нека се смеят японците, смехът е здраве. Чакай да седнем, че искам да запаля една цигара… Ух, че се уморих, има ли още много?

ШАМИ: Ако искаш малко да я отрежа в горния край и ще стигнем по-бързо. Заради теб. Защото ти лесно се уморяваш, не владееш издигането. А така пътеката няма никакъв смисъл за теб. Щом не можеш да я използваш правилно, само ти пречи, затруднява те.

НИКОДИМОВ: Ами вади ножиците тогава и режи, няма да ти противореча, аз съм уморен човек, откъде да знам, че тук има такива стръмнотии. Виждаш, че…

ШАМИ: Няма.

НИКОДИМОВ: Какво няма?

ШАМИ: Освен пътеката, тя единствена е така измислена. Тя е стремително издигане, ако можеше да използваш силата й, щеше да полетиш.

НИКОДИМОВ: А, не ща да летя аз, не ми трябва, ще ми се завие свят… (поглежда часовника си) А така, стана обяд. След три часа трябва да съм в София. И дано някой не ми забележи чистачките…

ШАМИ: Днес ще вали. Непременно ще вали.

НИКОДИМОВ: Откъде знаеш?

ШАМИ: То е толкова лесно. Днес ще се случи нещо. Затова ми трябваше точно такава пътека…

НИКОДИМОВ: И какво ще е случи?

ШАМИ: Нещо силно. Силата се събира, освобождава небето и завалява дъжд.

НИКОДИМОВ: Сигурно е така, щом казваш.

ШАМИ: Тя е специална, тази пътека. Направил съм я по една рецепта. Веднъж видях сън и ето — имаше пътека. Къде мислиш ще тръгнем, ако излезем оттук?

НИКОДИМОВ: От гората ли?

ШАМИ: От гората? Нека да е от гората, ако искаш. Къде излизаме?

НИКОДИМОВ: На пътя излизаме. Асфалтовия. Дето хората са го направили да не се врем из шубраките.

ШАМИ: Хората! Хората асфалт могат да направят, ама път — никога!

НИКОДИМОВ: Както искаш го наричай. За мен е път, много хубав. Знаеш къде ще те заведе и за колко време. Стига знаците да са си по местата.

ШАМИ: Ако не искаш да отидеш далече, ако никъде не искаш да отидеш, може и по асфалта да тръгнеш.

НИКОДИМОВ: Тук си прав, далече не можеш да стигнеш. Ама то с искане само не става, аз, ако ме питаш, знам къде да отида, обаче не пускат, това е. Ти знаеш ли колко взема един шофьор в Западна Германия? И това, дето го кара, е кола… сама си върви. Сервизите му сервизи, обслужването му — обслужване, кеф ти е да работиш. Тук си караш Ладата, сам си си монтьор, сам си си техник… Ей!

ШАМИ: Какво?

НИКОДИМОВ: Ами тази твоя пътека май свърши.

ШАМИ: Свърши.

НИКОДИМОВ: Че как така ще свърши внезапно? В храсталака? Може ли да има пътека, която никъде да не извежда?

ШАМИ: Никъде да не извежда?

НИКОДИМОВ: Ами всяка пътека трябва да извежда някъде. Пътеката трябва да свързва две неща, вили ли, градове ли…

ШАМИ: Храсталаци ли…

НИКОДИМОВ: А не, не, между два храсталака не може да има пътека, това са глупости, тогава излиза, че пътеката никъде не извежда.

ШАМИ: Че храсталакът никъде ли е?

НИКОДИМОВ: Ами да не би да е някъде? Никъде е, разбира се, абсолютно никъде. Каква е ползата от него, от храсталака? Никаква. Няма пътека без цел, иначе просто няма смисъл.

ШАМИ: Как така няма смисъл? Смисълът е в стремителното издигане и внезапното завършване. С един красив, великолепен храсталак. Иначе няма да го видим, ще се издерем на него, тръни ще останат по дрехите ни и пак няма да го видим. Освен ако е на края на пътеката. Ами да, на мястото на целта, дето я търсим на края на всяка пътека. Все търсим цел, а? Обаче ако имаше цел, пътеката нямаше да може да ни изведе никъде, като асфалт щеше да стане. Истинската пътека никога няма цел.

НИКОДИМОВ: Аз, разбира се, не ти противореча, сигурно си прав, ти обичаш така, с алегории да се изразяваш, няма да седна да споря с теб, не съм философ, аз съм шофьор, аз обичам пряката реч. И ще ти се моля пряко и ясно да ми речеш къде ме доведе тука в този пущинак, дето уж най-прекият път щеше да е, а никакъв не се вижда да свършва. Ако си си направил майтап, дай да се връщаме, докато не се е стъмнило. Имам още много работа, разбираш ли ме? Не че не искам да си играя с тебе на партизани и стражари, ама нямам време. Имам работа, с тази работа изкарвам пари да си храня семейството. Ей сега трябва да те доставя и да въртя обратно, сесията ще почне след половин час, длъжен съм да чакам до разпореждане, понякога за половин час свършват, какво толкова има да му умуват, по-умните вече са го измислили, дават им решението, вдигат ръка и готово, и колата трябва да чака, нали…

ШАМИ: Добре, стана ми жал за теб. Не си виновен ти. Не знаете да видите простите неща, вие търсите все сложни неща за гледане, нещо, ако ви дойде прекадено просто, обличате го в сложности и тогава го съзерцавате старателно… Път, асфалтов, тук-таме с дупки, но и те не го спасяват, те са си негови… Ето я пътеката, бе, Никодимов, как не можа да я видиш, заобикаля храсталака и продължава нагоре, как така не я видя — нищо и никаква пътека, най-проста пътека… Измислена. Ето там, нагоре!

V

НЕВЕНА: Лятна резиденция, така да се каже… Много е мило, много! Малко височко, но пък какъв изглед — страхотен! Дървета, дървета… Обожавам дърветата! Никога не ми вярват, като разказвам колко дървета има в Париж, всеки казва — Булонския лес… Ако те задоволява Парка на свободата, ще те задоволи и Булонският лес, също толкова изкуствено, само повече комерсиализирано, много повече. Тук има толкова неща, които все още не се продават, това е очарователно!

АЛЕКСАНДЪР: Обаче Париж си е Париж! Столицата на Европа. Там, разбира се, възможностите, интелектуалната среда, културният живот…

НЕВЕНА: Плас Пигал, голите кабарета… Столица на Европа, казваш? Нямаш си представа каква мръсотия е Париж. Улиците, въздуха… И навсякъде кучета, кучета, кучета! Да, да, кучетата са повече от хората и замърсяват, да знаеш как замърсяват, кметът има големи трудности, искаше по едно време да въведе данъци както за леките коли, но тогава пък скочиха природозащитниците, зелените се намесиха, изобщо — пълна каша. Ако знаеш колко трудно е там да се проведе някакъв закон! Сетне, цялото това бързане, целият този шум, грозни шарени реклами по старинните сгради, улични художници, проститутки… Имидж! Сена да видиш в какво състояние е — аз никога не бих си натопила и пръста в такава мръсотия, не можеш да й определиш цвета… Да не говорим за Айфеловата кула, най-излишното нещо в Европа, най-скъпия кич… Единствено Нотр Дам, единствено там си струва човек да влезе и то рано сутрин, когато не са нахлули още туристите, аз там си уча за изпит, ако знаеш високите колони каква медитативна атмосфера създават…

АЛЕКСАНДЪР: Какво искаш да чуеш?

НЕВЕНА: Ами не знам, нещо нежно. Вивалди, например, или Корели… Или нещо за орган…

АЛЕКСАНДЪР: Е, трябва да те разочаровам. Музикалните ми интереси се простират, така да се каже, в друга област.

НЕВЕНА: Ама не се притеснявай… Понеже говорехме за катедрали… В Нотр Дам често ходя да слушам орган. И ми е наблизо — една спирка с метрото. Там живее един познат художник, ателието му е точно срещу западното крило, само си отваря прозореца и си слуша концерти — страхотно е, веднъж му позирах и през цялото време слушах Бах… Хубава картина стана, продаде се за десет хиляди франка на един есенен салон, това е около две хиляди долара, не е кой знае какво, но все е нещо.

АЛЕКСАНДЪР: И той ли е българин?

НЕВЕНА: Алжирец. Но бял, по-бял от мен, казва се Жил, потомък на французи, разбира се, нали беше тяхна колония.

АЛЕКСАНДЪР: Лице като твоето сигурно трудно се рисува.

НЕВЕНА: Защо, какво му е на лицето ми?

АЛЕКСАНДЪР: Необикновено е. Неуловимо. Няма да ти кажа — красиво, това е банален израз, някак особено е. Имаш излъчване някакво, ако не е успял да го предаде, нищо не е постигнал.

НЕВЕНА: Жил ли? Е, то не беше точно портрет… Макар той да казваше, че било по̀ портрет от портрета. Картината беше определено интересна. Изобразяваше идеята му за мен, за жената въобще и за света, затворен в тази жена. Жил е философ в рисуването, той е като Дали, без да е сюрреалист, в мисленето само, в трактовката си на изкуството. Той смята, че в загатването на жената, точно така се изразява, в загатването, се крие целият свят. Лежа, покрита с небесносин тюл, леко извърнала глава настрани, формите — по-скоро загатнати, пясъчна консистенция, дълги коси се спускат, дублират фигурата, сливат се със сянката си, краката изчезват постепенно, сякаш се разтварят във въздуха — в десния край една съвсем конкретна ръка повдига синьото покривало. Наситено синьо небе с подобни на облаци митични фигури — и те загатнати — в по-светло синьо и бяло — нещо като Персей и Андромеда (пак аз позирах за нея) и много-много други, неразличими на пръв поглед и точно над фигурата ми — безпощаден черен хоризонт, дебела релефна линия, категорично разделяща двата свята, все пак засегната — на едно място — от свличащия се хитон на Андромеда. Нещо интересно се получи — Жил го нарече Мелоди пур ла флют. Жил смята, че всяко нещо има собствен тембър, може да се символизира от някакъв музикален инструмент. Винаги дава на картините си музикални названия. Годеницата му е музикантка.

АЛЕКСАНДЪР: А, има си годеница…

НЕВЕНА: От година или повече. Но не бързат да се женят. Нали разбираш, художниците са малко бохеми. Духът на Париж, Мюрже…

АЛЕКСАНДЪР: И все пак, ако ти се слуша нещо по-леко…

НЕВЕНА: Остави, остави, толкова е приятно така. Нека послушаме тишината… А тя се оказва пълна със звуци. Птичките, вятърът в листата. Така обичам планинския въздух. Искаш ли една цигара?

АЛЕКСАНДЪР: Чакай, чакай, аз съм се подготвил. Ивче, къде изчезна, ще пием кафе. И кафемелачката, ако обичаш! (на Невена) Старинна немска кафемелачка с чекмедженце. От дървото ли, не знам, но кафето придобива някакъв специален аромат, ще се увериш сама.

ИВАЙЛА: (излиза с поднос — кафе, кафемелачка, цигари) Дано съм Ви улучила. Какво пушите?

НЕВЕНА: Мислех, че сме на ти. Моля ти се, без официалности. Ще взема Кент, благодаря.

ИВАЙЛА: И аз. (запалват, Александър меле кафе)

НЕВЕНА: Хубаво е тук, спокойно, тихо… Само който се търкаля ежедневно в суетата на такъв голям град като Париж, може напълно да го осъзнае. Човек си мечтае за малко тишина, да се зареди със спокойствие, да може да посрещне новата атака на шума.

АЛЕКСАНДЪР: Да, да, шума. Той разбива нервната система…

НЕВЕНА: Седим си тука, пушим си цигарките и нищо не правим. Има нещо хубаво в това ориенталско долче фар ниенте. Социализмът осигури на хората възможност да мързелуват. Оттатък секундите са левчета — зън, зън, зън, всеки е хукнал нанякъде, всеки има неотложна работа, не можеш да седнеш едно коняче да изпиеш с някого в някое от прочутите парижки кафенета. Е, ако си студент, сядаш, но се чувстваш някак неловко… Ами да, наоколо само чужденци — французите си имат работа. Не, не, Париж вече не става за удоволствие… И Айфеловата кула стърчи глупаво по средата, толкова глупаво, че на човек му идва да скочи от нея! Е, шегувам се, шегувам се. Ако знаете, обаче колко ми липсва там това ориенталско да няма какво да правиш, да няма закъде да бързаш, да се отпуснеш, да се слееш с нещо, не знам как да го нарека, с усещането, че живееш, със самия себе си.

АЛЕКСАНДЪР: Всеки търси това, което му липсва.

ИВАЙЛА: Турско?

НЕВЕНА: Да-да, разбира се, турското кафе е по-естествено, отговаря на средата. Човечеството се е обградило с веригите на техниката, не може да диша от еспресо-машини, видеомагнетофони, уредби, боже мой колко съм ги насъбрала и тук, и там и какво? Вече като видя нов каталог — почва да ми се повдига. Мелничката ви е страхотна, моите са в турски стил, е — и електрически. А купувам само мляно кафе. Нещо истинско, земно, да послушаш тишината! (звукова атака от птичи песни, някъде изотдолу излизат Шами и запъхтяния, с куфара в ръка, Никодимов)

ШАМИ: Стигнахме!

VI

ПЕТЪР I: Ей… Ей, що е толкова тъмно, бе? По това време на пиесата трябваше да е някъде към обед.

ПЕТЪР III: От тази страна на гората винаги е тъмно.

ПЕТЪР I: Чудна работа, не напипвам дървета. А трябва много нагъсто да са.

ПЕТЪР III: Няма дървета.

ПЕТЪР II: Как така няма дървета?

ПЕТЪР III: Няма. Затова е тъмно.

ПЕТЪР I: Затова е тъмно?

ПЕТЪР III: Ако имаше дървета, слънцето щеше да се покаже през клоните.

ПЕТЪР I: Как може гора без дървета?

ПЕТЪР III: Тази гора е без дървета.

ПЕТЪР II: Абе къде си ни довел ти?

ПЕТЪР III: Не знам. Нали казахте да не знам къде ви водя. (пауза)

ПЕТЪР I: Ти преди това… сам идвал ли си тука?

ПЕТЪР III: Па идвал съм. Много пъти съм идвал. Тук е спокойно, тихичко е някак си.

ПЕТЪР II: Спокойно?

ПЕТЪР III: Ами да, спокойно, никой не те притеснява. Е, тъмно е, вярно, но затова пък можеш да седнеш.

ПЕТЪР I: Как да седнеш, като нищо не виждаш.

ПЕТЪР III: Ами така, за сядане очи се не искат. А че е тъмно — нищо. В тъмнината е по-интересно, очите започват сами да си измислят. А то, измисленото, е по-хубаво от истинското. И по-ярко, някак, по-цветно.

ПЕТЪР I: Не знам, аз виждам по-добре на светло. Имаш ли кибрит?

ПЕТЪР II: Имам. (по звука разбираме, че се запалва клечка кибрит, но не я виждаме)

ПЕТЪР I: Какво е пък това сега?

ПЕТЪР III: Какво?

ПЕТЪР I: Ами клечката не гори.

ПЕТЪР III: Как да не гори, гори си тя, внимавай да не се опариш.

ПЕТЪР I: И как гори, като не свети?

ПЕТЪР III: Вярно, не свети. От тая страна на гората нещата не светят. Не са се научили.

ПЕТЪР I: Ох!

ПЕТЪР II: Какво стана?

ПЕТЪР I: Верно, опари ме.

ПЕТЪР II: Абе къде си ни довел ти?

ПЕТЪР I: Ей момченце, ти пътя за назад знаеш ли? Тук мястото е зловещо, не е хубаво това място, ей!

ПЕТЪР II: Надънихме се баш на поп Миньо в павура!

ПЕТЪР I: Момче, момче, чуваш ли, бе? Хем да ни измъкнеш оттука, а? Ти нали си бил вече и пак си излизал?

ПЕТЪР III: Излизал съм.

ПЕТЪР II: Как?

ПЕТЪР III: Не знам. Ако мислиш как, няма да излезеш. (пауза)

ПЕТЪР II: Абе къде си ни довел ти?

ПЕТЪР III: Не знам, искахте накрая на света.

ПЕТЪР I: До края искахме, не оттатък. До стената само. Ти стената видя ли я?

ПЕТЪР III: Стена не видях. Сега ще гледам, белким видя. (цвилене на кон)

ПЕТЪР I: Тихо, чухте ли, кон процвили. Той беше! Конят!

ПЕТЪР II: Тук не ми трябва ни кон, ни дявол! (мучене на крава)

ПЕТЪР I: Крава! (бухане на бухал) Събират се вещиците и самовилите, и бродниците, курбан ще ни правят, с нас ще се гощават! Къде ни доведе ти бе, я по-скоро да ни измъкваш оттук!

ПЕТЪР II: Надънихме се като…

ПЕТЪР I: Като в сюжет. И ни назад, ни напред.

ПЕТЪР II: Този автор излезе калпав. Като се угелпи в сюжета и гаси лампата… Какво беше това отчуждение, какво беше това чудо!

ПЕТЪР I: От тъмнината е. Няма четвърта стена, като стане тъмно.

ПЕТЪР II: Друга стена търсихме ние. Сега ще станем за храна на бухалите. Ей момче, тебе думам, обади се!

ПЕТЪР I: Абе момче, обади се бе, тука ли си още?

ПЕТЪР II: Ей момче, не си прави майтап бе!… Да не е избягало?

ПЕТЪР I: Момченце, обади се бе, тука ли си?

ПЕТЪР III: Тука съм, кротко, че мисля. Рядко ми се случва, та ми трябва тишина, (пауза, различни звуци)

ПЕТЪР I: Това пък какво е?

ПЕТЪР III: Нищо, тя така си пее тая гора. Не я разбирам аз тази песен, обаче хубаво е да я слушам. Успокоява някак, приспива!

ПЕТЪР I: Ей да не си луд бе! Да не вземеш сега да заспиш!

ПЕТЪР III: Че луд съм, ами как, нали съм падал на главата си. Инак щях ли да тръгна с вас, щяхме ли дотук да стигнем, ако не сме луди всичките!

ПЕТЪР II: Моля ти се, момченце, не заспивай бе! Измисли нещо, че да излезнем и тримата, ти нали вече си излизал?

ПЕТЪР III: Сам човек е лесно да излезе.

ПЕТЪР I: По-хаостична работа не бях срещал. Ега ти сюжета и чудото!

ПЕТЪР II: Хайде момченце мисли, мисли! Ти си ни спасението. Да не станем за храна на дивите зверове.

ПЕТЪР I: Като нищо ще станем.

ПЕТЪР III: Тук диви зверове няма. Нито питомни. Тук няма нищо.

ПЕТЪР I: Как нищо, като се чува? Може ли да се чуе нищото?

ПЕТЪР III: Може, разбира се, нищото най-силно се чува. Особено на тъмно. Светлината го плаши.

ПЕТЪР I: Абе мани тая работа, виж да ни изведеш оттука.

ПЕТЪР III: Ама трябва да помисля, пазете тишина.

ПЕТЪР II: Ще пазим, само да не заспиш, ей. Гледай да не заспиш, че сме загубени.

ПЕТЪР III: Сега като си мисля, май на сън се най-лесно излизаше… Аз все така съм излизал. Само че не знам ще имам ли сила да ви закача и двамата за съня си, за да ви измъкна.

ПЕТЪР I: Да заспим ли трябва?

ПЕТЪР III: Не знам вие ако заспите, ще можете ли се измъкна.

ПЕТЪР II: Май да се събудим трябва. Май сме заспали и тримата и всичкото туй го сънуваме. От ракията ще да е. Аз като работя уж не пия, знам, че ще сънувам кошмари…

ПЕТЪР I: Заспали, грънци! И тримата един и същи сън да сънуваме, туй само може да е…

ПЕТЪР II: Какво?

ПЕТЪР I: Ами не знам какво.

ПЕТЪР III: Имате ли кърпи?

ПЕТЪР I: Какво какво?

ПЕТЪР III: Кърпи казвам, имате ли?

ПЕТЪР II: Иманяр без кърпа може ли.

ПЕТЪР III: Да си завържете очите. Ама здраво.

ПЕТЪР I: Че аз и така нищо не виждам, защо да ги връзвам?

ПЕТЪР III: Да не ти пречат очите, затова, да излъжеш тъмнината. Ти като я гледаш, тя страх от тебе няма, ама като не ти види очите, току-виж се уплашила и побегнала.

ПЕТЪР I: Ей ти вярно си луд.

ПЕТЪР II: Нали така е речено — луд да ни води, за да стигнем. През всякъде да ни прекара, той да ни въвежда. И да ни изведе. Така знам аз. Царски кон току-тъй яха ли се, а?

ПЕТЪР III: Хайде, всички като мен. Аз ви доведох, аз ще ви изведа, само като мен правете. Вържете си очите!

ПЕТЪР I: Че то какво губим.

ПЕТЪР II: Здраво, казваш, да ги вържем. Е добре, вързах ги. (просветление в салона, тримата иманяри седят със завързани очи)

ПЕТЪР I: Ей вярно бе, просветна!

ПЕТЪР II: Ей да си жив, има надежда! И аз виждам вече. Накъде да вървим, да излезем по-скоро?

ПЕТЪР III: На никъде. Не ние, то трябва да излезе. Тъмното. (в залата става по-светло, тримата стават, както са със завързани очи) Сега можем и да тръгваме, хващайте тази пътека.

ПЕТЪР I: Ей да си жив, що страх брахме. Казах си — тука ще е, край, свърши се, на ти кон, на ти кобила!

ПЕТЪР II: Който се отчайва, не е за нас — все ти се чудя, уж стар човек, отдавна в занаята… Че трябва на всичко да сме готови, това не го ли знаеш? Магесниците ни вързаха очите, да се залутаме в този мрак, но затова си водим луд, да ни измъкне, посоката да ни покаже. Натам ли, момченце?

ПЕТЪР III: Натам! (Петър I и Петър II излизат, в залата е станало достатъчно светло, Петър III се обръща към публиката и сваля превръзката от очите си) Антракт. (излиза)