Георги Б. Караджов
Музика (3) (триосоната)

III

И категоричния акорд на морето. Шепнещи сини длани, замръзнал в дюните жест. Корнетът на слънчевия ручей, разсипани по гребена на генерал-баса звуци светлина, отскачащи, потъващи, умиращи в неумолимото синьо — мажора на вълните. Зад него остана нежното тремоло на тръстиките, строгата неравноделна ритмика го замайваше, вълна след вълна измиваше изкуствените музикални построения от напрегнатото съзнание, окъпваше нажежената мисъл с хладната отмора на съвършенството. Истинската, единствената музика. На сътворението, на откровението. И сякаш още един последен щрих, още една цветна мазка, още една траектория на четката, за да запулсира неподправеното вълшебство, магията на завършеността, жадуваната цялостност. Стъпки, тихи стъпки, рисуващи загадъчна плетеница в пясъка, боси стъпки. Леки като въздуха, прозрачни като водата. Едно момче и две момичета, млади, чисти, голи. Хармонично единство на хора и стихии, единение на движения и звуци, контрапункт на линии и форми. Творение или Опера. Танцуваха старинен обреден танц, жреци на древен мистичен ритуал. Строгите изящни движения не просто се сливаха с музиката на морето, не бяха само нейна сянка, нейно продължение и осмисляне в света на формите, на обемите. Те бяха самата музика, нейните кодови знаци, нейната графична стихия, нотите й. Въздушната осморка на момчето, последователно завъртащо се с едното и с другото момиче, кръговете на момичетата — пътеки на звезди. Беззвучното нажежаване на струни — невидимото докосване на телесните сфери и винаги безпокойният фон на морето, вкаменил законите си в жеста на дюните. Благословената прегръдка на музите, съзнанието за тяхното единство. Защото какво е операта, ако не идеята за единство на света. Оправданието. Той коленичи бавно пред танцуващите жреци в храма на вселената и започна да пише като омагьосан. Нямаше хартия. Записваше нотите с пръсти направо върху сухия пясък, яростно, неистово.

Пясъците са по-нетленни от пирамидите.