Розалинд Майлс
Пътища към ада (9)

Глава девета

Само след час него го донесоха: един бавен кортеж от ездачи и тежката, потръпваща фигура, просната на импровизирана носилка, окачена между най-силните коне.

„Йауома, йауома йалдеение нонгома муртанна оурака мантенекин уана ма нанудагабалариа… върни се. О, върни се, плаче съпругата за своя съпруг, чакай, почакай ме, защо, защо не ме почака…“

Самотният плач на Роуз, през който тя нареждаше думите на оплакването, беше първото и единствено предупреждение за Хелън преди самата тя да изпадне на свой ред в състоянието на ужас и скръб. Докато изтичваше на верандата, докато гледаше как мъжете свалят невиждащия, потръпващ и мучащ Филип, тя не можеше да проумее как така изведнъж животът му можеше да свърши, пометен от бурята на болка и кръв.

О…

Тя винаги беше знаела, че ще боли и като всяка млада жена, омъжена за по-възрастен мъж, тя често се беше опитвала да репетира болката, за да я почувства предварително и поне мъничко да я опитоми.

Беше си въобразявала, че предварително се е подготвила. Сега знаеше, че дори той да живее още един, втори живот, тя никога не би била готова, когато това дойдеше.

— Госпожо Кьониг?

Беше Дъсти. Разбирането в старческите му очи беше стряскащо, неприсъщо за един толкова млад мъж. Той неловко посочи към тресящата се върху грубата носилка форма.

— Къде да…?

— Тук вътре — каза тя. — Внесете го тук вътре.

Редом с тежката маса, единственото останало от неговия баща, Джон стоеше безмълвен, с вид на луд, високото му, широкоплещесто тяло беше като на човек, застанал на стража, очите му — на изгубило се, потресено дете.

— Ухапване от змия — каза дрезгаво той. — Трябва да е била кафява кралска. Хенри е на радиотелефона. Вика доктора.

Очите им, умовете им бяха впримчени в една-единствена мисъл: „Но вече е много късно“.

„Не плачи“, нареди си тъпо тя. „Това няма да помогне.“ Но тя не можеше да спре сълзите, рукнали от дълбоката бърлога на скръбта, където изглежда цялото й същество беше започнало да се топи, да се разтваря на съставните си части. „Филип, о, Филип…“

Тя като че ли страдаше двойно: веднъж като съпруга за своя съпруг и втори път — като майка, заради своя син. Джон изглеждаше така, като че ли самият той е бил вдигнат от смъртния си одър, лицето му бе останало без капчица кръв, тялото му — насила задържано към живота. Той едва бе намерил сили да изцеди няколкото думи, с които й беше съобщил какво е станало. След това окончателно се срина.

— Всичко е загубено, мамо — безнадеждно пророни той. — Не знам какво да правя.

Навън в проблясващата мараня мъртвата червена пустош продължаваше безметежно да спи. Какво значеше някаква си смърт, мислеше тя, на фона на петдесет, сто, двеста хиляди години? Духовете на тази земя бяха видели толкова много да идват и да си отиват. „Но не и като него — ридаеше тя, — не и като него.“

— Ама че нелепа история!

Припреният малък, долитащ при повикване доктор беше се срещал много пъти лице в лице със смъртта и като всеки медик познаваше мястото й във великата схема на живота. В края на един дълъг живот, например, изживян пълноценно и напуснат с радост, или като врата, през която да дойде успокоението за измъчен страдалец… Тогава смъртта можеше да се приеме, дори бе желана.

Но не и като тази! Един мъж в разцвета на силите си, сгащен като дремеща патица и то по такъв идиотски начин, гласните му струни парализирани, очните му ябълки обърнати със зениците навътре, мускулите му, стържещи като стоманени въжета, докато той се мята наоколо, опитвайки се като че ли все още да се справи със своите нападатели…

Той се обърна сърдито към измъчените мъже с притъмнели лица, наобиколили продължаващите да се гърчат очертания на едрата фигура, положена върху набързо скалъпена носилка, за да бъде донесена от лагера дотук.

— Филип Кьониг е прекарал целия си живот там, в пустошта — питаше той. — Как стана така, че него го ухапа кафява кралска змия?

Никакъв отговор не последва.

Само гъргоренето на умиращия мъж, което след време също изчезна.

* * *

Наистина беше прекрасен, ето какъв беше той, просто един красавец, един великолепен негодник. И да беше продължил да я гледа с онази многозначителна усмивка в очите, един Господ знаеше какво можеше да направи едно момиче за него…

Въздъхвайки, камериерката затвори вратата на бунгалото и се понесе безутешно нанякъде. Разбира се, той знаеше, че мотелът не предлага „румсървис“, кой ли пък мотел извършваше такава услуга? Е, може би в някои баровски места. Но не и тук, в сърцето на Северната област, толкова отдалечена дори на картата, че пътниците бяха доволни, ако изобщо можеха да намерят подслон. А каквито и претенции да имаше „Хепи Вали Мотел“^[1], собственост на Е. Г. Гибънс, то той не беше хотел „Риц“ в Сидни.

А той знаеше, че тя е проста камериерка; беше я видял да чисти съседното бунгало, когато пристигна и й беше казал „здравейте“ с онази своя блестяща усмивка. Той би трябвало да знае, че не й влизаше в задълженията да чука сутрин на вратата му и да казва: „Ще закусите ли? Включено е в сметката ви. Да ви донеса ли нещо от бара?“.

Но тя просто трябваше да го види отново. И когато той отвори вратата и видя кой е, не изглеждаше никак изненадан. В действителност се бе изсмял и онези блестящи тъмни очи я бяха погледнали въпросително, така че тя се изчерви чак до корените на косите си, преди да сведе поглед.

— Да ми донесете нещо? — каза той, докато очите му обхождаха тялото й. Тя стоеше там и чувстваше как погледът му тече по нея, попарвайки я като врялата вода на душа. — Знаеш ли, мисля, че едва ли има нещо — продължи той, прокарвайки слаба, загоряла ръка през гъстата си, тъмна коса. Той се усмихна. — Освен вероятно…

„Вероятно.“ Начинът, по който изрече тази едничка дума я накара цялата да се разтопи отвътре. Каквото и да беше онова у някои мъже, което те кара да ги желаеш, той го имаше двойно и тройно. Така както у Фил Гибънс го нямаше, мислеше си отчаяно тя, припомняйки си потящите се ръце, късите крака и изхвръкналото бирено шкембе на своя настоящ обожател.

— Освен…?

Тя не можеше да повярва, че го е изрекла и в същото време го погледна право в очите. Когато попаднеше на клиент, готин като този, на нея й идваше да си опакова нещата и да отлети като волна птичка, далеч от начина, по който оная малодушна торба, стария Гибънс, управляваше мотела, самият той толкова праволинеен и тесногръд, колкото синът му беше разгонен и похотлив.

Но колко различен беше този от обичайните им клиенти! С тяло мечта, отпуснато, свободно и в същото време стегнато, с широки рамене и най-невероятен изглед отзад, в гръб, обут в най-елегантните панталони, които някога беше виждала, от него лъхаше някаква благородност, зад която обаче се прокрадваше и нотка на дръзка арогантност.

Той имаше защо да изглежда толкова съблазнителен. Замечтано тя направи мислен опис на чаровните му дадености. Слънчево прошарена, гъста лъскава коса, фантастичен профил, класически челюст и брадичка, очи сиви, пронизващи като очите на ловен сокол, озарени от някаква развеселеност, но в дъното им дремеше и нещо тъмно, тягостно, ръце на бизнесмен…

Тя почти изстена, сякаш те вече бяха върху гърдите й…

— Освен…?

Той отново се изсмя, докато го казваше. Той много добре знаеше какво точно имаше предвид тя, разбираше, че тя му се поднася като на тепсия, тя можеше да го прочете по лицето му. Почувства го и от начина, по който той стисна горната част на ръката й, докато стояха на прага.

— О, да — каза той. — Освен сметката ми. Трябва да тръгвам.

Тя едва чу останалото. Той заминаваше, бил тук по работа, пристигнал по скръбен повод, бил изминал дълъг път, за да дойде дотук, в добрия стар Кантас, и ако не бил самолетът на австралийския премиер, щял да изпусне цялата дандания, а не вървяло сега точно да закъснее.

През отворената врата тя можеше да види траурния костюм с добра кройка, метнат върху леглото, а до него бяла риза и черна връзка. Тя поклати скръбно глава. Може би ако беше дошъл по-рано… ако тя имаше повече време… ако можеше да я види нагласена, а не в тази тъпа униформа с мръсна бяла престилка…

Може би.

И все пак, поне щеше да има за какво да си мисли, когато довечера Фил Гибънс стовари тежкото си, късо и дебело тяло отгоре й и безпомощно се замъчи над нея, сумтейки, клатейки и потейки се като истинска свиня, каквато си беше. Тя можеше да си мисли за мистериозния мъж и да си представя, че го върши с него. А той си беше цяла мистерия, единственото, което знаеше за него, беше името му, той дори не беше посочил адрес, когато вчера се регистрира, беше написал просто „преминаващ“…

— Сметката ми?

Очите му, сега черни като въглени, с онези малки светулки, блещукащи в дълбините, бяха вперени в лицето й и в тях се четеше откровена развеселеност от създалата се ситуация. Изчервявайки се от яд, тя направи опит да се съвземе.

— Да, разбира се, сметката ви. Веднага ще им кажа. Ще ви чака, когато сте готов да отпътувате, господин Кинг.

 

 

Всемогъщи боже, кога за последен път беше обличал костюм? Псуващ и проклинащ, Джон се бореше със сакото, което заедно с панталоните с официална кройка, го караха да се чувства като впримчен в усмирителна риза, независимо колко добре ушита. Твърдата яка на бялата му риза се беше впила така във врата му, та той чувстваше как всеки момент главата му ще се отдели от раменете. Справянето с възела на черната вратовръзка изглеждаше невинно дребно мъчение на фона на всичко останало.

Сега, когато се чувстваше толкова странно, излизайки от стаята, му се струваше, че вече знае какво представлява безтегловността. След като се спусна по широкото стълбище, краката му сами завиха наляво, отвеждайки го зад къщата: той не можеше да погледне хората, събрали се вече в предната гостна. Гостите за погребението идеха от всички краища на областта, с коли, хеликоптери и малки самолети. Съвсем нормално беше те да искат да окажат последно уважение към починалия.

Но душата му се бунтуваше срещу всичко това. „Ако трябваше аз да реша, татко, — кълнеше се той със сълзи на очи — щяхме да бъдем само мама и аз, Чарлз и Бен, Гийна и Роуз, и ние щяхме да намерим място за праха ти ей там, в земята ни, едно високо място, където да спиш, необезпокояван от никого, под открито небе, така както си правил винаги. Аз не бих те заровил под пода на проклетия параклис, в компанията на всички останали стари кокали!“

Когато излезе през задната врата, корпусът на конюшните го пресрещна с нов упрек. Обронил тежко глава на ръба на бокса си, Кайзер, огромният жребец на Филип, изглеждаше болен и мрачен, така както само един, велик някога и пренебрегнат сега, кон може да бъде. Дори блестящата му бяла кожа сега изглеждаше груба и захабена, очите му — безизразни, а и темпераментът му, ако се съдеше по мътния блясък на големите му жълти зъби и прибраните назад уши, беше станал още по-зъл, само за една седмица, откак Филип бе умрял. „Трябва да го изведа — помисли Джон, — и да го поупражнявам, той направо ще полудее затворен в тази клетка. Вероятно ще ме хвърли и сериозно ще ме нарани, той е такъв звяр. А и толкова е привързан към Филип, та сигурно няма да приеме друг ездач. Но заради тях двамата трябва да опитам.“

Той най-добре знаеше как да приближи до своенравния кон, за да го успокои и с няколко последни думи да го изведе пред къщата, за да чака появяването на погребалната процесия. Той направи това точно навреме, за да види как Хелън излезе забързано от главния вход, слезе по стълбите и се затича през централната алея към сградата на офиса. Какви ги вършеше тя? Тихо той я последва през тревната площ и влезе след нея.

Тя стоеше пред стената в другия край на стаята, зад масивното дъбово бюро на Филип и тежкия резбован стол, приведена напрегнато над сейфа, въртейки насам-натам ръчките, опитвайки се да чуе падането на резетата от вътрешната страна. Тя беше толкова погълната от заниманието си, че не го беше чула да влиза. Той беше почти над нея.

— Здрасти.

Тя рязко се извърна, върху лицето й беше разпъната маска на вина, ръката й се вдигна към устата й, сподавяйки надигащия се вик.

— Джон! Мислех, че си горе в къщата!

— Какво става? — Тя се олюля и той я хвана за раменете. — Хей, какво има, какъв е проблемът?

Хелън напрегна всичките си сили да се съвземе.

— Няма нищо, скъпи, абсолютно нищо. Всички са заети из къщата и моментът ми изглеждаше подходящ — просто си мислех — е, тъй като господин Кари ще пристигне от страна на банката, мислех, че трябва да видим дали няма друго копие на завещанието — или нещо друго, което трябва да приготвим… — Гласът й я напусна.

Джон поклати глава тотално зачуден.

— Но ако той е изпълнителят, той ще носи завещанието със себе си.

Тя кимна разбиращо.

— Да, наистина. Но аз се чудех, дали няма някакви други — ти познаваш Филип…

„Горката мама — мислеше той. — Толкова е измъчена, че е загубила самообладание.“

— Но ти знаеш, татко каза, че има само едно, което е в сила — промълви нежно той.

Тя кимна с облекчение.

— Последното, да — оставящо всичко на теб. О, сигурна съм, че няма за какво да се тревожим.

Изпаднал в неловкост, той я потупа по рамото.

— Виж, ако искаш да отвориш сейфа, номерът сигурно може да бъде намерен в бележките за банковите сметки и всичко останало в плика, който той остави в бюрото си, за да бъде отворен при неговата смърт. Трябва да е шестцифрен номер, всички стари сейфове са еднакви. В стаята ми е. Ще го получиш по всяко време.

— Не, не, скъпи, всичко е наред — тя стисна ръката му. — Сигурна съм, че Филип не пази нищо съществено тук, сигурно не е отварян, откакто неговият баща е починал. Сега всичко се пази в компютъра, с парола. Бен и Чарлз са тези, които ще се заемат с всичко това.

Заедно те се обърнаха и напуснаха офиса, за да се присъединят към гостите си.

„Няма за какво да се тревожиш — повтаряше си Хелън. — Филип трябва да се е погрижил за всичко, винаги го е правил. А ти научи нещо, което никога преди не си знаела… Търсиш шестцифрен номер. Но това беше груба грешка, следващия път трябва да си по-внимателна!“