Розалинд Майлс
Пътища към ада (8)

Глава осма

Как се случваше така, че тя не можеше да спи, когато Филип беше в леглото с нея, но не склопваше очи и когато го няма?

Цяла нощ Хелън се беше въртяла и обръщала между чаршафите, които бяха или много горещи, или много студени, пронизвана от странното око на подпухналата, трескава луна, преследвана от ужасни мисли и страхове. Една армия от притеснения, обсадила нейното спокойствие, се беше насъбрала около Филип, Филип, Филип. Другата отговаряше просто на името Чарлз…

„Ще ти се обадя“, беше й казал, качвайки се в хеликоптера, но с един отсъстващ глас, като че ли вече си беше взел „довиждане“ с нея и беше обърнал ума си към някакви други, предстоящи задачи, отвеждащи го в далечно пусто, студено място, където тя никога нямаше да може да го последва. И защо й беше казал това? Защо никога преди не го беше изричал? Те винаги бяха общували чрез Филип, както ставаше при други снахи и девери. „Ще ти се обадя.“ Това беше нещо, което само любовници си казваха.

Чарлз…

„Ти не избра подходящия брат, Хелън“, беше й казал той, докато тя го откарваше към хеликоптера.

„О, Чарлз… Ти знаеш не по-зле от мене, че не аз избирах, мен ме избраха!“

Не беше го казала, разбира се. Нито пък нещо от онова, което кипеше вътре в нея с цялата сила на двадесет и няколкогодишно потискане. „Добре, ти пръв ме видя, преди него ме забеляза, докато се мотаех със сак на гърба, търсейки работа през онова лято, в разгара на сезона за събиране и извозване на добитъка в съседното стопанство. И да, заради теб, заради онова, което и двамата мислехме, че става между нас, аз останах и след като кампанията отмина.

Обаче тогава…

Обаче тогава се появи той…“

Стига!

Няма смисъл да се проиграва наново онова, което и двамата знаеха, което нямаше да забравят до деня на смъртта си.

Когато той се появи…

В деня, когато Филип пристигна на кон, за да върши някаква работа с нейния шеф, онази нежна, крехка, невинна любов между нея и Чарлз бе стъпкана с такава сила, сякаш стадо препускащи говеда беше минало отгоре й. В рамките на една седмица само тя бе посадена в къщата на Филип, в леглото на Филип, а след месец той я превърна не в своя метреса, а в собствена съпруга. Чарлз, полупиян, онемял от случилото се, беше мъкнат през сватбената им церемония като най-доверения човек на Филип. И на следващия ден той бе напуснал Кьонигсхаус, за да съгради наново собствения си живот, да залови собствен бизнес, колкото е възможно по-далеч оттук.

Бизнесът…

Тя отметна горещите усукани чаршафи, стана и навлече най-леките риза и джинси, които можа да намери. Чарлз и Бен непрекъснато повтаряха, че бизнесът няма да просъществува, ако Филип не прогледне за финансовата страна на нещата. Това поне беше нещо конкретно, нещо, което тя можеше да провери, нещо, в което да се опита да се ориентира.

Зората беше още далеч и тя потръпна в блещукащата тъмнина, докато напускаше къщата. Тя пресече алеята с шпалира от рози, мина през кръга на тревната площ, която образуваше центъра на стопанството и се отправи към административната сграда. Ниското бунгало с червен покрив, еднакво с къщата за гости отсреща, подслоняваше всичките стари бизнес регистри на Филип, както и официалните документи, плюс най-модерна компютърна система и всички възможни телекомуникации, необходими за ръководенето на международни бизнесоперации.

Като всички останали сгради в Кьонигсхаус, офисът никога не се заключваше. Кога за последен път беше идвала тук? Не можеше да си спомни, никога не бе имала причина, за да дойде. Като всичко останало в Кьонигсхаус, ниското квадратно помещение, отчасти бизнесцентър, отчасти кабинет и леговище на джентълмен, беше невъобразима смесица от старо и ново. Тя стоеше на прага, примигвайки, заслепена за момент от електрическото осветление, прокарвайки поглед по старинния масивен железен сейф, по тежкото, старо дъбово бюро и старомодните дървени кантонерки, които бяха някак не на мястото си в съчетание с последния вик на компютърната техника, екраните VDU, телекса и тихо жужащия факс.

По стените Филип бе окачил колекция от стари камшици, две военни саби и няколко фотографии от миналото. На видно място сред тях бяха запечатаните мигове от годините в елитния мъжки колеж, с който той толкова много се гордееше, училището, в което — според думите му — Джон не беше достатъчно добър, за да бъде изпратен. В пристъп на гняв заради отхвърления си син, тя впи поглед в образите на Филип: Филип като играч от отбора по ръгби, Филип, облечен в костюм за крикет, Филип в деня на промоцията. На почетно място, на стената срещу бюрото на Филип, висеше благодарствената грамота: ФИЛИП ЙОХАН КЬОНИГ, ПЪРВЕНЕЦ, РОК ХАМПТЪНСКИ КОЛЕЖ, 1948–49 Г.

В ъгъла имаше още едно бюро, на което Бен работеше, и по неговия плот все още лежаха папки и документи, подредени в нестройни купчинки покрай компютъра му. Бюрото на Филип беше пълната противоположност — абсолютно голо, всички належащи дела и документи бяха пометени, защото събирането на добитъка беше започнало. Но от ловната пушка и камшика в ъгъла до нейната снимка и тази на Джон, изправени до кутията с пури на бюрото, навсякъде в стаята се усещаше неговото присъствие. Тя си пое дълбоко въздух. Господи, тук дори беше напоено с неговата миризма, като че ли всеки момент той щеше да влезе в стаята.

Но дори усещането за вездесъщата личност на Филип не можеше да я отклони от онова, което трябваше да направи. Дори при тази компютризация, мислеше си тя, трябва да има някакво друго, писмено доказателство колко добре или колко зле се развиваха нещата. Тя отиде до бюрото на Бен и отвори първата папка, стояща най-отгоре на купчината. Черните машинописни редове и червените цифри затанцуваха пред очите й.

„Тази сума за… все още не е изплатена…“

„Ако сметката Ви не бъде уредена своевременно…“

„Бихме искали да Ви предупредим, че вече предоставяме нещата в ръцете на нашите адвокати…“

Може би имаше четиридесет или петдесет от този вид. Обзета от паника тя обърна на последната страница. Един поглед върху описанието на съдържанието й, направено с четливия, счетоводителски почерк на Бен, и на нея не й трябваше повече да се рови: „дела за просрочване на задълженията, заведени срещу «Кьониг Холдингс», януари-март, април-юни“. Под тях се намираха „Висящи дела“ — всемогъщи боже, нима дължаха пари на цяла Австралия?

Какви ги вършеше Филип? На какво си играеше? Възмутена до дъното на душата си, тя взе разстоянието между бюрото на Бен и неговото само в три широки крачки и седна на големия му, резбован кожен стол. Поривисто тя започна да отваря чекмеджетата му едно по едно.

В горното дясно чекмедже лежеше голям плик от груба хартия, който тя веднага разпозна, тъй като той й го беше показал още преди години и й беше казал къде да го намери — „да бъде отворено в случай на моята смърт“. Тя го отхвърли настрана. Под него лежаха писалки, моливи и всякакви подобни джунджурии, които могат да бъдат намерени в бюрото на един бизнесмен, успоредно с други две, които бяха характерни само за Филип — един страховит нож от въоръжението на швейцарската армия — помощник на каубоя, и револвер. Тя продължи нататък. Не й трябваше много време, за да го открие.

Фактури, фактури и сметки — сметки, сметки, сметки. В такъв случай Чарлз е имал право — Филип е знаел за финансовите проблеми на Кьонигсхаус, но е предпочел да ги игнорира. Наистина главната отговорност и вина не можеше да блесне по-ярко след сравнението между неговото бюро и бюрото на Бен — датите, които носеха различните документи, безспорно доказваха, че информацията дори не е достигала до Чарлз и Бен до момента, в който нещата са станали необратими.

„О, Филип. Какво беше правил, за какво беше мислил през последната година и малко по-назад?“ С натежало сърце тя стигна до последното чекмедже в лявата страна на бюрото. За разлика от останалите то се беше заклещило и тя трябваше доста да се измъчи, докато го освободи — кога ли за последен път беше отваряно? Само един поглед върху избелялото му съдържание и тя научи отговора.

Най-горното заглавие заигра пред очите й така, както и първия път, когато го видя преди двадесет и пет години.

„ТРАГИЧНА СМЪРТ, ЗАСТИГНАЛА СЪПРУГАТА НА КЬОНИГ, ПРЕБИЛА СЕ ПРИ ПАДАНЕ ОТ КОН“

С вледенени, безчувствени пръсти, тя извади тънкото снопче вестникарски изрезки и ги разпростря върху бюрото.

Нямаше нужда да чете историята, разказана в тях, всяка една дума беше като запечатана в ума й.

При трагичен инцидент тази седмица в Кьонигсхаус, съпругата на притежаващия 3000 акра земя господин Филип Кьониг, е намерила смъртта си, падайки от коня, докато яздела.

Госпожа Кьониг, 33-годишна, е починала на място, хвърлена от коня си, който бил подплашен от изскочила напреде му кафява кралска змия, при разходката им из имението. Съпругът й яздел заедно с нея, но не могъл да направи нищо, за да предотврати нещастието.

Госпожа Кьониг, която многобройните й приятели в околността наричаха просто Труди, стана известна фигура, след като преди петнадесет години свърза живота си с Филип Кьониг. Родена в Америка, произхождаща от известен, стар и много богат род от Далечния Запад, тя притежаваше заразително южняшко очарование. Прекрасна домакиня и блестяща дама, тя беше перлата на областта, както и невероятна съпруга на една от нейните изтъкнати личности. Ако Филип Кьониг се беше ориентирал към политическа кариера, каквито напоследък бяха неговите намерения, то без съмнение Труди Кьониг би имала шанса да заблести на един по-широк небосклон и да остави неизличима следа в националния живот на Австралия.

Под изрезките лежеше фотография, ръчно нанесените цветове бяха все още безкрайно живи, въпреки че повърхността се беше напукала и поизтрила с времето. Застанала в рамката на вратата на Кьонигсхаус, жената се беше полуобърнала към камерата, засмяна, самоуверена, вдигнала лице към слънцето.

Сякаш недокоснато от палещите слънчеви лъчи, нежното тяло в плажната рокля без ръкави изпъкваше с белотата си, като крина на Богородица, а и дългите, тънки пръсти върху подпората на вратата загатваха за същата деликатност и класа, отглеждана с векове. В меката светлина на верандата огромните й тъмни очи, лъскава коса и сочни червени устни имаха почти неестествен блясък, и сякаш цялото й същество излъчваше същата красота и виталност. Изправило се до нея, едно малко момче беше обвило с ръце кръста й, вперило в лицето й очи, изпълнени с обожание, каквото изглежда самата тя изпитваше към мъжа от другата страна на фотоапарата.

Погледът на Хелън падна върху последния ред от вестникарската статия. „Тя остави след себе си син, Александър, на тринадесет години…“

Дали заради това беше заобичала в началото Филип, преди двадесет и пет години, заради това дете, останало без майка в един нещастен следобед?

Не — защото дори тогава осиротялото дете горчиво беше отхвърлило всяко състрадание и съчувствие и се беше съпротивлявало така, както само момчетата могат, за да се превърне в мъж само за една нощ. Дело, трудно дори ако имаш пред себе си цял човешки живот: невъзможно, ако имаш месец, по-малко от месец. Той никога не успя да го преживее.

Вдървените й пръсти заровиха из изрезките: тук някъде би трябвало да бъде…

НОВ УДАР ЗА СЕМЕЙСТВО КЬОНИГС. НЯКОЛКО МЕСЕЦА СЛЕД ПОГРЕБЕНИЕТО НА МАЙКАТА ИЗЧЕЗВА И СИНЪТ.

Почти е изчезнала надеждата, че синът на Филип Кьониг ще бъде открит жив, откакто изчезна в пустошта преди пет дена. Александър Кьониг, 13-годишен, се е държал странно след смъртта на майка си, която преди три месеца загина при нещастен случай по време на езда. Миналата сряда той си взел „довиждане“ с икономката — туземката Роуз, извел един кон и тръгнал да язди из пущинака. Оттогава не се е завръщал. Всички издирвания, с цел да бъде открито неговото местонахождение са се оказали безрезултатни.

Полицията смята да прекрати издирването. Очевидно Филип Кьониг ще продължи търсенето на Александър, негово единствено дете, на собствени разноски. Внезапното изчезване на Александър хвърля нова сянка върху опитите на семейството да намери ново щастие. Миналият четвъртък господин Кьониг, 35-годишен, обяви годежа си с госпожица Хелън Джаксън, 18-годишна, която от няколко месеца работи в областта. В най-скоро време се очаква и сватбеното тържество. Снощи господин Кьониг не направи никакъв коментар.

Алекс.

Нямаше давност, раната беше все още жива.

Откъде беше толкова сигурна тя, че след женитбата им ще успее да спечели любовта и доверието на момчето, че ще го накара да я приеме? Защо беше толкова зашеметена от ненормалното ухажване на Филип, та беше пренебрегнала опустошението, болката, страха, обвинението в онези ясни, горящи детски очи?

Тя беше причината момчето да се оттегли в пущинака и да умре. И тогава лудостта на Филиповата любов се беше превърнала в лудост, нещо, която само тя можеше да излекува. Така вместо обикновена любов тя трябваше да преглътне своя брачен дял — чувството на един мъж, толкова силен, толкова могъщ и докаран до това състояние, опознаването на раните, гнева му, болката и смъртоносния коктейл от неговите нужди, от неговите желания…

Филип.

Изведнъж тя почувства с цялото си същество, че той е тук, тук, в този момент…

Сърцето й се изпълни с болка и състрадание — състрадание и мъка за неговите болка и страдание.

„О, Филип, защо трябваше да се случи така? Зная, че смъртта на Труди беше удар за теб. Но защо трябваше да страдам аз, за да я възмездя? Никоя жена не би издържала. Мъчно ми е, Филип, но сега всичко свърши.“

Вратата се отвори и Роуз тихо пристъпи в стаята. От дребната черна сянка на икономката лъхаше на евтин алкохол, както това ставаше винаги, имаше ли тя тежка нощ.

— Свети — каза рязко тя. — Свети вече два или три пъти късно през нощта — и няма никой.

„Бълнува“, помисли си измъчено Хелън, докато търсеше салфетка и се опитваше да избърше очите си. „Или е пияна.“ На глас дрезгаво промълви.

— Просто дойдох да потърся някои неща.

Погледът на Роуз премина през изрезките, и върху лицето й се появи разбиране.

— Натъкнала си се на нея, а, кʼвото и друго да си дошла да търсиш — произнесе тя с нисък пиянски глас. — Тя е тук, все още е тук.

— Все още е тук? Кой?

— Госпожата. Труди. Никога не е напускала.

„Колко е права“, призна безмълвно в себе си Хелън. „Ние никога не можахме да се отървем от нея, Филип и аз.“

Нито пък Алекс.

Ако духовете обикаляха наоколо, то техните бяха тук със сигурност.

Може би те, майката и синът, се бяха намерили? Тя моментално отхвърли идеята. „Само да можех да повярвам, че Труди и Алекс най-накрая са се открили, че са обединили усилията си и са си създали взаимен комфорт, където и да се скитат сега. Само да можех.“

Роуз продължаваше да си мърмори.

— Върнала се е. Днеска.

Сигурно не беше чула добре.

— Какво каза, Роуз?

— Върнала се е — произнесе Роуз с равен гърлен глас, но и с не по-малка убеденост. — Мис Труди дойде току-що.

Бавно страхът проникна до мозъка на костите й.

— Върнала се? За какво?

Но в секундата, в която го изричаше, тя вече знаеше отговора. Имаше само едно нещо — само един човек — за който Труди би се върнала.

Роузи изтръгна една дълга въздишка от гърдите си и просъска:

— Дошла е за господин Филип.