Розалинд Майлс
Пътища към ада (7)

Глава седма

„Не е на добро.“

Не беше на добро.

Седнала до кухненската маса, остатъците от закуската прибрани, самата кухня изчистена до блясък и некадърната, отровна Ели изпратена да се прибере у тях до края на деня, Роуз размърда неспокойно своята нежна фигурка в стола, дръпна здраво от бутилката до ръката си и отново занарежда картите.

Там, навън, живеещи заедно с народа си, онези, които бяха известни като „Дъсти“^[1], „Слим“^[2] и „Франк“^[3], въпреки че това не бяха истинските им имена, всички онези, които работеха в Кьонигсхаус като скотовъди или наемни работници, а вечер се прибираха в селището сред храсталаците, всички те имаха по-добри начини да говорят с духовете и да научат от тях онова, което искаха да знаят. Те нямаха нужда да посягат към бутилката, за да видят какво ги очаква напред или просто, за да изкарат нощта. Но тя трябваше да се помирява, да се оправя с това, което имаше на разположение.

И ето че от десетилетия тя се обръщаше към старото тесте Таро^[4], когато почувстваше, че духовете са се надигнали — когато почувстваше, че лоши неща се мътят около земята или тези, които тя наричаше „свои“. Като сега. Но никога преди не е било чак така. Много лоши неща се бяха случили през последните петдесет години с господин Филип и Кьонигсхаус, но като това сега, никога не е било. Тя внимателно разбърка оръфаните карти с малките си, черни, изкривени като корените на дърво ръце и отново ги заподрежда.

И отново ги цепи, разбърква, нарежда, и винаги излизаше едно и също.

Те все излизаха отгоре, лошите карти от старата й, омачкана колода, всички онези лица, от вида на които тя потръпваше, се появяваха едно след друго. Тя се вторачи немигащо в ужасната троица на неумолимата съдба: Падащата кула, Обесения мъж и омразния Скелет с косата, самата крачеща Смърт.

 

 

Рамо до рамо, макар на светлинни години един от друг, баща и син яздеха към отдалечения сборен пункт, намиращ се няколко мили по-нататък по пътя на изгряващото слънце. Скотовъдите вече бяха подкарали стадото под ръководството на Дъсти, аборигенския водач, и те всеки момент трябваше да настигнат конвоя. През последните няколко мили Джон се бореше с едно чувство, което никога не бе изпитвал досега: със слепия гняв срещу баща си.

Филип пръв наруши мълчанието.

— Не ми се цупи за снощи, Джон, трябваше да разиграя този театър за продажбата на имението — каза той. — Никога не съм имал намерението да продавам, само исках да ги поразиграя. Просто да видя до къде ще стигнат и туйто.

Не знае откъде да започне, мислеше си тъжно Джон, наистина не знае. На глас обаче каза:

— Може би. Но не това беше начинът.

Филип веднага се наежи.

— Значи мислиш, че ти би се справил по-добре, а?

Джон се загледа напред.

— След като ме питаш, ще ти кажа: Да, определено. За начало, бих се опитал да се справя с паричния проблем, вместо просто да го игнорирам. И не бих оплювал мъже като Чарлз и Бен, тъй като те биха дали живота си заради нас.

Той знаеше, без да гледа към Филип, че очите на стареца щяха да изскочат от орбитите, а лицето му — пламнало от гняв. Но думите, които изрече, бяха казани с опасно спокойствие.

— Нещо друго?

— Да — стомахът на Джон се беше свил, но той беше отишъл твърде далеч, за да спира по средата. — Губиш си времето, опитвайки се да наплашиш Гийна, за да я задържиш далеч от мен. Нейната класа е съвсем друга и не върви да го вършиш по този начин.

Филип изпръхтя, задавен от ярост.

— Тя може да е умна колкото си ще, дявол я взел! Но тя е коори, за бога!

— Е и?

— И ако ти си падаш по тях, приятелче, клати ги, но не се жени! Казвам ти, докато съм жив, никога няма да позволя да се ожениш за такава жена!

Конете бяха усетили напрежението на господарите си и жребецът на Джон започна да нервничи.

— Спокойно, момчето ми, спокойно.

Навеждайки се напред, той потупа сатенено меката кафява шия, докато се опитваше да реши как да продължи. Погледна към баща си и в притеснението на момента установи, че още малко и ще се разсмее, виждайки святкащите очи, разгорещеното червено лице, самата карикатура на достолепното, викторианско бащинство.

Това му помогна да продължи по-спокойно нататък.

— Малко е прибързано да говорим за женитба, татко, като начало аз дори не знам какво мисли Гийна за мен. Но ще ти кажа едно нещо. Когато намеря подходящото момиче, аз най-напред ще започна да я ухажвам, за да я задържа, а не с надеждата по-бързо да я вкарам в леглото!

Той бързо си пое въздух и без да спира изкаканиза:

— А що се отнася до Гийна — има нещо, което трябва да знаеш. Може би мама никога не ти е споменала за това. Но когато бях малко момче и проверяваха зрението ми в училищната поликлиника, се оказа, че съм далтонист. И все още съм такъв!

И изправяйки се в стремето, той пусна коня си в галоп към бавно влачещата се маса говеда в далечината.

 

 

Изправен на хоризонта един стар баобаб, древен, дори в онези времена, когато светът е бил още млад, черен и прояден в светлината на залязващото слънце, се възвисяваше като жалон, ориентир за изморената тълпа животни и хора, които се влачеха към сборното място. Приличащ повече на чудовище, отколкото на дърво, с древно, изкорубено тяло, с осанка на носорог и ширината на великан, той помрачаваше гледката с огромните си, разклоняващи се ръце и възлести, готови да те сграбчат пръсти и от него вееше някаква неопределена прокоба в синьо синкавата привечер.

Нещата са лоши, когато ти ги правиш да са лоши, мислеше си Дъсти, докато обръщаше коня си и търпеливо завръщаше един отделил се от стадото скитник. Шефът можеше да се оправи, ако пийне малко сок от цвят на баобаб, така както го приготвяха жените, сладък и изцелителен, да смаже лошото му настроение, да го успокои. Цял ден в лошо настроение, а сега беше станало и по-лошо. Неговите спокойни кафяви очи следяха яздещия далеч от него надясно, яростно отдалечаващ се, нещастен Филип, който дърпаше главата на прекрасния си бял кон и безпощадно го пришпорваше насам-натам, като че ли той не беше живо същество, а някакво бездушно парче месо между краката му. Дъсти поклати глава. „Всеки момент жребецът ще му даде да разбере, че няма да търпи повече това и това ще е един добър пример за всички нас!“

Зад билото на отсрещния хълм се намираше водоема, едно място със своя странна, неестествена красота в центъра на безводния, шептящ храсталак. От суровото пустинно плато на пресечени възвишения, пресъхнали потоци, страховити оголени скали и шибани от вятъра бутилкови дървета, всички килнати на различни страни, теренът пропадаше рязко надолу в не много дълбока вдлъбнатина, намираща се в основата на високо издигаща се стена от пясъчник. Върху девственото й лице аборигенски художници, отдавна вече сънуващи хилядолетните си сънища, бяха изографисали най-свещените тайни на племето си. Времето и стихиите бяха оставили своя отпечатък върху това произведение на изкуството, дълбаейки и ваейки пластовете мек, червеникав камък, и по него се бяха появили странни вдлъбнатини и любопитни скулптури, пещери и тайни скривалища — резултат от ерозията и разпадането, и въпреки това скалата беше устояла като някакво неумолимо лице на Господ, ненакърнимо от времето.

В основата на скалната стена, водоемът лежеше като платинен лист, отразяващ свъсеното, изпъстрено с облаци небе. По ръба й бе полепнал фриз от водни лилии, в наситено восъчнобяло и толкова тъмносиньо, та чак изглеждаше черно, докато малко по-нататък се извисяваше група огромни призрачни каучукови дървета, сребристосиви в бързо чезнещата светлина. Свещено за народа на тази земя в продължение на почти петдесет хиляди години, това беше място, толкова древно и толкова особено, че Джон винаги го полазваха тръпки, колчем се приближеше до него. Тук в сянката на Великия Дух, Бащата на Всички неща, беше невъзможно да не почувства колко нищожен е човекът.

Джон си пое дълбоко въздух и веднага се почувства по-добре. „Да се надяваме, че това тук ще подейства и на стареца — мислеше той мрачно, докато слизаше от коня си и го напъждаше да пасе, — ще ни е нужно нещо като божествена намеса, за да можем да преживеем заедно и тази нощ!“

Но през времето на хиляда и едното задължения около настаняването на лагера за нощта, Филип се държеше надменно с всеки мъж, който му се изпречи, без да дава друг отговор на опитите на Джон за сдобряване, освен ядовито изфучаване. Едва когато животните бяха настанени, лагерният огън запален, вечерята привършена и Филип — измъкнал се, за да си намери място, където да си стъкми постеля за през нощта, атмосферата се разведри и мъжете преминаха в онова състояние на единение, което съществува между хора, познаващи се толкова добре, че им е приятно дори да си мълчат заедно.

Джон гледаше сухите, твърди фигури на мъжете, събрали се около огъня, мъже, които той познаваше от детството си: Дъсти, Слим, Франк и Джеймс, мъже, без които събирането на животните просто нямаше да го има. До него седеше Хенри, управителят на стопанството, още един приятел от ученическите му години, а също и съвременник, за когото Кьониг представляваха всеобемащ начин на живот. Но дори Хенри все още се двоумеше как да подхване очевидната тема на вечерта, когато Слим направо изплю камъчето с тиха, заваляна скороговорка:

— Значи и тази нощ шефа го изтървахме?

Джон се разсмя, малко неловко.

— Страхувам се, че го изтървахме — или по-скоро аз го изтървах, Дъсти — преди известно време, преди да падне нощта. Този път няма нищо общо с нас, с хъркането и чесането. Криво му е и се пръждоса, защото той и аз имахме, по дяволите, ужасно разминаване във възгледите малко преди това. Размяна на думи, както би се изразил. И той все още го предъвква.

Последва мълчание на всеобщо одобрение. Ако Джон имаше някакъв недостатък, то според приятелите му от детинство се изразяваше в това, че той беше с лек характер и винаги готов да отстъпи на баща си. Но очевидно времената се меняха.

Слим, дребен, пакостлив индивид с дивашки очи и коса и оригинално чувство за хумор, се усмихна лукаво.

— Значи него не го е страх от Бунаип, а?

При споменаването на австралийския вариант на чудовището от Лох Нес настъпи дружен смях. Дори Джон се усмихна.

— Бих казал, че ще трябва нещо по-грандиозно от някакъв си Бунаип, дори и от самата Велика змия на Водоема, за да довърши баща ми!

Единствен Дъсти не се присъедини към веселието. Вместо това той хвърли взор над лагерния огън, над тихите води на езерото и очите му бяха толкова стари колкото времето, отправени към тъмната маса на добитъка, кротко преживящ и мучащ в дълбоката тъмна нощ. Странните изцвилвания и сумтене от безпокойство, които другите не забелязваха, никога не убягваха на неговия слух. Джеймс кимна в неговата посока.

— Обаче Дъсти надушва нещо.

Джон стреснато вдигна поглед.

— Какво надушва?

Дъсти лениво се усмихна.

— Във всеки случай не и Бунаип — каза тихо той.

Дъсти бе научил Джон как да язди, как да разчита тайните на небето и храсталака, как да разпознае лошия скотовъд, болното животно или отелваща се крава, беше му дал почти всичките ценни знания, които той притежаваше. А Дъсти знаеше и още много неща, много повече, отколкото можеше да предаде на един бял човек, той имаше онова чувство, което идеше от близостта на неговата общност с всички живи същества. Джон не можеше да си припомни да е имало време, когато той, неговият приятел, не е разчитал на това свое чувство, неговото второ, вътрешно зрение.

— Сега пък какво? — притисна го той.

— Животните — каза тихо Дъсти. Играещата светлина на огъня беше изваяла лицето му в трагична маска, дълбоко разположените му очи — в тъмни езера на приближаващата се скръб. — Нещо не е наред тук. Животните са неспокойни. Духовете са влезли в тях.

Това беше дума, предизвикваща страх у всички, които знаеха, че Иоуи — духът, предизвестяващ приближаването на смъртта, често говори на животните, когато ушите на мъжете са запушени. Франк и Слим си размениха втренчени погледи, докато Джеймс закова очи върху Дъсти в няма молба. Неусетно атмосферата помръкна и хладният полъх на страха докосна всеки мъж и всички потръпнаха, независимо от топлината на огъня.

— Хайде, момчета, стегнете се!

Хенри Сафък, управителят на стопанството и единственият мъж около огъня, който не беше абориген, като се изключи Джон, скочи на крака и хвърли още един пън в огнището. Честен, земен и без каквото и да било въображение, той не можеше повече да понася това. Гримаса на нетърпение премина през огряното му от огъня лице, докато той отново заемаше мястото си.

— Проклетите животни са обладани от духове, защото знаят, че утре отиват на пазара! — изсмя се той. — И те знаят какво означава това: влизаш на четири крака, а излизаш като първокласна пържола!

Дъсти само притвори очи и не отговори. Джон не беше убеден.

— Наистина ли усещат? Усещат, че ще умрат? Но как е възможно?

Хенри сви рамене. Дъсти седеше изправен в тъмнината, неподвижен като статуя и мълчалив като гроб. Франк, притихнал повече и от Слим, също прояви своята настойчивост.

— И все пак нещо ще се случи. Щом Дъсти го подушва, щом Дъсти го чувства, значи нещо ще се случи.

„Само преди седмица не бих обърнал особено внимание на това, мислеше Джон. Но сега…“

— Нещо лошо ли? — попита той, опитвайки се да звучи нехайно.

Само Слим не чувстваше задълбочаването на безпокойството. Той направо се изкикоти в тържествено сериозните лица около себе си.

— Може би нещо добро! Аборигенските жени идват тук, за да се сдобият с бебета, за да могат духовете на децата, които живеят във водата, да влязат в тях и да си намерят дом. Може тук да си намериш бебе, шефе!

Изневиделица, направо от нищото, мисълта за Гийна обзе Джон и го прониза целия. „Гийна — и духа на дете — нашето дете…“

В този момент той разбра, че безнадеждно е хлътнал по подобната на фавн^[5] девойка, която без предизвестие бе влязла в дома и живота му.

Той се посъвзе. Влюбен, може би, но не безнадеждно. Най-малкото тя го харесва, сигурен беше. Сега всичко зависеше от това да превърне харесването в любов.

Той се изправи и бързо се отдалечи в тъмното, разчитайки на разбиране от страна на мъжете. В мечтите му пред него се откри светлото бъдеще: Гийна, вирнала малкото си лице, заслушана в ухажването му, разцъфваща като цвете пред очите му. После Гийна като булка, цялата в бяло с бели цветя в косите си — сам се беше хванал, надсмивайки се на собствената си абсурдност. Тя можеше да се появи в бяло, жълто, небеснокафяво или в какъвто си иска цвят и, по дяволите, щеше да бие по точки всички останали жени по света, дори ако се оженеше, облечена в найлонов чувал!

И тогава, тогава…

Може би на стареца му беше дошло времето да се оттегли, той се държеше толкова странно напоследък, та вероятно беше дошло време за вливане на свежа кръв. Значи — той господар на Кьонигсхаус с Гийна до себе си, бизнесът в града — продаден и главоболията с паричните проблеми — приключени, само земята, която е негова, била е негова, откакто се помни, земя за него и неговите деца, техните деца, момчетата — високи като него и баща му, момичетата — златисти, срамежливи, жилави и сладки като майка им…

В черното сатенено небе звездите бяха вече изгрели и светеха с бледата си светлина. Ароматът на нощта се надигна от топлата още земя и го удари в носа; никога досега душата му не бе изпитвала такова спокойствие. Изведнъж той осъзна, че Хенри е застанал тихо до него.

— Знаеш ли, Хенри, че тук бих почивал в мир? — промърмори той.

Хенри винаги се бе чувствал неудобно, когато се завърже такъв разговор.

— Ти какво, да не кроиш планове да хвърлиш топа, я?

Джон се изсмя и отговори на приятеля си с юмрук по рамото.

— Не се страхувай, приятелю. Знаеш ли какво? Когато двамата започнем да управляваме това място, ще го направим най-доброто животновъдно стопанство в целия свят.

Хенри се усмихна.

— Това значи ли, че окончателно си се отказал да постъпиш в колеж, за който майка ти толкова много настояваше?

— Ъхъ, от мен никога няма да излезе учен, след като всичко, което искам да правя, е да броя по цял ден говедата! Моето място е тук, не бих могъл да живея в един свят на книги, тухли и бетон. — Той замълча. — Всичко, което трябва да направя, е да оставя чичо Чарлз да се оправи с бизнеса в града, след това мога да направя от Кьонигсхаус всичко, което съм искал някога той да е.

„Виж ти — нещата са се раздвижили под повърхността на водата“, мислеше Хенри, прикривайки учудването си.

— Има само един проблем, приятелю. Какво ще правиш с твоя старец?

Джон звучеше почти безгрижно.

— За времето си той добре е управлявал парите си. Сега е мой ред.

В потайната доба на нощта падаше единствено светлината от избледняващия прах на умиращите звезди. Скупчените около жаравата на огнището фигури спяха, проснати като мъртъвци. Дори нервните животни и неспокойните коне се бяха успокоили сега, когато цялата природа спеше и пулсът на живота беше достигнал своето най-бавно темпо.

И все пак някои от земните твари дори в този час продължаваха да бодърстват и да щъкат насам-натам, готови за следващата пакост, гладни за своята плячка. Провирайки се през месестите стъбла на дивите лилии, една водна змия, тръгнала на лов, се приплъзна върху притихналите води, разцепи оловносивата повърхност и изчезна. И из целия потъмнял храсталак, отвъд малкия оазис на спокойствието около водоема, всички нощни хищници се движеха безшумно и целеустремено, преследвайки задачите си, смалявайки с всяка своя стъпка разстоянието между себе си и неизвестната им жертва. И изпъквайки сред тях, приближаваше нещо тъмно и тежко, нещо, което се увиваше и приплъзваше и имаше своя собствена зла природа, нагънало собствената си разрушителна сила в своите обръчи и готово за нападение.

Беше работа, изискваща само миг, да се застане на ръба на долината и да се идентифицира малкия бивак с купчината мъже, сгушени около лагерния огън. И всеки хищник би различил самотната фигура, огромна, тежка и импозантна дори в съня, която лежеше на едно разстояние, достатъчно отдалечено от закрилата на групата, омотана в дебело одеяло и изгубена за света.

Движейки се като призрак, проводникът на смъртта все повече приближаваше набелязаната си жертва. Секунда по-късно дългите, блестящи форми на виещи се змии, всяка една носеща фаталното копие на смъртта в езика си, пропълзяха върху самотната фигура на спящия.

Филип сънуваше, сънят му беше както винаги изпълнен с победа и триумф, господство и доминиране над останалите. Изведнъж той бе събуден в най-лошия от всички възможни кошмари, от чувството, че е хванат в капана на едно тяло, което не можеше да помръдне, което не отговаряше на паническите сигнали на страх и желание за бягство, идещи от мозъка. След това дойде сляпото усещане за един безконечен, беззвучен вик, когато невидима сила затисна носа и устата му и той почувства, че се задушава. Оттам той бе изстрелян с бясна скорост, все още в плен на сънния ужас, право в пъкъла на невъобразима болка, докато безчетни двойки проклети зъби се забиваха отново и отново в незащитените му лице и врат.

Дали не сънуваше? Но можеше ли един здрав разсъдък да сънува сън като този? Той не можеше да помръдне краката си, тъй като някаква тежест ги притискаше към земята, ръцете му също бяха впримчени и безполезни, привързани здраво към тялото. Но бясното потрепване на всеки негов мускул още повече разяри нападателите му и полуделите влечуги подновиха атаките си. Отровата вече бе навлязла в кръвта му и той усети как тялото му поддава под ужасната им ярост, как пропада в бездната на отчаянието.

С последно усилие той се опита да отхвърли тежестта, притискаща ръцете и краката му, да се освободи от задушаването, покриващо носа и устата му. Докато се надигаше нагоре в яростна конвулсия, присъни му се лице, което той познаваше толкова добре, колкото и своето собствено, и погледна в едни очи, които беше виждал само в сънищата си. „Ти.“ Той разбираше, че се среща лице в лице със смъртта и я поздрави без никаква изненада.

Предавайки се на една сила, много по-велика от собствената му, Филип се отпусна върху коравата земя и очите му се забулиха в мрак. След това той премина във вечните сънни полета, от които събуждане няма.