Розалинд Майлс
Пътища към ада (6)

Глава шеста

— Той ни го обеща, Хелън. И ето че сега се връща на казаното тогава.

Колата подскачаше тежко по неравната повърхност на бушменския път, препъвайки се в купчинки пясък или камъни, напомняйки пътя на нейното сърце. Въздухът около тях се бе втечнил от горещина, призрачните каучукови дървета на хоризонта потрепваха като танцьори, докато се разтваряха и отново изникваха пред очите й. Седнал до нея в джипа, Чарлз говореше спокойно, както винаги, но в гласа му се беше появило нещо ново, някаква заплаха, която тя никога преди не беше забелязвала.

— Ти винаги си му прощавала — продължаваше той монотонно. — Ще му простиш ли и този път?

Хелън вдигна лепкава ръка от волана, за да отмахне кичура права, гъста коса, който й влизаше в очите.

— О, Чарлз…

Тя насочи цялото си внимание към пътя пред тях, опитвайки се да скрие от него онова, което преминаваше през главата й. Гласът й изрече, заглъхвайки:

— Той ни обеща доход…

— Хелън, няма да има никакъв доход! — избухна Чарлз вбесен. — И дори да има, това е обида за нас двамата! След като Алекс…

Тя рязко си пое въздух. Той прехапа устни и започна отново.

— Преди Джон да се роди, всичко щеше да бъде поделено между теб и мен. Дори след това, Джон щеше да получи Кьонигсхаус, а ние двамата — останалото. Сега Филип иска да унищожи бизнеса, като прехвърли всичко върху Кьонигсхаус, отказвайки да се занимава с проблема на общия баланс. И всичко, което би останало дори след това, отива пак у Джон!

Знаеше, че ще прозвучи глупаво, но въпреки това Хелън трябваше да го каже.

— Ако той се окаже прав за това събиране на добитъка, всичко може да се промени отново към по-добро. А онова, което ни оставя в завещанието си, ще е един добър доход, той го казва.

— Доход! — Чарлз почти изплю думата. — Рента! Доходът не е капитал! Нито земя или друга собственост. Това е само дума и нищо друго. Дума, написана върху пясък, като всички обещания на Филип!

Хелън въздъхна.

— Знам какво мисли той. Той мисли, че ако ми остави дял от Кьонигсхаус или от бизнеса, аз няма да мога да го управлявам разумно. Той не вярва, че жените могат да вземат решения. Мисли, че аз мога да правя само онова, което ми наредите ти или Джон.

За момент лицето му се отпусна и една измъчена усмивка надипли линиите около очите му. С кокалчетата на свитата си в юмрук ръка той погали предпазливо бедрото й. Но не я погледна.

— Да правиш онова, което аз ти наредя? — каза той тихо, почти шепнешком. — Ти много отдавна престана да се вслушваш в онова, което ти казвам.

И двамата мълчаха. Тогава старият гняв се върна и отново сграбчи Чарлз в прегръдките си.

— Господи, само като си помисля! Та той направо си играеше с нас!

С крайчеца на окото си тя можеше да види как високата фигура до нея е застинала в яростта си.

— Проклетият му навик да ни изкарва от равновесие, та да не можем да се поберем в кожата си. Тебе, мене, дори бедния стар Бен, и най-вече Джон. Помисли, Хелън! Ако ти си се примирила с това, ще продължаваш ли да търпиш да се отнасят и със сина ти по този начин?

Това беше единственият въпрос, който беше от значение за нея.

— Чарлз, не мисля, че Филип го прави нарочно.

— Нарочно го прави!

Той сковано се обърна и се загледа невиждащо в накъсания, равен пейзаж наоколо. Провинциалният черен път бягаше пред тях прав и съвсем истински към площадката за кацане, където ги очакваше хеликоптерът.

— Снощи на вечеря той ни остави да си мислим, че се е съгласил с продажбата. Трябва да е била една от най-тежките нощи в живота на Джон. — Той замълча. — Ами ти… онова, което той прави с теб…

„Той знае — помисли си тъпо тя, — той знае за всичко, което Филип върши с мен. Дори най-лошите неща? — тя потръпна. — Да, дори тях. Той е мъж и всички мъже знаят тези работи. Може да не ги правят, но ги знаят. Господи, той трябва да ме презира…“

Лицето й гореше и тя чувстваше как сълзите й напират. Но гласът до нея сега беше станал по-дрезгав, не по-суров.

— Ти избра не този, когото трябваше, Хелън. Ако той съсипе бизнеса, ще ми е отнел всичко, което някога е имало значение за мен. Тогава аз не можах да го спра. Но сега — мога!

Той удари с юмрук вратата на колата от вътрешната й страна, стряскайки я с неочаквания, кух звук. Тя бе обхваната от неудържим импулс да спре колата, да вземе ръката му, да го погали по рамото, по лицето…

— И двамата сме вътре, с двата крака, Хелън, не го ли осъзнаваш?

Тя рязко завъртя кормилото, когато джипът подскочи бясно, излизайки от дълбокия коловоз и потрепери като живо същество.

— Мисля, че винаги сме били там.

Той кимна свирепо.

— Защото никога не сме му се противопоставили! Поне никога успешно.

— Аз се опитвах — но така и не стигнах доникъде.

Господи, има ли представа тя какво минава през мен, докато го изричам?, мрачно размишляваше Чарлз. Или колко е хубава все още, дори с този свой измъчен вид? Той се възпротиви на порива си да я докосне пак, но гласът му одрезгавя, въпреки усилията му.

— Винаги си била по-загрижена да раздаваш щастие на другите — „особено на него!“, изкрещяха умовете им в унисон, — отколкото ти самата да бъдеш щастлива.

Тя почувства как от нея избликва злобен цинизъм.

— Не се ли очаква точно това от една съпруга?

— Докато тя обича съпруга си, може би да. Но ти го правиш от чувството за вина. Ти винаги си се чувствала виновна, откакто Алекс…

— Моля те, Чарлз — гласът й беше по-силен, отколкото очакваше. — Хайде да не започваме отново. Не те моля да ми търсиш извинения — или каквото и да е друго. Тогава бях виновна. И все още съм!

Той поклати глава.

— Това е глупаво, Хелън, и ти го знаеш. Дори и да си била, докога ще продължаваш да плащаш?

„До края.“

Неизреченият отговор увисна помежду им. Тя рязко зави, поемайки по нов курс.

— Чарлз, как смяташ, дали Филип изобщо се променя? Или промяната е само у мен?

Тя видя изненадата, която се изписа по лицето му.

— Промяна? Какво имаш предвид?

— О, онези неочаквани промени в настроението, които изглежда, че го връхлитат напоследък — внезапен гняв, изблици на бяс, после безгрижен смях и усмивки — онези игри, с които ни излиза — удоволствието, което получава от това, че ни държи в неведение — а после да ни се присмива.

Тънка усмивка изкриви великолепно очертаната уста на Чарлз.

— Винаги е бил такъв! И единственото, което можем да очакваме от негодника, е да става по-лош!

Над тях се спусна тишината на хладно разбиране. Под нейната тежест сърцето на Хелън се сви.

— Освен ако…

Тя никога преди не бе усещала подобни нотки в гласа на Чарлз.

— Освен ако…?

Но тя можеше да прочете мисълта му до края. „Освен ако ние не направим нещо.“ И преодолявайки себе си, тя мислено му отговори „Да“.

Сега малкото летище беше точно пред тях. Хеликоптерът и пилотът, заели вече позиция в белия кръг, стояха и ги чакаха в центъра на голо, прашно парче земя. Отляво надясно, в прави линии, дълги около половин миля, пред очите им маршируваха двете редици мощни електрически лампи, които осигуряваха светлина за нощните полети от Кьонигсхаус. Зад тях се мержелееха реактивният самолет на имението, държан за по-далечни полети, паркиран сега в сянката на хангара, и кулата за радиоконтрол, които поддържаха жива връзката на Кьонигсхаус с външния свят. Хелън дочуваше предстартовите повиквания, пращящи в горещия, наситен с прах въздух: „Тук Папа Кило Лима, имението Кьонигсхаус, Кило Хотел Сиера…“.

Тя бавно намали и спря, после угаси мотора и дръпна спирачката.

— Освен ако ние не направим нещо — довърши Чарлз вече на глас, много спокойно.

Не й се искаше да попита „Какво?“. Но не й се и наложи. Изглежда, че той мислеше на глас, забравил за нейното присъствие.

— Рано или късно на нас ще ни се наложи да поемем управлението. Филип не е безсмъртен, въпреки че му се иска да е така. Той е почти двадесет години по-възрастен от двама ни, а сега времената са други. И ти го знаеш, Хелън.

Неочаквано той се пресегна и я сграбчи за раменете, обръщайки я към себе си.

— Аз прекарах целия си живот в сянката на брата Филип. Никога не съм притежавал нещо, без преди това да се сражавам с него, за да го получа, за да го имам. А повечето от онова, което беше само мое, той намери начин да ми го отнеме, така както направи и с теб.

Очите му бяха потъмнели, около зениците му танцуваха малки, златисти снежинки. Тя почувства как собствените й сълзи, които никога не я напускаха задълго, започнаха да парят под клепачите. Но той не я виждаше. Беше се загледал в топящата се мараня, докато гласът му продължаваше тихо да се лее.

— И сега той иска да унищожи всичко, което съм изградил, всичко, за което съм дал живота си, просто за да угоди на егоистичната си прищявка. Трябва ли да стоя със скръстени ръце и да наблюдавам как го прави? О, не, големи братко! Не мисли, че аз ще се примирявам, дори само и секунда още, с твоята представа за братска обич!

„Нека всички да се пръждосват!“

 

 

Гледайки от своята наблюдателница край френските прозорци на трапезарията, как джипа вдига облак прах далеч на хоризонта, Филип беше както винаги безразличен към всякакви други нужди или желания, освен своите собствени. Хен можеше да откара Чарлз до летището. Тя не ставаше за нищо друго, затворена в ужасните си настроения напоследък! Той сви огромните си рамене и се отдалечи, за да последва Джон в двора на конюшните.

Останали сами в трапезарията, сред остатъците от закуската, Бен и Гийна се гледаха напрегнато като единствените оцелели след земетресение.

— Винаги ли е такъв? — попита тихо Гийна.

Бен поклати глава, тотално зашеметен, докато ставаше от масата, и нещастният му вид я покърти.

— Не знам какъв дявол се е вселил в него! О, той винаги е бил един изпечен негодник и винаги се е налагал, без да го е еня за никой друг. Но животът му не беше от най-добрите — начинът, по който загуби първата си жена — а след това и…

Дори сега Бен продължаваше да се чувства неловко, още не можеше да се отпусне да говори нормално за всичко онова — още по-малко пък за Алекс…

Бен се изпоти. Усложненията, които щяха да се получат, ако Алекс беше все още тук — боже милостиви, дори мисълта за това беше непоносима! Припряно той отхвърли всички заплашителни стари спомени обратно в бърлогата им.

Тя го питаше за Филип. И той беше единственият, с когото трябваше да се съобразява в момента!

— Да, той винаги е бил невъзможен, този сприхав стар негодник. Но в лудостта му винаги е имало някаква избирателност, някакъв план! — Той бутна стола си назад. — Хайде, да се изнасяме оттук.

Заедно те минаха през хладния, сводест хол, през отворената входна врата и излязоха на сенчестата веранда. Навън слънцето чертаеше груби плетеници под старите дървета около къщата, играейки си със сянката, а над главите им дерящите се червени и бели кълвачи размахваха широко крила.

Бен се хвана за перилата и се огледа.

— Колко е красиво, нали? — просто отбеляза той.

Гийна се вгледа в това познато, широко скроено лице, с дълбоко разположени очи и тежък, невъзмутим поглед. Колкото и да криеше чувствата си, той беше роден тук. И сърцето на Гийна се сви от мъка.

— Татко, наистина ли трябва да бъде продадено?

Той въздъхна.

— Кьонигсхаус ще бъде продаден, Гийна. Ако не от нас, то от онези, които ще го получат.

— Толкова ли зле стоят нещата?

Той кимна.

— Бизнесът в стопанството е пресъхнал от години. През 80-те едва скърпвахме положението. Но от 87-а насам с мъка удържаме кредиторите. Филип го знаеше през цялото време. В моментите си на просветление той проявява разбиране. Но сърце не му дава да го продаде.

Последвалият въпрос беше неизбежен.

— А Джон какво ще прави?

Бен се почеса по посивялата си глава.

— Когато катастрофата настъпи ли? Ако има акъл в главата си, ще вземе каквото е останало и ще замине. Вероятно ще се опита да си намери ново място, колкото и малко да е. Да отглежда добитък е единственото нещо, което той умее.

В далечината група аборигени от стопанството се приготвяха за последния ден от събирането на добитъка и техните спокойни, бавни движения силно контрастираха с енергичната активност на управителя на имението, един млад австралиец, на възраст горе-долу колкото Джон. Дори най-лошото да се случи, Хенри ще последва Джон и ще продължи да работи заедно с него, реши в себе си Гийна. Като всички и той беше ходил на училище заедно с Джон и щеше да последва Кьониг, каквато и да се окажеше по-нататъшната им съдба.

„Джон… Дори не си помисляй за него — нареди на себе си тя. Високопоставените и могъщи Кьониг никога не се бяха замесвали с аборигенски момичета, освен в едно-единствено нещо. — Изхвърли го от ума си или всичко ще приключи със сълзи — твоите сълзи. Мисли за нещо друго.“

— Ами хората? Народът на мама? Какво ще стане с тях?

Бен беше удивен, дори шокиран и лицето му го издаде.

— Е, който и да купи имението, ще има нужда от скотовъди, помощници в стопанството. Те ще се оправят. — Той замълча и отвърна поглед. — Виж, не съм смятал, че продължаваш да мислиш за майка си. Тя си отиде, а ти трябва да живееш собствения си живот. Сега си градско момиче, от години водиш такъв живот. И когато приключиш образованието си, светът ще бъде твоето убежище. Можеш да преподаваш танци навсякъде по света.

„Там, където няма да имат нищо против теб, защото си «коори» — беше недоизреченото. — Където ще мислят, че името ти е просто модерен вариант на Джина, а не галеното от Нангийна, Женския дух на всичко съществуващо. Името, което твоята майка ти даде, а тя беше сто процента туземка. Която залиня и почина, защото беше изтръгната от корените си и присадена в града. Ти не трябва да страдаш като нея. Има места по света, където хората ще те намират красива, екзотична, нещо по-специално — където никой никога не е чувал онова, което мъжете тук казват, че черните трябва да бъдат държани отвъд, зад оградата и че техните жени биха я прескочили за всеки мъж, който им подсвирне, и старият Бен, защо ли му трябваше да топва онази си работа в бутилката с катран преди много години и след това той се оказа сгащен, заклещен от…“

Бен я обичаше, тя знаеше това. Но той беше безпомощен, не беше във властта му да я закриля срещу подобни посегателства, а не би и издържал да гледа безучастно отстрани.

— Ще отида до селището, тате — изрече спокойно тя. — Да им кажа „здрасти“ и да се видя с онези, които все още помнят мама.

— Добре, върви… — тя забеляза, че Бен беше неуверен. Но той винаги се превиваше, когато вятърът задуха. — Е, аз трябва да се заровя пак във ведомостите и бумагите, преди да сме си тръгнали. Поне ще си имаш занимание, докато аз съм зает.

Не бяха усетили кога Джон се беше приближил до тях откъм ъгъла на къщата. Облечен в синя риза, в същия бледосин цвят като очите му, износени панталони и каубойски ботуши, той беше напълно готов за последния ден от събирането на добитъка, за последния напън преди животните да се приберат вкъщи.

— Мислех, че ще ти бъде приятно да дойдеш днес с нас, Гийна, докато Бен е зает — каза той с блеснали очи. — Аз трябва да прекарам нощта на водоема с татко и останалите от компанията, но ще пратя един от мъжете да те доведе невредима обратно дотук. С кон дотам не е далеч в ден като днешния.

— Да дойда с вас? — Тя почувства, че се изчервява. — Каква чудесна идея!

— Да дойдеш с нас? В никакъв случай!

Всички бяха видели Филип да се появява откъм конюшните, яхнал огромния си бял кон и да се отправя към тях в бърз тръс. Но както винаги те се оказаха неподготвени за грубата му намеса, в момента, в който той дръпна юздите и се наведе агресивно от седлото.

— Гийна не е очарована от идеята! Не можеш да влачиш една млада дама из храсталака заедно с банда грубияни като Дъсти и момчетата! — изрева той.

„Той не иска да припарвам до сина му“, осъзна в същия миг Гийна.

Джон изглеждаше обезпокоен.

— О, Гийна, съжалявам. Мислех, че ще е чудесно да…

— Би било — каза твърдо тя. — И аз бих искала да дойда. Не съм притеснена от компанията на „грубияните“, та аз познавам Дъсти и останалите откакто се помня!

Очите на Джон се проясниха.

— Тогава всичко е окей! Ще отида само да потърся подходящ кон…

— Не бързай толкова, Джон.

Гласът на Филип беше твърд като гранит, а изразът на очите му — дори по-суров.

— Съжалявам, Гийна, но не и днес. Имаме много работа, за да закараме добитъка до водоема, едва ще смогнем до падането на нощта. А и животните са неспокойни, когато сред тях има жена, да не говорим за мъжете!

Джон се обърна към баща си, невярвайки на ушите си.

— Какво намекваш, тате…?

— Съжалявам, Джон. Това е, друже. — Той се обърна към Гийна с ослепителна усмивка на уста. — Аз мисля, че и тук ще намериш с какво да се забавляваш, млада ми Гийна. Защо не идеш в селището на тъмнокожите? — „Там, където ти е мястото!“ остана да виси във въздуха неизречено. — Да им покажеш малко от танците, които изучаваш в града.

Гийна вложи цялото чувство, което се бунтуваше вътре в нея, в отговора си.

— Те нямат нужда аз да ги обучавам как да танцуват. Те танцуват от милиони години.

— Е, добре, тогава ти можеш да научиш нещо от тях. Някои основни движения.

Лицето й се изпъна.

— Господин Кьониг, аз уча танци от осемгодишната си възраст.

Филип се изсмя.

— Ъхъ, спомням си. Веднъж отидох на един от концертите ти. В училището. Или беше в селището на чернокожите?

Господи, какво го прихващаше с това непрекъснато повтаряне на „чернокожите, та чернокожите“? Джон примига от обидата, вложена в думите на Филип. Без да смее да погледне Гийна, той се бореше с желанието си да се намеси. Тя не би се зарадвала, защото това беше нейната битка!

До него Бен дишаше тежко, въпреки очевидното си желание да се успокои. Пред него, на перилата на верандата, ръцете на по-възрастния мъж бяха стиснати в юмруци, вените и жилите бяха изскочили и туптяха, готови да влязат в действие. „Ти говориш за неговата дъщеря, тате — опитваше се да сигнализира Джон, — за неговата съпруга, за бога, престани!“

Гийна усещаше как губи самообладание.

— Е, сега съм в Балетния театър в Сидни и там имаме чернокожи танцьори.

— Когато казваш чернокожи…

Тя разбираше, че той си играе с нея, но не можеше да се спре.

— Коори. Аборигени. Някои са от островите, с всякакви оттенъци на кожата. Има и като мене, „чок-айсиз“^[1]!

Филип се захласна от смях, цвилейки от удоволствие, докато конят му се размърда и нервно затанцува, обезпокоен от звука.

— Чок-айсиз?

Гийна усети как започва да трепери.

— Да. Тъмни отвън, бели отвътре. Родени черни, но възпитани като бели.

Филип се изкикоти.

— Най-доброто съчетание от двата свята за една танцьорка, а?

„Прави се, че не го забелязваш“, каза си тя. После се обърна към Джон.

— Доколкото разбирам, ще прекарам деня, опознавайки по-добре народа на моята майка — и може би ще науча някои от техните танци, а може би и те ще научат някои от моите, кой знае?

Филип завъртя безгрижно главата на плувналия си в пот кон.

— И после — право в Сидни, а? Умно същество като тебе не би трябвало да се погребва из тези пущинаци.

Тя знаеше, че Джон жадно чака да чуе отговора й.

— Но вие сте тук. Както и Джон.

Филип махна с едрата си ръка.

— Ние сме мъже. Скотовъди. Скотовъдът трябва да е с животните си. Ти си танцьорка и пред теб се открива широкият свят. Можеш да работиш в Лондон, Париж, Ню Йорк. Доколкото чувам, в Ню Йорк има много тъмнокожи танцьори.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Така е.

Филип усмири разигралия се жребец и я погледна сурово в очите.

— Ако парите са проблем, бихме били щастливи да ти услужим, нали, Бен? Какво ще кажеш за една стипендия, за да учиш някъде навън, където пожелаеш…

„Доколкото това ще е достатъчно далеч оттук. Далеч от сина ти. В случай че той прояви по-голям интерес към едно момиче от селището на чернокожите…?“

Колко е подъл, мислеше си тя и думите просто продължиха мисълта й. Тя не вдигна поглед към Джон, докато се взираше в очите на баща му.

— Да не би да ми казвате, господин Кьониг, че ще ми платите, за да се махна оттук?

Филип разтвори ръце в екстравагантен жест, юздите висяха свободно в едната му ръка.

— Гийна! С въображение като твоето, е трябвало да станеш писателка, а не танцьорка! Всяка жаба да си знае гьола! Скотовъдите — в скотовъдните стопанства, танцьорите — в театрите. Колко театъра можеш да ми изброиш наоколо? Помисли върху това. Помисли и за Париж, Ню Йорк. Казват, че Ню Йорк е голяма работа!

И той се изгуби, викайки по коня си. Прегърбен, нещастен, сякаш смалил се, Бен се загледа след него в пущинака.

Джон постави ръка върху рамото на Гийна и почувства напрежението й.

— Не го приемай навътре, Гийна — каза той, опитвайки се, не твърде успешно, да разведри атмосферата. — Татко е роден водач, той обича да се намесва с неговата представа за помощ. Смята, че трябва да държи нещата под контрол.

— Да, но той мене няма да ме контролира!

Оставяйки двамата мъже заковани на местата им, Гийна рязко се отдалечи в отчаян опит да намери убежище в стаята си преди сълзите на срам и ярост да я задушат.

„Ако в най-скоро време не се намери някой да убие този мъж — ридаеше в себе си тя, — то на този свят няма никаква справедливост!“