Розалинд Майлс
Пътища към ада (5)

Глава пета

Както можеше да се предположи, закуската тази сутрин беше тягостна. Един по един членовете на семейството се събраха около масивната дъбова маса под втренчените погледи на отдавна починалите Кьониг и напразно се опитваха да се преструват, че това е просто още един обикновен ден.

Все още чувствайки дъха на Филип в устата си, Хелън знаеше, че не може да преглътне и най-малкото парченце препечена филия. „Не мога повече така“, мислеше си тя. Срещу нея Чарлз късаше парченце по парченце една кифла, докато Бен механично изпразваше чинията си с бекон и бъркани яйца, избягвайки да погледне когото и да е. Джон и Гийна седяха един до друг и очевидно нямаха апетит, запазвайки мълчание през цялото време. „Това е като пробуждане! — мислеше Хелън. — Или може би сега, след като чухме произнасянето на смъртната присъда, всички очакваме Кьонигсхаус да умре.“ Въпреки ранния час слънцето припичаше вече през стъклото. Изведнъж стана толкова горещо, че беше трудно да се диша.

Само Филип, разположил се както винаги в огромния си, резбован, подобен на трон стол, начело на масата, беше в обичайната си, превъзбудена форма. Въпреки огромните количества, които беше погълнал на вечеря снощи, той продължаваше да се тъпче с бекон и яйца, пържени и препечени филийки, поливайки ги обилно с чаши кафе, запарено точно както той го обича: черно, горещо и непоносимо силно.

— Хубаво кафе, Роуз! — информира той старата икономка, докато тя се движеше напред-назад сред гостите с нацупената Ели подире си. — Налей и на другите от него, добро и достатъчно горещо е, тази сутрин те изглеждат така, че обезателно трябва да сложат в търбусите си нещо силно и черно. Налей на всички още по една чаша кафе, Ели!

— Разбира се, господин Филип!

В котешките й кафяви очи заигра пламъче и с готова, залепена на устните си усмивка, Ели побърза да се подчини. Роуз би дала живота си за Филип, но нейната преданост не стигаше чак дотам, че да се включва в демонстрациите му на сила и власт. Нито пък смяташе, че на некадърницата Ели трябва да се вдигат акциите по този начин.

— Кафето за господаря е всичко засега, Ели — нареди й високомерно тя. — Достатъчно! — След това тя се обърна към работодателя си: — Остави ги тях, господин Филип — излая тя, — и помисли за себе си. Какво друго искаш за закуска тази сутрин?

Намусено и разярено, аборигенското момиче с огнения поглед се върна, упорствайки в опитите си да привлече вниманието на Филип. Но той беше непроницаем.

— Само толкова, колкото да се наситя и да ида при добитъка! — разхили се той. — Днес е последното събиране! До утре вечер ще имаме две хиляди говеда в стопанството. Те ще прекарат навън само още една нощ. Тази вечер ще ги закараме до водоема край Девил Рок^[1], утре ще ги натоварим на влака и ще ги изпратим. Още един добър сезон за говедовъдството на Кьониг! И нелош резултат за „Кьониг Холдингс“, нали? А?

Той отправи въпросителен поглед към Бен. Широкото, безизразно лице на Бен се изпъна от учудване.

— Знаеш, Фил, че не е толкова просто и ясно… — започна като навит той. — В цялостната схема на бизнеса, това е въпрос…

— Въпроси, въпроси! — прекъсна го грубо Филип. — Плащам ти за отговорите, приятелю, не за въпроси!

Чарлз въздъхна дълбоко и се наведе през масата с намерение да се намеси.

— Слушай, можеш да си крещиш колкото си искаш, но това няма да промени нищо! Няма начин, по който да продължаваме да държим стопанството тук и да запазим всичко останало. — Той хвърли поглед към Джон. — Признавам, че животните и това място нямат онова значение за мен, каквото имат за вас, момчета. — Той присви очи. — Но не смятате ли, че и на мен не ми е безразлично, даже омразно, когато ни се налага да продаваме, когато трябва да се простим с някаква част от бизнеса?

Филип се усмихна убийствено.

— Омразно? Та ти не знаеш как да мразиш! Ти изглежда дори си престанал да осъзнаваш, че си Кьониг, братле — ако изобщо някога си знаел какво представляват Кьониг и към какво в действителност се стремят те. Защо не си промениш името на „Кинг“, както татко винаги е искал, тогава дори няма да ти се налага да се преструваш, че си един от нас! — Той направи пауза, за да придаде на думите си по-голяма тежест. — Кьониг купуват земя — не я продават! Ние живеем в нашата земя, ние черпим силата си от нея, тя е нашият начин на живот, причината, за да продължаваме да живеем. И ние никога няма да се разделим с нея!

„Какво е намислил сега?“, паниката се надигаше у Хелън. „Версията пред Джон снощи беше, че трябва да се разделим с Кьонигсхаус!“

Чарлз се беше вторачил във Филип с открито недоумение. Оставяйки несръчно ножа и вилицата на масата, Бен се втурна да запушва пробива.

— Фил, финансовите причини са основателни, обещавам ти, че…

Филип се изсмя в лицето му.

— Твоето обещание! Толкова те е шубе, та чак лайното ти се е спекло! Ти би обещал всичко! Посочи ми една основателна причина, друже, поради която трябва да хвана вяра на думите ти!

„Милостиви боже, какво го е прихванало тате? Има мъже, които за такава обида убиват на място“, мислеше си трескаво Джон. И той, притеснен, се намеси в разгарящия се спор.

— Добре, татко, ще продаваш, няма да продаваш или какво? Но ти не можеш, нямаш право! Гледай, ние трябва да овладеем…

Чарлз го изгледа яростно.

— Нека това да остане проблем на възрастните, а? Погледни истината в лицето, Филип, твоят скъпоценен Кьонигсхаус не е нищо друго, освен твоята детска играчка! Той се превръща в лукс и то такъв, какъвто вече не можем да си позволим! Кажи му, Бен!

Хванат в прожектора на всеобщото внимание, Бен започна с болка в гласа.

— До 87-а можехме да си го позволим — каза отчаяно той. — Но от катастрофата насам ние само затъваме по-дълбоко и по-дълбоко в рецесията. Вече сме на ръба. Всеки миг ще изгърмим — пред банкрут сме. Остават ни около три месеца да живеем от резервите. Сега е моментът да се продава — или влизаме с двата крака.

Филип седеше като истукан. Джон се отдръпна назад в стола си, далеч от тях, целият в ужас.

— Защо никой не ми е казал, че нещата са толкова зле? — той се задъха. — Аз имам правото да зная истината!

Очите на Чарлз бяха мъртво студени. Презрително той посочи с палец към Филип.

— Питай него. Той от години знае накъде вървят нещата. Предполага се, че той е онзи, който ще те държи в течение. Като син и наследник.

— Син и наследник…

Чарлз игнорира заплашителното промърморване, дошло откъм Филип, и директно се обърна към брат си, хващайки бика за рогата.

— Моето задължение в „Кьониг Холдингс“ — каза той, натъртвайки на всяка дума, — беше да поддържам тази дойна крава — прословутото ти стопанство — жива, за да можеш ти да продължаваш да се перчиш като герой каубой, Клинт Истууд на Северните територии! Е, стига толкова!

Хелън видя как сляпа ярост се надига в очите на Филип.

— Мислиш ли, че не прозирам дребната ви игричка, Чарлз — отбеляза той, все още доста любезно. Но лицето му се беше наляло с кръв и придобило неестествена, восъчна лъскавина. — Знам какво целите всички вие! Вие искате да продадете земята ми и да ме натирите в пенсия! — Той се изсмя, смехът му беше груб, предизвикателен вой. — Да ме насадите в някакво отделение, ъ-ъ-ъ, редом с рой вдетинени, разлигавени старци и тогава всички ще можете да бръкнете в кацата с меда чак до лактите!

Джон почувства как страхът отново се надига у него. „Какви ги плещи? — мислеше си той. — Той губи битката, предава се старецът!“

— Татко — започна трескаво той — това не е…

Но Филип вече беше неуправляем. Целият плувнал в пот, налагайки масата с юмрук, той не приличаше на оня самодоволен домакин веселяк, седнал на закуска преди по-малко от половин час.

— Набийте си го в главите — просъска той, — чуйте ме, всички вие. Аз тази земя няма да я продам! Аз съм я получил от моя баща, а той я е получил от своя, и така чак до стария Йохан, който пропътувал целия път от Германия дотук с една пушка, една брадва, една торба брашно и цяла сюрия деца: гърлата, които трябвало да бъдат изхранени! Също като вас!

Никой не помръдваше. Филип продължи.

— Деца — ето какво сте вие!

Изведнъж той се запъна и нишката на мисълта му се скъса. Хелън почувства отново студения дъх на паниката във врата си. „Това не е Филип, това не е мъжът, когото познавам. Не го обичам вече от доста време. Дали ще ме накара сега, в този момент, да правя с него любов?“

Но той поклати глава и се запрепъва след мисълта си.

— Не, не деца. Цифри! Вие ми говорите за цифри? Цифрите са били лоши и преди, може да са лоши и в бъдеще. Те бяха ужасяващи през 30-те години! Преди това също, през 90-те на миналия век, когато почти всичко в Кьонигсхаус беше отишло по дяволите, а стопанството е било само на няколко години. Винаги има добри и лоши периоди. — Очите му диво обходиха масата. — Нека, който смее, да ме погледне в очите и да ми каже, че това не е истина! Защото аз ще издържа на погледа му и ще му кажа, че е лъжец!

Настъпилото мълчание се проточи непоносимо дълго. Тогава Чарлз разтърси тъмната си глава и рязко се изправи на крака.

— Решението е твое, Филип — проскърца той. — Земята е твоя. Но бизнесът, който ще съсипеш, за да задържиш още няколко месеца това място далеч от кредиторите, е мой и това е доверието, с което аз се ползвам, както и кариерата ми на бизнесмен, с които ще е свършено веднъж завинаги, когато ти все още ще имаш това място, в което да живееш, дори и след като твоите скъпоценни животни са си отишли.

Ниският му глас набираше сила, повишаваше се страстно, сякаш това не беше същият човек, докато той се беше обърнал към невярващия на ушите си Филип. И двамата дишаха тежко, като мъже, вкопчили се в ръкопашен бой.

— Но това теб не те интересува, нали? На теб никога не ти е пукало за някой друг. Нали твоите желания и амбиции са задоволени, значи можеш да смажеш всеки друг мъж. — Той хвърли дълбок, непроницаем поглед към Хелън и тя бе удивена от неговата сила. — Или жена. Човешките същества не значат нищо за теб. Целият им живот може да се промени из основи, а ти дори няма да забележиш.

„О, Чарлз — мислеше Хелън изненадана, — ти си забелязал, разбрал си?“

Филип се изсмя зловещо.

— Няма смисъл да слушам това!

— Наистина няма нужда — Чарлз вече беше отвъд границата на яростта, някъде в онази мъртва област, заключена вътре в него. Той бутна стола си назад и се изправи. — Напускам. Още тази сутрин ще взема хеликоптера за Сидни. Не мисля, че някога ще се върна отново. Ще намериш заявлението ми за напускане на бюрото в офиса ми. И в него ще продължавам да твърдя, че трябва да продаваме, сега!

Всички проследиха с поглед излизането на Чарлз от стаята. Единствено Филип беше достатъчно нагъл, за да наруши последвалата тишина. Той погледна насмешливо към Джон.

— И какво казва синът и наследникът — добре ли постъпих? Или смяташ, че тези двамата са прави — да продаваме ли?

Джон се наклони напред и взе щипка сол от солницата пред себе си, стискайки я между палеца и показалеца. Знаеше, че целият трепери, но никога в живота си досега не се бе чувствал толкова уверен. Мисълта, че Гийна е до него и се мъчи да му помогне с цялото си същество, придаде на думите му още по-голяма сила.

— Ако това място беше мое — каза той, подчертавайки го нарочно, — не бих продал и едно зрънце от него! Не бих продал — той щракна с пръсти и солта се разпръсна във въздуха на милиони проблясващи зрънца, — и ей толкова, дори да ми предлагат милион долара на акър! — Той направи пауза и погледна Филип студено в очите. — Това е думата на сина и наследника! Ако аз съм този син и наследник!

„Никога не би посмял да говори така, ако я нямаше предишната нощ“ — размишляваше Хелън. Но неочакваната заплаха над Кьонигсхаус го беше изхвърлила като с катапулт от безметежното детство в онова студено, самотно място, където не можеш да имаш доверие на никого, дори на собствения си баща. Може би Филип най-накрая ще разбере, че когато непрекъснато си играеш с хората, все някога си намираш майстора.

— Моят син и наследник? — Гласът на Филип звучеше напрегнато, неестествено. — Но какво говориш? Разбира се, че ти си синът и наследникът. Записано е в завещанието ми, нали? — Той се изхили отново. — Поне в последното!

— Последното? — Лицето на Джон беше мрачно, той не би се оставил повече да го залъгват. — И колко такива, по дяволите, съществуват?

Филип се изсмя отново.

— Само едно, което те касае, момче! Оставящо ти Кьонигсхаус и всичко, което е в него! — За първи път той погледна Хелън. — Ако умра, това място ще има нужда от мъж, който да го управлява. Казвам мъж, не жена. Чарлз го изключваме.

Той ги държеше в шепата си и го знаеше.

— Говоря за водачество — рязко каза той. — Мъжко водачество, а не управление на комитет от опекуни — мама и чичо. — Сега погледът му направо беше брутален. — Младежко водачество, а не на двойка хора, които вече са имали своя шанс.

„И не са постигнали нищо, ето какво има той предвид — мислеше си Хелън. — Ето какво мисли той за мен и Чарлз, той ни презира и вероятно винаги е било така.“ Тя се насили да се заслуша отново в думите му.

— … някой, който не е имал възможността да бъде покварен от живота в града и целия оня боклук, така наречения „бизнес“, по който залита брата Чарлз. Някой, който може да види по-далеч от тлъстата сума пари и „възможността за инвестиция“, да види онова, което наистина има значение. — Той пак се беше втренчил в нея. — Ти и Чарлз, Хен — вие ще получите толкова, че да бъдете осигурени до края на живота си. Джон получава земята и целия капитал.

Очите на Бен се разшириха от тревога върху измъченото му лице.

— Филип, това не е всичко, което Чарлз има право да получи! А и съпругата има права по закон, Хелън също има права! Едно такова завещание може да бъде оспорено!

Беше ли това изблик на чувство или задоволство в очите на Филип, докато той й се ухили в лицето?

— Ъ-ъ — присмя се той. — Тази съпруга няма да го оспори, нали, Хен? Джон няма да има никакви неприятности. И всичко ще стане така, както аз го искам!

Отново огромният юмрук удари по масата и порцеланът издрънча. Отново по бузите на Филип, под провинциалния му тен, беше избила онази трескавата червенина.

— Жив или мъртъв, аз едничък знам кое е най-добро за Кьонигсхаус! Вие всички ще се убедите! Ще видите! Жив или мъртъв, аз най-добре знам!