Розалинд Майлс
Пътища към ада (4)

Глава четвърта

В широкото дъбово легло, пропътувало заедно с първите Кьониг целия път от Саксония дотук, Хелън лежеше будна и се вслушваше в дълбокото дишане на съпруга си. Ако силното желание и достатъчно напрегнатата мисъл за това можеха да го направят, ридаеше сърцето й, половината жени по света биха убили мъжете си в този миг, на секундата!

Тя се въртеше и трепереше в кадифения мрак. Пред нея изплува лицето на Джон, такова, каквото беше при влизането й в гостната снощи: с черни петна около очите като на млад боксьор, с вид на теле, което карат на заколение.

Тя знаеше, че не може да обсъжда бизнес въпросите с Филип, той никога не беше си и помислял да иска нейното мнение, още по-малко пък сега. Въпреки това тя беше председателствала трапезата, разпределяйки храната и виното, мъчейки се да създава весело настроение, опитвайки се да събере сили и да се включи в разговора: „Виж, Филип, ако цялата компания работи, за да поддържа това място, не можем ли да направим промени и съкращения някъде другаде, но да запазим Кьонигсхаус… за… за…“.

„За Джон“, беше искала да каже тя. „За моя син. Твоят син. Твоят наследник. Единственият, който ти е останал, не си ли спомняш? Или не ти пука сега, след като Алекс си отиде? Трябва ли Джон да остава винаги в сянката му?“

Естествено, тя не беше казала нищо. Останалите също мълчаха, Чарлз, задавен от яростта си, която винаги го обземаше, когато Филип започваше да разиграва театър, Бен — сплашен, Гийна — явно притеснена от натегнатата атмосфера на масата и Джон — очевидно онемял от присъствието на привлекателната млада гостенка.

Докато Филип изглеждаше доволен от ставащото, развихряйки се още повече с напредването на вечерта. Както винаги той яде и пи двойно повече, отколкото всички останали мъже взети заедно. След това, накрая — тя цялата пламна и се разтрепери в затопленото легло, припомняйки си — той реши да демонстрира пред всички в какво ще премине по-нататък забавлението му тази нощ. Бутайки настрани чашата с остатъци от сладкото десертно вино, все още с недочупените докрай орехи в ръката си, той погледна през масата и я погледна с горещ, влажен поглед, който изключваше присъствието на всички останали. Той скочи на крака.

— Хен!

В мълчанието, което последва, той премина през стаята, за да я хване грубо за ръката. Докато я издърпваше от стола, за да стане, той й нареди: „Хайде — сега!“ с такъв тон, който не остави никакво съмнение у останалите къде я води той и защо.

В спалнята последваха още нареждания: „Така — не! По този начин! Още веднъж! По-силно! Сега!“.

Той винаги беше доминирал в секса, груб и нетърпелив, горящ от желание да се гмурне, да проникне, убеден, че по силата на изхвърлянето на мъжествеността му всичко му е позволено. Според Филип, ако той беше задоволен, тогава и тя би трябвало да бъде удовлетворена. Тя се усмихваше в себе си, когато четеше статии в женски списания, искрено, откровено подтикващи читателките си да разкриват своите сексуални желания пред мъжете си, да ги обучат в прелюдията на любовната игра, „да покажат какво точно искат“. По думите на Филип прелюдията се състоеше в това дали той е взел решение да се люби. А жените не можеха да имат други желания, освен да задоволят тези на мъжете си.

И тя бе свикнала с това положение на нещата. В началото неговата грубовата припряност я възбуждаше, прокрадващата се под роклята й ръка, докато тя едва бе вдигнала лицето си за целувка, полата й, вдигната на кръста, преди още някой, който е бил в стаята, да е затворил вратата зад себе си. Тя си спомняше още първата им прегръдка, най-първия път, когато се срещнаха. Пристигайки в съседното стопанство, където работеше, той я беше видял за първи път, когато беше спрял да попита къде може да бъде открит шефа й. По-късно я бе открил във фуражния склад, където тя проверяваше зърното и другите храни за говедата. „Дойдох да ви кажа «довиждане», беше произнесъл предпазливо той. Струва ми се, че пак ще се видим.“

Знаеше, че ще я целуне още от момента, в който беше влязъл през вратата и тялото й се беше напрегнало, докато съзнанието й все още се двоумеше дали го иска или не. Но когато притвори очи, тя беше почувствала не лек допир по устните си, а една корава ръка върху гръдта си, удар като от електрически ток по цялото си тяло, докато грубите му пръсти опипваха зърното й, нейното тяло беше поддало, като че ли той беше дългоочакваният любовник, завърнал се зажаднял да я почувства най-малко след едномесечно отсъствие.

Още от това първо докосване той я беше направил своя: тя не беше в състояние да му устои. И сексът между тях двамата винаги беше следвал схемата на неговите ритми, пориви, желания. Той обичаше да прави секс като бърза закуска, горещ, надве-натри и често. Той обичаше да опитва различни подправки и гарнитури, само за да види какъв е вкусът им или миризмата им.

„За довечера, Хен“, ще произнесе той, хвърляйки пакет на масата, всеки път, когато се върнеше от Сидни или от някое от дългите си бизнес пътувания отвъд океана. Тя беше поласкана, когато преди години едно пътуване до Париж беше причината да се сдобие с върховна колекция парижко бельо, включително невероятен корсет с жартиери и черни къдрички, който не би посрамил дори и Мулен Руж. Германия беше поводът за чифт ботуши, каквито вероятно Марлене Дитрих е носила в „Синият ангел“, в противоположност на това Лондон „произведе“ ученическа камизолка и пликчета от чисто бял памук. „Маркс и Спенсърс“ беше се захилил той, показвайки острите си бели зъби. „Аз им казах, че са за моето малко момиченце!“ Въпреки всичко Филип носеше католицизма на ревера си от време навреме.

Напоследък обаче желанията му бяха станали още по-крайни, докато нейното удоволствие — още по-изплъзващо се. Някога тя го беше обичала дотолкова, че не я беше грижа дали ще достигне онова състояние на прилив на енергия и радост в края на любенето, достатъчно й беше да чувства тежестта на един мъж, проснат на гърдите й, изтощен и беззащитен. Сега, когато й беше накупил тези дантелени кюлоти, той само чакаше момента да я наведе, да й ги свали и да започне. Вече не я целуваше, почти винаги предпочиташе да я сграбчи грубо изотзад, кучешката, огромните му ръце мачкаха нежната й плът над бедрата, докато блъскаше тялото й към своето до момента, в който достигне оргазма си.

Ако тя плачеше или протестираше, това изглежда само още повече го възбуждаше. Сега той вършеше неща, които със сигурност имаха едничката цел да я накарат да се дърпа и да се гърчи, да стене и потрепва, напразно опитвайки се да се откопчи от изтънченото мъчение. И най-малката съпротива само го настървяваше още повече да я мачка. Тя знаеше, че е заложница на измисления му свят, на маниакалното желание за доминиране на този садистично устроен мъж, за когото нейното унижение се явяваше необходима предпоставка за постигане на собственото му удовлетворяване. Няма и осквернена, сега тя не можеше да си припомни кога бе започнало, нито — мислено превъртайки живота си напред — къде би свършило.

Тази нощ тя се бе подчинила веднага и изцяло на неговите желания, надявайки се това да ускори неговия връх и да съкрати собственото й мъчение. Но правейки го тази нощ, както и много нощи преди, вътре в нея бе умряла още една частица от нейното „аз“.

Той беше свършил, проснат през леглото, животински изчерпан. Но за нея нощната сесия на инквизицията тепърва започваше. Кога беше престанала да намира това жестоко, рязко клатене сексуално възбуждащо и дори привлекателно и беше започнала да мечтае за нещо по-нежно, по-цялостно, по-бавно, за нещо взаимно?

Кога беше престанала да го обича?

Тя се размърда нервно под тънкия чаршаф, напразно търсейки по-хладно местенце в горещото, влудяващо легло, все още пазещо киселата миризма на техния секс. Когато Филип за първи път я обяви за своя, тя беше толкова горда от това, че му е съпруга, че изобщо не я интересуваше дали целият свят ще знае кога са правили любов. Сега лукавото разбиране и мълчаливото състрадание, които тя прочете в очите на Чарлз, когато Филип я беше подбрал като животно от стаята, я беше попарило като вряло масло.

Чарлз…

Той също беше прекарал живота си в сянката на Филип, неговата сила — обезценена от практическия нюх на Филип, и несправедливостта на съдбата му го бе довела сега, тя го чувстваше, до състояние на дълбока горчивина, заключена вътре в него. И все пак той беше блестящ и твърд като всеки Кьониг, все още имащ своя шанс.

Чарлз…

Дали би била по-щастлива с него?

Отвъд тежките махагонови кепенци тропическата зора оцветяваше утрото в симфония от багри: лилаво, червено, златно. Само не още един проклет, прекрасен ден! Имаше ли надежда за още един или два часа сън, след като не можеше да намери спокойствие за духа си?

Би ли била по-щастлива с Чарлз? Без Филип?

Какъв беше този въпрос? Целият й живот напоследък изглежда се свеждаше до едно безкрайно, безсмислено задаване на въпроси. Кога се беше започнало? И кога, ох, кога, щеше да свърши?

 

 

Когато слънцето изскочи като огнена топка над Кьонигсхаус, Джон окончателно се отказа да прави по-нататъшни опити да заспи и изхлузвайки се от леглото, намъкна джинсите и ризата, измъквайки се тихо от къщата през задната врата. За първи път в своите двадесет и четири години той се натъкваше на такава голяма мъка, отказваше да я посрещне фронтално, а вместо това се въртеше около нея като ранен звяр.

Да се продаде Кьониг? Да напусне Кралството? Как изобщо баща му можеше да си го помисли? Той стоеше на верандата на кухнята и очите му обхождаха стопанството и всички земи наоколо. Земя, за която неговите хора се бяха сражавали и за която бяха умирали.

Но не беше само това. Джон се обърна рязко в ранния утринен въздух, който се издигаше остър и свеж от влажната земя, опитвайки се да охлади пламналото му лице. Той обичаше тази земя, обичаше я със страст, притаена толкова дълбоко, че за нея нямаше думи, толкова дълбоко, че не я достигаха дори сълзите. Той смътно знаеше, че никой друг от семейството не го болеше така за Кьонигсхаус и тези сухи, песъчливи акри, милите нераждаща, мъртва червена земя, така както него. Вярно, Хелън я обичаше, знаеше го, но тя не беше родена тук — като всички останали деца, той никога не беше преставал да се чуди, къде ли по света е била родена неговата майка — а освен това, баща му винаги е бил неговата голяма любов и обекта на неговата лоялност.

Чарлз? Джон се опита да се постави на мястото на своя висок, затворен чичо. Сигурно не е много весело да си по-младият брат — нищо чудно, че Чарлз толкова рано се беше откъснал от задушаващата сянка на Филип, за да опита късмета си в Сидни. Там той беше успял да завърти процъфтяващ бизнес, докато Филип, фрашкан с пари след бума на говеждото месо през седемдесетте и осемдесетте години, не беше извършил дворцов преврат и не бе откупил брат си обратно.

Това беше началото на бизнес империята на Филип и той моментално беше наел Чарлз да я управлява. Така Чарлз е бил изтласкан от собствения си бизнес в нещо като банкрут и в същото време дейността му е била върната, като успоредно с това са му били дадени повече и дори по-големи играчки, с които да си играе, защото Филип би приел всички препоръки, направени от него за разрастване на бизнеса. „Имаш всичко, с което да се занимаваш, да работиш върху себе си, млади Чарлз“, обичаше да го насърчава Филип. А Чарлз никога не беше си позволил да запрати в лицето му горчивото обвинение: „Сигурно, приятелю, освен че нищо от това не е мое!“.

Беше ли този ход с продажбата на Кьонигсхаус, с откъсването на скъпоценния камък от короната и хвърлянето му на чуждите, опит на Чарлз да си отмъсти на Филип за всичко, което му беше сторил? Подобни мисли не бяха присъщи за природата на Джон и той инстинктивно отхвърли спонтанно родилото се подозрение. И все пак той не можеше да повярва, че Кьонигсхаус трябва да се продаде, че няма друг изход.

— Трябва нещо да се направи! — мърмореше си отчаяно, по детски той. — Трябва да има нещо, което аз мога да направя!

Едно малко, нощно животинче притича в основата на грамадно каучуково дърво и после край него като малко духче в бързо изгряващата светлина на утрото. Откъм далечните планини, сключили Кьонигсхаус в своята вечна каменна прегръдка, мързеливо се надигаха първите кани^[1] и ястреби, за да се пореят в утринните въздушни течения, а слънцето поемаше своя път над хоризонта.

„Тази земя е моя.“

С нова страст Джон огледа купчината постройки около красивата стара къща и строго поддържаните конюшни, които образуваха чистия двор зад нея. Като в сън той обиколи стария дом и застана отново пред него.

Сега цялото стопанство се разстилаше пред погледа му: земята с нейния лек наклон по посока на огромното езеро, мили надалеч в храсталака, добре поддържаната алея за автомобили с любимите рози на майка му и палмовите дървета, които обточваха двете страни на пътя чак до магистралата, жилищата на скотовъдите, административната сграда, къщата за гости, където Бен и Гийна продължаваха да спят, дори след като той премина под прозорците им.

Гийна…

Но дори тази странна и мъчително сладка мисъл не успя да отклони ума му от онази дълбока следа, от пропастта, която преминаваше през цялото му същество.

„Кьонигсхаус е мой. Той ми го обещаваше през целия ми живот. Той винаги казваше, че ще го притежавам един ден, той ми го обеща. Как сега изведнъж ще ми го отнеме?“

Неочаквано външната врата на къщата за гости тихо се отвори и една тънка фигура, облечена в бяло, се измъкна безшумно навън, слезе по няколкото стъпала от верандата и тръгна през широкия кръг трева към него. Гийна! Замаян, той си глътна езика. Дори от това разстояние тя забеляза притеснението му и въпреки че когато тръгна от къщата беше достатъчно самоуверена, докато стигне до него, тя изглежда също си глътна езика. След като бързо вдигна поглед за поздрав, тя сведе очи, заковавайки ги върху златистокафявите си ръце и задочна да чупи и извива дългите си пръсти, докато говореше.

— Видях те — осмели се да каже тя. — От прозореца на стаята ми. Бях будна. Винаги ставам рано сутрин.

— Да.

Настъпи мъчителна тишина.

— Седни — каза отчаяно той. — Защо не седнеш?

Разполагайки се един до друг върху старите каменни стъпала, водещи към парадния вход на внушителния дом, необходимостта да се гледат отпадна и моментално напрежението намаля.

— Исках само да отбележа — започна Гийна предпазливо, съпротивлявайки се на желанието да го погледне с крайчеца на окото, знаейки, че така ще покаже огромните си, влажни очи в пълния им блясък, — че ти снощи се оказа изненадан много неприятно. Изглежда малко неочаквана тази продажба на Кьонигсхаус, над която работи баща ми, и аз не я разбирам изцяло.

Уютът, който му предложи, го накара да осъзнае колко тъжен и самотен, колко изоставен се е чувствал и той се хвърли към предложеното му състрадание както изгладнелият се нахвърля на трохи.

— Нито пък аз! — изломоти той. — Ние имаме най-доброто скотовъдно стопанство тук, в Северните територии, вероятно и в цяла Австралия. Чувал съм татко да повтаря това хиляди пъти. Имаме над три хиляди квадратни мили земя, имаме хиляди глави от най-добрите говеда, които могат да се купят с пари, изхарчили сме цяло състояние, за да ги направим солидни и здрави, имунизирани срещу каквато болест ти дойде на ум, и точно когато татко може да помисли за почивка, да седне и да се наслаждава на всичко това, той решава да го продаде!

— Дали наистина?

— Какво искаш да кажеш?

Изненадан, Джон се обърна да надзърне в замислените кафяви очи. Гийна поклати глава.

— Не знам точно. А и не познавам баща ти. Е, цял живот съм го познавала, но той винаги е бил далечна фигура за мен. — И ужасяваща, помисли в себе си тя. По-скоро ти, Джон, отколкото аз, започваш да разбираш сега що за човек е!

Джон изглежда, че улови мислите й.

— Значи ти си видяла нещо? Забелязала ли си нещо?

Гийна кимна.

— Въпреки всички приказки, които се изприказваха снощи, той не е подписал нищо, нали? Те си говореха за тази японска компания, с която чичо ти Чарлз се е свързал за продажбата на имението, но изглежда, че преговорите с японците са още в самото начало. Няма договор. А докато няма договор, няма и продажба.

— Но защо му трябваше да го прави — имам предвид татко — да вдигне всичкия този шум, ако няма никакво намерение да го продава наистина?

Гийна го изучаваше внимателно, опитвайки се да си даде сметка колко от истината трябва да му бъде спестена.

— Вероятно, за да ти пусне мухата? За да те държи на нокти, да те накара да чезнеш в догадки? Татко винаги е казвал, че твоят баща ти е обещал Кьонигсхаус — да го наследиш, той да е твой.

— Да — промълви той, в гласа му имаше горчивина. — Така е.

— Е, ти си синът и наследникът! — Тя му се усмихна. — Както и майка ти, естествено, но не бих казала, че тя изпитва желание да управлява Кьонигсхаус.

Джон поклати глава.

— Не, така трябва да е. Остава чичо Чарлз — моят чичо — но той не е фермер, на него му дай само бизнеса му. И той не би проявил интерес към Кьонигсхаус.

— И няма никой друг, нали така?

Джон направи пауза, поемайки си дълбоко въздух. В училище аборигенските деца често казваха, че когато изречеш лъжа, Великата змия в небето протяга врат и опашка, разгъвайки огромното си, ужасяващо тяло, и един от обръчите му е приготвен за теб, за да те хване и да те отвлече на онова място, където прибират лъжците.

Но нещо е лъжа, когато със сигурност знаеш, че то не е истина. Ето защо, той изобщо не се замисли, преди да изрече отговора си.

— Не — каза твърдо той. — Няма никой друг — никой друг не иска Кьонигсхаус така, както аз го искам.

Гийна потрепери.

— Е, тогава — каза тя простичко, като дете. — Тогава то е твое. И ти трябва да се бориш за него — трябва да го задържиш.

Обзе го чувство на безсилна ярост.

— Но те казват, че бизнесът върви зле, че нещо трябва да се продаде.

— Може би. — Нейният дрезгав, тънък гласец изведнъж беше станал много чист. — Но не е необходимо това да е Кьонигсхаус! Могат да се продадат някои от имотите в Сидни, така че Кьонигсхаус да остане, както е било досега, преди баща ти да се забърка в бизнеса в града.

О, боже, само да можеше да стане, мислеше си Джон. Заля го вълна от благодарност, че тя му бе посочила този лъч надежда, че му бе дала възможност да говори, бе дошла и останала с него, споделяйки самотата и болката му. Той се придърпа почти незабележимо към нея, позволявайки рамото му безкрайно внимателно да се приближи до нейното, така че между тях да се установи възможно най-невинното разстояние.

Седяха в опалната светлина на утрото, докато първите присмехулници не се разсмяха и разбъбриха над главите им; никой от двамата не смееше да мръдне. Бяха изпаднали в лек транс — на плаха интимност и нежно, нервно задоволство. А от господарската спалня над тях две сурови, сиви, мъжки очи гледаха надолу към младата двойка и вземаха твърдото решение: каквото и да мислеха те, младите, че ги очаква занапред, нямаше да им бъде позволено да го изживеят.