Розалинд Майлс
Пътища към ада (35)

Глава тридесет и пета

— Джордж? Милостиви боже!

Фигурата на вратата беше образът на самия ужас. Косата му бе объркана и цялата в кръв, кръв се бе спекла и по измъченото му лице. Едната му ръка висеше безпомощно отстрани, а той влачеше и единия си крак, докато се хвърли в кухнята.

— Джон го направи — каза дрезгаво той. — Бяхме отишли на летището, да търсим Бен Никълс — аз, Роскоу и господин Алекс. Пристигна Джон на мощния си мотор и просто ни размаза! Роскоу е много зле, остана там. Той почти ни уби нас, двамата!

Той се строполи в един стол.

— Но къде е сега Джон? — извика Хелън. — И къде е Алекс?

— Джон се изгуби в пустошта — проскърца Джордж. — Алекс тръгна след него. Той… ще го върне обратно.

Нещо в начина, по който го каза, смрази Хелън до костите.

— Е, тогава да видим какво може да се направи за теб сега! — каза тя, отивайки до шкафа, в който държаха аптечката за „първа помощ“. Механично тя взе оттам памук и дезинфектант. Но дори когато се зае с почистването на раните на пострадалия, в което Гийна мълчаливо й помагаше, нейният ум продължаваше да се бунтува.

„Не ми се вярва Джон да направи това! Той никога не е наранявал жива душа. Причина, поради която да нападне този мъж, той нямаше, поне доколкото знам. Значи нещо се е случило междувременно.“

— Е, сега е по-добре!

С почистена от кръвта глава и обработена рана на челото, покрита с пластир, Джордж приличаше много повече на себе си, отколкото онова мрачно привидение, което бе допълзяло преди малко. Изглежда, че си бе възвърнал подвижността на ръката и крака, защото отказа предложената му от Хелън превръзка през рамо. Той също й забрани да се обажда за линейка.

— Не, така или иначе трябва да почакаме малко. Господин Алекс ще докара Джон всеки момент. И няма да се учудя, ако тогава изобщо не ни е необходима… медицинска помощ.

Отново Хелън почувства пропълзяването на предупредителния страх.

— Къде са Роуз и останалите? — запита Джордж. — В леглата? — Предпазливо той разхлаби стегнатия си колан, измъкна пистолета от кобура и го остави да лежи пред него на кухненската маса. — И ние трябва да си създадем малко комфорт, докато така и така чакаме — отбеляза той. — Настанете се удобно някъде, мили дами. Приемам, че ще ми правите компания, докато очакваме с нетърпение завръщането на момчетата. Така че седнете някъде.

Припомняйки си след това, Хелън не можеше да каже в кой точно момент бе разбрала, че са в опасност. Но докато времето минаваше, а Джордж продължаваше с тъпите си закачки, безпокойството, което в началото беше само леко стъписване и неопределена потиснатост, малко по малко премина в истински страх. Защо Джордж й бе забранил да викне помощ за партньора му? Защо Алекс се бе спуснал в преследване на Джон, вместо просто да се върне тук и да извика медицинските работници, ако той наистина беше луд, както казваха те? И най-вече, къде, къде беше Джон?

През масата тя можеше да вижда изпитото лице на Гийна, по-бледо дори от мазките пепелна паста, които още стояха по него. Горкото момиче! Тя страдаше двойно повече, мислейки за баща си и за Джон. Къде бяха останали всички те?

Разговорът замря. Гийна седеше като призрак, докато Хелън отчаяно се опитваше да измисли какво да прави.

Какво можеха да направят, освен да чакат?

След като половината обитатели на къщата се бяха впуснали в преследване из околността, последното нещо, което им липсваше, беше да съставят още една издирваща дружинка!

Те едва повярваха на ушите си, когато чуха приближаването на джипа — толкова дълго бяха се надявали да чуят този звук. Сега изсвирването на спиращите гуми и стъпките по верандата бяха съвсем реални.

— Това ще да е господин Алекс — произнесе Джордж със задоволство. — Сега вече ще знаем какво да правим!

Но човекът, който уморено влезе през задната врата, не беше Алекс.

— Навсякъде търсих Бен, но не открих никаква следа — декларира Чарлз още с влизането си.

Той изглежда изтощен, отбеляза Хелън. Когато видя групата, събрана около масата, неговото лице не промени израза си. Но докато той влизаше, ръката на Джордж се придвижи предпазливо към пистолета.

Гийна преглътна.

— Никаква следа от татко? — каза дрезгаво тя.

Чарлз се спря на вратата, подпрял се по цялата си дължина на касата, лицето му беше посивяло от умора. Изглежда той продължаваше да не обръща внимание на Джордж, още по-малко на раните му или пистолета, лежащ под ръката му.

— Не и там, където търсих — каза той. — Но видях светлините на полицейската патрулна кола, която се отправяше към летището, затова там не съм проверявал. Може би една разходка дотам ще се окаже полезна, след като се подкрепя с една бира. — Внимателно, почти на пръсти, той мина зад Джордж на път за хладилника. — Някой друг да иска бира? — Той отвори вратата на хладилника.

— За мен не, господин Кьониг — каза Джордж и в гласа му се усети открита заплаха. — Моето мнение е, че всички трябва да седим и да си кротуваме тук, докато господин Алекс се завърне. Защо не донесете бирата си тук и просто не поседнете, за да ни правите компания?

— Нямам такива намерения!

Блъскайки вратата на хладилника, Чарлз атакува Джордж изотзад, сграбчвайки с едната си ръка врата на полицая, докато в другата държеше нещо, което заби в гърба му.

— Ти не си единственият, който има пистолет, негоднико! Хелън! Вземи му револвера!

Едва ли не преди Чарлз да извика, пръстите на Хелън се сключиха около студения метал и го издърпаха от ръката на Джордж. С нетрепваща ръка тя го насочи към главата на Джордж и много й се искаше той да й даде и най-малкия шанс, за да стреля.

— Гийна, донеси въже! Бързо! — изкряска той. — Хелън, ела с пистолета тук!

Едва когато сграбчи пистолета в ръка и го притисна във врата на полицая, Чарлз се изправи от своята приклекнала позиция, за да покаже какво държеше в другата си ръка.

— Ти си първият измамен негодник, който е бил арестуван с бутилка бира! — заяви той. — Аз просто си опитах късмета, за да не вляза в примката, в която е влязъл Джон, така както ти каза. Не знам, по дяволите, какво се разиграва тук. Но със сигурност знам, че едно ченге, което е наистина ченге и е с всичкия си, не би държало под прицел две жени, без да има основателна причина за това. Затова сега ще те овържем едно хубавичко, а след това аз ще се обадя по радиото до полицейския участък, за да извикам подкрепление. И може би тогава най-накрая ще открием какво става тук!

 

 

Той лежеше на самия ръб на водата, като някакъв летящ герой, паднал от небето. Когато Джон наближи, видя, че той е мъртъв. „О, Алекс“, изплака сърцето му, „така ли трябваше да умреш?“ Но още в секундата, в която изплакваше въпроса си, той знаеше какъв е отговорът.

Несръчно той се опита да пренареди разбитото тяло, отдавайки му последна почит, като изправи счупените ръце и крака, без да смее да пипне лицето му. Недокоснато от ужасното падане, то все още бе на оня Алекс с неговата фатална красота, такъв, какъвто завинаги щеше да остане в спомените му: кожата му продължаваше да блести, все едно че не беше мъртъв, големите му тъмни очи бяха все така отворени и вперени в света, който го бе предал.

В този момент цялото същество на Джон преля от любов към изгубения брат, роден в разкош, но успял да наследи не кралството, което му е било обещано, а само горчивината на омразата и болката. Може би сега неговият измъчен дух най-накрая бе намерил покой, когато беше преминал в сънното състояние на вечността. Още дълго Джон остана да бди над него, оплаквайки шанса, който беше загубил, скърбейки за брата, който той така или иначе никога не беше имал.

Сега се надигаше нова зора, денят, който Алекс беше орисан никога да не види. Най-накрая Джон се изправи сковано на крака и тръгна да търси колата, която беше докарала Алекс тук. Той я намери скрита сред горичка каучукови дървета. Ключовете така си и стояха на таблото. Настанявайки се с мъчително усилие зад волана, разкъсван от болките на тялото и душата, той запали колата и отпраши към летището.

Единственото, за което сега се молеше на бога, бе Чарлз да е все още жив. Ако човекът, когото бе видял прострян на земята, целият в кръв, бе изкарал цялата нощ, овързан като пиле, положението му можеше да се окаже трагично. Но докато пришпорваше тежката патрулна кола с най-бързата скорост, която смееше да развие в сребристо просветващата утрин, той прехвърляше през мозъка си и една друга възможност. Затова, когато проскърца със спирачките край овързаната, все още лежаща на земята фигура, скочи и се надвеси над нея, той изобщо не беше изненадан да открие под маската от кръв и прах лицето на Бен.

— Как си, приятелю? — запита загрижено той.

Бен се размърда и изстена.

— Все още е жив, цяла нощ е стенел! И пак ще е по-добре, отколкото аз, ако в най-скоро време не ми се окаже някаква проклета помощ!

Викът идеше от Роскоу, който лежеше в прахоляка наблизо.

— Не се тревожи, приятелче! — изкрещя му в отговор Джон. — Ще ти докарам аз една помощ! А там, където ще идеш, и то за много, много дълго — няма да има изобщо за какво да се тревожиш!

 

 

— Сега вече ще се оправи. Докторът каза, че всичко, от което има нужда, е една добра почивка.

Подбирайки Джон и Чарлз пред себе си, Хелън напусна стаята в бунгалото за гости, където бледата Гийна остана да бди край леглото на Бен, и ги поведе обратно към къщата. Почти бе дошло време за обяд, но тя чувстваше, че още не може да се справи със сутринта. Водовъртежът на събитията ги бе пуснал от прегръдките си изтощени и сега те бързаха да научат последните новини от това, което се бе разиграло. Госпожа Мацуда и Бъкли твърдо се бяха оттеглили в стаята си. Но това само бе освободило останалите да се оправят така, както им е угодно.

— Някой да иска кафе?

— Аз ще го направя.

Хелън с благодарност забеляза, че Роуз се беше отърсила от потиснатото си настроение и сега даваше най-доброто от себе си, за да се върне животът им в нормалните си релси.

— Благодаря ти, Роуз — каза топло тя. — Ще го пием на верандата.

Навън слънцето спокойно припичаше, все едно че събитията от изминалата нощ изобщо не се бяха случили. Джон енергично се разположи в един стол и поклати невярващо глава, докато се удивляваше на бързината, с която се бяха развили събитията. От момента, в който той се бе втурнал към летището, нещата се бяха задвижили толкова бързо, че се бяха изплъзнали от неговия контрол.

— Намери се! — беше извикал той към Гийна, препъвайки се на прага на кухнята. — Бен се намери и е жив!

За негово най-голямо облекчение, Чарлз вече се бе обадил да извика полицията и „бърза помощ“, и то точно навреме. Както беше предположил, по време на лудешкото си каране от водоема към летището, бягащият Бен е бил сгащен от Алекс и неговите наемни убийци, които са се страхували от разкритията и евентуалното проваляне на продажбата на Кьонигсхаус. Изглежда, планът е бил просто да го обезвредят, удряйки го по главата, и кръвта от този удар беше покрила лицето му, променяйки го до неузнаваемост, което бе и заблудило Джон в тъмнината.

— Но той направо е имал късмет, че ти си отишъл нататък — каза Хелън, потрепервайки. Джон също подозираше, че ако не се бе появил, „обезвреждането“ на Бен би могло да се превърне във вечно.

Гледката на Джон, Бен и ранения Роскоу бе дошла твърде много за Джордж и той моментално капитулира. Не след дълго той вече развиваше своята версия пред представители на най-висшата полицейска инстанция в Северната област. И още преди изгрев-слънце беше пристигнал един полицейски хеликоптер, за да откара него и неговия партньор до държавния затвор, за да дочакат там процеса и присъдите си за многобройните си и най-разнообразни престъпления. Същият екип беше събрал тялото на Алекс, останало край водоема, и го бе отнесло в параклиса, където то щеше да очаква своето погребение.

Смъртта на Алекс беше легнала като покров над всички тях.

— Има толкова много неща, които все още не разбирам! — упорито каза Хелън.

Чарлз направи гримаса.

— Не е толкова трудно. Той е избягал, за да се освободи от сянката на баща си. Но когато е пораснал, е разбрал какво е загубил и е пожелал да се върне. Той искаше Кьонигсхаус и своето наследство. — Той хвърли ироничен поглед към Джон. — Хората убиват и за далеч по-малко!

Джон изстена.

— Чарлз… аз дори не знам откъде да започна с извиненията си… не знам какво да кажа…

— Забрави. След като и бездруго вече знаеш кой е истинският злодей.

— Мисля, че можем да хвърлим малко светлина върху деянията на последния. — Това беше полицейският инспектор, който беше потресен да научи за трагедията, разиграла се на негова територия, повече от откритието за съществуващата корупция в поверената му полицейска сила. — Вече разполагаме с някои подробности, след като свалихме отпечатъците от пръстите на покойния Алекс Кьониг. И мога да ви уверя, че това е една твърде интересна история.

Хелън се надигна, за да го приветства с добре дошъл.

— Защо не седнете, инспекторе? Не искате ли малко кафе? И моля ви… разкажете ни онова, което знаете.

— Историята на Алекс Кьониг, наричащ себе си още и Кинг, е историята на една измама — започна инспекторът. — При това в грандиозен мащаб. Той е основавал мними компании и е злоупотребявал с получените суми. Бил се е усъвършенствал в това — достатъчно, за да си осигури луксозен живот по целия свят. Но някъде някаква брънка от веригата се е изплъзнала от вниманието му и ние го заловихме. А той влезе в затвора за дълго.

Джон все още дочуваше последния, отчаян вик на Алекс: „Няма да се върна отново там…“.

— Той не е могъл да го понесе, изглежда това го е докарвало до лудост — независимо че като затворник за граждански престъпления той не е бил на особено тежък режим. В затвора той се паднал в една килия с някакъв отклонил се от правия път адвокат. Дали там или по-рано, но той успял да прибави към репертоара си и подправяне, фалшифициране на документи. Още от детските си години той е знаел, че Филип Кьониг държи завещанието си в сейфа на своя офис. Това е било документ, който той никога не би поверил на компютъра. Всичко, което е трябвало да направи, било да накара Ели да го открадне оттам и после да изфабрикува допълнението, което му давало правото да сложи ръка на всичко. — Той направи пауза. — Все още ни остава да направим съдебна експертиза на завещанието. Но аз съм убеден, че тя ще докаже единствено, че мнимото допълнение е направено от ръката на Алекс Кьониг.

— И все пак той изигра всичко толкова добре, направо великолепно! — каза, удивлявайки се, Хелън.

— До развръзката — каза бавно Джон. — Бен не беше единственият, който се огъна по време на представлението на Гийна. Макар в оня момент да не съм го прозрял. Но сега разбирам защо танцьорите направиха такова голямо впечатление на Алекс: оня, който бе направен като Филип, и другите, изобразяващи змиите. Спомняте ли си? Те бяха изрисувани в съответните шарки и бяха като истински, докато пълзяха наоколо… това може да го е накарало да си мисли за нощта, в която той и другите двама са пълзели, за да убият татко. Може да е помислил, че някой го е разкрил.

— Е, някой наистина го беше разкрил! — каза сухо Чарлз. — В края на краищата — това беше ти!

— Е, ако научим нещо ново, аз ще се върна, за да ви го съобщя — каза инспекторът, изправяйки се на крака. — Но може изобщо да не се тревожите за онези двама мошеници, Роскоу и Джордж. Това мога предварително да ви обещая. След всичко онова, което са извършили, ние спокойно можем да ги заключим и да хвърлим ключа в морето!

В пълно мълчание те го гледаха как се отдалечава. Безмълвието се проточи тягостно дълго. Накрая Хелън каза.

— И какво ще правим сега?

— Е, аз се връщам обратно в Сидни — каза Чарлз, също изправяйки се да си ходи. — Ще взема хеликоптера заедно с Мацуда и Бъкли, когато те си тръгнат днес следобед. — Той ледено се усмихна. — Мисля, че вече са схванали, че няма да има никаква продажба, сега, когато новият собственик на Кьонигсхаус поема контрола в свои ръце.

— Задръж малко, приятелю.

Джон се обърна, за да погледне Чарлз право в очите.

— Някога татко направи завещание, което оставяше Кьонигсхаус на мен, а целият друг бизнес, както и авоарите, на тебе и на мама, нали така?

Чарлз замръзна.

— Да, така беше.

— Е, що се отнася до мен, това все още е в сила. Всичко, което искам аз, е това място. Ти и мама може да вземете останалото.

— Джон! — Хелън се наведе напред, лицето й бе превъзбудено. — Сигурен ли си в това, което казваш? Ти все още не си се оправил след удара в главата.

Джон се усмихна.

— Абсолютно сигурен! По-сигурен отколкото за каквото и да било друго! — каза радостно той. — А и аз не отбирам нищо от бизнес, както Чарлз между другото изтъкна снощи! Пък и нямам желание да разбирам. Така че всичко е ваше. Ако ме питате мен, с това даже ще свалите ненужен товар от гърба ми. — Той погледна отново към Чарлз. — Може би ти ще можеш да продадеш този клон на бизнеса на госпожа Мацуда, за да я успокоиш след загубата на Кьонигсхаус.

Чарлз кимна. Очите му светнаха.

— Това е идея.

— След това можете да си разделите парите с мама.

— Но, Джон, скъпи…

— Хей, не искам повече разправии! — Джон се протегна и стисна рамото на Хелън. — Ако бях на твое място, мамо, просто щях да взема парите и да избягам!

— Е, за съжаление, това е нещо, което не можем да направим — поклати Чарлз глава. — Вече няма смисъл да се крием. Ти беше прав относно вземането на заеми срещу собствените ни компании, цялата онази лудост, която ни принуди да търсим начини да се измъкваме от нея. Беше прав и за Бен, той прикриваше всичко и представяше счетоводните ведомости във възможно най-благоприятния им вид, за да можем да осъществим тази сделка, обаче Крейг Бъкли надуши и разкри всичко. Единственото, което не знаеш, е кой е отговорен за всичко това.

Джон се стегна.

— Започвам да се досещам кой е бил той.

— Беше приумица на Филип — каза с болка в гласа Чарлз. — Той беше свикнал с мисълта, че аз ръководя бизнеса в града и тогава всичко беше честно и почтено. Но напоследък изпадна в някаква лудост, стана лаком за пари, за власт… о, даже не знам за какво. Той беше движещата сила на всичко това, той го направляваше и колкото повече губеше, толкова повече вземаше на заем. Как можех да спра банките да хвърлят пари по него?! Някои от сделките му бяха направо мошенически. — Той се изсмя безмилостно. — Какъвто бащата, такъв и синът. Дуото Мацуда откриха също и това.

Джон преглътна.

— Значи не е останало нищо? Компаниите са само черупки?

Чарлз поклати глава.

— Не напълно. Сега, когато можем да сложим нещата под контрол, все нещо ще може да бъде спасено. Е, няма да е богатството, за което мечтаеше Алекс, бедния негодник. Но ще можем да приключим на чисто и да започнем отново от нулата с някаква малка сума в банката. — Той вдигна глава. — Мисля, че трябва да отида и да поговоря с госпожа Мацуда. Вероятно тя ще се заинтересува.

Хелън изчака Чарлз да се отдалечи, преди да започне да говори.

— Има толкова много неща да ти казвам — започна дрезгаво тя. — Чарлз говори за „лудостта“ на Филип, за неговата алчност. Но твоят баща наистина е бил болен! В бюрото му открих писма от специалисти. Той е имал мозъчен тумор и бавно е умирал от него. Един Господ знае от колко време го е имал. Но той не може да бъде държан отговорен за действията си.

— Но е бил отговорен за някои от тях.

Нямаше смисъл да бъдат премълчавани повече тайните, както беше казал Чарлз, беше дошло време всичко да излезе наяве.

— Мамо, не знам какво ще означава за тебе това — каза нежно той. — Но от Алекс научих, че татко е убил Труди. Той ги е видял да се бият, там навън, близо до водоема. И татко я е ударил и я съборил с удара си на земята. Това е едната причина, поради която Алекс е убил татко, втората е — заради Кьонигсхаус.

Хелън седеше и не мърдаше. Той помисли, че това я е наранило жестоко. Но когато гласът й най-после излезе, макар и много тих, не съдържаше никаква изненада.

— Винаги съм си мислила, че той трябва да е убил жена си.

— Мислила си, че татко е убил жена си… и въпреки това си се омъжила за него?

— О, не преди това! Не и когато за първи път го срещнах. Но след това започнах да се страхувам… — Тя притисна ръка към устата си. — Труди е била много опитна ездачка. Няма никакъв резон в това тя да падне по такъв начин. А и Филип имаше кошмари — той крещеше и викаше — аз знаех, знаех си.

— Не си ли мислила, че един ден това ще се разкрие?

— Разбира се, че съм си мислила! Особено пък като умря! Бях ужасена, че той може да е оставил някакво свидетелство срещу нея или срещу себе си — някакво доказателство за това, което е извършил — а аз все още исках да запазя името му чисто, исках да ти попреча да научиш, за да не изгубиш вярата си в него.

„Неведоми са пътищата и средствата на майчината любов“, мрачно се удивляваше Джон. Значи затова Хелън толкова отчаяно се мъчеше да проникне в сейфа. Тя не се е страхувала, че там ще намери нещо срещу себе си — единствената й мисъл е била да опази репутацията на съпруга си в името на собствения си син.

— И ти просто си продължавала да живееш с това? Не си ли помислила да отидеш и да разкажеш всичко в полицията?

Тя му се усмихна и в усмивката й се съдържаше цялата й безгранична любов.

— Джони, но тогава аз вече имах теб! Най-прекрасното малко момченце… и той беше твоят баща! Как можех да ти направя това, аз те обичах толкова много. — Очите й помръкнаха. — А аз обичах и него. Обичах го и го съжалявах. Защото, знаеш ли, той до края на живота си не можа да го преживее. Никога не престана да плаща. Цял живот плащаше и плащаше. Той никога вече не е могъл да бъде спокоен или щастлив от деня, в който тя е умряла. — Хелън въздъхна. — Е, може би те всички са отново заедно, само тримата — той, Труди и Алекс.

 

 

Крайно време беше безкрайното плащане да спре.

С безкрайно нежен, обичлив жест Гийна приглади назад падналата на челото коса на баща си. Тя седеше до леглото му и потупваше измъчената му ръка.

— Добре ли си, тате?

Бен възпроизведе една разводнена усмивка.

— Много по-добре, отколкото заслужавам!

— О, престани със самообвиненията си!

От събитията през изминалата нощ и от разговорите сутринта Гийна беше успяла да схване, че ролята на баща й в „Кьониг Холдингс“ не е била никак за завиждане, макар обвиненията срещу него да не бяха неоснователни. Но тя страдаше от мисълта за собствената си вина за окончателното прекършване на баща й — ако не беше настояла да се направи маската на Филип за танцьора, който въплъщаваше господаря Кьониг в кулминацията на нейното шоу като начин да уязви Джон, Бен не би се разпукал по шевовете така, както се бе получило. И със сърце, все още кървящо от измяната на Джон, тя беше повече от съгласна да прехвърли вината за грешките на баща си изцяло върху Кьонигови.

— Ти просто си се поддал на натиска! — каза разгорещено тя. — Нищо от това не е твоя лична грешка!

— Някои от тях са си само мои — отвърна Бен с дълбока въздишка. — Но сега всичко свърши. Джон и Чарлз ще извършат продажбата и с малко късмет аз ще мога да се оттегля от компанията и да забравя за всичко.

— Това се казва дух! — каза твърдо Гийна. — И ние съвсем скоро ще се махнем оттук! Ако не днес, то ще вземем хеликоптера веднага, когато ти си в състояние за това. И никога вече няма да се върнем, нали? — Очите й бяха плувнали в сълзи.

— За нищо на света ли? — попита Бен тъжно. Той се поколеба. — Дори не и за Хенри Сафък?

— Хенри? — Гийна се усмихна, без да остави и най-малка надежда. — О, татко, той не ме интересува. Когато го видя, ще му кажа. Той само е увлечен по мен. Ще го преживее. — Тя стана и отиде до прозореца. — Това не е истинската любов.

 

 

— Просто исках всичко да се нареди добре за теб. Всичко беше заради теб.

Джон погледна към Хелън с очи, изпълнени със сълзи. Как е могъл да бъде толкова жесток към нея, толкова глупав? И като я виждаше сега толкова уморена и беззащитна, той изведнъж разбра, че никога не я е чувствал толкова близка, никога не бе пожелавал толкова много да бъде неин защитник.

Хелън споделяше същото чувство на безнадеждна, безпомощна обич.

— И какво сега, скъпи? — Изведнъж, в новооткритата откровеност между тях двамата, тя усети, че може да говори. — Какво ще стане с Гийна?

— Мамо, няма смисъл.

— Защо не? Нали я обичаш?

Той не можеше да мълчи. Майка му бе научила толкова много, трябваше да узнае и останалото.

— Да, но един мъж не може да се ожени за своята полусестра!

— Своята полусестра?

Хелън се изпъна назад.

— Искаш да кажеш… Господи, какво си си наумил пък сега…? — Той почти можеше да чуе как нейният мозък препуска бясно. — Искаш да кажеш, че Филип е имал любовна връзка с жената на Бен…

— Да. — Той не можеше да скрие яростта, която личеше в гласа му. — Точно това имах предвид!

— Джон… аз не съм знаела за Юни и Филип. Просто трябва да помисля, да го изчисля. Но аз си спомням много добре кога се роди Гийна. В този момент аз неотлъчно бях до Юни. — Очите й блеснаха от спомена. — Рожденият й ден е преди Коледа. Тя се роди в края на ноември. — Тя бързо пресмяташе наум, докато говореше.

Накъде ги водеше всичко това?

— Е и?

— Това означава, че тя трябва да е била зачената през февруари на същата година. — Въодушевлението й нарастваше с всяка изречена дума. — А тази година — това все още стои из бизнес тефтерите и може да се провери — Филип го нямаше отпреди Нова година, та чак до началото на юни. В онези дни междуконтинентални полети още нямаше. Когато тръгваше на своите бизнес разходки, той трябваше да пътува по море. А това значи, че с месеци не се е прибирал вкъщи!

Джон можеше да почувства как сълзите напират под затворените му клепачи.

— И това означава…

— Че не е възможно Гийна да е дъщеря на Филип. Тя не може да ти е полусестра и ти си свободен да отидеш при нея, да я обичаш, дори да я вземеш за своя жена.

Тя вече си представяше картината, докато Джон изхвърча през поляната по посока на къщата за гости, тя беше толкова сигурна, все едно че присъстваше там. Едно почукване по вратата на Бен, прочувствена молба към Гийна, ако може да излезе за минутка, последвана от пълно признание и молене за нейната прошка. След това момичето щеше да го залее със сълзите и упреците си, щеше да му каже, че той никога няма да получи прошката й и след това въпреки всичко щеше да му прости. Тогава те щяха да тръгнат да се разхождат под дърветата и да се изгубят сред купищата хибискуси и марципанено сладките, чудно ухаещи храсти.

След това щяха да се появят вече сгодени, или поне напът да го сторят, в това тя бе абсолютно сигурна. Какво беше сега, средата на юни? Хелън трескаво изчисляваше. Те щяха да се оженят някъде около Коледа, вероятно около щастливото рождено число на Гийна, което бе направило тяхното щастие възможно, напук на всички недоразумения и усложнения.

И на нея щеше отново да й се наложи да напусне къщата, отстъпвайки мястото на невестата на своя син, както си му е редът и както трябваше да направят всички по-възрастни жени. Защото никоя кухня не е достатъчно голяма, за да побере две жени.

С идването на зимата щеше да дойде и нейното време да си върви.

Време беше да си потърси онази стая в Сидни и да я боядиса в черно…

Защото шансът никога не чука два пъти на вратата на тяхната възраст, както беше казал Чарлз. Веднъж вече го бе отхвърлила и той нямаше да я моли отново. Беше избрала сина си пред своя любовник и сега трябваше да заплати цената. И да продължава да плаща и плаща до деня на собствената си смърт.

— Хелън?

Той идваше към нея откъм трапезарията. Лицето му беше студено и отсъстващо.

— Просто дойдох да се сбогувам — каза рязко той. — Ще взема хеликоптера с госпожа Мацуда и Бъкли. Ще вземем също и Триша, така че тя повече няма да ти тежи. Госпожа Мацуда казва, че е заинтересувана да купи поне бизнеса в Сидни, след като не може да има Кьонигсхаус. Така че аз ще поддържам връзката с нея. — Той направи пауза. — Но няма да се връщам повече тук. Така че, сбогом. И се пази.

Тя се опитваше да се държи, все едно че бе препълнена чаша и ако мръднеше или си поемеше въздух, щеше да прелее и да се изсипе във водопада от сълзи, безконечна скръб и болка.

— О, Чарлз — каза тя, — аз…

Той се обърна.

— Да? — каза дрезгаво той.

— Аз не искам да си отиваш!

— Какво е пък това? — настръхна той.

— Не искам да ти кажа „сбогом“!

Чарлз изпусна насъбралия се в гърдите му въздух под формата на един лек, горчив смях.

— Не е ли малко късно за това, а?

Тя чувстваше как сълзите й се надигат като прилив.

— Не искам да ме оставиш, не мога да понеса да гледам как ти си отиваш!

— О, Хелън! — той отхвърли главата си назад в пристъп на болка. — Веднъж вече минахме през това! Твърде съм стар тепърва да започна да играя игрички! — Той се обърна, за да я погледне, лицето му беше студено и отнесено. — Виж, нека да признаем, че опитахме и не се получи.

„На нашата възраст шансът не се повтаря“, беше казал той. Тя събра всичките си останали сили.

— Ние можем да направим така, че да се получи.

Той все още я гледаше студено и подозрително.

— А какво ще стане с Джон?

— Аз говорих с Джон. Изясних си нещата с него. Всичко ще бъде наред.

— За кого?

Никога досега тя не го бе виждала толкова студен, толкова далечен.

— Какво искаш да кажеш? — извика тя.

Той закри очите си с ръка.

— Хелън, не си играй така с мен, не мога да го понеса. Не мога да идвам и да си отивам, когато на теб ти скимне. Когато преди ти говорих, аз исках да ми дадеш шанса да те обичам, да живея с теб — той изведнъж млъкна и пораженчески сви рамене. — Е, но това е история. Вече всичко е само минало.

— Само ако ти го казваш. — Тя никога не се бе чувствала толкова отчаяна. — Защото аз те обичам и те желая повече, отколкото някога съм желала нещо в живота си.

Той се бе вторачил в нея, хванат между надеждата и страха. Тя пристъпи към него и продължи.

— Знам, че имах своя шанс и го изпуснах. Знам, че те отпратих и ти казах „сбогом“. Но аз те моля, Чарлз, умолявам те: Дай ми още една възможност.

Тя взе ръката му, почти невиждаща от сълзи.

— Не само на мен, скъпи, разбери го. Дай шанс и на двама ни.

Той все още стоеше нерешително, лицето му беше маска.

— Наистина ли го казваш? — промълви той, треперейки, въпреки че се мъчеше да потисне нервното си напрежение.

— Никога, през целия си живот, не съм казвала нещо с по-голяма убеденост! — ридаеше тя. — О, Чарлз, аз мога да те направя щастлив! Обещавам ти, скъпи, само ми дай шанс!

— Шанс? — И той ли ридаеше? През сълзите й неговото лице изглеждаше замъглено?

— Само не ме напускай! — извика тя. — Чарлз, моля те, не ме напускай! — Тя отвори уста, за да изкрещи мъката си. — Не искам да си отиваш! Не искам да бъда разделена от теб! Не искам никога да ме напуснеш! Аз просто искам да бъда с теб!

Тя видя как по лицето му премина дъга от емоции.

— Хелън, наистина ли го мислиш?

Секунда по-късно тя бе вече в обятията му и той несръчно нанасяше целувки по цялото й лице, изпивайки сълзите й.

— Няма да те напусна, скъпоценната ми! — прочувствено каза той. — Няма да те напусна! И ние ще останем заедно до края на живота си!