Розалинд Майлс
Пътища към ада (34)

Глава тридесет и четвърта

Той е луд, напълно е откачил.

Въобразяваше ли си или небето пред пещерата беше започнало да се прояснява? Ако можеше да накара Алекс да продължи да говори, дори тези несвързани глупости за баща им, може би той би могъл да измисли нещо, може би щеше да има някаква надежда…

— Ти не ми вярваш, нали? — Алекс изглеждаше почти развеселен. — Знаеш ли, твоята вярност към стареца поддържа и вярата ти в него! Мога да ти се закълна, че изпитвах същото. Докато той не уби моята майка!

Нервите на Джон не издържаха, въпреки че той знаеше, че трябва да запази спокойствие.

— За бога, човече, защо му е трябвало да върши това? — предизвикателно извика той. — Тя му е била жена, той я е обичал!

Но още докато го изричаше, в ума му изскочиха отделни фрагменти или цели изречения от тайния доклад: „обвиненията в проституция и приемане на наркотици, отхвърлени, поради липса на доказателства… луксозен начин на живот без видими източници на доход…“

— Той беше открил, че тя не е това, което той си е мислил, когато се е женил за нея — каза Алекс с лице, което се бе изкривило от ярост. — Бях само едно дете, но бях свидетел на всичките им кавги. Някои хора го подтикваха да се заеме с политика, да влезе в политическия живот. Той я беше проверил, само за да се увери, че нищо лошо няма да изскочи. И лошите неща се появиха. Затова той я уби.

Не вярвайки на ушите си, Джон не можеше да се мръдне, камо ли да диша.

— Откъде… откъде знаеш?

— Аз видях всичко — каза просто Алекс. — Те излязоха на езда в пустошта. Аз вече бях там, навън, те не ме видяха. Те отново се караха и тя се нахвърли отгоре му. Той я нарече „курва“ и тя се опита да го зашлеви. Но той успя пръв да я удари. С удара си той я отхвърли, тя се завъртя назад, падна и си удари главата.

— Значи не е било… планирано?

— Нарочно ли? О, не. Той се разрида, представяш ли си: негодникът да плаче? Опита се да я свести. После я сложи на коня й и я доведе обратно. Аз трябваше по обиколни пътища да стигна до къщата. Но въпреки това стигнах първи, защото аз можех да галопирам, а той не. Така той никога не узна, че съм бил там. Но аз знаех, че той я беше убил. И знаех, че рано или късно трябва да го убия.

— Но ако той не е имал намерение да…

Алекс целият гореше. Това беше треската на лудостта.

— И каква е разликата? Няма никаква разлика, що се отнася до нея или до мен! Тя беше мъртва, нали? А сега и той е мъртъв!

Той се опъна назад и като че ли размишляваше. Маниакалният плам в очите му се беше стопил до мъртвешка, сънна, непроницаема чернота и лицето му се бе изпразнило от всякаква емоция.

— А сега ти трябва също да умреш, Джон. Много ми е мъчно, че става така. Но виждаш ли, просто не мога да оставя да висят свободни краища и цялата плетка, с едно дръпване, да бъде разплетена. Не мога да си го позволя, не и сега, след като стигнах толкова далеч. — Той отново се протегна и се раздвижи. — Хайде, дигни се сега. Изправи се.

Навън последната зора, която щеше да посрещне в живота си, бе докоснала и прошарила сивкавочерната здрачина с отделни пръски в огнено и алено розово. В разредения здрач вътре в пещерата Джон успя да различи по-тъмния отблясък на метала и почувства студеното дуло на пистолета да се допира до слепоочието му.

— Мисля да го направим навън. Какво ще кажеш? — каза весело Алекс. — По-лесно ще е за мен после, ако те отведа малко по-близо до колата. А може би, вместо да те карам обратно, ще е по-добре да те изгубя някъде из пустошта — където дивите кучета динго и хиените ще разрешат проблема ми с тялото ти. Хайде, ставай. — Оръжието отрази един заблуден лъч светлина, докато той замахваше по посока на отвора на пещерата. — Тръгвай навън.

Със свръхусилие Джон се изправи на колене, чудейки се на себе си, докато го правеше. Защо да улеснява копелето му недно, като излиза навън? Ако трябва да умре, защо просто не умре тук, ей така — да легне и да умре? Искаше ли да хвърли един последен поглед на света, който обичаше толкова много? Просто да си вземе сбогом с тази последна за него зора, разпукваща се над пустошта? Той се запрепъва към тесния отвор и вдигна глава към небето.

— Когато стигнеш отвън, обърни се с лице към мен — настигна го гласът иззад гърба му, — или легни по гръб, ако предпочиташ! След като това е самоотбрана, трябва да те прострелям отпред.

„Ах, ти, копеле мръсно!“

В душата му се надигна буря и помете всичко, когато Джон се изправи навън и погледна към хоризонта. Ако трябваше да умре, той щеше да умре загледан в изгряващото слънце, стъпил здраво на краката си. Щеше да умре, сражавайки се. И в името на Господа, той нямаше да лежи и да се моли за това! „Нека копелето ме застреля, ако му стиска, вече съм готов!“

С дивашко, странично подскачане той се хвърли срещу стената на пещерата и изрита с всичка сила това, което трябваше да се намира зад гърба му. Едва ли не в същия миг, в който кракът му потъна в меката плът, той чу как пистолетът изтрополя на пода, докато фенерчето направи широка дъга и също се изтъркаля нанякъде. Той диво залази обратно в тъмнината, млатейки с крака и юмруци. Докато продължаваше да рита с двата си крака Алекс, ровещата му наоколо ръка напипа пистолета.

— Взех го, в мене е пистолетът! — зловещо изграка той. — Стой, където си, в мене е проклетият пистолет!

Настъпи мъртва тишина. След това до неговия напрегнат слух достигна звука на животинско преглъщане, на едни дробове, които с мъка се повдигат и свалят в тъмнината. Той заопипва за фенерчето там, където то трябваше да лежи, в подножието на стената.

— Алекс, всичко свърши, пистолетът е вече у мен!

Той почти си въобрази, че чува смях. Тогава, след като достигна фенерчето, обърна лъча му и го завъртя в бясна дъга, той видя как една черна фигура се измъква от кръга светлина, а след това и през входа на пещерата. Той се измъкваше!

Джон се олюля и се изправи на крака.

„Ще го пипна, татко, ще го пипна…“

Навън нощта изтъняваше с обещанието за нова зора. Той можеше да види как една пълзяща фигура издълбава пътя си нагоре по стръмното, прилепвайки към стената на огромния пясъчен насип, откъм лицето на скалата с пещерата в основата й.

— Предай се, Алекс! — извика дрезгаво той. — Идвам след теб и държа в ръка пистолета! — Но още докато говореше неговите думи се разпиляха безполезни в утринния въздух.

Упорито той се хвърли в преследването, заставяйки се да се движи напред. Сега цялото му тяло бе обхванато от болката, самият той бе една пулсираща болка: от раната на главата си до натъртените си крака. Но той трябваше да хване Алекс, той трябваше да пресече пътя му за отстъпление!

Като пустинно животно той яростно задраска, за да постигне възможно най-голяма скорост. Вече можеше да вижда Алекс все по-ясно и по-ясно в светлината на утрото. Повече нямаше да вика, сега имаше нужда от всичките си сили.

Неговата жертва вече наближаваше върха, където огромното пясъчно плато се издаваше напред в студената си величавост, надвесено мрачно над водоема. Но той го настигаше, настигаше го с всеки метър. Веднъж да стигнеха върха! В момента, в който земята станеше гладка, той можеше да го вземе на мушка, да вдигне пистолета и…

Изкачващата се пред него фигура бе достигнала върха и се бе впуснала в бягство. Няколко стъпки само и той също беше на равното. Той видя как Алекс тича през равната скална повърхност, опитвайки се да стигне другия й край. Стигнеше ли там, той щеше да се изгуби в шубрака, да се изтъркули надолу по брега и да изчезне. Стягайки се, Джон изцеди от себе си последните сили. Тогава изкрещя и гласът му прогърмя така, все едно че той стоеше зад всяка своя заплашителна дума.

— Веднага спри на място или ще пръсна проклетия ти череп!

Двадесетина метра по-нататък бягащата фигура на Алекс замръзна на място. С последни, отчаяни усилия, Джон скъси разстоянието между тях до нула.

— Предай се, Алекс! Стига толкова! Всичко свърши!

С вдигнати нагоре ръце, Алекс се извъртя, за да го погледне в лицето. Той изглеждаше почти умиротворен.

— Значи ти победи, а, малко братче? — каза тихо той, продължавайки да се отдалечава заднешком.

— Остани където си! — извика Джон.

— Или какво? — отвърна подигравателно Алекс.

Той все още вървеше нататък заднешком. Отчаяно Джон се хвърли напред, за да намали разстоянието помежду им. „Или какво?“, беше казал Алекс. Можеше ли той хладнокръвно да го застреля? Едно беше да се нахвърли върху него в пещерата, когато нещата стояха просто на живот и смърт. А съвсем друго да хвърлиш във въздуха близко човешко същество и да го лишиш от съществуване, да го изпратиш на безвременна разходка в царството, където всички щяха един ден да отидат.

Но ако той се размекнеше сега…

Ако дадеше възможност на Алекс да разбере, че той не може да го направи…

„Ще го пипна, татко, ще го пипна…“

Той подскочи злобно напред.

— Или ще те убия, копеле такова, така както ти уби баща ни! Единственото, за което съжалявам, е, че не мога да те убия с голи ръце! Бих искал да те видя как се залюляваш на най-високото дърво в Кьонигсхаус, вместо да идеш да гниеш в затвора до края на проклетия ти, скапан живот!

— О, не, приятелю. — Алекс продължаваше упорито да върви назад, отдалечавайки се от него. — Няма да се върна там, никога не ще се върна отново там!

В един момент на потрес и ужас, Джон осъзна, че Алекс се придвижва към ръба на скалата, към самата зейнала паст на пропастта, там, където пясъчното плато пропадаше право надолу към водоема под него.

Дяволската скала.

Алекс беше неестествено спокоен, дори екзалтиран.

— Виждаш ли, като всеки Кьониг, аз не мога да се примиря със загубата. А има едно нещо, което със сигурност бих изгубил сега и чиято загуба най-вече не мога да понеса. — Той се засмя непринудено. — Предай на мис Триша колко много съм я обичал. — До края на живота си, Джон никога нямаше да забрави болката, която премина по лицето на Алекс при споменаването на името й. — Няма нужда да й казваш да не скърби твърде дълго, тя и без друго ще ме забрави до края на идущата седмица.

— Алекс, виж…

Алекс дори се усмихна.

— Да, знам, че ти си падаш по историята, Джон, и онези приказки за всичките наши предци. Как мислиш, дали сънят на духовете ще стане по-спокоен, ако един Кьониг се присъедини към тях тук, в подножието на Дяволската скала?

— Алекс…!

Господи, сам той бе пожелал да го види мъртъв, но сега от цялата си душа Джон не искаше той да умре.

— Чуй, чуй ме, не бива да правиш това!

Но той бе проговорил много късно. Докато слънцето изскачаше над хоризонта, Алекс подскочи тихо, като политнала птица, в къпещата се в огън и злато пропаст, завъртя се за момент и после вече го нямаше.