Розалинд Майлс
Пътища към ада (33)

Глава тридесет и трета

Той не помръдна. Но космите на врата му щръкнаха при първия пристъп на тръпките, които постепенно обхванаха цялото му тяло.

— Съжалявам за това, наистина съжалявам — продължи гласът, сякаш водеше някакъв задушевен разговор. — Знаеш ли, аз те харесвам, наистина те харесвам. И ако не си беше пъхал носа където не ти е работа…

— Ти би се измъкнал чистичък и сухичък от водата.

— Бях се измъкнал! — каза говорещият в гневно възмущение. — И се бях завърнал триумфално вкъщи като победител!

На Джон му идеше да се изсмее на ужасната гордост, с която бе произнесено всичко това.

— Съвършеното престъпление, а?

— Беше нещо повече от това! Беше нещо, което всички желаеха! Всички искаха да го видят мъртъв! — Настъпи злобна, пулсираща пауза. — И имаше защо!

Това ли щеше да бъде надгробната епитафия на Филип?

О, татко!

Вълна от скръб и ярост връхлетя Джон.

— С изключение на мен.

В тъмното се разнесе тих смях.

— С изключение на теб. Е, да, което ме кара да съжалявам. Защото то те доведе тук. Наистина, жалко за теб. — Въздишка. — Защото с прискърбие трябва да ти съобщя, че ти няма да си в състояние да излезеш оттук.

Всичко това можеше да е едно любезно вечерно парти, мислеше Джон, и каретите с гостите да се бавят поради някаква мизерна пречка на пътя.

— Много ли си сигурен?

— Да, абсолютно. Е, като се има предвид позицията, която съм заел…

Джон внимателно, предпазливо се опита да се изправи. Болката в рамото беше толкова силна, че той едва успя да се раздвижи.

— Не мърдай! — гласеше новата команда. — В ръцете си държа фенерче и револвер. Ще ти кажа, когато времето за тръгване настъпи.

Време за тръгване.

Какъв чудесен начин да се каже „време за умиране“!

От всички въпроси, които се разпукваха в главата му като фойерверки, един беше най-важен.

— Откъде знаеше, че ще ме намериш тук? Не си могъл да ме проследиш, никой не би успял. Как ме намери тогава? — Дори този въпрос да се окажеше последният, зададен от него на земята, той пак трябваше да знае къде се бе пропукало неговото майсторство да оцелява в полупустинята.

Отново смях.

— Дори не съм се и опитвал. Ти си детето на полупустинята, не аз. Но ти мислиш така, както би мислил един бушмен, движиш се така, както само едно животно би правило — въртейки се в кръг, пресичайки дирите си, за да заблуди тичащото по петите му друго животно. Аз просто реших да помисля къде би отишъл ти, къде би се опитало да се скрие животното в теб. За никого в Кьонигсхаус не е тайна, че това тук е твоето специално място, още от времето, когато си бил хлапе. Къде другаде би могъл да отидеш?

Ако той бе мислил като животно, то неговият враг бе мислил като хищник. И сега беше победен, надхитрен от една по-висша, по-жестока сила. Такава е била орисията му — да дойде тук, на това място, и да се срещне със съдбата си, идеща от същите онези ръце, които бяха отнели и бащиния му живот. Сега страхът от смъртта, който бе секнал дъха му при първия звук на този мъртвешки глас, го бе сграбчил изцяло и го бе провъзгласил за свой поданик.

— И не забравяй… — той дочу една измъчена въздишка, — … че някога и аз бях дете на Кьонигсхаус. Това скривалище беше мое, много преди да се превърне единствено в твое. И аз съм го обичал не по-малко от теб.

— Тогава защо… За бога, Алекс, защо? Защо уби татко?

Настъпи една сънна, мечтателна пауза.

Джон усети как се изправя, полуприпадайки от болки в рамото, които като че ли щяха да го довършат. Но той трябваше да остане нащрек!

— Поради толкова много причини — продължи Алекс със същия странно непринуден глас, — че просто не знам откъде да започна. Със сигурност исках Кьонигсхаус. „Кралството“ беше само мое в началото, преди да се пръкнеш ти! И аз не исках ти да го притежаваш, ето ти втората причина. А може би и най-главната.

Двама братя, единият пречещ на другия да получи онова, което му се полага. На Джон му идеше горчиво да се изсмее. Той беше налучкал верния мотив. Но бе объркал поколението! Той се опита да се извърти към невидимата фигура в тъмното зад гърба си.

— Как успя да го направиш — завещанието и всичко останало?

— О, не беше никак трудно.

Алекс би могъл да дава уроци по убийство и престъпления.

— Знаех, че татко държи винаги едно копие от завещанието си в сейфа. Знаех комбинацията, беше ми я казал, когато аз все още бях единственият син и наследник в онези дни, когато той още не бе станал подозрителен, преди да се научи да мрази съпругите и синовете си. А, разбира се… — той неприятно се изсмя. — Трябва да си се досетил, че аз имах човек в къщата.

„Губя битката“, помисли си Джон.

— Човек?

— Свой човек вътре в крепостта. Някой, който работеше за мен и ми съобщаваше всичко, което исках да знам.

Разбира се.

Можеше да бъде само един човек.

Джон като че ли виждаше малкото лице пред себе си, докато произнасяше името. Гласът му беше полулукав, полустрахлив, но във всички случаи то излезе фалшиво от устните му.

— Ели.

— Позна! Госпожица Ели Хендс! — Той осъдително се прокашля. — Или трябва да кажа „госпожа“. Госпожица или госпожа, тя би направила всичко за мен, тя бе лапнала по мен още от петгодишната си възраст. Не представляваше никаква трудност да се свържа отново с нея, когато вече бях готов да поставя „завръщането на блудния син“.

Джон простена.

— Значи тя е измъкнала завещанието, за да можеш ти да го подправиш и след това…

— … то беше изпратено на Кари в неговата проклета банка, за да е на сигурно място и да се окаже единствено валидното в съответния ден.

— А Джордж и Роскоу?

— Момчетата? — Алекс отново се изсмя. — Онези двама психопати са ми приятелчета от детските години. Добри момчета са те, всичко биха направили за мен. Особено пък след като видяха как към тях се задава голямо парче от тортата „Кьонигсхаус“. — Той се изсмя с някакво съжаление в гласа. — И сигурно биха желали смъртта ти да настъпи по много по-мъчителен и болезнен начин, отколкото тази, която ще последва от високоефективното, плюещо огън парче желязо, в моята ръка. Мъчно ми е да го кажа, но ти направи от тях кървава каша, когато връхлетя с мотора си отгоре им. И дори при тяхното прословуто чувство за хумор, те никак не останаха очаровани.

Джон дори не се престори на опечален.

— Те си го просеха! — каза прочувствено той. — И пак бих го направил!

— Не, малкото ми братче, веднъж е напълно достатъчно. Достатъчно да те обеся, но както и да е. Страхувам се, че горкият Роскоу ще изкара една отвратителна нощ, прикован към земята на площадката за кацане с два счупени крака. — Алекс все още поддържаше оня странен тон на нормален, приятелски разговор. — Но Джордж ще се върне в къщата с абсолютно правдоподобната история, че ти съвсем си превъртял, изпаднал си в лудост и без никакъв повод си ги връхлетял с мотора си с намерението да ги убиеш. Така че, когато те закарам обратно, появявайки се с няколко ожулвания по главата, които преди това сам ще съм си нанесъл, и с нова вентилационна система в твоята, която ще пробия от ухо до ухо, никак няма да ми е трудно да обявя, че ми се е наложило да те застрелям при самоотбрана.

— Самоотбрана!

Сега беше ред на Джон да се изхили:

— Това ли е причината, поради която трябваше да убиеш и Ели?

— Естествено! Трябваше да се защитя от нея, тя можеше да развали всичко! Мислех, че с нея нещата ще бъдат наред, аз й обещах, че ще се погрижа за нея. Щях да се отърва от Роуз и да й дам мястото й, но тя започна да се държи отвратително след идването на Триша. Трябваше да се освободя от нея. Онази вечер й бях определил среща на водоема. Ние често се срещахме тук, преди да се появя официално на сцената. Убих я много по-лесно, отколкото си го бях представял. Просто я свлякох на земята, започвайки да я чукам, настаних се отгоре й, а после я удуших, докато я целувах. Вратът й изпука ей така! — В тъмнината се разнесе изщракване на пръсти. — Прекърши се като пилешки.

Джон се опита да не издаде ужаса и потреса си, когато отвори уста да попита:

— А Марк?

— О, за него се погрижиха момчетата. Той се оказа още по-лесен. Нищо работа, както казаха те. Пипнали го, докато се скитал из пущинака и просто го посадили под едно дърво, наливайки в гърлото му цялото къркане, което могъл да погълне. И това продължило дотогава, докато дробът му не издържал и направил „пук“. Негодникът чак не повярвал на късмета си, бил попаднал в свинския рай. Такава трябва да е била неговата представа за райско блаженство. — Той се изсмя. — Както и нейната, когато я чуках! Можеш да кажеш, че поне са умрели щастливи!

Джон не можеше да понася повече това.

— Опитай се да кажеш същото и за татко, кучи сине! — проскърца той. — Няма ли да кажеш, че и той е умрял щастлив, с двамата чукундури, седнали на ръцете и краката му, а ти — изпразващ цяла торба с кафяви кралски змии върху лицето му?

— Не, приятелю. — Гласът на Алекс изведнъж се промени. — Не, няма да ти кажа, че той е умрял щастлив. Но не съм го и искал. Исках той да умре в страшни мъки. Исках той да знае точно какво се случва и кой му го причинява. Исках да ме погледне в лицето и да разбере, че най-накрая аз съм дошъл да го пипна.

— Но защо? Защо?

— О, още ли не разбираш, приятелю Джон? Наистина ли?

Гласът в тъмнината сякаш беше стар като света и в същото време младежки, потънал в първата си скръб. Чу се звук от някакво опипване, последван от изпъкването на ключа. Светлината на прожектора изпълни малкото пространство на пещерата и Джон успя да види прегърбената, потънала в тъжни размисли фигура на Алекс, а зад гърба му огромната сянка на злото, проектирала се на изрисуваната стена на пещерата.

— Исках той да умре в адски мъки и да знае кой го е убил! Исках да знае, че оня единствен човек в света, който би трябвало да го обича и да го защитава, и да се грижи за него, е същият, който сега се е обърнал срещу него. Както майка ми! По същия начин, по който той се обърна срещу нея! — Той дълбоко си пое дъх и въздухът сякаш изхриптя между зъбите му. — Исках го, защото желаех той да умре по начина, по който той уби майка ми!

 

 

— Не мислите ли, че все пак ви е необходим малко сън?

Разсипаната, олюляваща се Триша бе отведена отвъд, в къщата за гости, госпожа Мацуда и Бъкли се бяха подкрепили с късна вечеря от кафе, сирене и бисквити и също бяха напуснали, дори Роуз се бе оттеглила в нейните стаи с вечното си успокоително — бутилката. Все още от мъжете нямаше ни вест, ни кост. По някакъв начин Хелън бе успяла да си възвърне контрола, поне дотолкова, че да се справи с всичко това и да продължи да се усмихва, колкото и измъчена да бе усмивката й.

Но сега бе започнала да мечтае за леглото си в тази нощ, която би трябвало да е последната й в Кьонигсхаус. Знаеше, че не би могла да заспи, — поне не преди Джон или Чарлз, или Алекс, или Бен да са се върнали и тя да разбере какво се бе случило — но вече не издържаше и искаше да остане насаме със себе си. Тя се обърна към Гийна, която все още беше в аленочервения парцал и със следите от придаващата й мъртвешки вид боя — не бе имала нито време, нито желание да се преоблича след представлението.

— Иска ми се да си легна. Ти изобщо ли не си уморена?

Гийна поклати глава.

— Искам да дочакам мъжете.

Думите излязоха от устата й преди Хелън да може да ги спре.

— Всички мъже ли? Или само Джон?

Сякаш защитавайки се, Гийна подхвърли нагоре глава.

— Татко… и Джон! — каза тя.

Хелън въздъхна.

— О, скъпата ми… не знам какво мислиш… на какво се надяваш… но, ако бях на твое място, аз не бих залагала много на Джон точно в този момент…

Гласът й заглъхна.

Какво й оставаше да каже? „Мисля, че синът ми е полудял“?

Не беше много лоялно, казано точно от майката! Но тази полуженичка-полудете с нейните слабички рамене и огромни, разширени от удивление и страх очи, винаги предизвикваше у нея майката, не по-малко отколкото собствения й син, Джон.

— Просто мисля, че той… не е добре — успя да скалъпи тя. — И не желая в това си състояние той да те нарани…

Гийна се опита да се усмихне.

— Той вече го направи.

На Хелън й се искаше да я вземе в прегръдките си, да я приласкае и утеши.

— Как?

— О…

Изглежда тя не можеше да си спомни случилото се, без да избухне в плач. Мина доста дълго време преди тя да продължи.

— Миналата нощ той ми каза, че ме обича. А тази сутрин — че всичко е свършило. Край.

— Това не е типично за Джон! — беше спонтанният отговор на Хелън. Но следващата й мисъл я прободе като с нож. „Не е типично за Джон, такъв, какъвто беше — но ако е полудял…“

Те стояха там, вперили очи в страха. Тогава от нощта навън се разнесе груб, пресипнал вик и звукът от влаченето на нещо тежко. Почти инстинктивно Хелън взе в обятията си хвърлилата се към нея Гийна и те се притиснаха една към друга в панически ужас, неспособни да викат или да пищят.

Няколко минути по-късно по вратата бясно се затропа и тя бавно се отвори под тежестта на опрялото се о нея почти неподвижно тяло. Това беше тялото на мъж, облян в кръв: кръв се стичаше от една дълбока рана на главата му, едната му ръка висеше, счупена, единият му крак се влачеше зад другия — той се олюля, препъна се и почти се строполи през вратата. С вик той разпозна Хелън и подскочи към нея като някакво същество от отвъдния свят.

— Госпожа Кьониг!

— О, боже! — изпищя Хелън. — Роскоу?

— Вашият син го направи! — изхриптя дрезгаво полицаят. — Той полудя! Той довърши Бен Никълс, после се залови с нас, а сега е погнал Алекс. Той е луд! Напълно е откачил!