Розалинд Майлс
Пътища към ада (32)

Глава тридесет и втора

И изведнъж Джон прозря.

Прозря отвъд всякакво съмнение, че през цялото това време той ужасно, непростимо е грешал, до този момент, до тази последна секунда. Докато спираше, докато укротяваше мотора си във вдигналата се пясъчна вихрушка и се давеше в прахоляка, заедно с праха и пепелта той вкуси триумфа на откриването на истината, която се пресече в гърлото му и се превърна в негово поражение. Защото той най-после бе намерил отговора, който толкова мъчително и дълго бе търсил. В същия момент той разбра, че цената на това новополучено знание щеше да бъде собствения му живот.

Защото сега той бе разбрал как бе умрял Филип. Когато видя скверната троица мъже, издебнати в рядък, непредвиден миг, замръзнали като зайци в светлините на мотора му, той изведнъж проумя всичко.

Един мъж на земята, сам, проснат в цял ръст, беззащитен срещу онези, които идеха в нощта с убийство в сърцата си.

Двама мъже да го усмирят, двама големи, едри мъжаги, мъже, потопени по принцип в насилието.

И един мъж, който да извърши делото, да се наведе над завързаната фигура със затъкната уста, неподвижно просната на земята, и да му организира едно насилствено преминаване от този свят в следващия.

Джордж и Роскоу, двете горили борци тежка категория, главорезите.

И Алекс — брата Алекс — да даде отровата. В тази секунда Джон разбираше, че пред себе си вижда убийството на баща си толкова ясно, все едно че е бил там.

И той беше на по-малко от шест стъпки от убиеца.

— Джон? — Алекс обърна лицето си по посока на светлините на мотора и заслони очи с ръка. — Дошъл си да ни окажеш помощ ли?

— Да, сигурно! — Той трябваше да измънка това, да не им даде възможност да се усъмнят, че той подозира нещо. Но дори в собствените му уши неговият грачещ глас не прозвуча никак убедително. Последва момент на безмълвие, докато тримата мъже асимилираха какво бе казал той. След това той видя как Алекс почти незабележимо се изопва, докато Джордж и Роскоу си размениха погледи.

Сега беше негов ред да се почувства като заек, пред който се е изпречила змия. Той само гледаше, докато вътре в него паниката набираше скорост — мускулите на ръцете и краката му започнаха да треперят, а мозъкът му като че ли се парализира, — как двамата мъже приключиха, без да бързат с овързването на изпадналия в безсъзнание Чарлз, така както си беше с лице към земята. След това тримата предпазливо се изправиха, начело с Алекс.

— Цяло щастие е за нас, че се случи да минеш насам — каза непринудено Алекс.

— Да, колкото повече, толкова по-весело — додаде Роскоу.

Партньорът му злобно се изхили.

— Винаги има място и за още един.

— Хей, братче! — Алекс не се усмихваше. — Все пак какъв вятър те довея насам?

„Просто им отговори, дръж се нормално, играй, докато ти се отвори шанс да се измъкнеш…“

Той почти се задави в отговора си.

— Аз… аз търсех Чарлз.

— Чарлз?

Алекс го гледаше, без да примигва, с очи, студени като камък.

— И защо търсеше Чарлз чак тук?

— Защото аз… защото той…

Алекс хвърли поглед към Джордж, с крайчеца на окото си, докато продължаваше да се усмихва. Едрият мъж започна да се приближава иззад гърба му. От другата страна на Алекс Роскоу дублира движението на партньора си, без да има нужда от специална инструкция.

— Повтори — помоли спокойно Алекс. — Ти търсеше Чарлз… за?

Той тръгна предпазливо напред, двамата му главорези го следваха плътно по петите.

Вече бяха на по-малко от четири стъпки от него. Див ужас обхвана Джон, а заедно с него и някаква безумна смелост.

— Търсех го, защото мислех, че той е убил моя баща! Но аз вече не търся убиеца на баща си! Аз гледам право в лицето му! Защото знам, че това си бил ти! Ти си бил! — Задъхвайки се, Джон хвърли последното си предизвикателство в примигващото лице на Алекс. Само двамата полицаи продължаваха да гледат невъзмутимо.

— Е, какво ще кажеш, Роскоу, много интересно, нали? — изказа мнение единият.

Другият кимна бавно.

— Не е хубаво, но е интересно, мда-а-а.

— Но не мисля, че можем да оставим един глупак да тича из Областта…

— … дрънкайки ги врели-некипели…

— … клюки и клевети…

— … срещу многоуважавания собственик на най-голямото стопанство в земите ни…

— … как бихме могли, нали, господин Кьониг?

Очите на Алекс бяха твърди, искрящи и безпощадни на удълженото му лице.

— Естествено, че не можем, момчета. Какво предлагате?

Те пълзяха към него, сантиметър по сантиметър, докато продължаваха да бърборят.

— Какво ще кажеш, Джордж? Да му дръпнем едно профилактично арестче?

— Да му попречим той да ни попречи, както би казал ти…?

— И след това една нещастна случайност…

— … съпротива при арест…

— … опит за бягство…

— … нападение над полицай…

— … много начини да се сдобием с едно хубаво произшествие…

— … фатално произшествие…

— … за него…

— … но не и за нас…

Командата изскочи от фините, тънки устни на Алекс като змийско изсъскване.

— Какво чакате още?

Вече бяха почти отгоре му. Огромната ръка на Роскоу се протегна, за да сграбчи дръжките на мотора, докато Джордж се навеждаше напред, мъчейки се да откопчае белезниците от широкия си кожен колан. Роскоу се усмихваше като някакъв любезен чичко.

— Сега вече няма да ни създаваш неприятности, нали, господин Джон?

Студеният, метален клюн на отворените белезници вече задираше китката на Джон, когато най-накрая той намери сили да действа.

— Да! — изкрещя той, форсира двигателя и даде направо на трета скорост. При резкия старт моторът бясно подскочи от мястото си и като ритащ кон се опита да го изхвърли от седлото. Но с рязкото си подскачане напред той се вряза, прегазвайки Роскоу и изпрати Джордж да се търкаля надалеч като капак на тенджера, диво виейки от болка. След това той изчезна в нощта, гмурвайки се в тъмнината на летището и препускайки лудо, толкова лудо, колкото изискваше спасяването на собствената му кожа.

Зад гърба му останаха виковете на ранен мъж и яростната престрелка на взаимни обвинения и псувни. В дива паника той премина през цялата дължина на площадката за кацане и изхвърча от другата й страна. Само секунди по-късно той се блъсна в песъчливо хълмче, покрито със спечена трева и панически разбра, че падането няма да му се размине. В следващата секунда той вече летеше, изхвърчайки от мотора. Той като че ли се задържа твърде дълго във въздуха, след което с всичка сила се сгромоляса върху твърдата като камък земя.

Известно време той лежа неподвижно със замаяна, въртяща се глава, преди паниката отново да го сграбчи. С неистови усилия той се изправи на крака, опитвайки се да мисли трезво.

Да помисли, преди да са го пипнали! Беше паднал от другата страна на мотора, беше избягнал затискането, значи не беше толкова лошо в края на краищата. А изглежда, че и на мотора му нямаше нищо, реши той, докато го опипваше с ръце в тъмнината: предното колело не беше изкривено, а и двигателят запали — слава на Господа! — още от първия път. Но той не можеше да раздвижи лявата си ръка, беше ударил рамото си, докато бе падал. Дано само да не беше счупена. Главата също го болеше, но това можеше и да е от уискито, ако се изключеше лепненето в косата му…

Мисли.

Мисли!

Най-напред и преди всичко трябваше да си обира крушите оттук.

Внимателно той преметна крак през седалката на мотора. Все още можеше, макар и леко, да движи лявата си ръка, значи щеше да може да се справи с управлението, ако караше внимателно. А движейки се с мотора, той можеше да избегне главните пътища, където биха го търсили най-напред, и да сече направо през местността, където полицейската патрулна кола не можеше да го последва.

„Та какво чакаш още? Тръгвай!“

Той бавно потегли. Само след няколко метра той угаси предните светлини, предпочитайки да опипва пътя си, единствено с помощта на луната, отколкото да представлява лесна мишена за далекобойна пушка, съоръжена с приспособления за нощно виждане. Те можеха все още да чуват мотора, но веднъж влезли в колата, не биха различили шума на двигателя от този на собствената им машина. „Тръгвай, момче, просто върви.“

Но къде да отиде?

Не и обратно в къщата, това щеше да е първото място, където биха го потърсили. А той не можеше да си позволи и лукса да застраши живота на майка си, на Гийна, Роуз и всички останали обитатели на къщата. Той трябваше да си намери скривалище, където да се крие, докато измисли какво да прави по-нататък, докато успееше да се добере до радиостанция някъде в околността и да извика подкрепления.

Той изпадна в горчив, задушаващ го смях.

Да извика подкрепления?

От полицията?

„И кого ще извикаш, когато разбойниците се оказаха самите полицаи?“

Той се опита да се овладее. „Достатъчно! Ще се тревожиш за това, едва когато успееш да докопаш радиотелефон! Засега… просто се движи.“

 

 

Просто се движи.

Движи се.

Като Чарлз, който бе побягнал към летището, за него имаше само едно място, където можеше да отиде. От момчешките му години насам имаше само едно място, където той знаеше, че ще е в безопасност, само едно място, където никой никога нямаше да го намери, едно място, където той можеше спокойно да се отдаде на размисъл и да бъде абсолютно свободен, където тайно можеше да разполага с душата си и да си позволи лукса да се потопи в оня мир, който идва единствено с тишината, търпението и дългото усамотение.

Той ще отиде там.

И там щеше да е в безопасност.

Той обаче не беше толкова глупав, че да се запъти директно натам, а се запромъква по обиколни пътища, като животно, което иска да запази в тайна дирите си към скритата в пустинята си бърлога. Защото Джордж и Роскоу бяха синове на тази земя, бяха израснали тук, бяха прекарали целия си живот в преследване и залавяне на мъже, за тях нямаше да представлява трудност да влязат в дирите му.

А те щяха да го преследват, това нямаше да му се размине. Макар че той трябва да е елиминирал Роскоу, когато го бе блъснал и прегазил челно с мотора си. Ако имаше късмет, такова можеше да се окаже положението и с Джордж. Но от шума, който бяха вдигнали, след като той избръмча с мотора си, можеше да се заключи, че те са повече уплашени, отколкото ранени. А и много повече усилия трябваха, за да се обезвредят такива наемни убийци, тези огромни мъже в разцвета на своя злосторен живот.

Освен това оставаше Алекс, той не беше изобщо засегнат при произшествието с мотора. И той трябваше да е отчаян, не би пожалил нищо, за да открие врага си под дърво и камък. Сега Алекс трябваше да го убие. В противен случай убийството на баща му щеше да се окаже напразно.

И на Ели?

И на Марк?

„Забрави това за момента!“, каза си той.

Щеше да има достатъчно време да се оправя с това по-късно. Засега той все още продължаваше да търси укритие, да търси дупката си като лисица, за да ближе раните си, да спаси кожата си.

Болката в главата му се бе усилила. Сега тя се бе превърнала в пулсация, почти хипнотизираща го със своята интензивност, в някакво жестоко почукване, което предаваше морзови сигнали към болката в рамото му и съответно получаваше не по-малко болезнени отговори оттам. Той се опита да не се вслушва в нея, страхуваше се, че ако се отпусне, тя ще предизвика ново падане от мотора. И той се насилваше да прави тегели напред и назад, като преследвано животно, търсейки малки поточета, за да влиза и излиза от тях на няколко различни места, за да заблуди преследвачите си и те да изгубят миризмата му. Като описваше серия несвързани кръгове, пресичайки ги и движейки се на зигзаг, той продължаваше да кара в нощта.

Едва когато катранено черната купа на нощта започна да се накланя и изпод едното й повдигнато крайче зората започна да напира, едва тогава той си позволи да се отправи към скривалището си. Изтощен, мрачен и контузен, с коса, почерняла от спечена кръв, най-накрая той се спря на върха на възвишението, в чието подножие бе водоемът. Спускайки се по наклона на голямата чаша, той изплаши и вдигна във въздуха ято водни гълъби, които закръжиха около главата му в разтеглени, накъсани обръчи, огласяйки околността с тревожното си гукане. Почти пребит от умора, готов всеки момент да се разплаче от облекчение, той се понесе надолу към водата, после покрай ръба на езерото, към заветния вход на пещерата. После с един последен, нечовешки напън, вкара мотора вътре.

Оставаше да направи само едно нещо.

Изскачайки обратно навън, той отчупи една евкалиптова клонка и се върна назад до ръба на пущинака, внимателно заличавайки следите, оставени от мотора му. След това се оттегли в черната нощ на пещерата и се строполи в кадифения мрак на земята, напълно изтощен.

Но спасен.

Той знаеше, че е спасен.

Внимателно се опъна, настанявайки се толкова удобно, колкото бе възможно в момента, пазейки нараненото си рамо и се отпусна в блажена почивка.

Никой не би могъл да го проследи дотук. Ако изобщо беше научил нещо от Дъсти, ако беше научил нещо от момчешките си години, прекарани в полупустинята, то беше това. Беше тичал, следвайки животинските си инстинкти, но бе го направил по-хитроумно от животно. Дори друго животно, въоръжено с невероятния дар на обонянието и очите, които могат да виждат в тъмнината, не би могло да го проследи дотук тази нощ.

Тази нощ той щеше да почива на спокойствие.

Няколко часа сън — или каквато и да е почивка, защото вероятно той щеше да изпада в някаква полудрямка при тази болка в главата… или това беше рамото му… няколко часа… достатъчно време да реши къде да отиде, какво да предприеме.

Първото нещо, което щеше да направи утре, е да извика някого на помощ.

Но към кого да се обърне?

Към Дъсти?

По-добре към Хенри Сафък, ще се добере до Хенри, ще отиде с него до тях, ще използва техния радиопредавател. Стопанството на Сафъкови бе по-близо до града, нали? Колко бензин бе останал в резервоара? Ще му стигне ли да се добере дотам? Вероятно.

Или най-близо бе „Златната планина“, съседното стопанство, където майка му бе работила? „Мама. О, боже. Мама. И Чарлз.“

Не, тази вечер той не можеше да се изправи лице срещу лице с това, той ще поправи цялата тази лудост, цялата тази ревност, цялото това…

Утре.

Утре ще се оправя с това.

Той се протегна, беше толкова уморен, че нямаше сили дори да се прозее.

И утре беше ден.

Той лежеше в дълбоката нощ на пещерата, почти умиротворен. Утре той щеше да изясни всичко, щеше да започне отначало, разбирайки се с майка си, с Чарлз, с всички. Сега единственото, което трябваше да направи, бе малко да поспи.

Той лежеше, заслушан в тишината. Тогава в тъмнината, някъде иззад гърба му, се разнесе леко изшумоляване.

След това дойде звукът, от който повя леденият дъх на смъртта.

— Здрасти, Джон.