Розалинд Майлс
Пътища към ада (31)

Глава тридесет и първа

— А-а-а! А-а-а! Това е тя! Тя е! Точно както тя изглеждаше в нощта, в която умря!

Алекс вече беше на крака, преди още другите да бяха помръднали.

— Светлина! Дайте светлина! — извика дрезгаво той. — Запалете онези керосинови лампи, всичките! Нека сцената да бъде отново осветена!

След това като навита пружина той скочи, обръщайки се към Триша, за да затъкне зейналата й уста.

— Не, това не е Ели! — просъска в ухото й той, докато ръката му се плъзгаше към устата й. — Ели е мъртва, Триша! Това е Гийна! И това е само една пиеса, танц, не е истинско! Виж, тя не е мъртва!

На танцовата площадка Гийна се беше изхлузила от ръцете на своя партньор, стъпвайки на земята и вдигайки разтревожено глава. Тя се бе вторачила по посока на виковете в тъмнината с огромни, разширени от страх очи.

Триша, която Алекс бе накарал да замълчи, запушвайки устата й с ръка, изведнъж се сви като спукан балон, преминавайки в истеричен плач.

— Не ме оставяй сама! — ридаеше тя. — Не ме оставяй насаме с нея!

Алекс я стовари грубо на най-близкия стол.

— Хей, вие двамата! — извика той, привиквайки Джордж и Роскоу с яростно замахване на ръката си. — Елате с мен, бързо, трябва да го настигнем!

Заедно тримата мъже се втурнаха в тъмното по посока на полицейския джип, паркиран наблизо. Една по една керосиновите лампи светнаха, заливайки сцената в светлина, докато Тимбо тичаше около тях с факла в ръка. Хората вече можеха спокойно да се огледат и да видят лицата на другите, удължени и шокирани, изтръгнати от страховития мрак.

Гийна първа се отърси от обзелото групата вцепенение и се втурна към стоящите втрещени, все още прави около столовете, хора, сграбчвайки първата попаднала й ръка.

— Баща ми, баща ми! — изпищя тя. — Какво се случи? Какво му стана на татко? Къде избяга той?

— Овладей се, Гийна! — каза рязко Чарлз, пристъпвайки към нея. — С Бен всичко ще бъде наред! Алекс тръгна, за да го търси. Те ще го намерят и ще го доведат обратно. И тогава ще научим каква е причината за всичко това! Всичко ще се оправи, обещавам ти!

Откъм групата се разнесе гръмовен, подигравателен смях.

— Кой? Ти ли обещаваш?! Би ли ни изтъкнал поне една разумна причина, поради която ние трябва да хванем вяра на твоето обещание, а, чичо Чарлз?

Иззад лампите, от мрака, изникна Джон, който се приближаваше към тях с изопнато лице и очи, горящи с опасен пламък.

— Хареса ли ви представлението, госпожа Мацуда? — обърна се с широк, театрален жест той към невъзмутимата японка, чиято напрегнатост личеше в прилепването й към Бъкли, несъзнателно търсейки неговата закрила. — Какво, нима си мислехте, че това е една история? Ни най-малко! Хора са убивали хора за този къс земя и това се е повтаряло отново и отново! Последният случай е съвсем пресен — само отпреди няколко седмици!

Чарлз беше станал бял като платно.

— За бога! Няма ли да спреш! Престани с идиотщините си! — просъска той. — Помисли за…

— Помисли за сделката, а? — подигра го Джон. — О, да, прескъпоценната сделка!

Хелън не можеше да издържа повече това.

— Джон!

„Не разбираш ли, скъпи, че тази продажба така или иначе трябва да се осъществи? Кьонигсхаус е причината за всичко това, то е проклятието, което тегне над нас. Това място е осквернено и ще ни докара всички до лудост! Ние трябва да си отидем, трябва да го оставим да се изплъзне от ръцете ни, за да можем да започнем на чисто някъде другаде! Не можеш ли да прозреш това?“

Потресена и ужасена, Хелън изведнъж осъзна, че всичко това бе дошло твърде много на Джон, че най-накрая мозъкът му не бе издържал под натиска на напрежението и се бе пропукал, че пред нея стои един луд, безумен човек.

— Не слушайте приказките на Джон, госпожа Мацуда — каза неуверено тя. — Той е един много разстроен млад човек, смъртта на баща му го пречупи, а вие знаете, че той изгуби и всичко с последното завещание на баща си. Съпругът ми не е бил убит! Няма капчица истина в това, което казва Джон…

Думите й бяха прекъснати от ужасяващия, безумен смях на Джон.

— Ако вярваш на това, което говориш, скъпа ми майко, страхувам се, че трябва да изживееш ужасен шок — и то в тази същата секунда! — Той се обърна към Чарлз, който стоеше в сянката. — Той знае всичко за това, нали?

Чарлз се напрегна като боксьор, който е чул звука на гонга.

— Кой?

— Бен, разбира се! — И Джон заплашително пристъпи към него. — Той е знаел какви ги вършиш ти! И недей да ми разиграваш игрите си! Не на мене тия!

Около тях лицата на другите изглеждаха като изсечени от тъмнината, веднъж издялани, за да се променят само в следващата секунда в играта на трепкащите жълти пламъци на керосиновите лампи: Хелън, Гийна, Роуз, госпожа Мацуда и Бъкли, хванати като насекоми в капана на кехлибарената капка, докато пред тях започваше битката.

Чарлз се опита да се изсмее.

— Кой да знае какво?

Джон се чувстваше безкрайно спокоен.

— Бен. Той е бил посветен в задкулисните ти игри — цялото двойно счетоводство, което е довело това място до състоянието да падне на колене. И през цялото време работата му е била да те прикрива, нали? Впрягайки целия си счетоводен гений, за да покрива твоите заеми, за да представя нещата да изглеждат окей? И нищо чудно, че напоследък той изглеждаше толкова угрижен, когато се наложи други хора да надзърнат в счетоводните му ведомости! Трябва да е полудявал, преглеждайки и сверявайки наново цялата си комбинаторика, за да не би да остане и най-малка следа, навеждаща на мисълта какво си се опитвал да направиш ти!

От мястото, където Крейг Бъкли стоеше до госпожа Мацуда, се чу съвсем леко, но ясно доловимо хлъцване на почуда и изненада.

Чарлз само сви рамене, но очите му искряха гневно.

— Това са глупости, абсолютни глупости. Ние никога не сме крили трудностите, които изпитва компанията, ето защо търсехме и купувач. — Той си позволи една усмивка по посока на госпожа Мацуда и Бъкли, които наблюдаваха напрегнато ставащото, като заложили големи суми на конни надбягвания, след което отново се обърна към Джон. — Мога да ти кажа, че дълбоко се заблуждаваш! И кога ли пък си разбирал нещо от бизнес! Приказките ти са абсолютно безпочвени, ти нямаш нищо, с което да ги подкрепиш!

Джон поклати глава в гневно раздразнение.

— Знам обаче, че има и още! Дори да успееш да се измъкнеш чист от неприятностите около имота, има други, от които няма да ти е толкова лесно да го направиш! Знам това, само дето не мога да го докажа! — Гласът му се извиси. — Какво си направил с парите? Това ли ти беше отмъщението — като не можеш да притежаваш Кьонигсхаус, поне можеш да го обезкървиш, а? — Знаеше, че започва да полудява, но трябваше да продължи, трябваше да разплете всичко докрай. — Има само едно нещо, в което не съм сигурен в дадения момент — дали Бен знае, че ти си убил баща ми, след като си го измамил с компанията и си ограбил парите му?

— Не!

Това беше Хелън. Но Чарлз не закъсня и неговият глас изсъска като коса, раздирайки тишината.

— Ти си луд! — каза сепнато той. — Това е най-ужасното нещо, което някога съм чувал по свой адрес! Да, аз мразех Филип! — Неговото пребледняло лице изведнъж се напълни с кръв, избликнала заедно с чувствата му. — Но аз не съм го убил, той умря при нещастен случай!

Той рязко се обърна към стоящата до него, хлипаща Хелън.

— Не се тревожи, Хелън, ние ще се погрижим за Джон. Ще му намеря най-добрите лекари в Австралия, отново ще го видим здрав. Недей да плачеш!

Той се извъртя към Джон.

— Ще приема, че ти просто не си го казал! А междувременно има някой друг, който се нуждае по-спешно от нашето внимание! Отивам да се присъединя към издирващите горкия стар Бен! Един господ знае къде ли се е запилял. Но когато го намерим, всичко ще се изясни!

Хелън не можеше да понесе гледката на отдалечаващия се Чарлз. Виейки и плачейки, тя се нахвърли върху Джон.

— Надявам се, че си удовлетворен! — атакува го тя през потоците сълзи. — Каква беше целта на това представление, просто да бъде уязвен Чарлз или да ни смаеш всички? — Тя стисна челюсти, за да накара тракащите й зъби да спрат поне за момент, защото цялата се бе разтресла в неконтролируеми конвулсии — от главата до петите. — Виж, Джон, знам, че преживяваш труден момент. Но така също и всички ние! — Това последното излезе като писък от устата й.

Тя се тръшна на един стол до неможещата да се съвземе от потреса си, безмълвна Триша. Джон отиде до нея, падна на колене и взе ръцете й в своите, търсейки погледа й.

— Това е нещо повече от труден момент, майко! — извика той. — Татко беше убит и Чарлз е неговият убиец! Аз открих, че Чарлз е вземал пари на заем, гарантирайки връщането им с компанията, той я е обезкървил съвсем! Единствената му надежда е била да продаде Кьонигсхаус, за да може с помощта на Бен да прикрие следите си, измъквайки се чист и неопетнен от цялата тази каша.

— Не, не — хлипаше тя, — това не може да е вярно, не и Чарлз!

Джон скочи на крака, вбесен до крайност.

— За бога, майко, вземи, та порасни най-сетне! Помисли с тази своя глава! Да, Чарлз е! Да, скъпият стар чичо, брат и любовник Чарлз! А също така би трябвало да знаеш, че единственото нещо, за което още не мога да съм съвсем сигурен, е дали той е убил също така и Ели!

В този момент една мисъл го порази като гръм от ясно небе.

— Господи, докато аз стоя тук и се препирам с теб, той вече се измъква! Вероятно вече се е втурнал към летището, за да вземе хеликоптера и да офейка, докато полицията, заедно с Алекс, се щура да търси Бен! Трябва да го спра!

И той се затича в нощта, докато успее гъгнещият глас на Триша да наруши мълчанието.

— Не, той не е убил прислужницата, как й беше там името. Не е Чарлз. Трябва да кажа това на Алекс.

Госпожа Мацуда хвърли един мек поглед към пияната Триша, после посочи към тресящата се в ридания Хелън, просната в един стол. Лицето й наподобяваше състрадание.

— Хайде да ги заведем горе в къщата — каза тя.

Сковано Роуз и Гийна пристъпиха напред, подчинявайки се на кротко изречената заповед.

Госпожа Мацуда вдигна поглед към Бъкли и го потупа по ръката.

— За момче, което не отбира от нищо друго, освен от добитък, просто е удивително колко далеч е стигнал в заключенията си Джон, а? — каза тихо тя. — Но колко жалко, че не можем да му помогнем да научи онова, което не знае — и което е схванал неправилно. Страхувам се, че все пак той ще трябва да научи, че мъжът, стоящ зад всичко това, е същият, който той все още толкова много почита.

Бъкли промърмори тихо, така че Хелън да не го чуе.

— Но когато злодеят в пиесата не е някой друг, а собственият му баща…

Госпожа Мацуда се усмихна с нейната хилядолетна усмивка.

— Какво може да направи едно момче?

 

 

Господи, как може така да правят нещата в този нецивилизован Запад!

Нищо чудно, че напоследък японците се бяха откроили като новата икономическа сила на света! И когато спящият великан, Китай, най-накрая се пробудеше от летаргичния си сън, който имаше едно име — комунизъм, да му мислят тогава варварите! Даже няма и да разберат какво се е стоварило отгоре им!

Даже не варвари, ами просто деца, въздъхна в себе си госпожа Мацуда. Сега, когато това стопанство се нуждаеше от силна мъжка ръка, и още по-силна жена зад него, която да дърпа конците и да оправи нещата, къде се бяха дянали всички те? Всички мъже бяха побягнали в пустошта, за да търсят един нещастник, един неудачник, който в Япония би бил оставен да се справи сам със себе си и да не досажда повече на никого, на нито една човешка душа. А междувременно всички жени се бяха залели в истерични сълзи!

Е, не съвсем всички. Безстрастно тя огледа малката групичка на оцелелите, скупчили се една до друга около кухненската маса. Ако трябваше да бъде честна, тя трябваше да изключи от числото на разкиснатите Гийна, която все още бе пременена в оскъдния аленочервен саронг и с нечовешко пепеливо бяло лице и тяло под боята на маската, но стабилна като дърво, и Роуз, вечна и непоклатима като лицето на пясъчната скала, стояща на стража край водоема.

Но нито едната, нито другата можеха да се справят със скърбящата Хелън и нестабилната, истерична Триша. А освен тарото си, Роуз знаеше само още един лек.

— Пийни си още малко. — Тя се протегна към бутилката.

Госпожа Мацуда въздъхна.

— Не, не — слабо се възпротиви Хелън, вдигайки косата, паднала на очите й, и отблъсквайки чашата назад. — Не, не искам повече, това не е спасение! — Тя погледна към Триша, захлупила се през кухненската маса, гъгнеща си нещо под нос в пиянско самосъжаление. — И, виж, Роуз, не давай повече и на Триша… трябва да се постегнем…

„А това означава ти да се постегнеш!“, яростно се обърна към себе си тя, чувствайки се засрамена заради своето емоционално избухване и уморена след дивата треска, в която бе потънала след това.

„О, боже, просто ни преведи през следващите двадесет и четири часа!“, умоляваше тя своето невидимо божество. „Просто разреши госпожа Мацуда да купи това проклето място и ние всички ще сме свободни, и аз ще съм в състояние да се погрижа за горкичкия Джон…“

Изправяйки се на крака, тя заобиколи масата, отиде до Триша и сложи ръка на рамото й.

— Да ти помогна ли да си легнеш? — Тя вдигна очи към Гийна, която стоеше в напрегнато очакване до лакътя на Триша. — Ако се опреш на тази ръка…

Но в момента, в който докосна Триша, тя се оживи, опитвайки се да се пребори със себе си и да седне изправена.

— Не ме закачайте! Добре ми е тук!

Съсипаното й лице, перфектно някога под течния грим и нежната пудра, а сега замацано и почервеняло от рев, очите й, около които се бе размазала спиралата й, и подутите й устни даваха съвсем ясно да се разбере, че думите й бяха само едно префърцунено перчене, но тя се облегна в стола назад, твърдо решена да се опита да поеме отговорността за себе си.

— Не искам да си лягам! — каза предизвикателно тя. — Ще стоя тук, докато Алекс се върне, за да мога да му кажа… да му кажа онова, което знам.

— Знаеш? — отрони нежно госпожа Мацуда. — Какво знаеш?

Цялата кухня се бе смълчала, очаквайки думите на Триша. Въпреки че сега не беше време за театрални изпълнения, тя не можеше да се въздържи и да не извлече най-доброто от момента.

— Аз видях Ели в нощта, в която тя умря — произнесе победоносно тя. — Алекс мисли, че тя е била видяна за последно онази сутрин, когато нахлу в стаята ми и аз я уволних. И това каза на полицията. Но аз я видях онази нощ, идвайки за вечеря откъм къщата за гости. Аз бях последната, която влезе, значи аз съм последната, която я е видяла жива. И аз искам да кажа на Алекс!

Крейг Бъкли се изсмя невярващо.

— Ей, искаш да кажеш, че още не си му казала?

— В началото изобщо не се замислих върху това! — запротестира, упорствайки тя. — Изобщо не се развълнувах, когато тя изчезна, а и откъде да знам, че това е последната нощ, в която тя все още е била жива! Това го научих впоследствие! — Тя зарови из чантата си, опитвайки се да намери цигарите си. — Когато осъзнах това, аз се опитах да му кажа! Но той не искаше да знае, той беше твърде зает.

„Твърде зает да ти завива бурмите“, помисли си госпожа Мацуда. На глас тя каза сладкодумно.

— Та какво си видяла ти?

Триша се изправи още повече в стола си.

— Ами видях прислужницата пред къщата. Аз идвах през тревата, откъм къщата за гости, а тя идваше откъм гърба на голямата къща. Мислех, че идва, за да помага за вечерята. Един мъж я причакваше в тъмното преди тя да успее да стигне до кухнята. Той я сграбчи и те се сбиха.

— Какъв мъж? — попита настойчиво Бъкли.

Триша се нацупи.

— Не можах да забележа. Беше тъмно. Аз влизах през парадния вход, не можех да се безпокоя за някаква си двойка чернокожи, които се препират някъде си отзад!

Госпожа Мацуда се наведе напред.

— Абориген ли беше?

— Да! — каза троснато Триша.

— Як, набит, добре сложен? — вметна Хелън. — Изглежда, че е бил съпругът на Ели, Марк. — Тя изстена. — О, горката Ели! Така трябва да е било!

Госпожа Мацуда вдигна ръка и се обърна отново към Триша.

— Сигурна си, че видяният от тебе мъж е бил абориген?

— Да, разбира се! — отсече Триша. — Е, кой друг би могъл да бъде? Аз…

— Тя не го е видяла! — избухна Крейг Бъкли. — Било е тъмно, а и твърде надалеч, ако те са се сбили край задната врата, докато тя е минавала отпред. — Той фиксира Триша с гьобелсов поглед. — Ти просто си приела, че трябва да е бил чернокож, защото са се биели!

— Да, е, аз…

— Значи, би могло да е всякакъв мъж — бял или чернокож — настояваше Бъкли. — Би могло да е който и да е мъж от Кьонигсхаус — или дори някой, дошъл отвън!

Настъпи неловка тишина. Изведнъж от ъгъла се разнесе глас, който най-малко бяха очаквали да се намеси.

— Марки беше.

Всички очи се обърнаха към Роуз, която стискаше своята бутилка и се бе сгушила в ъгъла до вратата.

— Марки е видяла тя — пресипнало повтори Роуз.

— Аз ги чух. Точно преди вечеря. Него и онази… онази неструваща нищо кучка, Ели!

Роуз не споделяше максимата, че за мъртвите е по-добре да се говори само добро или нищо.

— Малката повлекана се появи точно когато щях да поднасям вечерята на масата! — изплю злобно тя.

— И оня за нищо не ставащ пияница, дето й се води съпруг де, я причакваше, искаше да я спре, да не идва, до гуша му бе дошло от нейното надуване и перчене. „Каза ми, че са те уволнили!“, развика й се той, „Какво правиш тогава тук?“ И тя му изпищя в лицето: „А кʼво правиш ти, опитвайки се да ме спреш? Нали ти казах тази сутрин, че се връщам в момента, в който си поискам, когато съм готова и добре!“. И те започнаха да се бият и аз го чух той да я влачи, да я бие и тя да се дере като заклано прасе.

Настъпи тягостна тишина. Хелън вдигна глава.

— Значи Марк я е убил, точно както казаха и полицаите.

— Трябва да е бил той, кой друг? — намеси се Бъкли. — В деветдесет процента от случаите обвиняват в убийство последния човек, който е бил видян с жертвата.

Госпожа Мацуда кимна.

— Като господин Мацуда и господин Бъкли доста разбира от тези неща. Ако съпругът е последният, който е бил видян заедно с жената, това е много лошо за него.

— Освен, ако той не е бил последният.

Без съмнение в гласа на Роуз се прокрадваше задоволството от триумфа й над чуждестранните посетители и оня експерт самозванец, Бъкли.

— Какво искаш да кажеш, Роуз? — запита Хелън, мъчейки се да поеме контрола над ситуацията в свои ръце.

Лицето на икономката светна в опиянение от собствената си значимост.

— Духът на гусʼжа Труди се появи снощи — напевно произнесе тя. — Тя дойде за господин Филип, а снощи се върна и за негодната за нищо Ели.

— Роуз… — Хелън дълбоко си пое дъх. — Защо ще идва мис Труди за Ели?

— Защото тя е мръсница! Аз я чух, чух я с Марки как му се хвали и му натяква, чух я да казва „Спала съм с всички, всички са ме имали, господин Филип и господин Алекс и господин Джон, всички, всички до един!“.

„Милостиви боже“, мислеше Хелън, „няма ли да има край на това?“

Госпожа Мацуда се облещи.

— А вярно ли е това? Или тя го каза само, за да провокира съпруга си и да го накаже?

— Не е вярно за господин Джон — отсъди Роуз. — Но е вярно за другите двама, онези на мис Труди — нейния съпруг и нейния син. А Марки не знаеше това, не знаеше нищо за това, поне не със сигурност, докато тя не му каза и не му се надсмя! Значи той я пошляпваше, тя пищеше, а аз чувах как мис Труди се смее, а така също мисля, че Марки Хендс е достатъчно луд, за да я довърши. Но докато той я налагаше и тя пищеше, тя непрекъснато повтаряше едно на стария Марки, преди да се отскубне от него и да избяга в пустошта. Тя каза, че за него е по-добре да си наляга парцалите или ще се намери под някой храст с глава, обърната обратно, че тя ще го уреди още тази вечер, веднага щом се види…

Напрежението в стаята сега бе достигнало връхната си точка.

— Значи е имала и друга среща? — попита грубо Бъкли. — Щяла да се среща с някой друг? Но кой?

Роуз поклати глава.

— Да се види с „него“, каза тя. Всичко, което каза, беше „него“.

 

 

Той трябваше да е тук, нямаше къде другаде да отиде.

Отдавайки се на ликуването, на триумфа си, Джон се носеше през пустошта на мотора, който пръв му бе попаднал в ръцете, когато бе изтичал от къщата и бе почувствал, че най-после, най-накрая бе хванал, бе разобличил Чарлз. Беше го предизвикал пред толкова много хора, че вече бе невъзможно да продължи да тъче мрежата си от лъжи. Затова беше хукнал да бяга! А имаше само едно място, където можеше да отиде.

И това място не можеше да бъде друго, освен летището. Чарлз можеше да управлява хеликоптер. Всички го можеха. Това беше част от начина на живот в едно огромно, изолирано стопанство, жизненоважно умение.

Чарлз трябваше да бяга, трябваше да се скрие, но първо трябваше да се измъкне. Имаше само един начин, по който можеше да го направи. Беше прекалено умен, за да вземе кола, която можеше лесно да бъде проследена от полицията по въздуха, толкова лесно, колкото орелът залавя бавно движещата се мушица. А след толкова години, прекарани в града, той не беше вече достатъчно схватлив, та да вземе кон и просто да се разтвори в околния пейзаж. Не, само летището щеше да му даде възможност да се измъкне невредим.

Докато се носеше през меката, черна нощ, твърде често борейки се с непокорната машина, мъчеща се да го хвърли на неравния черен път, който в момента се осветяваше единствено от оскъдното, бледо сияние на луната и всяка следваща дупка по него можеше да се окаже смъртен капан, Джон започна да се чуди дали и на Бен не му бе щукнала същата идея. Старият Бен не се бе втурнал в някаква определена посока, когато побягна невиждащо в нощта. Той не беше способен да изработи студено и пресметливо обмислен план за бягство, с определена крайна цел, той просто беше изпаднал в паника, значи можеше да бъде навсякъде.

И се нуждаеше от помощ, това бе съвсем сигурно, каквото и да бе направил. Но това трябваше да бъде оставено за после! Сега беше редът на Чарлз! Джон пришпори двигателя и моторът отново подскочи напред. Първо щеше да намери Чарлз. И тогава негодникът убиец вече нямаше къде да се дене!

Пред него летището лежеше мъртво и безлюдно, в самия край на дългата права отсечка от пътя. Той ги хвана в лъча на прожектора си, преди още да е разбрал какво гледаше всъщност — скупчени фигури, които той не можеше да идентифицира, в поза, която той не можеше да проумее. Докато се приближаваше, той различи тялото на мъж, който лежеше възнак, с лице обърнато към земята. Един друг мъж беше коленичил зад него, държейки ръцете му, втори як мъжага се бореше с краката му, докато трети мъж се бе свил до втория, навеждайки се над простряната на земята фигура.

За бога, те го бяха хванали!

Докато фигурите започнаха да се изясняват на светлината на челния му прожектор и той видя най-напред Алекс, а после Джордж и Роскоу, сърцето на Джон подскочи от радост и облекчение. Те трябва да са дошли най-напред тук, дошли са да търсят Бен и са били тук, когато Чарлз е дошъл! И го бяха арестували, бяха хванали негодника, когато се е опитвал да избяга, което беше добро доказателство, все едно че се бе признал за виновен!

Той натисна газта в пристъп на някакво патологично веселие, просто не можеше да дочака мига, в който щеше да се присъедини към тях. Искаше му се час по-скоро да прекърши врата на Чарлз, да затанцува по лицето му! Той се изсмя на глас. Поне върху онова, което бе останало от Чарлз! Той трябва доста да се е съпротивлявал, ако се съди по кръвта по главата му и онова, което той можеше да види от лицето му! Но не му пукаше, не му пукаше, дори да го бяха убили!

Защото те го бяха хванали, бяха го притиснали към земята, връзваха ръцете и краката му. Всичко беше свършило, беше свършено и той беше свободен, можеше отново да започне живота си, би могъл отново да започне да живее…

Той натисна спирачката и моторът, поднасяйки леко, се закова. Самият Джон подскочи тромаво напред, изпаднал в някакво истерично облекчение, и се увеси на дръжките на мотора.

— Хей, момчета! — извика прегракнало той, надвиквайки пърпоренето на двигателя. — Хванахте го, а? Голяма работа сте!

— Джон?

Алекс вдигна пребледняло лице към предните му светлини, докато се извръщаше от проснатата на земята фигура.

И изведнъж Джон разбра всичко.