Розалинд Майлс
Пътища към ада (30)

Глава тридесета

Той чувстваше, че главата му се изпразва, че вероятно трябва да сложи нещо в устата и стомаха си, но му беше толкова трудно да се движи…

А със сигурност не трябваше да грабва и тази бутилка на излизане от кухнята, след сеанса си с Роуз, идеята никак не беше добра — цял ден без храна, а сега бърза вечеря, и то не с какво да е, а с бутилка уиски…

Истината беше, че той не искаше да излиза, не искаше да напусне своето сигурно скривалище, където никога нямаше да го открият, където не би дори им хрумнало да го дирят.

Защото той все още не знаеше какво да прави, не знаеше какво да каже на Гийна, когато тя дойдеше да го търси, както сигурно щеше да направи. След един ден, прекаран в полупустинята, и една нощ, в която беше ни буден, ни заспал, прекарвайки я тук, в параклиса, той изпитваше подлудяваща жажда и тялото му бе преминало през състоянията на глад и умора, за да стигне до някаква отнесена отчаяност. И всеки път, когато мислеше да се раздвижи, отново изпадаше в предишната си летаргия.

От своята позиция в молитвената пейка, някъде по средата на параклиса, той можеше да вижда всичките месингови плочи, които правеха гробовете на отдавна починалите Кьониг да изглеждат като някакви проточили се стъпала на стълба по цялата дължина на пътеката. Той вдигна скръбно глава към първата плоча, най-близо до вратата.

ЙОХАН.

Йохан.

Скъпият, ненагледен Йохан, който бе изклал цяло едно племе край водоема.

— Изтръгнал си Кьонигсхаус от полупустинята, Йохан — промърмори той. — Но водата си получил срещу кръв. Срещу човешка кръв. Размяната ти изобщо не може да се нарече справедлива!

Погледът му мина надолу по пътеката към следващата скръбна табелка.

ФИЛИП.

— И за какво беше всичко това, Йохан? Единственият ти син да бъде убит в битка като тази. Филип, първият Филип, оня, когото по-късно са наричали „татко“, да умре с байонет, затъкнат в гърлото, на дъното на някакъв окоп?

Филип Кьониг, в това има и доза черен хумор, а? Един германец, който се бие срещу германци. Дали е мислил за Кьонигсхаус, дали това е била последната мисъл, която е минала през ума му, преди да умре, чувствайки, че никога няма да види това място отново? Дали все още се е наричал Кьониг? Или когато се е подписвал, той е бил променил вече името си на Кинг, както ти си искал?

— Недей да забравяш и скъпия миличък дядо — мрачно се инструктира той, — дядо Джон. Не Йохан — тогава вече сме се били натурализирали. Какво добро си извършил, дядо? Трябва да си направил все нещо! Опазил си старото място по време на депресията и си ни спасил отново през лошите години на Втората световна война, това ли е? Живял си тук в мир, имал си двама прекрасни синове — Чарлз и Филип, умрял си на преклонна възраст в собственото си легло, всичко наред и под контрол… докато… докато единият син не убил другия… и не убил горкичката Ели, това е всичко, което зная аз… и всичко, което едва ли някога ще мога да докажа!

Доказателство.

Той заби нокти в дланите си в изблик на безкрайна мъка. След всичките си въпроси, след цялото си търсене, след всичко, което той бе открил, налице бяха само непрекъснато изскачащите все нови и нови причини Филип да бъде убит, а не кой го бе извършил, кой го беше довел до неговия преждевременен край. Господи, за някои от нещата, които бе извършил, самият той би очистил стареца! Той се завъртя към все още немаркираните камъни, под които лежеше баща му.

— Защо не си побъбрим, след като така и така съм тук, тате? — предизвикателно извика той. — Вярваш ли в сънищата? Аз вярвах и виж докъде ме доведе това! Всичко, което открих досега, е само какъв кучи син си бил ти!

— Здравей, Джон.

Вратата е била открехната, той не я беше чул да влиза. Тя стоеше на входа с ореол светлина около себе си, облечена в друга от своите безкрайно прости бели рокли, и като че ли изгаряше неговите уморени, размътени от пиене очи с пламъка на своето бяло и златно.

— С кого разговаряш?

— С мъртвите. Но те не ми отговарят.

Тя вдигна ръка, за да прогони глупавия му отговор, все едно че гонеше досадна муха.

— Къде беше снощи?

Тя не беше сърдита, дори не го укоряваше, само беше наранена, смаяна и разтревожена.

— Вчера казах на татко за нас — започна сковано тя. — И той не остана очарован, както аз си мислех, че ще бъде, напротив, той много се разстрои. Затова, за мен беше жизненоважно да те имам до себе си на вечерята, за да може той да види, че ти държиш на мен, че аз не съм ти някакво временно забавление. И когато ти не дойде, не се появи и изобщо не се върна, той беше вече убеден в най-лошото. Къде беше, Джон?

— Ах. — Сега, когато моментът беше дошъл, той се чувстваше абсолютно кух и празен отвътре. Той се вторачи в нея като бухал. — Ах.

— Отговори ми.

— Добре. — Той се опита да прочисти гърлото си. — Навън. Бях навън. В пустошта. Не тук.

Нейното спокойно държание й изневери.

— Какво се е случило, Джон?

— Нищо не се е случило, защо?

— Не ми ги разправяй на мен тия! Забрави ли… онова, което се случи между нас? Единият ден ти ми казваш, че ме обичаш и на следващия вече бягаш, изчезваш, криеш се в параклиса, напиваш се…

Той размаха бутилката.

— Не съм много пиян.

Още малко и тя щеше да се разплаче.

— Джон, искам да се разберем с теб нормално — когато си в състояние за това. А междувременно, аз трябва да се заема с подготовката на танца за довечера. Алекс е преместил цялото нещо тук горе, така че не знам откъде да започна. — Тя се обърна към вратата.

Той не искаше тя да си отиде точно сега.

— Виж, защо не ми поговориш, а аз ще те слушам.

Тя го погледна с някаква смесица от гняв и болка.

— Сериозно ли говориш?

Той бавно се изправи и тръгна към нея.

— Никога не съм бил по-сериозен.

Тя отчаяно сви рамене.

— Това трябва да стане по-късно, след шоуто.

— Защо не сега? — Той я хвана за ръката. — Докато съм все още пиян?

Тя се отдръпна.

— Джон, знам, че си подложен на ужасно напрежение…

— Напрежение? — Параклисът върна, отразявайки многократно, истеричния му смях. — Е, да, би могла да го наречеш и така?

Тя наведе глава.

— И ти знаеш колко съжалявам аз за… за всичко.

— Да, е, добре е, че можем да си поговорим толкова искрено, без да крием нищо един от друг! — подигра й се той.

Тя замръзна.

— Не ми се подигравай, Джон! Тази нощ, в която те нямаше, беше една от най-ужасните в живота ми, и аз се опитвам да бъда разбираща, опитвам се да видя нещата от твоята гледна точка. Не ги прави още по-трудни! — Тя изтръгна ръката си от хватката му. — Ще се видим по-късно. Тогава ще можем да се разберем и за това.

— Преди да си тръгнеш… — „преди да си тръгнеш моя най-скъпоценна, най-сладка любима, преди да си тръгнеш и да отнесеш сърцето ми със себе си, сега и завинаги…“ — нека да изясним разликата между емоционалните въпроси и практичните.

Тя пребледня.

— Какво…

Сега той говореше много тихо.

— Искам да си отидеш, Гийна.

— Какво?

— Да напуснеш.

— Защо?

— Не мога да ти кажа.

Тя отчаяно се държеше на последните остатъци от куража си, това той чувстваше със сигурност.

— Ти трябва да ми кажеш защо!

Как можеше той да каже това и да не умре, крещейки?

— Всичко свърши.

— Не! Не, не ти вярвам! — Нейните очи бяха две черни дупки, погълнали цялото страдание на света. Ръцете й диво се раздвижиха наоколо, като че ли тя се опитваше да се предпази от онова, което той бе казал току-що. — Ти си просто пиян! — извика тя, хващайки се за сламката.

Той се изсмя отново, с цялата си горчивина.

— Не съм достатъчно пиян. — „Трябва да изпия река, да пресуша океан…“ — Ще го кажа отново. Всичко свърши. Ти трябва да си отидеш. Не мога да ти обясня. Това е всичко по въпроса.

Пред очите му тя се сви, все едно че той гледаше в намаляващо огледало.

— Но ти вчера ме желаеше, знам, че беше така! — каза тя като дете.

Той напрегна всичките си сили и втвърди сърцето си.

— А сега не те желая.

— Какво съм направила?

— Нищо. Просто си върви. — Той не знаеше колко още би могъл да продължи така, колко още би могъл да поеме.

— Не!

Той се обърна свирепо към нея.

— Още ли си тук?

— Искам да знам около какво се върти всичко това!

Той погледна часовника си.

— Около единадесет часа местно австралийско време.

— Защо го правиш? — Тя вдигна юмручета към устата си в един друг, несъзнателен детски жест. — Аз искам да прекарам остатъка от живота си с теб, а ти ме отпращаш?

— Да.

Тя стоеше пред него напрегната, събираща сили за последния си пробив.

— Ти имаш нужда от мен!

Той се наведе напред и заговори бавно и отчетливо, изплювайки думите направо в лицето й.

— Имам — нужда — от — това — ти — да — се — махнеш! — Той се опита да налучка покровителствения си тон. — Тръгвай сега и се захващай с твоето представление! Тази вечер е, нали? Иди и изиграй голямата си роля със своите приятелчета от селото. Тогава ние всички ще видим на какво си способна.

— Така да е! — Треперейки от гняв, тя се изправи. — Така да е, кучи сине! Не знам на какво си играеш с мене, но се надявам това да ти е доставило удоволствие, господин Кьониг! О, татко е бил прав през цялото време! Какви копелета сте вие, господата Кьониг!

Тя вдигна юмрук, като че ли щеше да го удари, но се отказа. Така или иначе тя нанесе своя последен удар по заключеното под носа й чекмедже, което сега беше Джон.

— Ако дойдеш на представлението, което ще се играе довечера, ще можеш да видиш нашия принос за това, което са Кьонигови. И аз не мисля, че за теб ще представлява проблем да разпознаеш и себе си, в онова, което те са извършили тук!

 

 

С коли, джипове, мотори и дори с коне, танцьорите и другите свещенодействащи лица се събираха от мили наоколо, за да се присъединят към празника на „Помагача“. В ширналата се на всички страни огромна червена пустиня великолепните каучукови дървета, които припламваха в призрачно бяло в избледняващата светлина на деня, открояваха селището на аборигените от живата пустош наоколо като крайна точка на техния стремеж.

В границите на селището, в самото му сърце, танцът на Гийна вече бе въвел останалите в истинската същност на Помагача, в древните ритуали и церемонии на любовта и смъртта, извеждайки ги през времето чак от зората на живота на този остров. Сега горе, в Кьонигсхаус, беше подготвена специална танцова площадка за едно второ представление, здраво спечената земя беше пометена специално за краката на танцьорите.

Няколко стола бяха наредени отпред в полукръг, макар повечето зрители, като безпристрастния, сардоничен Чарлз, който се спотайваше отзад, да бяха дали достатъчно ясно да се разбере, че предпочитат да стоят прави. Гийна и нейната група танцьори бяха осветявани от керосинови фенери, които придаваха по-тържествен вид на сцената и бяха разположени около тях във формата на конска подкова, докато те бяха застинали в очакване на началото.

— Мисля, че ще ви хареса — уверяваше искрено Алекс госпожа Мацуда и Бъкли, докато ги настаняваше на двете почетни места в средата.

„Господи, той никога не спира да работи за тази продажба!“, мислеше си Джон, стоейки толкова далече от Чарлз, колкото можеше да се отдръпне, като същевременно се стремеше и да не изпуска сцената от очи. Всичко му бе отвратително и му се гадеше, макар той много добре да знаеше, че донякъде това се дължеше на течната „храна“, с която бе започнал миналата нощ и на която бе останал през целия ден.

Непосредствено до Крейг Бъкли седеше Хелън, която се струваше на Джон по-бледа от всякога, въпреки че трябваше да се реши чрез хвърляне на ези-тура кой изглежда по-зле: тя или Бен, седнал от другата й страна. От дългия поглед, с неговия свиреп, попарващ упрек, който му бе хвърлил Бен при разминаването им миналата нощ, Джон бе разбрал, че Гийна трябва да е казала на баща си всичко, случило се между тях при болезнената размяна на думи в параклиса. Сега Бен избягваше изобщо да среща погледа на Джон, сгушил се в себе си зад посивялата си, безстрастна физиономия, но вътрешният му смут все пак се издаваше от вечно потрепващите му ръце и лице.

Бен, Хелън, Роуз там отзад, Бъкли, Мацуда и Алекс…

Уморено Джон проверяваше малката редичка от зрители, настаняващи се вече, очакващи танца да започне. О, и мис Триша — не забравяй божествената мис Триша! Седнала от другата страна на Алекс, но нехаеща за присъствието му, Триша, доста пияна, разиграваше сценката „палене на цигара“, флиртувайки с двамата полицаи, Роскоу и Джордж.

— Имате ли огънче, момчета?

Това беше най-изтърканата реплика от сценария, можеше да я чуеш на всеки уличен ъгъл във всеки град по света. Джон нямаше нужда да знае какво казваше тя, нейният рефлекс да се възползва от пола си като от ловна пушка беше очебиен от всякакво разстояние. Въпреки това Триша не беше на себе си, тя изглеждаше напрегната и неестествено превъзбудена, смехът й беше твърде пронизителен, гласът й — още по-висок, нейният провлачен говор приличаше на сипкавия вик на игуана.

Алекс отровно се обърна към нея.

— Млъквай! — просъска той. — Те започват!

Господи, той изглежда като курдисан!, мислеше си Джон. Изглеждаше така, сякаш се крепеше на някакъв много мощен наркотик! „Задръж още малко, батенце!“, поздрави го той в безмълвна омраза, „гледай да не си изпуснеш нервите! Дойде ли утре, ти ще си едно богато момче, а аз ще бъда по-нисък от тревата, и може би тогава ти ще си щастлив!“

Той обърна очи към танцовата площадка, когато един тъничък, скръбен звук на диджериду прозвъня във въздуха, привличайки вниманието им. Гийна пристъпи напред в заредената с очакване тишина. Като всички останали жени от групата, тя бе просто и оскъдно облечена в аленочервено памучно парче плат, преметнато, обвито около нея като саронг, а лицето и тялото й бе намазано със сивкавобялата пепелна паста, която аборигените използваха за своите ритуални танци, ръцете и краката й бяха голи. Бледа, дори под пластовете бяла боя, тя изглеждаше невероятно напрегната и гласът й почти секна, докато се опитваше да изрецитира пролога си.

— Бихме искали да ви представим нашата танцова драма, това е резултат от усилията на всички през последните няколко седмици. — Тя прочисти гърлото си. — Ще се опитаме да ви разкажем историята на стопанството Кьонигсхаус, като започнем от неговите най-ранни дни. Искаме да ви покажем някои неща, които са се случили тук — да оживим пред вас някои от страниците на истинската книга живот, която всички ние споделяме тук. Благодаря ви.

Тя леко се поклони и се прибра обратно в редиците на танцьорите, давайки знака за началото. Сега диджеридуто започна една дълбока ритмична мелодия рев, на която отговориха с леко потракване пръчките и глухия тътен на барабаните, докато цялата сцена оживяваше в избледняващата светлина на деня. Звукът и танцът изригнаха едновременно, когато двадесетина танцьори се появиха в откритото пространство, бягайки, плъзгайки се и подскачайки под акомпанимента на дивите извивки на звука, с Гийна в средата.

В универсалния език на танца историята бе придобила оголената простота на всяка истинска драма и всяка истинска трагедия. Най-напред бяха представени дните преди идването на Кьонигови, преди още дори първите човешки заселници да бяха стъпили на тази земя. Докато настойчивият звук от зората на времето на древните инструменти пълнеше въздуха с техните музикални викове и крясъци, водещите танцьори подскачаха из центъра на сцената като кенгуру — господари на своя пустинен свят, незастрашен все още от човека. Около техните силни, мускулести тела по-младите мъже и жените разиграваха другите, по-дребни животни — чистеха пера с клюнове като ему, промъкваха се и дебнеха като койоти, пълзяха като змии, поддържайки безкрайния тътнещ рефрен със собствените си звуци: гукане, чуруликане, лаене, цъкане и буен рев. Това беше Райската градина — ярко върната към живот чрез изумителното умение на актьорите — един чист свят на красота и мирно съвместно съществуване.

И тогава дойде Човекът.

От мъжделивите, все по-удължаващи се сенки, дебнешком изскочи група воини, най-едрите мъже в групата, които със смразяваща мимика подгониха кенгурутата и ги изловиха. Съскащи младежи вардеха отстрани, докато кенгурутата биваха настигани и убивани, падащите на земята танцьори се гърчеха толкова отчаяно в своите предсмъртни мъки, че изглеждаше невъзможно те да не са наистина убивани.

Сега от задната част на сцената напред излязоха жените, водени от Гийна, за да посрещнат воините и да приготвят угощението. Застанал начело на мъжете, техният млад вожд пристъпи напред, за да поздрави жените и да им поднесе дара — месото от кенгуру, с което да нахранят племето. За бога, та това беше Тимбо! — разпозна го с учудване Джон, докато гледаше как Гийна, като водачка на жените, приема дара на вожда и кани воините да се присъединят към тях. Кой би помислил, че хлапето можеше да танцува така, че би могъл да изглежда така великолепно?!

Сега всеки воин бе избрал една от жените, и двама по двама всяка двойка танцьори, прегърнати и сгушили глави един в друг, се стопяваха пред погледа, отдалечавайки се във вечерната здрачевина, оставяйки младата кралица и вожда сами. Докато Гийна и Тимбо се покланяха и си разменяха погледи, деликатно обхождайки другия и срамежливо намалявайки, стъпка по стъпка, разстоянието между себе си, протягайки един към друг тела, овладени от страстта чак до върховете на самите им пърхащи пръсти, ритъмът на музиката смени регистъра си, за да възпроизведе пулсацията на любовта и на самия живот. В края на сценичното ухажване, момчето спечели момичето и взе ръката й, обявявайки чрез този жест жената за своя собствена. Джон видя как в първите редици на публиката Бен се размърда в стола си, очевидно нещастен. Значи и на него не му харесваше тази мнима женитба? В пристъп на сляпа ревност, на Джон му идеше да убие Тимбо, да накъса ухажора на „Кралицата“ Гийна на малки парчета и да го хвърли на кучетата.

Изведнъж музиката се промени. Инструментите засвириха мрачна и тежка мелодия — сякаш хор духове на избити животни ги заля със своя рев, кашляне и отчаяно виене.

„На сцената излизат Кьонигови!“, горчиво си помисли Джон. „Те са единствените, които внасят дисонанс!“

Сега на сцената настана суматоха — групата танцьори, играещи кенгурутата, се разскачаха, потъвайки в падащия здрач, докато бавно движещите се танцьори крави, навели глави, с вдигнати нагоре ръце, наподобяващи рогове, ги изтикваха и ги обръщаха в бягство. Някъде отзад, откъснати от благодатта на водоема, жените и младежите изобразяваха страданията на глада и бавно умираха. Събрал воините около себе си, младият вожд, игран от солиста Тимбо, отчаяно молеше своята млада невеста Гийна да спаси племето. Те неочаквано нападнаха добитъка и триумфално се завърнаха с две „мъртви крави“ като храна за народа. Но по петите им изскочиха, погвайки ги, най-едрите, тежки мъже, боядисани от глава до пети в бяла боя, белеещи се като призрачни евкалипти във вечерния сумрак — хората на Кьониг, белите мъже, яздещи напред, за да си отмъстят.

Вече беше почти тъмно и никой от публиката не бе помръднал, откакто бе започнало представлението. От лявата страна Чарлз беше замръзнал, вживявайки се изцяло в ставащото на сцената, стиснал челюсти, с побеляло, мрачно лице. Но Бен все още прошавваше в стола си, олюлявайки се като човек, изпаднал в кататония^[1], очевидно в плен на мощния въздействащ ритъм на музиката, докато звукът се надигаше обвинително, увеличавайки напрежението до един див, протяжен, болезнен вик. Алекс също се бе вторачил в танца, не можейки да откъсне очи от него, и като че ли всеки момент щеше да изгуби остатъците от самоналожения си контрол. Седналата до него Триша дишаше учестено, гърдите й се повдигаха и падаха, ясно показвайки емоционалния стрес, в който бе изпаднала. Изведнъж тя се разтресе в ридания. „Е — мислеше си Джон, — това не е лицеприятна история!“ Единствено госпожа Мацуда изглеждаше недокосната от общото настроение на вечерта, наблюдавайки ставащото с жив интерес, но нейният вечен невъзмутим поглед не промени изражението си.

Белолики, с тела, изрисувани така, все едно че около кръста си носеха патрондаши, симулирайки, че държат в ръцете си пушки и други тежки оръжия, плющейки с камшици срещу аборигените, които се сражаваха единствено с пръчки и копия, танцьорите Кьониг пристигнаха в селището, като стреляха и убиваха, изпотъпквайки всичко и оставяйки след себе си пустиня. Вождът Тимбо събираше мъжете около себе си за едно последно героично противопоставяне, за един последен отпор. Тогава, след като жените започнаха да вият на една страна, а мъжете да се събират на друга, той си взе сбогом с Гийна и двете тънки, експресивни фигури затрепериха в скръбта на раздялата и безумната надежда, че отново някога ще се срещнат.

Защото музиката вече подсказваше какъв ще е изходът на разиграващото се сказание. Когато вождът поведе воините си срещу войниците на Кьониг, а жените, и децата, сгушени отзад в паника и ужас, един по един бяха изпотъпкани, падайки под ударите на жестоките камшици и пушките, останалите — обградени от танцьорите Кьониг бяха изтикани към ръба на пясъчната стена, извисяваща се над водоема. Потресени от ужас, зрителите наблюдаваха как те се сгушват накрая й, напразно съпротивлявайки се на предопределената им съдба, и после падат, падат, гърчейки се и обръщайки се във въздуха като листа, понесени от есенния вятър, и се размазват на дъното. До края на живота си Хелън нямаше да забрави покъртителността на тази сцена, купа изпотрошени тела, все още потръпващи и стенещи от болка, докато жертвите поемаха последната си глътка въздух, и диджеридуто, което извиваше своята прощална погребална песен, своето последно сбогом.

Бяха разчели времето идеално, достигайки кулминацията в момента, в който слънцето се скри зад планините, потапяйки сцената в сгъстяващ се полумрак. Един по един танцьорите се отдръпнаха по краищата на арената, стопявайки се в нощта, която бе паднала, сякаш за да подчертае финала на цялото предишно действие.

Сега от мрачината изскочи една бяла като пеперуда форма, една нежна, моминска фигура, бягаща към тях, криволичеща и олюляваща се, спасяваща се от някой, който беше по петите й. Когато тя стигна пред тях, едно фенерче припламна за малко в ръката й и отново угасна, осветявайки за момент чертите на млада жена, изкривени от мъка и уплах. Гийна? Трябваше да е тя. Но беше неузнаваема в страха и ужаса, които излъчваше с подтичващата си походка, с дивите погледи, които хвърляше през рамо и разчорлената си като на умопобъркана жена коса.

Сега от мрака изникна нейният преследвач, една несъразмерно голяма мъжка фигура, огромна и заплашителна в здрачината. Момичето тичаше насам и натам по сцената, но той винаги я издебваше, неговото присъствие беше вездесъщо, макар тя да не го виждаше, защото той винаги оставаше извън кръга на нейното полезрение. В тъмнината се разнесе изхлипването на жена, последвано от ниско, ужасено стенание. Триша? Хелън? Трябваше да е някоя от тях, мислеше Джон. Защото това бе кошмарът на всяка жена: мъжът, който причаква в нощта, готов да нападне, хищникът, криещ се в тъмното — нищо чудно, че те всички бяха настръхнали от страх!

А след като племето бе избито, не бе останало никакво съмнение кой бе той. Бавно, съвсем бавно, с някаква ужасна обреченост, преследвачът пресрещна плячката си, догонвайки я. Кръговете, които описваше около нея, ставаха все по-малки и по-малки, движенията му все по-страховити, докато най-накрая той замря като змия, готова за атака. Сега тя бе обърната с лице към публиката, цялото й тяло трепереше, непримиримо примирявайки се със съдбата си. В мъждукащата тъмнина те можеха да видят как високата, едра фигура на нейния враг се прокрадва иззад гърба й. Докато едната великанска ръка се изви в широка дъга, за да се обвие около кръста й, а другата бяла ръка стисна гърлото й, музиката затихна и фенерчето в нейната ръка отново светна, за да освети финалната сцена.

Двете фигури бяха застинали, откроени на черния фон на нощта единствено от треперливата светлина на фенерчето, като някаква картина на бруталното мъжко доминиране. Сега тя бе сграбчена като някаква парцалена кукла, увиснала в мощните ръце на танцьора Кьониг, малките й боси крака се полюляваха във въздуха, главата й се бе люшнала на една страна. И лицето, което бе грейнало в победния си триумф над своята плячка, беше лицето на Филип Кьониг.

— А-а-а! А-а-а! А-а-а!

Виковете прорязаха напрегнатата тишина. Това беше последният вик на жена, която вижда и не иска да приеме съдбата си. Но Гийна не беше помръднала. Звукът идваше откъм публиката, където Триша бе скочила на крака и пищеше истерично.

— А-а-а! А-а-а! А-а-а! Това е тя! Това е онази жена — тя е! А-а-а! А-а-а! А-а-а!

Това беше вик на човек, който всяка секунда щеше да полудее, който трябваше да избяга на всяка цена от атакуващите фурии^[2] и щеше да продължи да бяга до края на света. Но фигурата, която изхвърча, залитайки, от средата на групичката, която се понесе в препъващ се бяг, устремявайки се с всички сили към спасението на тъмнината, не беше тази на Триша, а на Бен Никълс.