Розалинд Майлс
Пътища към ада (3)

Глава трета

Зад полираното стъкло на френските прозорци небето и земята се бяха слели в стена от плътна чернота, толкова гъста, колкото може да бъде една безлунна, беззвездна нощ в огромния, чист купол на австралийския небосклон. Във вътрешността на стаята малки нощни лампи, разположени на групи, хвърляха златни отблясъци топла, предразполагаща светлина около масата за вечеря, подредена за шестима — бяха извадени сребърните прибори — за домочадието на Кьониг и техните специални гости.

В салона отвъд Филип Кьониг бе застанал редом до сина си и мислено прехвърляше сценария за вечерта. Изправен под портрета на основателя на имението, суровия му прадядо Йохан, разкрачен пред огромната открита камина, изпълнена по това време на годината с ярка зеленина и диви цветя, Филип беше скръстил коравите си ръце зад гърба и на устните му играеше една тънка усмивчица, която веднага бе заменена от показно сърдечната за „добре дошли“, в момента, в който първият гост влезе в стаята.

— Чарлз!

Пристъпвайки напред, Филип сграбчи ръката на високия, слаб мъж, идещ към него, и я раздруса енергично, като същевременно замахна и грубо тупна брат си по рамото.

— Радвам се да те видя, приятелю! — Той бързо изстреля същия поздрав към мъжа, пристъпващ отзад. — И тебе, Бен! Къде е прекрасната ти дъщеря? Къде си я скрил?

Бен Никълс прокара пръсти през оредяващата коса над широкото си, безстрастно лице и се опита да се усмихне.

— Гийна е горе с Хелън. Нали знаеш, жени… Ще слязат всеки момент.

— Здрасти… Чарлз — Джон беше казвал толкова дълго „чичо Чарлз“, та сега се почувства неудобно да използва само името му. А и бледият, резервиран Чарлз Кьониг нямаше нищо общо с нахаканата експанзивност на Филип. Джон винаги беше смятал, че той е човек, криещ дълбоко собствените си планове и желаещ истинските му мисли да останат скрити от другите, затворени в добре оформената му, все още красива глава.

Колко различни могат да бъдат двама братя, мислеше си Джон… Филип толкова широк, грубоват и изпълващ пространството и живота с огромната си конструкция, едра червеникаворуса глава и животинска усмивка, а Чарлз — тъмнокос, слаб и елегантен, дори мрачен тази вечер. Но без съмнение той изпитваше уважение към по-младия брат на баща си и се опита да го изрази, влагайки всичките си чувства, в твърдото ръкостискане, с което го приветства.

— Добре дошъл в Кьонигсхаус. И ти, Бен — радвам се да ви видя отново. Как сте?

— Чашите, момче! — нареди Филип жизнерадостно. — Чарлз, барът е отворен! Какво ще пиеш? А ти, Бен? Само назови отровата си. Приятелю, на твое разположение са всичките ти любими питиета, без махмурлука, разбира се!

Никой от двамата мъже не направи и опит да се включи в престорената веселост. Чарлз гледаше Филип право в очите, отвръщайки му със същия студен, невъзмутим поглед.

— Мисля, че всички ще се почувстваме по-добре, когато приключим с деловата част. Дотогава няма какво да празнуваме.

Сърдечността на Филип се стопи.

— Това ти е лошото на тебе, Чарли, момче — промърмори заплашително той, — и така е било винаги. Не ти издържат нервите. Все с твоите велики идеи. И сега няма да ни ги спестиш, както всеки път, нали? — Настъпи болезнена тишина. — Така ли е?

Какво, по дяволите, се разиграваше тук? Джон гледаше стреснато баща си и останалите. Слабото, тъмно лице на Чарлз се набразди, докато се опитваше да сдържи пристъпа си на гняв.

— Не е въпрос на нерви — каза той дрезгаво. — Това е важно решение, най-важното в историята на компанията, и ти го знаеш. Не можеш да го таксуваш като някаква формалност.

Филип се изсмя неприятно.

— Колко мило!

Трябва да се намеся, помисли си Джон.

— По едно питие, момчета? — Той се насили да играе ролята на домакин, подрънквайки с каните от рязано стъкло и кристалните чаши върху тежко натоварената количка, която стоеше отстрани до камината, докато не се увери, че всеки един от мъжете не удари по глътка от нещо добро. Чак тогава той попита внимателно. — За какво е всичко това? Кое не е само „формалност“?

Филип погледна подигравателно към Чарлз.

— Твоят чичо е обсебен от една идея. Велика идея.

— Това не е само моя идея — отвърна му заядливо Чарлз.

Филип изсумтя, надсмивайки се.

— Искаш да кажеш, че е и на Бен ли?

Бен видимо трепна.

— Виж, Фил, ти знаеш, че аз се явявам само един наемен работник, когато се стигне до такива финансови решения.

— Аз не бих казал, че един от най-добрите в страната бизнес счетоводители е „само наемен работник“, Бен — каза бързо Филип. — А като мой финансов директор от четиридесет години насам, роден в имението и на практика един от семейството, ти имаш пълното право да участваш в делата ни. И въпреки че си бил на заплата, аз очаквам много повече от теб, отколкото от един „прост наемен работник“.

Джон имаше чувството, че наблюдава тенис мач, без да знае какви са правилата му. Той наблюдаваше напрегнато тримата мъже, които все още стояха пред камината: Филип и Чарлз — гледайки се като противници, а Бен — топката между тях. Когато проговори, беше уверен, че тонът му е твърде висок.

— Дайте ми малко почивка, момчета. За какво е цялата тази дандания?

Филип не пропусна да нанесе удар.

— За продажбата на Кьонигсхаус.

Настъпи ужасна тишина. Нито Чарлз, нито Бен вдигнаха поглед към Джон. Реакцията му се изля от някаква незнайна дълбина на душата му.

— Какво?!

Филип се обърна към него, играейки на изненадан.

— О, не са ли ти казали? — каза той невинно. — Твоят чичо Чарлз и финансовият ни магьосник, старият Бен, искат да продадат Кьонигсхаус.

Само той знаеше какво му струва на Джон да проговори отново.

— Да се продаде Кьонигсхаус? — Несъзнателно той се върна към името, с което го наричаха местните хора. — Да се продаде „Кралството“?

— Това е имотът, за който става дума. На старото място му дойде времето! И хайде, чао! Йии-хуу!

Джон също се изсмя, с някаква истерична нотка на облекчение.

— Стига бе, тате! Това е някаква тъпа шега.

— Ъхъ — изсмя се гръмогласно Филип. — Знаех си, че така ще си помислиш!

Бавно нещата започнаха да се изясняват за Джон. Но все още той се съпротивляваше.

— Никак не е смешно, тате.

— Не си правя майтап, синко.

Джон изстина.

— Искаш да кажеш…?

Чарлз направи крачка към Филип, лицето му представляваше маска на омерзението.

— О, престани с цирка, Фил! — сряза го той. — Аз мислех, че ти си този, който трябва да му съобщи!

— И аз му съобщих.

— Имах предвид, да му го кажеш днес!

Филип се усмихна още по-широко.

— Аз му го казах днес. Току-що. — Той се обърна към Джон. — Как го намираш, сине?

Джон беше пребледнял.

— По дяволите, ти много добре знаеш как го намирам! — проскърца той. — Не е възможно! Не можеш да го направиш просто ей така, тате!

— О, боже — каза сардонично Филип. — Изглежда изтърсих нещо, което горкото момче не може да смели. — Той се огледа наоколо. — Ти беше прав, Бен. Ти ме предупреди, че нашият Джон ще бъде твърде чувствителен на тази тема. Умът ми не го побира обаче защо?

— Защо? Татко… аз…

За свой ужас и срам Джон откри, че се бори с напиращите сълзи. Бен се опита да внесе яснота.

— Виж, Джон, компанията има неприятности. Филип е в течение. Дълго време си играхме да смятаме отново и отново. Има само един начин да излезем на чисто.

Чарлз кимна.

— Оказа се, че Кьонигсхаус, бизнесът с говедата, е слабото място във веригата. Международната търговия с говеждо месо запада навсякъде, продажбите ни спадат от година на година…

Филип подхвана рефрена.

— И фермерството, както знаем, е отживелица. Така че, според Чарлз и Бен, трябва да се разделим с Кьонигсхаус! Трябва да го продадем, момче! Те искат да изритат кралете от кралството им! — Сега той се захили още по-гръмогласно.

„Изглежда, че това го забавлява, помисли си Джон тъпо. Трябва да направя нещо.“

— Виж, тате…

Но в момента, в който проговори, две женски фигури се появиха в рамката на елегантния свод, разделящ гостната от просторния хол и стълбището. В класическата си рокля от морскозелен крепдешин, която хармонираше със сребристия отблясък на прекрасната й руса коса, Хелън беше истинска красавица, съвсем различна от всекидневния си образ на жена, облечена в риза и джинси. Приглушената светлина на лампите беше изтрила поне десет от нейните четиридесет и няколко години, а леката походка и елегантната й стойка смъкваха още толкова от останалите. Единствено вродената й стеснителност й пречеше да забележи какво впечатление правеше на всеки мъж в тази стая.

Но момичето, вървящо до нея, беше онази, която прикова всички погледи. Наполовина туземка, тя беше взела най-доброто от двете раси. Огромните, нежни, влажни очи върху блестящата тъмнозлатиста кожа издаваха ранимостта й на бушменско девойче, но правилният нос и безстрашната й брадичка говореха за сила, неприсъща за нейните двадесет и няколко години. Тънка като мраморна колона в правата си рокля от бяла коприна, с движения като на танцьорка, тя плахо пристъпи в стаята под изпитателните погледи на мъжете.

Бяха разменени обичайните приветствия. Само Джон не отрони нито дума.

— Джон? — каза Хелън, подканящо. — Ти помниш Гийна, нали?

Дали я помни?

Помнеше я и още как! Бяха ходили на училище заедно, само че тя беше три или четири години по-малка. После, когато бизнесът се разрасна и старият Бен трябваше да се премести преди четири или пет години в Сидни, тя беше отишла да живее със семейството си в града. Той знаеше, че тя беше загубила майка си преди около две години и че сега се оправяха с Бен сами. И беше подочул от семейните разговори, въпреки че не бе надавал много ухо, че е започнала да учи в колеж преди известно време и скоро ще го завърши.

Но това беше Гийна, онова малко момиченце, над което нейната майка туземка трепереше толкова много, че никое от момчетата никога не беше допуснато да играе с нея. Това беше онова грозничко, слабовато детенце, с вид на вечно недохранено, с крака като щеки и очи, твърде големи за дребното й личице.

Това беше…

Не, не и това тук!

Оттатък, в хола, невидима ръка удари гонг и Роуз се появи с Ели, която я следваше по петите. Филип се засмя и плесна с ръце, привличайки отново вниманието.

— Вечерята! — изрева той. — Господи, колко съм гладен! — Очите му заискриха. — Не е ли великолепен начинът, по който малкото свършена работа ражда големия апетит, а, приятели?