Розалинд Майлс
Пътища към ада (29)

Глава двадесет и девета

Би могло да се случи с всяка друга жена в Кьонигсхаус, с всяка друга жена по света…

Ако баща му е трябвало да има своите любовни истории, ако една жена не му е била достатъчна…

Но защо майката на Гийна?

Нямаше ли да има край на разкритията за низостите, които бе извършил?

Как се беше измъкнал от селището на аборигените за него щеше да остане загадка до края на живота му. Последният му спомен беше от бичите лица на двамата полицаи, ококорили мръснишки очи, докато схващаха какви ги плещеше Марк.

— Недейте… недейте да разправяте насам-натам това, а, момчета? — беше изломотил той, изгаряйки от срам. — Запазете го в себе си, а?

Той ли казваше това? Той, който се бе надсмял над Алекс, че иска да потули един скандал в стил „Кьониг“, сега да се опитва сам да баламосва полицаите? След това се бе отдалечил вдървено, като някакво зомби, бе се метнал на коня и бе отпрашил в пустошта.

Бе препускал и препускал, движейки се без посока, като всички мъже, които няма къде да отидат, няма къде да се завърнат.

Сега плоският, безводен пейзаж на провинциалната полупустиня, толкова омразен на онези, които никога нямаше да прозрат дара на духовния мир, изглежда, че беше изцяло в унисон с вътрешния му свят: той също беше изстискан и изоставен, абсолютно празен отвътре, изгорен и изсъхнал. Протестите на ятата папагалчета, подигравателното крякане на патиците, призрачното наподобяване на бебешки плач на навяка^[1] бяха звуците на неговото раздиращо се от загуба сърце. Всичко, за което можеше да мисли, беше само как да бяга по-далеч от къщи, докато не вземе някакво решение какво да прави оттук нататък.

Гийна — негова сестра?

Всъщност наполовина сестра, но това не променяше нещата.

Той не можеше да я люби, нямаше право да се ожени за нея.

Болката го гонеше по петите, той яздеше и яздеше, безмълвно виейки в себе си. Никога не беше вярвал, че може да бъде толкова жестоко наранен. И човекът, към когото мислеше, че може да се обърне, да се опре във всяка криза, сега се бе оказал една душа, към чието внимание нямаше право да апелира.

Гийна.

Самото й име сега му звучеше като погребална песен, като бедствен вик. И какво щеше да представлява неговата злочестина на фона на нейната, когато й каже, че всичко между тях е свършено, съвсем свършено, на практика още преди да е започнало?

И да скъса с нея, без да изтъкне никаква причина — защото как би могъл да й каже причината? — той нямаше сили да й каже, че майка й бе предала нейния баща заради неговия, че тя не беше дете на мъжа, когото цял живот бе наричала „татко“…

Той високо изстена. Както и да го обърнеше, все се появяваше някакъв нов, още по-ужасен ъгъл на ситуацията. И все пак, какво можеше да направи той, за да се измъкне от нея?

Нищо!

Ами ако това не беше истина?

Това бе първата сламка, за която се хвана, и тя се появяваше отново и отново пред очите му, като нереално обещание, като последна надежда за давещия се човек. Марк беше пияница, а и безкрайно озлобен — в яростта си срещу развратницата Ели той би казал какво ли не. Той би могъл да е измислил цялата тази работа, за да плюе в лицето на всички Кьонигови.

И ако двамата полицаи не бяха го помолили да слезе с тях до селището тази сутрин, той не би чул дивите обвинения на Марк, почти сигурно е, че не би узнал нищо за всичко това. Освен това, ако Марк грешеше по негов адрес — защото Джон би могъл да се закълне в каквото и да е, че никога не бе докосвал жена му! — тогава той може би не беше прав и за баща му?

Това бяха само клюки, безпочвени слухове без никакви доказателства!

Защо не се престореше, че просто не е чул какво бе изрекъл разбеснелия се абориген и не продължи право напред според плановете си, и не се ожени за Гийна, въпреки всичко? Но още в момента, в който тази мисъл изплува в главата му, тя вече бе обречена. Не можеше да й стори това. Защото колкото и да продължеше това, той цял живот щеше да живее в страх — в страх за самия себе си и за нея, — че един ден истината ще излезе на бял свят.

Можеше ли да го провери и след това веднъж завинаги да реши дали това е лъжа или не?

Но как?

Единствените двама на този свят, които биха могли да потвърдят или отрекат това, Филип и майката на Гийна, бяха мъртви и отдавна се бяха издигнали над истините и лъжите на земния живот.

Би ли могъл Бен да знае?

И какъв въпрос щеше да му зададе? „Хей, приятелю, вярно ли е онова, дето се разправя из селището, че твоята старица си е поиграла с моето татенце, че той й е бил тъпкач в продължение на години? Че твоята Гийна се е пръкнала от неговото горещо уплътнение, с което той е затъквал вратата на нейната печка?“

Би ли могъл да пита Хелън какво знае тя по въпроса?

Ако той се чувстваше неудобно да попита Бен, как би могъл да й го сервира на нея? „Хей, мамо, имаше ли татко проблем с ципа на панталоните си? Чух, че той просто не можел да се удържи да не размахва пръскалката си пред дамите, особено ако са по-чернички. Знаела ли си, че споделяш мъжествената му клонка с Роуз, Ели, с жената на Бен, с краварката Мери, изобщо с всичко, което има дупка между краката си?“

Той разбираше, че започва да сквернослови, че злобее и ръси цинизми, че се превръща в същата отврат като Марк, като собствения си баща, но не му пукаше. С напредването на деня неговите скиталчества започваха да се въртят в кръг, мислите му също, плещенията му се превръщаха в лудост. Под безмилостното слънце той ту се обливаше в гореща пот, ту започваше да трепери от студ. Въпреки че по навик спираше, за да даде възможност на коня си да пасе и търсеше водоизточници, за да може той да пие, Джон изобщо не разсъждаваше. Той чувстваше как в непосилната жега тялото му се обезводнява, но това не бе в състояние да го разтревожи.

Той просто трябваше да се държи надалеч, това беше всичко, което знаеше и разбираше.

Много, много по-късно, едва след като беше абсолютно сигурен, че е минало достатъчно време от прибирането на всички по стаите им, той посмя да обърне коня си и да го поведе към къщи.

От конюшните на гърба на къщата той можеше да види, че единствената самотна светлинка в цялото здание идеше от прозорците на кухнята. Роуз винаги се задържаше до никое време.

Роуз.

„Питай Роуз!“, беше изгъгнал пияницата Марк. Е, защо не?

Тя изобщо не беше изненадана да го види, когато той влезе през вратата. Като никога нейното вечно таро лежеше неразтворено до ръката й и тя разделяше самотата си с бутилка шери за сладки. Той грубо придърпа един стол и седна от другата страна на дървената маса. Чувстваше, че животът му в този момент зависеше от това какъв щеше да бъде нейният отговор на въпроса му.

— Тежи ли някакво проклятие над нас, Роуз, проклятие над всички Кьонигови?

Тя се вторачи в него, така както беше опряла лакти на масата, с паднали рамене и немигащи очи като някакъв броненосец.

— Нямам представа за кʼво говориш.

— Дали онези отдавна живели хора — твоя народ, онези, които Йохан е избил — не са ли ни прокълнали те?

Тя взе чашата си в ръка.

— Те отдавна са си отишли, мъртви, няма ги, от много, много години не са тук. Те няма да се върнат.

Тя не вярва в това, той го знаеше.

— Преди да си отидат — настояваше уморено той. — Докато са умирали… не са ли ни прокълнали до края на вековете, не са ли дали обещание да не намерим покой на тази земя, додето живеем на нея?

Роуз само вдигна рамене.

— Не знам нищо за тʼва. Аз съм ходила в мисионерско училище!

Той яростно се протегна към тестето таро и механично го стисна в юмрука си.

— Ти не си научила това в мисионерското училище!

— Не, господин Джон, недейте!

Нейната съпротива изведнъж се стопи, все едно че той размазваше детето й пред собствените й очи. Тя диво се хвърли напред, за да си върне изпомачканата колода стари карти.

— Какво искаш да знаеш?

Автоматично тя започна да реди мистичните, ярко оцветени образи, измъквайки ги от тестето: Любовниците, Обесения, Срутващата се кула…

— Не — каза дрезгаво той. — Не искам да ми гледаш.

Нейните смолисточерни очи моментално придобиха предишното си изплашено изражение, той можеше да подуши страха, който идеше от нея на вълни, на вълни.

— Какво тогава?

— Ти знаеш историята на това място, всички истории около него.

Страхът й припламна отново.

— Някои.

— Много — продължаваше да настоява той. — Много повече, отколкото би признала.

Но и тя продължаваше да се инати.

— Някои.

— Добре. — Нямаше да се препира с нея за това. „Някои“ — можеха да се окажат достатъчни. Отново го затисна болката. Даже беше много вероятно да са повече от достатъчни.

— Няма да те моля да се връщаш толкова назад до времето, когато първият Йохан е дошъл тук.

— Добре.

— Само дотогава, когато моят баща…

Тя не помръдна, но докато я гледаше, той видя как всеки мускул по тялото й се обръща на камък. Той проточи паузата, после продължи.

— Какво ще кажеш за него?

— За него? — Дъхът й се отрони от устните като шепота на въздишка и някакво угаснало пламъче промъждука в дъното на очите й, разгарящо се все повече и повече с всяка дума, която изричаше. — Той беше истински мъж! Беше Кьониг! Всички Кьонигови ядат като коне, пият като риби, яздят като кентаври…

— … и се таковат като диви кучета динго, а, Роуз?

Не можеше да разбере какво го бе прихванало, той никога не би използвал такъв език, дори пред друг мъж. Но старата жена не реагира.

— Да — каза тихо тя и някакъв спомен заблещука в окото й. — Като динго. Точно като динго.

— Значи ти си била негова…

Той затърси думата. „Наложница“ беше твърде старомодно, проклето наследство от първите английски заселници. А „любовница“ тя никога не е била, като се има предвид студения и лишен от истинска любов начин, по който Филип я бе използвал, пресметливото му експлоатиране на жената, за да задоволи собствените му егоистични нужди.

— Негова…?

— Да. Негова. — Тя изглеждаше толкова щастлива, колкото той никога не я бе виждал досега. Тя въртеше думата из мозъка си и й се наслаждаваше безмълвно. — Негова — каза накрая триумфално тя.

А той трябваше да го развали, да смаже нейния триумф с онова напомняне, което тя мразеше най-много.

— Ти и още кои?

Лицето й се затвори като капан.

— Нямаше други — каза тъпо тя.

Той нямаше да понесе това, не и след всичко, което беше преживял днес.

— Хайде, Роуз! — извика той, свивайки юмруци. — Не ме интересува дали се опитваш да предпазиш него, мене или себе си, аз трябва да знам, дори ако трябва да го изтръгна насила от теб!

Тя хлъцна и се отдръпна от него.

— Не ме удряй, господин Джон! Недей като него!

О, боже. Значи той я е биел на всичко отгоре?

Душата на Джон се разбунтува. И това беше мъжът, който той с гордост бе наричал „татко“? Нямаше ли да има край всичко това?

— Просто ми кажи — успя да каже той. — Значи беше ти?

Тя кимна.

— И Ели?

Тя се поколеба и лицето й се сгърчи при горчивината на спомена. Той чакаше. Най-накрая потвърждението дойде с едно бавно кимване.

— И…?

Тя седеше, неподвижна като сфинкс, само очите й станаха по-бдителни на затвореното в себе си лице. Беше като някаква смъртоносна игра на покер, той трябваше да изиграе скритата карта, да покаже взятката си, трябваше да го изтръгне от нея.

— И… жената на Бен? Майката на Гийна? Имаше ли нещо между тях двамата?

Тя сви устни и очите й се замъглиха, обръщайки се навътре, като че ли превърташе някаква видеокасета в главата си. Тя седеше, наблюдавайки действието.

— Да — каза твърдо тя накрая. — Тя го обичаше. Юни беше влюбена в него. Като всички нас.

Не беше нещо, за което той да не е подготвен. Но въпреки това то се стовари отгоре му като удар в слънчевия сплит и го остави бездиханен.

— Юни? — насили се да каже той.

— Да.

— Жената на Бен ли?

— Да.

— Тя… и моят баща… те са били…

Тя гледаше някъде над главата му.

— Той я имаше… така както ни имаше нас с Ели.

— Преди тя да се омъжи за Бен?

— Да.

— И… след това?

Гласът на Роуз стана по-силен, тя бе започнала да идва на себе си.

— Да — каза грубо тя. — И по онова време.

— Кога… приключи то?

Роуз стисна юмруци.

— Никога не приключи! Докато отиде в Сидни, докато умря, тя беше неговата черна жена както преди аз, а Ели след това. През цялото време! Докато умре!

През цялото време…

През цялото време, докато Гийна е била зачената, докато е растяла…

През цялото време тя бе смятала Бен за свой баща и през цялото време тя си е мислила, че е свободна да се влюби в сина на Филип Кьониг…

И през цялото време тя е била негова сестра.

И сега цялото време на света беше негово, за да измисли как да й съобщи това. И след това щеше да му е необходимо всичкото време, за да намери начин да започне живота си отново, изстинал, мъртъв и съвсем сам.

 

 

Наистина беше удивително как всичко се връзваше чудесно, когато една сделка се окажеше справедлива, когато бизнесрешението беше взето правилно и навреме. Господин Мацуда сигурно би бил много доволен от това, той би се гордял с нея. Той беше човекът, който пръв й беше отворил очите за това, колко полезно се оказва обстоятелството на малката злина за купувача, когато сделка като тази е вече на път. Тя кара продавача да започне да нервничи, а това водеше до сваляне на цената с хиляди.

В дадения случай — със стотици хиляди. Госпожа Мацуда погледна безупречното си отражение в огледалото на своя апартамент в къщата за гости, приключи с нанасянето на порцелановата на цвят течна основа върху лицето си, добави няколко прашинки от магнолиево сребърната пудра върху изключителния си нос с лебедовото пухче на пудриерата си и се усмихна на резултата. Кьонигсхаус падаше направо в ръчичките й. Щяха да се спазарят.

Кьонигови нямаше да могат да се измъкнат, не и сега. Най-накрая тя избра един шикозен костюм от две части в тъмнооранжево, изработен от батик^[2], който бе купила в Джакарта и ушила в Ню Йорк, и започна да умува какви да бъдат колието и обиците, за да завърши тоалета си. Не, те нямаха изход. С тежката артилерия, с която я бе снабдил Крейг, откривайки оръжията срещу тях в техните собствени хитро прикрити, но направо подсъдни цифри, с ужасната смърт на бащата и с бруталното убийство на прислужницата сега, Кьонигсхаус от актив за Кьонигови се бе превърнал в техен пасив.

„Ако изчакаме още малко, те направо ще ни платят, за да ги отървем от мястото!“, бе й казал Крейг сутринта.

И както винаги, той беше прав.

Какво добро момче.

— Крейг — извика тя.

Той се появи от свързания с нейните покои апартамент, готов, както винаги, да изпълни заповедта й. Тя се усмихна на неговия свеж, ученически израз на момче отличниче. Той дори й приличаше на кученце, застинало в очакване собственикът му да подхвърли пръчка и да извика „донеси!“. В случая той знаеше каква е пръчката, нямаше нужда тя да я подхвърля.

— Още един ден… — каза тя.

Бъкли се изсмя неприятно.

— Който ще накара господин Алекс да падне на колене, смирен и хрисим, по пътя, по който е тръгнал! Старият Бен също е на път да рухне! Много ще им дойде нанагорно!

— … да издържат цялата дандания с „Помагача“ довечера…

— … и да сключат сделката утре. — Той кимна триумфално. — Няма да се опъват много, Алекс ще е толкова благодарен, че все още искаш имението, че ще бъде съгласен на всичко.

— Така — каза тя, — мисля и аз.

Той отново се изсмя.

— Е, хеликоптерът все още чака на летището, те всички могат да го управляват. Бен ни предложи услугите си да ни откара в момента, в който му дадем знак, той иска да се измъкне възможно най-бързо сега, когато ножът е опрял до кокал, и в това няма нищо чудно! Та, значи, аз да се обадя в офиса да ги предупредя, нали? Връщаме се най-късно утре, с Кьонигсхаус в торбата!

 

 

— „Помагача“ ли? Няма да има никакъв проклет „Помагач“!

Чарлз не би слязъл на закуска, ако знаеше, че единствения човек, който щеше да срещне тук, ще бъде Алекс. Един господ знаеше къде са всички останали, въпреки че трябваше да признае, че самият той пропускаше всяко възможно хранене. Но да трябва да седи, дори за една бърза чаша кафе и набързо хапнат препечен хляб с най-нелюбимия човек в целия Кьонигсхаус, а вероятно и в целия свят, беше мъчение, което би могъл преспокойно да си спести.

Беше горд със себе си, че дотук се бе справил доста добре. Е, не лошо, ако трябваше да бъде честен — просто вървейки по изпитания път да приема всеки следващ ден с онова, което той му поднасяше, и нищо повече. Но никак не му беше лесно, даже напротив — беше му дяволски трудно, дори непосилно на моменти, да живее в една къща заедно с нея. Не можеше да понесе Хелън, с нейния отнесен, измъчен вид, на практика той не можеше да понесе изобщо всяка, макар и бегла, среща с нея, толкова й беше сърдит и ядосан.

Беше сърдит и ядосан на нея, на себе си, на Джон, но най-вече на Филип. Дори в смъртта си огромната, алчна сянка на този себичен, деспотичен стар негодник продължаваше да съсипва живота им. „И това е само защото тя не иска да разстройва Джон, да съсипе спомена, който той храни към стария си баща, и който на свой ред изисква от нея да играе потънала в скръб вдовица!“, яростно си казваше той. Наблюдавайки я отблизо през последните няколко години, Чарлз беше видял как чувствата на Хелън към Филип постепенно гаснат и умират, задушени от неговата жестокост, от егоцентризма му, от сексуалната му ненаситност. „Тя не го обичаше!“, крещеше неговата душа. „Тогава защо да не може да обича мен?“ Това беше въпрос, който той се стремеше да избягва през деня, и губеше нощите си, опитвайки се да му намери отговор.

И сега да се сблъска с пребледнелия и лишен от усмивката си Алекс, който искаше да знае какво щеше да прави довечера на „Помагача“. Това вече беше капката, от която чашата преля.

— Няма да има никакъв празник! — повтори той.

Алекс пребледня още повече, ако изобщо лицето му можеше да се лиши и от последните си остатъци от цвят. В някакъв див момент на злоба Чарлз реши, че почти чува как Алекс скърца със зъби.

— За какво говориш ти, бе?

— За това, че сигурно трябва да го отмениш! Всемогъщи боже, даже си мислех, че вече трябва да си го направил!

— Да го отменя? — Алекс беше сграбчил така чашата си за кафе, като че ли искаше да я стрие на прах. — И защо, по дяволите, трябва да го направя?

Чарлз почти се разсмя.

— Защо ли? За бога, та тук беше убита жена! Жена от същото онова село, което трябва да празнува. Жена, която работеше в тази къща от петгодишната си възраст! Трябва да го отмениш в знак на почит и уважение към нея и към чувствата им!

Лицето на Алекс се проясни.

— По същия начин би могъл да кажеш — искрено каза той, — че ние трябва да го направим в знак на почит и уважение. „Помагача“ идва само веднъж в годината. Ели не би искала да го отлагат заради нея. Това е голямо събитие в техния живот.

— И голямо събитие за Кьонигсхаус, нали? — поинтересува се саркастично Чарлз. — В краен случай, поне едното от двете — ако можеш да пипнеш сделката с госпожа Мацуда, а?

Алекс поклати глава.

— Неправилно тълкуваш нещата, Чарлз — каза той, придружавайки думите си с укорителен поглед. — Аз мисля единствено за хората там. Тази година те подготвят специален танц, под ръководството на Гийна, нещо за историята на Кьонигсхаус. Не искам да ги разочаровам.

— „Шоуто трябва да продължи“, а?

Алекс се усмихна студено.

— Много точно казано!

Чарлз изпитваше желание да го размаже.

— Само с едно уточнение — това не е някакво театрално представление за тях! „Помагача“ е свещенодействие, нещо много специално…

— Знам това! — сряза го Алекс. — Но този празник също ще бъде нещо специално. Различно.

— Да, сигурно. — Чарлз чувстваше, че губи битката. — Можеш да направиш поне едно нещо за тях. Позволи им да изкарат „Помагача“ долу в селището, необезпокоявани от никого. Накарай Гийна да постави танца си тук горе, в къщата, за да шашне госпожа Мацуда — нали това е целта ти. Тогава поне хората от селището ще могат да направят за Ели онова, което искат да направят, без нас, които да играем наоколо белите господари, дишайки през цялото време във вратовете им. Става ли?

Алекс съобразяваше, оглеждайки нещата от всички ъгли.

— Съгласен — каза най-накрая той. — Добре, мисля, че мога да уредя това. — Той удостои Чарлз с един искрен поглед. — И ти обещавам, че това по никакъв начин няма да бъде непочтително — към хората от селището или към… към мъртвата дама.

„Мъртвата дама“.

Чарлз си помисли за малкото, разбито вързопче, което бе останало от Ели, и се предаде.

— Прави го както си знаеш — каза късо той, бутайки назад стола си и готвейки се да изчезне. „Така или иначе, пак ще го направиш“, беше последната му, неизказана на глас мисъл.

— Да — усмихна се скъпернически Алекс. — Така или иначе, ще го направя.

 

 

Помагача.

„Последният за мен, докато все още съм в Кьонигсхаус“, мислеше си Хелън. „Последният, след двадесет и пет години…“

Е, всичко се променя.

Като повтаряше студено, дори брутално фразата в себе си, тя обърна гръб на своя скрин. Нежният утринен ветрец навлизаше през отворения прозорец на спалнята й и издуваше завесите, повдигайки леко техните глупави дантелени воланчета и набори, набраздили ябълковозелената сатенена материя, от която бяха изпълнени, и това я караше да си мисли за своята баба Смит. Тя се загледа в цъфналите клонки на тапета с неговата безкрайно повтаряща се шарка: малки розови пъпчици на пълзяща мъхава роза. Как е било възможно изобщо някога да мисли тази стая за красива? Това беше някаква безумна пубертетска идея за будоар, изобщо не подхождаше на една зряла жена.

Е, затова пък следващата щеше да бъде много по-различна.

Защо не един гол, черен куб, черен таван, черни, мъхнати стени и под, без книги, без картини, без телевизор, без телефон, без прозорци и дори без врата?

„О, я престани! Стига с тези проклети гробовни, потискащи фантасмагории, скоро ще напуснеш това място и ще отидеш в Сидни, ще си намериш работа, а после и стая, и ще живееш като всяка друга нормална жена, която променя живота си и започва отначало!“

Тя замря, ефирното бельо също замръзна в ръката й на половината път между отвореното чекмедже на скрина и куфара, който зееше отворен на леглото й. „Но аз не искам да започвам отначало“, на нея й идеше да крещи. „Искам си моя предишен живот.“

„Какво, целия ли?“, подигра й се някакво враждебно настроено вътрешно гласче. „Включително и Филип, с неговите изгарящи ръце, с пиперлията му език и с още по-горещия му секс…?“

Потрепервайки, тя захвърли топката парижко бельо право в кошчето.

„Ново начало“, повтори почти механично тя. „Просто ще изгледам «Помагача», ще се кача на хеликоптера с гостите ни, когато те си тръгват и това ще е то. Тук вече няма място за мен. А време е вече и Джон да започне сам да се сблъсква с живота, един мъж на двадесет и четири сигурно ще може да се оправи и без майка си!“

„А какво ще стане с обзавеждането?“, обади се някакъв друг гласец.

Боже Господи, какво ще стане с нея?

С очи, студени като Северно море, тя огледа старото дъбово легло, превърнало се в арена на толкова много дивашки унижения, масивния стар дъбов гардероб — толкова голям, че би могъл да бъде даден за стая под наем, тежкото писалище на Филип, пазещо скръбната тайна на неговата болест, онова черно нещо, което го е подяждало отвътре, туморът, който бавно бе унищожавал мозъка му. Това място никога не е било нейно, всички тези неща — също, нищо не би й коствало да зареже всичко това зад себе си.

Сега тя виждаше нещата по нов начин и това я караше да се чувства свободна: с усещането, че веригите са разкъсани и че може безболезнено да се понесе над всичко — далече, далече оттук. Това никога не е било притежание и на Труди, както й се бе струвало в продължение на толкова много години. То винаги е било собственост на Кьонигови, винаги във властта на тези деспотични мъже, които през цялото време са налагали собствения си вкус, без да им хрумне мисълта, че една нова, млада булка би искала да създаде свой собствен дом, да наложи свой собствен стил. И сега — на четиридесет и двегодишна възраст, тя най-накрая щеше да бъде свободна, не съпругата на Филип и не майката на Джон, а жена, която сама разполага с живота си. Единственото, за което се молеше — дано да не беше твърде късно за това.

В огледалото на тоалетката си тя съгледа една бледа, измъчена сянка на жена, една жена с изпито, отслабнало лице, която изглеждаше по-възрастна най-малко с десет години. Няма защо да се страхува, че някой ще се опита да попречи на плановете й да живее сам-сама, ако продължаваше да изглежда по същия начин! И това беше добре, просто прекрасно. Ако изобщо не видеше мъж през живота си, тя можеше преспокойно да си умре щастлива.

Проблемът сега беше работата…

Да, това бе грижа, сериозна грижа.

Какво щеше да прави тя в града, какво би могла да прави? Но отново тя потисна всичко. „Достатъчно време ще се тревожиш за това, когато седиш в някое кафене в Сидни със сутрешния вестник в ръка, преглеждайки обявите «Предлагат работа».“ И тя обърна гръб на опаковането на багажа си.

Стъпките по стълбището вън я изненадаха. Никой вече не идваше тук, горе, освен нея.

— Роуз? Но какво има?

Нямаше смисъл да се опитва да разчете нещо по лицето на Роуз.

— Няма нищо, гусʼжа Кьониг. Но те, полицаите де, са пак тук, и господин Алекс искал всички съберат се долу в трапезарията.

Тя очакваше далеч по-лоши неща, след като се запрепъва след Роуз надолу по стълбите. Онези две невъзможни създания, Джордж и Роскоу, никога не биха могли да бъдат някаква добра новина. Но тя се оказа направо неподготвена за мазните им усмивки и себехвалебствения тон, с който те изпяха своите съобщения пред събраното домочадие, в присъствието на всички, като се изключи Джон.

— Съжаляваме да го кажем, приятели, но лоши новини…

— … нещастни стечения на обстоятелствата…

— … нещастни за него, във всеки случай…

— … тялото на Марки, Марк Хендс, който е бил…

— … намерен мъртъв в полупустинята.

— Засега няма подозрения около причината за смъртта…

— … но ще изчакаме заключението на лекарската експертиза, разбира се…

— … обаче заобиколен от спиртни напитки…

— … голям прием на алкохол…

— … вероятно умрял от алкохолно натравяне…

— … или както казваме ние в полицията „напил се до смърт“.

— Бил е чут да съжалява за смъртта на горкичката си жена…

— … но преди това, също са го чували как й отправя заплахи на всеослушание, че ще я затрие…

— … а и я побийвал, Джордж, не забравяй, че доста я е побийвал…

— … та значи с тази предистория…

— … ние мислим, че можем да заключим, че той е убил малката госпожа.

Джордж се усмихна.

— Така че за нас случаят е приключен. Съжаляваме, че ви обезпокоихме.

Роскоу възпроизведе двойника на същата усмивка.

— Радваме се, че можахме да изясним случая за вас. Всеки път, когато бихме могли да се притечем на помощ на Кьонигови…

Алекс скочи на крака.

— Добра работа сте свършили, момчета, голяма работа сте, това е! — разпали се той. — Ще се погрижа Комисарят на полицията да научи за това! А не мисля, че Фонда „Полицейски вдовици и сираци“ ще останат разочаровани от размера на дарението, което тази година ще получат от Кьонигови за Коледа!

Той широко се усмихна към насъбралите се.

— Знам, че е още твърде рано и представлението, което госпожица Гийна предвижда, няма да се играе по-рано от тази вечер, но се надявам, че ние ще имаме удоволствието да ви видим и двамата довечера в къщата, когато тя ще повдигне крайчето на завесата пред невъобразимото си шоу и ще ни го покаже за наша всеобща радост!