Розалинд Майлс
Пътища към ада (27)

Глава двадесет и седма

Опитвайки се да намери усмивката си, така както други мъже се опитваха да намерят връзката в джобовете си, за да допълнят своето официално облекло, преди да се появят в обществото, Алекс забързано слизаше по стълбите. Само преди няколко секунди той бе напуснал своето убежище в Кулата и сега се бе запътил към кухнята. Навън падаше нощта, която като тежка завеса в преливащо синьо-лилаво индигово до непроницаемо черно се спускаше, прикривайки още един огненочервен тропически залез, но той нямаше време да зяпа по звездите. Хеликоптерът беше вече тръгнал, а той още не знаеше дали вечерята ще бъде готова навреме — и дали изобщо щеше да представлява нещо по-така, ако вече я бяха приготвили. И това беше истински кошмар за него.

„Да я вземат мътните Ели!“, яростно псуваше той. Да върви по дяволите, задето си бе позволила да се скатае бог знае къде точно тази вечер, когато трябваше да е тук и да помага целия ден на Роуз! Само да я мернеше — заклеваше се той, — щеше да си достави върховното удоволствие да покаже колко е недоволен от нея по всички известни му болезнени и унизителни начини. Никога не беше си позволявал да я бие, както правеше глупавият й съпруг, но сега така щеше да я нареди, че тя нямаше какво друго да показва, освен някои много, ама много сини места, през идущите седмица или две…

„Все пак не забравяй да се усмихваш пред войската…“

— Как върви, момичета, справяте ли се?

Около него Хелън, Гийна и напушената Роуз работеха с бясна скорост, за да приготвят храната: Хелън обработваше бутче от най-доброто месо, собствено производство на Кьонигсхаус, Гийна режеше зеленчуци като автомат, а Роуз жонглираше с кубчета пъпеш, грозде, домати, гъби и скариди.

— Чудесно — отговори механично Хелън.

Господи, тя изглеждаше ужасно, откакто Чарлз я чупи или каквото и да й беше направил, забеляза Алекс. Продажбата на Кьонигсхаус не би могла да я разстрои толкова, та да изглежда така!

— Горе главата — изрече той победоносно. — Ако не за госпожа Мацуда, намери поне една усмивка за Джон. Той ще има нужда да поддържаш настроението му тази вечер!

— О, да — кимна едва забележимо Хелън.

— А как е моята Роузи?

Тя се обърна към него с отровно пламъче в окото.

— Как ще са оправим без таз повлекана Ели, хич не знам! Снощи нямаше значение, че не се появи, само семейството беше. Но таз вечер! Трябва да я уволниш, господин Алекс, да ни остави така в тоз критичен момент!

Господи, доста им се беше насъбрало, заради тази чернилка!

— Не се притеснявай, Роуз — увери я той, — тя не си е заминала, скоро ще се появи отнякъде, мога да се закълна в това.

— Ако тя появи се сега, аз ще й прекърша проклетото вратле! — изрече Роуз, връщайки се яростно към своите скариди.

— Значи, всичко ще е окей? — каза приповдигнато Алекс, надявайки се отчаяно те да се съгласят, да се стегнат, да вдигнат гарда. — И Чарлз е отишъл до летището, за да ги доведе? Добре, много добре! — Изведнъж той осъзна, че се държи като някакъв малоумен водач, който иска да повдигне духа на следовниците си. Ако продължеше все така, можеше да се цани на мястото на някой проклет евангелист, пришпорващ телевизионната публика с безкрайните си излияния и наставления.

„Я по-спокойно, момче“, каза си той, след като грациозно се изнесе от кухнята, „просто запази самообладание. Всичко, което ти остава да направиш сега, е да отидеш до къщата за гости и да се увериш, че мис Триша се е стегнала и пременила по начина, по който ти й заповяда, и всичко останало ще се нареди от само себе си“.

 

 

— Добре ли мина полетът?

Госпожа Мацуда се усмихна.

— Никога не съм имала проблеми при полет. — Тя безгрижно махна към човека, който я следваше по стълбичката на излизане от хеликоптера, с ръце, пълни с куфарчета и папки. — А също и Крейг. Ами ти, Чарлз? Добре ли си?

— Във форма — отвърна късо Чарлз. — Няма ли да влезем в колата?

„Не носят почти никакъв багаж със себе си“, отбеляза той с онази част от мозъка си, която винаги бе обърната към работата, „това означава, че няма да останат дълго. Те вече са решили какви ще са условията им и не мислят, че ние ще се опъваме. Но нека да видим какво е предложението им. Тогава ще знаем дали това е една добра или една лоша новина.“

— Защо я няма Хелън?

Бъкли винаги душеше наоколо като фокстериер, помисли си кисело Чарлз. Той може да е усетил, че жените тичаха из къщата като полудели, за да успеят за няколко часа да свършат онова, което по принцип би им отнело цял ден. Е, този път няма да има възможността да научи нещо повече!

— Ние винаги се редуваме в Кьонигсхаус, когато трябва да вземем новодошлите от площадката за кацане — каза непринудено той. — И тъй като сега е мой ред да карам, мислех, че мога да ви покажа част от стопанството, която миналия път не сте имали възможност да видите. Няма да се отклоняваме много от пътя. Но мястото си заслужава да се посети, особено при падането на нощ като тази.

Влизайки в задължителния разговор за дребни, незначителни неща, той обърна и подкара по пътя на залязващото слънце.

— Знам, че при предишното си идване видяхте водоема от хеликоптера — каза той. — Но тогава животните бяха там, а той е съвсем различен, когато е съвсем пуст. Мисля, че ще оцените това.

Докато говореше, те вече бяха успели да наближат ръба на огромната, създадена от майката природа чаша. В последната отразена светлина на деня странните, наполовина оживели дървета, като че ли се бяха събрали около скалите като танцьори за някакъв грандиозен празник и трепереха в напрегнатото си очакване. Под тях лежеше огромната прозрачна плоча на водната повърхност, която като огледало отразяваше грандиозната скала и пещерата от древен пясъчник. Като че ли целият свят бе затаил дъх пред това величие. Дори Бъкли изглежда изпитваше някакво страхопочитание, а госпожа Мацуда сякаш бе потънала в гледката и не проронваше нито дума.

— Искате ли да се поразтъпчете малко? — попита Чарлз.

Гостите се измъкнаха едновременно от колата и направиха няколко крачки по посока на водоема. Над главите им с крясъци се разлетяха ято пъстропери папагалчета, явно стреснати от внезапното им нахлуване, а откъм водата се обади нощният хор на местните жаби, чието крякане той винаги бе оприличавал на изхъркването, на хриптенето в една предсмъртна агония. Въздухът около тях се изпълни с живот, когато насекомите започнаха да възстановяват крехката мрежа на своите дейности и нощните създания се размърдаха в дупките си, готови за своя нов ден с падането на нощта.

Когато се чу нейният вик, той някак естествено се сля с нощта наоколо.

— А-а-а!

— Господи, Йошико, какво стана? Какво се е случило?

— О, Крейг… там… виж там!

С рефлекса на момче, прекарало детските си години в полупустинята, Чарлз вече бе изскочил от колата и тичаше с прожектор в ръка, преди още неговото съзнание да бе успяло да си състави програма за действие. А осъзнаването дойде по-късно — секунди или дори минути, след като неговият търсещ лъч бе пробил падащия здрач, за да спре върху сгушената фигура, която лежеше захвърлена между две скали, с глава, изкривена под такъв ъгъл, какъвто никога не би могла да постигне сама.

 

 

— Е, тя е мъртва, в това не може да има никакво съмнение!

„Разчитай на полицията да дойде и да ти съобщи очевидното!“, мислеше си Джон.

— Сигурно! — каза той. — Но имате ли някаква идея кой може да я е убил?

Едрият, набит щатски полицай в светлокафява униформа поклати глава.

— Засега можем да кажем само това — каза със съжаление той. — Но ако бихме могли, щяхме да кажем още, нали, Роскоу?

— Естествено, че бихме казали, Джордж — отвърна дружелюбно спътникът му, един едър, рус австралиец с биче телосложение, който би могъл да бъде брат на своя партньор.

— О, по дяволите! Аз се връщам обратно в къщата!

Джон махна към отдалечаващия се гръб на Алекс.

— Трябва да извините господин Кьониг — каза неловко той. — Той е под голямо напрежение… тази вечер е пристигнал важен гост… бизнес…

— А, онази дама, японката, нали? — каза заинтригуван Роскоу. — Онази, дето видяхме горе, в къщата с нейния приятел, същата, която е открила момичето, нали?

— С нейния финансов съветник — поправи го Джон. „Господи, ако тези двама клоуни продължат да ги плещят същите и пред госпожа Мацуда, Алекс би ги убил на място!“

Джордж се изкикоти.

— „Финансов съветник“, как ли пък не! Макар че не му е лоша титлата.

— Деликатни неща са това, Джордж, деликатни — посъветва го Роскоу.

Джон имаше чувството, че полудява, че са го хванали в капана на някаква сюрреалистична пиеса в две действия. В момента, в който колата бе спряла пред Кьонигсхаус, за да се появят от нея бялата като платно госпожа Мацуда и глътналият езика си Крейг, с Чарлз, който сновеше между тях, мъчейки се да ги изкара от погребалното им състояние, кошмарната вечер, за която се бе подготвял психически, бе преминала в някакъв друг, истински кошмар.

— Така, и какво ще става сега? — попита безизразно Джон.

Роскоу засмука зъбите си и двамата мъже набързо размениха погледи.

— Е, ами ние вече сме я идентифицирали — каза най-накрая той. — Изглежда няма никакво съмнение, че това е Ели Хендс.

— Но да, разбира се, че това е Ели! — извика ядосано Джон. — Ние всички я познавахме, всеки от нас може да каже, че това е тя! — Той трябваше да извърне очи от нещастната купчинка, която лежеше недалеч от тях. Струваше му се, че този празен разговор с двамата малоумници е обида към останките на Ели. — Това, което искаме да узнаем всички ние е: Кой е нейният убиец!

— Убита? Да сме казвали, че е убита, Джордж?

— Не съм чул думата „убита“, Роскоу.

Джон беше почти сигурен, че сам може да каже следващата реплика, беше започнал да схваща такта и езика на ужасното дуо.

— По това трябва да се произнесе докторът, а, момчета?

— Патологоанатомът — поправи го Джордж. — Което ще рече докторчето със смешното костюмче.

— Но междувременно — каза Роскоу великодушно, — мисля, че можем да приемем предположението ти за убийство. Най-малкото, което можем да кажем, е, че една деликатна дама, свършила с извит врат там, където би трябвало да бъде лицето й, надали сама се е подредила така.

— Като говорим за свършване — намеси се Джордж, — мисля, можем да кажем, че каквото се изискваше тази вечер тук от нас, вече е направено. — Той кимна към мъжа, застанал на пост край тялото. — Съдебният лекар и другите скоро трябва да дойдат. Отваряй си очите дотогава, разбрано? — Той се обърна към Джон. — Да ви вземем ли с нас обратно до къщата?

 

 

Умърлушената компания се бе събрала в трапезарията. На никой не му идваше и наум за ядене. Специалитетът със скариди на Роуз и нейният Сюрприз ала Кьонигсхаус се спаружваха, кацнали от двете страни на превъзходното печено, над което Хелън толкова си бе играла, и някога апетитните, а сега повехнали камари от зеленчуци, приготвени от Гийна. Когато Джон влезе, първото нещо, което видя, беше Триша, заела позиция в единия край на масата, по-близо до количката с напитките, и наливаща се с шардоне, все едно че бе минерална вода. До нея седеше Алекс, по-мрачен откогато и да било, докато в далечния край на масата се бяха сгушили Хелън, Гийна и Бен, търсейки някаква утеха един в друг. Госпожа Мацуда и Бъкли бяха отишли да си легнат, но дали поотделно или заедно, това никой не знаеше, а и не се интересуваше. Само Чарлз стоеше усамотен, взирайки се невиждащо през прозореца в обляната в лунна светлина полупустиня навън.

— Някакви новини?

Джон разбираше, че Алекс сега съжалява, че се бе оттеглил толкова прибързано от сцената на убийството — той обичаше да бъде в течение на нещата. Добре, той щеше да му каже.

— Никакви.

— Как никакви?

Алекс почти се озъби. Нещо в Джон подскочи и въпреки усилията му да се спре, захапа въдицата.

— Недей да ми се зъбиш, приятелче, не аз ръководя това разследване!

Хелън побърза да усмири духовете.

— Надали могат да направят нещо до сутринта — вметна тя. — Едва утре ще можем да имаме някакви по-определени новини.

— Искаш да кажеш, че дотогава ще го открият?

Защо трябваше дори гласът на Триша да звучи толкова дрезгав, чудеше се гневно Гийна, все едно че чуваш някакво дяволско какаду! И защо така се е вторачила в Джон? Със следващата мисъл дойде и бодването на ревността — и ако тя го прави, защо трябва той да й обръща внимание? Защо той не откъсва поглед от нея?

— Него? — Джон прекоси до количката с напитките. — Кого имаш предвид, Триша?

Тя му хвърли усмивка на ленива котка, докато той протягаше ръка към отворената бутилка.

— Не е ли ясно? Да, сипи ми и на мен, като си тръгнал да наливаш, виното е чудесно. — Кокетирайки, тя прие наливането му като някаква закачка между тях двамата, после продължи. — Сигурно е била убита от оня неин съпруг, дето ви е непрекъснато в устата?

— Кой, Марк ли? — каза Джон, който самият хранеше подобни подозрения, но не би искал да рискува и да обвини по погрешка невинен човек.

— Да, той или някой от другите — провлече Триша. — Предполагам, че всеки от оня техен лагер би могъл да го извърши, те всички са дяволски еднакви, тези проклети чернилки.

Настъпи болезнена тишина. След това Гийна се изправи бавно на крака.

— Извинете ме — каза високо и ясно тя. — Отивам да си легна. Лека нощ.

Нежните стъпала с тяхната танцьорска стъпка, винаги малко отворена навън, изтропаха предизвикателно навън в нощта.

— Е, мисля, че Гийна изрече всичко, което имаше да се казва — произнесе твърдо Хелън. — Аз също ви пожелавам „лека нощ“.

Един по един събралите се, се разотидоха, оставяйки Джон, Триша и вглъбения в себе си Алекс, който беше зает с това да спасява останките от разбитите си надежди.

— Ти каза ли им да си мълчат по случая, а? — започна той без всякакви излишни въведения.

— Да кажа на кого?

Лицето на Алекс почервеня от гняв.

— На кой мислиш, че трябва да кажеш? На полицията, разбира се, ние все още можем да се спазарим с госпожа Мацуда, ако я убедим, че скандал няма да има. Нали знаеш японците, те най-много се страхуват от разразяването на скандали.

Дали не беше превъртял? Джон се загледа в него и чувстваше как започва да кипи вътрешно от гняв.

— За бога, приятелю, убит е човек, а единственото, което продължава да те вълнува, е проклетата сделка! Това е жена, която от дете работи за семейството. Жена, която ти… — Той прехапа език и млъкна. Нямаше смисъл да изважда това на показ пред Триша, но ако имаше някой мъж, на когото най-много да му пука за Ели, това трябваше да бъде той!

Алекс пребледня.

— Я не ми изнасяй лекции, Джон — Джон — каза тихо той. — Вземи, та влез във форма и направи това, което зависи от теб, за да стане продажбата, като едно добро братче, а след това ще видим какво може да се направи за онова местенце, дето да е само твое, за което си бяхме говорили, а?

Джон се опита да се изсмее.

— Ти изпускаш едно нещо, големи братко — каза той със същия подигравателен тон, с който Алекс се бе обърнал към него. — Че аз не искам Кьонигсхаус да бъде продаден! Не ми пука дали ще ми предложиш и двадесет места, които да са само мои, това е единственото, което аз искам! Това стопанство за мен не е само пари, за мен то не е шанс набързо да получа големи мангизи, а живо същество, частица, която се е сраснала с нас! И ако искаш някой да предаде инструкциите ти на онези двама чукундури, Джордж и Роскоу, иди и пусни обява във вестника, защото аз, приятелче, не съм тук, за да ти върша черната работа!

— Черна работа, значи? — Алекс си бе възвърнал самоконтрола. — Пък аз винаги съм си мислел, че тя е всичко, на което си способен, ти не си скроен за нищо друго, освен да вършиш черна работа! А при мисленето, което цари наоколо, тя направо е изключителна и надминава възможностите ти! — Той се изправи с някакво почти змийско сияние в очите. — Моля да ме извиниш — обърна се той любезно към Триша, — но се налага да опитам да хвана онези двама чукундури, както ги нарече Джон, преди да са се прибрали обратно в града и да са си отворили големите усти. Може би ще успея да ги уловя по радиото от колата. Няма да се забавя. — И той забързано излезе.

Джон сви ръце в юмруци и едва устоя на изкушението да не си удари сам едно кроше. Какъв смисъл имаше в тази глупава препирня? Той все още държеше всички карти, Кьонигсхаус все още беше само негов…

Господи, каква вечер! Първо откриването на скритите досиета в сейфа на баща му, с техните отвратителни тайни, а после и това.

И Ели — какъв отвратителен начин да си отиде, какъв още по-отвратителен начин да се души около нейния покъртителен живот, трагично прекъснат по средата…

Обзе го неистовото желание да остане насаме със себе си.

Той се обърна към Триша, която все още седеше облегната в стола си и въртеше чаша из ръце, все с онази нейна опасна усмивка на устните.

— Лека нощ — каза почтително той.

Тя се изправи на крака.

— Да, и за мен е време да вървя. Ще ме изпратиш ли до къщата за гости?

Докато слизаха по стълбите, излизайки от парадната врата направо в лъхтящата на канела нощ, тя закачи високия си ток, залитна и още малко щеше да се строполи в краката му.

— Имаш ли нещо против? — каза тя, опирайки се на ръката му.

Докато вървяха бавно през поляната, той почувства как нейната пълна, тежка гръд се притиска към него и през тялото му премина гореща тръпка. Срещу това негово плътско усещане към тази животински чувствена жена се възправи споменът за малката нежна фигурка, облечена в бяло, която с неподражаемо достойнство и гордо вдигната глава бе напуснала трапезарията само няколко минути преди това, и той почувства как пламва в горещината на залелия го срам. В същото време обаче той не можеше да отрече, че имаше още един, много по-мощен източник на топлина, и това бе жената, вървяща до него.

— Ето че стигнахме!

Опитът му да каже нещо бодро и жизнерадостно, падна между тях като лоша шега и тя изцяло го игнорира. Направи крачка към него, после още една, докато разстоянието между тях почти се стопи.

— Алекс те нарича „малкото братче“ — започна тя, мъркайки тихо. — Но знаеш ли какво? Мисля, че си много готин.

Той знаеше, че трябва да се отдалечи на момента. Но ласкателството беше толкова приятно.

— Да — каза сардонично той. — Така разправят всички.

В отговор тя вдигна ръка и прокара лакирания си нокът през гърдите му от горе до долу. Кръвта му кипна от диво желание. За първи път в живота си той попадаше в ноктите на обиграна, опитна жена, която знаеше какво прави. Сега тя най-накрая бе успяла да разкопчае горните копчета на ризата му и да плъзне ръка вътре, изследвайки с нежна ръка горната част на тялото му. В същото време протягаше другата си ръка, за да достигне врата му и бавно го притегляше в желанието си да срещне устните му.

Господи, как се целуваше тя! Развеселен той откри, че мозъкът му все още удържаше, макар доста по-отслабен контрол над положението, дори когато тялото му беше хвърлено в пламъци, буйни и непотушими като горски пожар. Той я желаеше диво, сега разбираше защо Алекс се разгонваше по нея всеки път, когато я погледнеше.

Но това не беше достатъчно!

„О, Всемогъщи боже!“ — мислеше той, полуотчаяно, полу на смях. „За първи път и на мен да ми се случи нещо подобно на фото разказите в мъжките списания!“ Но той знаеше, че е загубен… или спасен.

Той погледна към Триша, която леко се олюляваше в обгръщащата я лунна светлина. „Не искам.“ Цялата тази прекрасна, толкова женствена плът, цялата й поза, кокетството й, всичката й изисканост и хъс, дори всичко това взето накуп не му бе достатъчно. То не можеше да натежи срещу дребната, жилава фигурка, повече мускулеста, отколкото пълна, срещу онези детински чисти очи и къдрави коси, които не дължаха нищо от блясъка и красотата си на някакъв фризьор — редом с тях нищо не беше достатъчно.

За какво беше мислил той през цялото това време?

Как беше позволил на този прекрасен сън да изчезне — мечтата за него и за Гийна, и за тяхното общо бъдеще?

Дали беше мислил, че тя се интересува единствено от господаря на Кьонигсхаус, че тя не би го обичала, ако той е един обикновен Джон Кьониг, господар само на себе си?

Но ако това беше така, тя щеше да прехвърли вниманието си върху Алекс в секундата, в която се беше появил. Тя не го стори, предпочиташе да зяпа към него с оня нещастен, безнадежден поглед на влюбено камилче всеки път, когато той се появеше отнякъде. А той през цялото време я бе подминавал, чезнещ в безрезултатните си опити да играе на детектив аматьор, търсейки да разкрие несъществуваща, уличаваща връзка между майка си и Чарлз!

Майка му…

И неговият баща…

Той никога вече нямаше да чувства същото към тях. Те се бяха оказали грешници, не могли да устоят на своите слабости; грешници с покъртителни тайни. А в случая на баща му, това бе дори и по-лошо — някакъв окаяник, който не бе успял да се въздържи и бе предприел това унизително разследване на жените, които се предполагаше, че трябва да е обичал. Е, какво казваше Библията — „защото идва време, мъжът да се отдели от баща си и майка си, и да се прилепи към жена си…“

Да, време беше.

— Време е да ви пожелая „лека нощ“! — каза развеселено той. Преди Триша да бе имала възможност да реагира, той я хвана с желязна хватка и почти тътрейки я, почти носейки я, я преведе през стълбите навътре в къщата за гости.

— Ето че стигнахме! — Отваряйки със замах вратата на нейния апартамент, той запали лампите и я въведе почтително през прага. След това моментално се отдръпна и затвори вратата отвън. — Лека нощ!

Къщата за гости, въпреки че беше само едно бунгало, беше обширно жилище, като всяка от нейните стаи беше отделена от другите чрез широко преддверие и коридор. С лека стъпка и с още по-леко сърце той обърна гръб на апартамента на Триша и се отправи надолу по застлания с килим коридор към стаята, която се предполагаше, че заема Гийна.

Отвън, пред вратата, той си пое дълбоко дъх, след което почука леко. Едно малко, изплашено лице се появи иззад вратата.

— Гийна? — каза нежно той. — Още ли си будна? Виж, имаш ли нещо против да излезеш и да се поразходиш с мен? Има няколко неща, които бих искал да ти съобщя.