Розалинд Майлс
Пътища към ада (26)

Глава двадесет и шеста

Какво беше това натрапчиво безпокойство за Ели?

И защо той хвърляше цялата вина за това върху Триша?

Господи, дори сутринта, когато другите жени обикновено изглеждаха като чуми и около тях се носеше спарената миризма на кучешка колиба, тя продължаваше да бъде прекрасна, мислеше той отчаяно, докато влизаше в стаята й. Прекрасна и прокълната.

— Къде ми е пиенето? — попита агресивно тя в момента, в който се свести. Това беше стандартният й въпрос напоследък. Сега пиеше още повече. Те и двамата се бяха пропили.

— Ето ти го — каза той, подавайки й гладката, изстудена бутилка.

Тя се раздвижи, надигайки се от леглото, чорлава, разкривена, но все така великолепна. Той се отпусна до нея, вдъхна тежкото й, сладникаво ухание и се опита да си възвърне малко от доброто настроение, което до неотдавна бе изпитвал.

— Нещата са вече на път! — подхвърли весело той. — Току-що научих, че госпожа Мацуда се връща и съм абсолютно сигурен, че това означава само едно: ние успяхме! Продажбата ни е в кърпа вързана!

— Значи продължаваме с проклетото разтакаване! — оплака се тя. — Още една седмица в това блато и аз ще полудея съвсем!

— Е, стига! Единственото, което се изисква сега от теб, е да бъдеш мила с госпожа Мацуда, да изиграеш прелестната домакиня така, както само ти умееш, да се усмихваш като Кралицата на Англия по време на „Помагача“ и всичко ще се нареди чудесно. — Той замълча. — И недей да пиеш толкова много, а? И само още едно нещо. — Той се усмихна. — Знам, че всяка, която си позволи да нахлуе в покоите на мис Триша, когато тя си почива след здрав и изтощителен секс, заслужава да бъде обесена за палците, с набити и запалени клечки кибрит под ноктите на краката. Но ти не можеш да уволняваш хората в Кьонигсхаус просто ей така, както вчера взе, та уволни прислужницата. Ели и Роуз са на практика част от семейството. И се стегни, защото тя ще се върне.

Очите й заискриха.

— Добре, но тогава ще се наложи да я уволня отново!

Той се наведе напред и я сграбчи за китката, стискайки я с всичка сила.

— Ти не ме слушаш, скъпа. Не ти назначаваш и уволняваш в Кьонигсхаус, а аз! И когато Ели се появи отново, ти ще си тази, която трябва да замаже конфузното положение и да прояви внимание и такт към нея, разбрахме ли се?

По лицето й премина буря от емоции.

— Ти я чукаш! Ето защо не искаш тя да си отиде!

Гласът му запази приятния си тон, но лицето му се превърна в камък.

— По-добре е да си го набиеш в прекрасната си главица веднъж завинаги, любов моя, че на този свят за твоя покорен слуга съществуват и някои други неща, които стоят по значимост далеч преди секса. Едно от тях е продажбата на Кьонигсхаус. И тя ще се осъществи единствено, ако всички ние успеем да опазим лицата си чисти — дяволски, ама дяволски чисти! Кой би купил имение, претъпкано с враждебно настроени местни жители, без кухненски персонал и изобщо вонящо на лоши чувства и отношения?

Той направи пауза. Очите му хвърляха искри.

— На мен хич не ми пука за Ели или за която и да е млада чернилка като нея, досега трябва достатъчно да си ме опознала, за да си наясно с това! Но аз няма да позволя тя — или който и да било друг — да започне да прави сцени точно сега, когато Кьонигсхаус се струва на компанията „Мацуда“ като розова градина. Това предупреждение се отнася и за теб. — Той не по-малко злобно сграбчи и другата й ръка, навеждайки се напред със заплаха, която се излъчваше от всяка черта на напрегнатото му тяло. — Схвана ли това най-после? Или ще трябва да те науча, както аз си знам?

 

 

Седнал в офиса, в края на още един безплоден ден, Джон прехвърляше през ума си поне за хиляден път всичко, което беше направил досега, и се чудеше, защо не бе отбелязал почти никакъв напредък. Боже мили, той знаеше кой е обектът на отмъщението му, държеше копелето на мушката и въпреки това не можеше да намери начин да го свали!

Той се облегна назад в стола на Филип и видя как Бен се отдалечава от офиса към къщата за гости, за да се приготви за вечерята, нещо, което трябваше да направи и той самият. Но на него му трябваше нещо, с което да се похвали, нещо, което да каже, че е свършил, след един толкова изморителен, изпълнен с напрегнато ровене ден.

Ех, само да можеше да го открие!

Повечето от проблемите му произтичаха от програмите в компютъра. От Бен беше научил единствено как да влиза в основните програми. Всеки един, който знаеше повече от него — а това на практика означаваше всички, които познаваше, — можеха да вкарат каквото си искат вътре и никой не би могъл да ги надхитри.

Беше започнал да прозира, че никога няма да го открие. Ако изобщо съществуваше „нещо“. Ако окончателното доказателство, което той толкова усърдно издирваше, наистина съществуваше, много по-вероятно то да е мрежа от изключително дребни следи, които трябваше да се съберат в едно цяло, за да блесне вината на Чарлз. Тези детайли биха изисквали нещо повече от щателно ровене. Щеше да му бъде трудно да изкара лисицата от дупката й.

Както най-често се случва, той бе направил големия си удар в началото. Тогава, когато се бе натъкнал на проекта „Кингдъм“, който недвусмислено свидетелстваше, че Чарлз е бил обхванат от манията за купуване — тази мания бе довела компанията до състоянието й на длъжник, паднал на колене. В този момент той бе сигурен, че съвсем скоро ще достигне целта си. Но оттогава — нищо!

Защо продължаваше да упорства и да мисли, че ключът към всичко това е тук, тук някъде в тази стая, отчасти офис, отчасти „бърлога“, отчасти мъжка пушалня, в която витаеше несъмнената аура на стари тайни и нови интриги? От своята наблюдателница зад бюрото на баща си той започна унило да се оглежда наоколо. Осъзна, че напоследък все повече се застоява тук, седейки в стария стол антика на Филип, без много-много да се замисля върху това. Не се ли опитваше да играе ролята на господаря на кралството през тези последни дни, преди то да е преминало в нечии други ръце? Защото ако Алекс беше прав относно връщането на госпожа Мацуда, продажбата на Кьонигсхаус вече беше решена и той не би могъл да направи нищо повече!

Със смесени чувства, твърде дълбоки, за да бъдат наименувани, той оглеждаше странната смесица на старовремско и модерно, която за него беше ключът към разбирането на Кьонигсхаус — най-доброто от старото продължаваше да живее и диша редом с най-доброто от новото. Неговият разсеян поглед попадна върху международно утвърдената хардуерна технология, която щастливо съжителстваше с мебелировката на Стария свят, с тежките бюра и столове, с отдавна миналия в архивата сейф…

Сейфът.

Добре де, защо баща му го бе задържал през всичките тези години? Вярно е, че той беше традиционалист, но не страдаше от излишна сантименталност: стари вещи като тази запазваха мястото си в неговия живот само ако те изпълняваха някаква роля, той никога не оставяше нещо само заради спомените от миналото. Каква роля изпълняваше това тук?

Трябваше да има нещо вътре, което той никога не би поверил на компютъра, независимо колко хитро можеше да го скрие в него.

Обзе го някакво трескаво вълнение. Какво ли бе скрил баща му вътре? И къде, къде беше скрил комбинацията от цифри, които отваряха това чудо? Числата трябваше да са шест, всички стари сейфове работеха с набор от реверсивни механизми. С препускащ мозък, той се вторачи в старата училищна фотография на Филип, която висеше над огромния, обточен с месинг сейф: Филип Йохан Кьониг… Първенец… 1948-49!

О, умният стар негодник!

Джон едва не избухна в смях. Майка му го беше търсила, той го беше търсил, кой знае още кой ли не беше го търсил под дърво и камък, а ето къде бил той през цялото това време! Толкова просто, че чак би те чукнало по носа, ако отидеш малко по-близо до него! Колко много обичаше това Филип — да се изсмее последен в лицето на всички.

1948–49.

Или 19-48-49?

Бавно, безметежно, Джон се надигна от стола. Сега бе уверен. Той прекоси до сейфа и коленичейки пред него, протегна ръка към главния циферблат. Циферблатът беше клеясал от годините, но пръстите му твърдо завъртяха колелото натам, накъдето той знаеше, че трябва да се завърти.

19.

Не му се наложи да чака повече от секунда преди да чуе как тежките реверсивни механизми вътре в циферблата едва-едва се раздвижиха, след което паднаха.

48.

Отново обнадеждаващото леко изщракване.

49.

Щрак-щрак, щрак-щрак, щрак-щрак. Бавно завъртайки дръжката, той широко отвори вратата на сейфа.

Нищо.

Вътре нямаше нищо.

Каквото и да си беше представял, че ще намери вътре, неговите очаквания бяха излъгани. Дълбоките прегради на вътрешността, изпълващи място колкото за един голям хладилник, бяха абсолютно голи. Той почувства диво разочарование, което премина в дълбока обида.

На дъното на сейфа имаше плитко чекмедже, което минаваше под най-долния рафт. Той апатично го издърпа. Вътре лежаха няколко папки от груба хартия, даже не и картон, изпомачкани, с разръфани ръбове, потънали в прах. „Вероятно някакъв проклет списък, предназначен за перачницата, от времето на бащата на тате!“, помисли си в безсилна ярост той. И той разгърна най-горната от тях.

СВЕДЕНИЯ ЗА ХЕЛЪН ГРЕЙС УИЛЯМС

Отпърво той не можа да схване.

„Изготвени за господин Филип Кьониг от Невил Харви, частен детектив, Дарлинг хърст, Сидни…“

УИЛЯМС.

Та това беше моминското име на майка му. Той не можеше да повярва, не можеше да хване вяра, дори след като го бе видял със собствените си очи. „Татко е разследвал мама, преди да се ожени за нея? Но защо?“ Потресен, изпълнен със страх, той започна да чете избелелите страници, запълнени с машинописен текст.

Госпожица Уилямс в момента е наета като сезонен работник в животновъдното стопанство „Голдън Маунтин“^[1]. Известна е като тих и резервиран човек, добър работник, предпочита да живее усамотено. Единственият човек, с когото контактува, изглежда е господин Чарлз Кьониг, неин редовен посетител, който в разстояние на шест месеца се вижда периодично с нея и минава за неин любовник.

Шест месеца като редовен любовник на Хелън? А колко ли още преди това я е познавал Чарлз?

Сега Джон се върна към скромните думи на Хелън, произнесени по адрес на Чарлз — „Ние се познаваме отпреди“. Оказа се, че това е било много повече от кратко, случайно запознанство, както бе предполагал той.

Предишните местонахождения на госпожица Уилямс тънат в мистериозно мълчание. Тя избягва да говори за семейството си и нейните колеги са забелязали, че тя говори с неохота и за самата себе си. Но тя доверила на една от жените, с които работят заедно, че е напуснала дома си и е тръгнала да пътува, защото не се е погаждала с баща си. Той очевидно е притежавал деспотичен характер и искрено е вярвал, че има право да се разпорежда с живота на единствената си дъщеря.

За госпожица Уилямс също така е известно, че е била и в други животновъдни ферми, където се е хващала временно на работа и винаги е оставяла най-добри впечатления от работата си, преди да напусне. Неколцина от предишните й работодатели биха били щастливи да я преназначат на постоянна работа, но госпожица Уилямс винаги е отказвала. Казва, че искала да пътува. Очевидно тя спестява, за да предприеме околосветско пътешествие.

При разследването не беше открито лице от женски пол под това име да е било осъждано за криминални или други наказуеми граждански деяния.

Слисан, Джон седна на петите си, зашеметен от прочетеното. Изведнъж Хелън от тийнейджърските й години, скромна и тъй истинска, все тъй подхранваща трогателните си момински мечти за пътуването като спасение и изход, оживя толкова ярко пред него, та чак му се доплака.

Тя беше искала да обиколи света и не беше стигнала по-далеч от Кьонигсхаус. Беше избягала надалеч от един деспотичен баща, който управлявал живота й, а се бе омъжила за Филип, който просто заел мястото на стария звяр.

И Хелън — Хелън с нейните открити, доверчиви начини на държание, с нейната все още жива момичешка вяра в любовта и романтиката — тя от всички жени на света да се омъжи за мъж, който да падне дотам, че да я разследва с частен детектив? И момичето, което беше мечтало да пътешества, беше намерило края на пътуването си, привързано към един мъж, който я зарязваше вкъщи, понякога с месеци, всеки път, когато отиваше да се поразтъпче я във Франция, я в Германия, я в САЩ?

И все пак дали тя беше толкова невинна?

Защо неистово се бе опитвала да отвори сейфа в деня на погребението на баща му?

Дали беше търсила това? И от какво се страхуваше, какво можеше да изкаже то? Или беше търсила нещо още по-тъмно, нещо, което би могло да я инкриминира, да покаже, че тя има пръст в смъртта на Филип? Защото сега Джон беше започнал да вижда мъжа, за когото тя е била омъжена, все едно че гледаше през очите на жена, която е загубила цялата любов към своя съпруг.

В душата му пропълзя гадното чувство на уплах и отвращение. „Защо си го направил, тате, защо ти е трябвало да разравяш така около нея?“ Душата му се разтресе в ридание. „Как си могъл да го направиш, как изобщо ти е дошла подобна идея в главата? И от всички жени, точно към мама…?“

И не само към майка му. Още в секундата, в която отваряше втората папка, той вече знаеше чий живот щеше да види там, оголен и разкъсан на парцали.

СВЕДЕНИЯ ЗА ТРУДИ МАРИЯ КЬОНИГ, по баща ФОСТЪР

Първата съпруга. Е, в това имаше някаква логика, ако си разследвал едната съпруга, защо не — и другата? Разследването беше дело дори на същия детектив, тези частни капути трябва да изкарват добри пари, прехранвайки се от страховете на подозрителни съпрузи! Чувствайки как с всяка изминала секунда на него му се повдига все повече и повече, той прелисти съдържанието на папката, която беше доста по-дебела от тази на Хелън.

Труди Фостър е името, под което госпожа Кьониг е била известна по времето, когато е сключвала своя брак. Това обаче не е истинското й име, оказва се, че то е било прието от нея известно време, след като тя е напуснала дома си, при опит да скрие истинската си самоличност…

… родена в семейството на изполичар, в крайна мизерия и бедност, Труди Кьониг започва живота си като Синди — Лу Робъртс, в едно стопанство точно на север от Сан Карлос, в окръг Хендерсън, Тексас, САЩ. Най-голямата от многолюдно семейство, тя напуска дома си след една трагедия, в която намират смъртта си всичките й роднини. Бащата, който е имал славата на непоправим пияница, очевидно е изпаднал в амок и изпострелял цялото си семейство. Синди — Лу оцеляла, защото по това време била излязла да свърши някаква работа у един от съседите им. Непосредствено след разигралата се трагедия тя напуснала града и повече не се завърнала там.

… след това прибрана като малолетна скитница в Лос Анджелис, Калифорния. Обвиненията срещу нея за проституция и употреба на наркотици били оттеглени поради липса на доказателства. Скоро след като била настанена в семейство, което да се грижи за нея, тя отново е била върната на Отдела за работа с деца в Лос Анджелис, поради жалването на приемната майка, че момичето било предлагало своите сексуслуги както на нейния съпруг, така и на непълнолетния й син. Не след дълго въпросното лице бяга от Изправителния дом за деца, където е било настанено, докато чакало да бъде предадено в ръцете на други приемни родители.

… след това следите й водят до Сан Франциско, където се опитва да се реализира като модел и актриса, без особен успех. Живее луксозно, без да има явни средства, които да й позволяват това. Предполага се, че е проституирала. Две години по-късно тя се появява в Ню Йорк като компаньонка на известен бизнесмен, чиито легални дейности са смятани само за прикритие на нелегални операции, свързани с наркотици. Чрез него получава достъп до висшите социални и благотворителни кръгове в Ню Йорк, където се запознава с господин Филип Кьониг…

Останалото, както се казва, беше история.

С въртяща се глава, Джон трябваше да остави папката и да се облегне на стената, за да осъзнае всичко това. Той не поставяше под съмнение онова, което беше прочел, дори този суховат, стегнат стил на детективския доклад му придаваше някаква още по-голяма сила. Баща му се бе оженил за някаква разтропана барака! Неговата първа жена е била момиче за забавление, гастролираща проститутка, приемаща наркотици, и което е по-лошо, забъркана с онези мръсници, отговорни за тяхното пласиране, ако детективът беше прав за последния й приятел!

Как бе успяла да омотае баща му, защо той не бе забелязал нищо от това първия път, когато са се срещнали?

Но как ли би могъл? Все още млад и мислещ се за по-умен, отколкото в действителност е бил, пристигащ пресен-пресен от провинцията, направо заслепен от американската дама от висшето общество, без да има причина да не вярва на нито една нейна дума, той се е оказал най-печелившата комбинация, за да стане жертва на замайваща любовна история и на собственото си тщеславие — да се завърне триумфално с красивата си булка в Кьонигсхаус, за да удари в земята завистливите си съседи. Така трябва да е било. И всъщност е твърде разбираемо.

Но той не е могъл да знае всичко това, преди да се ожени за нея. Мъж като Филип никога не би взел жена, която си е развявала опашката насам-натам, камо ли да е изкарвала прехраната си по въпросния начин.

Значи заради това…

Припряно той обърна изпонамачканата и избеляла папка на първата страница и трескаво затърси датата. „Доклад, изготвен и подписан от… по-бързо, по-бързо! — от мен, Невил Джеймс Харви, на 12 юни 1969 г…“

Знаеше, че трябва да го провери. Но той знаеше също, без да има нужда от проверка, че Филип бе живял щастливо с първата си съпруга в продължение на много години, години, които им бяха подарили и техния прекрасен малък син. А той знаеше от разговора, който бяха провели в деня на неочакваното появяване на Алекс, кога точно се бе случил фаталният инцидент по време на езда, оставил тринадесетгодишното момче без майка и превърнал го в беглец, спасяващ се от собствения си дом.

1969.

Настръхнал целият от внезапен студ, Джон вече беше абсолютно убеден, че Филип бе получил и прочел този доклад за Труди Кьониг само седмица или две преди неговата първа съпруга да намери смъртта си.