Розалинд Майлс
Пътища към ада (25)

Глава двадесет и пета

От висотата на петдесетия етаж на една от най-престижните административни сгради в Сидни, компанията „Мацуда“ разполагаше с възможно най-широкия поглед върху бизнеса на цяла Австралия. А това означаваше и на света, както си мислеше Крейг с някакво чувство, което много приличаше на щастие, доколкото подобно чувство можеше да бъде изпитвано от едно сърце сметачна машина.

О, разбира се, мадам имаше честта да заема ъгловия апартамент. Гледката, която се разкриваше от неговите стъклени стени, беше като ритуално преклонение пред двамата братя близнаци на австралийската архитектура: Харбър Бридж и Операта, разперили крила в основата му като ято гларуси, почиващи в полет. Но и от неговия офис, който беше врата до врата с нейния, човек можеше да се наслаждава на същата прекрасна панорама, дори имаше и своите предимства. Защото от своето бюро той почти можеше да надникне в бетонните каньони на финансовия квартал с неговия безкраен поток от мравки работници, които се трудеха неуморно по долните етажи. Това го караше да се чувства добре, беше почти като Уолстрийт, все едно че си беше вкъщи. А когато покажеше на мадам какво беше открил в счетоводните ведомости на Кьониг, той щеше да се почувства като завърнал се най-после у дома човек.

— Крейг?

А ето я и самата нея.

Той така и не свикна с нейната привичка да влиза направо, без да почука и без да предупреди, той все още бленуваше за формалния стил, който беше усвоил по време на своето лишено от въображение бизнес обучение. А и това нейно поведение беше толкова нетипично за японците. Но така или иначе тя беше шефът. Той скочи на крака.

— Да, да, всичко е готово.

Той внимателно я настани в стола, на който допреди малко беше седял, и застана прав край нея, с ръка на компютърната клавиатура.

Тя кръстоса своите обути в копринени чорапи крака и със закачлив поглед се облегна назад.

— Ти каза, че имаш нещо да ми показваш? Нещо интересно, надявам се? Виждала ли съм го преди? Или ще ме изненадаш с нещо ново?

Той много добре знаеше, че не трябва да захапва въдицата по време на работа. Внимателно отвръщайки очи от примамката, която се криеше под петролно синия делови костюм с едри перлени копчета и под блузата от сурова коприна с цвят на магнолия, той се върна към това, което беше изучавал на компютърния екран.

— Ето това — каза кратко той. — Мислех, че ще те заинтересува.

Никога не му се налагаше да обяснява цифри и сметки на Йошико, те бяха първият език, на който тя някога се бе научила да говори. Той много добре знаеше, че реакция от нейна страна няма да последва, но докато дочиташе екрана, очите й се навлажниха и заблестяха по същия начин, по който това ставаше, когато те двамата правеха секс, забеляза иронично той.

— Така значи! — каза накрая тя с някаква нотка на обреченост в гласа.

Той кимна.

— Да, независимо какви ги приказва Чарлз Кьониг, „Кьониг Холдингс“ доста са поразкрасили финансовата си ситуация. — Той посочи с глава към екрана. — На практика с някои от машинациите, които са забъркали, бих казал, че е само въпрос на време кога Австралийската комисия по контрола върху ценните книжа ще започне да души наоколо със своите неудобни въпроси. — Той отново се усмихна. — В счетоводството няма място за творчество! Но това тук е нещо необозримо, то не се побира в главата ми!

— Да.

В такива случаи тя обикновено не казваше почти нищо. Но по дишането й той разбираше, колко много обичаше тя, когато той успее да смъкне кожата на потенциалната й бизнес жертва, да я разчлени на части и да й поднесе останките, за да разполага тя с тях така, както й беше угодно.

— Който и да е ръководел цялото това нещо, просто е загубил контрол над него. Те са изпаднали в една ескалираща ситуация на понасяне на загуби, без да успеят да се справят дори с месечните лихви. И скоро ще стигнат до задънена улица.

Последва пауза, по време на която тя проверяваше казаното от него, общувайки безмълвно и продължително единствено с танцуващия пред погледа й оранжев екран. Той чакаше търпеливо. Накрая тя откъсна смолисточерните си очи от цифрите и ги впери в него.

— Ти казваш „който и да е управлявал компанията“? — каза тихо тя.

Той кимна с усмивка, изразяваща пълната хармония между тях.

— Мисля, че е това, това е тайната на сладкарския специалитет и причината, поради която той се гъне и сгромолясва.

„Кажи ми“, казваха очите й.

Господи, колко обичаше той настъпването на този момент! Както и нея самата!

— Те са имали сигурен, консервативен, добре управляван бизнес в продължение на двадесет и повече години и само до преди няколко години. Тогава, към края на осемдесетте те започват да задлъжняват. Банките хвърлят сума пари по тях, а те грабят с пълни шепи. След това идва октомври 1987-а, нещата се оплескват още повече със сгромолясването на пазара за говеждо месо, и оттогава те само лавират и манкират.

— И сега?

На него му се искаше да каже: „Ти знаеш какво следва сега“. Но това беше част от техния ритуал и не беше в неговата власт да го променя.

— Здравата са били шамаросани през изминалата година и от новото пропадане на пазарите. Биха могли да продадат международните и градските части на бизнеса си, да изчистят дълговете, да се свият в черупката си и да се задоволят с едно по-скромно съществуване само в пределите на стопанството Кьонигсхаус.

Тя се усмихна като котка, която току-що е забелязала извънредно голяма купа сметана.

— Но някой е решил, че няма да продава, че това би се изтълкувало като знак за неуспех. Този някой не е искал да се задоволи със скромно съществуване, не е искал да прекара остатъка от живота си, затворен в Кьонигсхаус, отдалечен на мили откъдето и да било.

— Точно така. Ето защо те са били увлечени в лудешката спирала.

Той обожаваше тази нейна игра на котка и мишка, това го възбуждаше така, както нищо друго, с изключение на парите.

— И… въпреки че са успявали твърде ловко да ги покриват достатъчно дълго време, тяхната тежест рано или късно ще ги повлече на дъното.

— Те?

Беше негов ред да се престори, че не разбира за какво става въпрос.

— Те?

Сега тя беше щастлива, играта бе доиграна до оня момент, в който тя да достигне върховното си удоволствие.

— Край — изкомандва тя.

Той почувства, че набъбва, сега можеше да я такова колкото си иска, във всеки един сантиметър от проклетото й тяло.

— Ти знаеш кой е наредил това, кой е бил неговият изпълнител и кой е бил оня, който го е покривал през цялото време — меко каза той. — През цялото време си го знаела, но сега ние имаме доказателство. Това означава, че сме хванали „Кьониг Холдингс“ и „Кьониг: едър рогат добитък“ по бели гащи. И още в този момент ти можеш да надупиш всяка жива душа във въпросния екип, включително и проклетите крави, и ако искаш, да им го набуташ. — Той самодоволно се усмихна и включи командата за отпечатване на компютъра. — Ти си на ход сега. Действай както намериш за добре.

Тя засия насреща му.

— А какво искаш да правиш ти?

— Искам — започна сериозно той, — да ми кажеш какво си решила относно следващия ни ход. След това искам да те изведа оттук и да отидем в онова френско бистро на ул. „Маклей“, за да ти покажа какво се казва истинска, добре сготвена храна. — Той си позволи едно леко ужилване. — Съвсем различна от ония ваши японски лайна — макар да знам, че добрата стока винаги се пласира в малки пакетчета.^[1] А след това искам…

— А, да — каза отнесено тя, — ти искаш да хапнем „При Даниел“? Където съдържателят е толкова мил? — Тя махна с ръка към външните помещения на офиса. — Кажи им да поръчат една маса за нас. И след това…

Сега беше негов ред да я прекъсне.

— Но преди това — Кьониг Холдингс.

— А, да.

Това беше финалният ход на тяхната партия. Не за първи път тя решаваше, че една от причините, поради която обичаше Бъкли, беше тази, че макар да беше много далеч от представата й за принц, той винаги, точно както и господин Мацуда, поставяше работата над удоволствието.

— Господин Алекс Кьониг сега всеки ден е на телефона — каза тя, — припирайки ни по-бързо да се върнем. Имали някакъв празник „Помагача“… подготвяли специално шоу, разказващо историята на Кьонигсхаус… възможност стопанството да се види от най-добрата му страна, казва той…

Можеше да дочете мислите й. Вървейки към външните помещения на офиса, той каза:

— Добре, ще им съобщя да извършат съответните приготовления и ще позвъня в Кьонигсхаус. Утре ли ще летим натам?

— Утре. — Тя кимна, след което го погледна безизразно. — И донеси сака с тоалетните си принадлежности в бистрото… тази вечер няма да нощуваш у вас.

 

 

Защо той се чувстваше толкова зле, след като нещата се нареждаха добре? Раздразнен, Алекс грабна дипломатическото си куфарче от предната седалка и забързано влезе в къщата. Добре, обядът с оня помпозен червей, управителя на банката, се бе оказал цяло мъчение, още чувстваше досадата. Но той бе успял да излезе от това изпитание с развети знамена и цялата дандания приключи с милата сценка, в която вонящият пръдливец разтърсваше ръката му в нямо възхищение, все едно се бе сдобил с приятел за цял живот.

И цялата работа почти беше стигнала до финала. За да съобщи това на Кари, с плъховидното лице, почти не му стигна една проточила се обедна почивка. Каквото и да се случваше, завещанието беше „потвърдено“, това ставаше все пак в наши дни и за рекордно кратко време, беше горд да обяви Кари.

— В най-скоро време всичко това ще бъде ваше, господин Кьониг! — декларира триумфално той. — В момента, в който това се случи, вие може да разчитате изцяло на мен. На секундата ще ви уведомя за епохалното събитие!

— Много ви благодаря, господин Кари — беше го уверил най-горещо той, отвръщайки със същото подобно на помпане ръкостискане, като че ли Кари му бе най-добър приятел. — Не зная как да ви се отблагодаря. — Той поспря, след това, понижавайки глас, за да постигне по-голямо въздействие, продължи. — Сигурно няма нужда да ви казвам, не считам това като начало на едно дълго и взаимно изгодно бизнес сътрудничество. Мисля, че се изразих съвсем ясно.

Той се усмихна в себе си. На кучето в задника, ето докъде смяташе да докара той бизнесотношенията си с Кари. Но какво му костваше да пръсне малко радост наоколо…

Тогава защо не можеше да пръсне малко и за себе си?

Е, една от причините беше този проклет недостиг на налични пари!

Да, прекият наследник беше той, но засега това беше само очевидно, а налице нямаше нищо. Е, да, беше успял да омае хората от бюрото за коли под наем, когато им върна ужасния, проклет Форд, и се ширеше тук нашироко, като свиня в кочина, без да плаща наем, но и без пукнат грош в джоба, и това положение беше започнало да му втръсва.

И на нея беше започнало да й втръсва.

От какъвто и материал да бяха направени жените, Триша не беше скроена за играта на изчакване. Въсейки се страховито, той се отправи към „бърлогата“ и погледна часовника си. Минаваше два, следователно досега тя трябваше да се е събудила. С познатата болка в сърцето, която се появяваше винаги при мисълта за нея, той не можеше да реши дали да свърне към къщата за гости или да изчака тя сама да се появи и да го потърси. И в двата случая по-добре беше първо да й приготви тоника за „разсънване“.

Захвърляйки куфарчето, което носеше само за тежест, той се отърва от сакото на своя строг бизнескостюм и тръгна по коридора към кухнята.

— Добър ден, Роуз!

Роуз седеше на масата, заедно с Ели, забеляза набързо той, докато минаваше покрай тях. Това беше много добре, значи — с вчерашната мелодрама беше приключено.

— Вест от госпожа Мацуда — докладва монотонно Роуз. — Те се връщат утре, ще бъдат тук за „Помагача“.

Чудесно!

Само за секунда цялото му лошо настроение се изпари и го заля вълна на триумф. Тя трябва да е решила да купи Кьонигсхаус, няма друга причина, поради която да се връща, жена като госпожа Мацуда не пилееше на вятъра времето и парите си! Сега вече щеше да има какво да съобщи на Триша и какво да отпразнува заедно с нея! Щеше да й каже, че ще могат да заминат оттук до края на седмицата, здраво пипнали в ръцете си паричките! За поливането на този случай можеше да измъкне специалната бутилка, която беше скътал на сигурно в дъното на хладилника.

Почти беше излязъл от кухнята, преди да осъзнае, че аборигенското девойче, което беше съгледал откъм гърба да седи с Роуз на масата, в края на краищата не беше Ели. Той понечи да потисне пламъчето на загрижеността. Значи на глупавата кучка ще й трябва доста повече време, за да преглътне „уволнението“ си. Е, колкото по-рано се появи отново, толкова по-добре! Тя трябваше да е разбрала, че не е уволнена наистина, че не Триша е тази, която решава кой да идва и кой да си отива от Кьонигсхаус. И тя сигурно разбираше, че е вдигнала голяма шумотевица, когато избяга от спалнята, пищяща, и повече никой не я видя. Макар и със закъснение, той се опита да заглади грешката си.

— Добър ден, Гийна.

След това той грабна бутилка бяло вино от хладилника и се измете възможно най-бързо.

— Хммм. — Роуз вложи цялото си неодобрение от постъпката на Алекс в отмятането на косата си, което придружи неговото излизане от стаята, така че от думи нямаше нужда. А като си помислиш, дивеше се Гийна, че тя го познава от детските му години, вероятно даже го е учила да произнася първите си думи…

Съзнателно Роуз промени настроението, оттласквайки се от онова, което бяха видели.

— Просто не разбирам, що си толкоз притеснена за това твое шоу.

Гийна се усмихна угрижено.

— Ех, толкова бързо дойде времето за „Помагача“! В началото ми се струваше, че до него има поне сто години и изведнъж се оказа, че остават само няколко дни.

Роуз се загледа в нея без каквото и да било съчувствие.

— Но ти репетирала толкоз много.

— Да, но все още не сме изгладили всичко — умилително рече Гийна.

Роуз плесна нетърпеливо по масата.

— Стига и толкоз, само да разберат за к’во става дума.

— Но толкова ми се иска да съм уверена, че то ще се превърне в успех!

Роуз протегна черната си, твърда ръка.

— Нека тогава да попитаме картите.

Гийна затаи дъх. Тя не знаеше дали иска да научи това от картите или не. Но Роуз беше непреклонна.

— Цепи! — нареди тя. — Още веднъж!

Според Роуз, още първата карта разпръскваше всички тревоги на Гийна. Победоносно тя я постави на масата, обръщайки я към нея.

— Кралицата на света! — почтително изрече тя. Гласът й премина в благоговеен шепот и тя погледна Гийна с още по-голямо уважение. — Тя е върхът на дървото, последната от големите аркани. Това е най-добрата карта, която би могла да ти се падне.

Леко треперейки, Гийна се загледа в светлия, самоуверен образ на жена, чиято единствена корона бяха буйно разветите й коси, божествена в своята голота, ако се изключи малката препаска около Венериния й хълм, която сякаш танцуваше върху повърхността на един носещ се облак. Над нея един ангел и един грифон поддържаха лавровия венец на успеха, а в краката й се бяха сгушили лъвове и коне, вдигнали поглед нагоре в нямо обожание, подчинявайки се на нейната сила. Гийна насочи разширените си, удивени очи към Роуз.

— Какво означава това?

Роуз се изсмя. Чу се един сух, остър звук, като при кашлица.

— Това значи, че целият свят и всичко, което е в него, ще бъде в краката ти, скъпа моя! Това значи успех в заниманията ти и грандиозен завършек на нещо, върху което работиш. Това значи, че шоуто тук — то ще има небивал успех и въздействие, макар и не по начина, по който ти си го представяш. Тя носи омиротворяване и удовлетворение.

Леко шокирана, Гийна осъзна, че Роуз изглежда толкова щастлива, колкото едва ли я бе виждала някога, че тя живееше чрез картите, че извличаше цялото си удоволствие от тях.

— Ще извършиш велики дела, добри дела — каза тя убедено. — Това е първото ти таро и ти изтегляш Кралицата на Света? Нека ти кажа нещо, госпожичке, просто си родена с късмет!

Гийна разбираше, че трябва да бъде доволна, дори благодарна на старата жена за нейното благонамерено тълкуване на картите, за успеха, който й се падаше. Но докато се бореше вътрешно в себе си, за да намери думите за благодарност, една мъничка мисъл си проби път и я ужили: „Това не ми е достатъчно!“.

Естествено, тя желаеше успех за шоуто. Целият ден краката й бяха като вдървени, представлението наближаваше и тя осъзнаваше колко много й е необходим един добър резултат, колко много се надяваше да получи наградата и удовлетворението за целия вложен труд. Но това не беше достатъчно… това не беше всичко… това не включваше Джон…

Сега Роуз я гледаше лукаво. Тя прекоси стаята до хладилника и намери своята приятелка — бутилката.

— Искаш ли една глътка, а?

Гийна отново потрепери.

— Да, с удоволствие.

 

 

„Той е добър човек“, беше й казал Бен, „можеше да ти се падне някой далеч по-лош“. Как можеше да му отговори: „Да, татко, но аз искам за себе си нещо много повече“? На практика тя дори не бе забелязала съществуването на Хенри Сафък, докато Бен не бе обърнал вниманието й върху тихия младеж.

— Знаеш ли — беше отбелязал замислено той, докато Хенри се бе отдалечавал, след като я бе оставил пред къщата, — аз не мисля, че той гореше от желание да се прибере вкъщи.

— Защо да не е искал? — полюбопитства разсеяно тя.

— И аз не го обвинявам — продължи Бен.

— Татко! — Защо я дразнеше така? — Но какво искаш да кажеш с това?

— Хенри — отговори просто баща й. — Той те харесва.

— О, татко! — беше се засмяла самодоволно тя. — На твоето мнение не може да се разчита, та ти си пристрастен в случая, според теб всички мъже ме харесват!

— Не, не съм в грешка, повярвай ми. — Той беше съвсем притихнал. — И съм сигурен, че неговите намерения са…

— Неговите намерения! — Тя моментално пламна. — За бога, татко, та аз съм разговаряла с него, всичко на всичко, един-единствен път.

— Доколкото си спомням, ти спомена, че си се видяла с него и преди, в селището, когато той слязъл, за да говори с мъжете?

— Добре де, два пъти са! — зае тя отбранителна позиция. — По дяволите… виж, татко, хайде да прекратим този разговор, а?

— О, Гийна. — Хващайки я за ръка, той я поведе към тънещата в тишина къща за гости. — Когато майка ти умираше, аз й обещах, че когато му дойде времето…

— … гледай да не пропуснеш „подходящия“ мъж!

Той се усмихна тъжно, но пропусна саркастичната й забележка и продължи нататък.

— Когато му дойде времето, аз обещах, че ще се погрижа ти да намериш и да се задомиш с някой, който е в състояние да ти осигури добър живот, такъв, какъвто тя би била доволна да водиш. — Той замълча, след което продължи мрачно. — И аз не мисля, че този някой би могъл да бъде Джон Кьониг.

Тя реагира моментално.

— Защо, какво толкова е направил той?

Той я погледна с цялата си жалостива бащина любов.

— Точно в това е въпросът, Гийна, че той не е направил нищо досега. Той не показва никакъв интерес към теб, дори те избягва! Аз виждам как ти се топиш по него и това ме докарва до лудост! И пак според мен, мъж, който не е в състояние да види какво представляваш ти, да проумее какво богатство предлагаш, не заслужава дори малкия ти пръст!

„Но той ме обича, аз знам, че ме обича!“, искаше да изкрещи тя. Но как можеше да убеди в това баща си, когато самата тя бе разяждана от червея на съмнението?

— Сега този младок Сафък, Хенри, де — продължаваше сериозно Бен, — той е съвсем различна кандидатура. Семейството му се състои от свестни, мили хора, почтени до мозъка на костите си. — „Не като Кьонигови“ искаше да продължи мисълта си той, но не го изрече на глас. — Той е стабилен… надежден…

— И тъп като галош! — Гневният й глас затихна в момента, в който тя погледна към него. — О, татенце, съжалявам, не исках да кажа това. Но аз не го обичам, не изпитвам нито интерес, нито влечение към него. Той може да е най-милият и надежден мъж, но…

Настъпи тягостна тишина.

— Но ти обичаш Джон?

Тя се изчерви цялата.

— Не съм казала това!

— О, скъпото ми. — И с непривичен за него жест, проявявайки за първи път открито чувствата си, той обви ръце около телцето й и я притисна до сърцето си. — О, скъпото ми, то е ясно, няма нужда да го изричаш на глас.

 

 

— Да предположим — Роуз продължаваше да скача от мисъл на мисъл, отдадена изцяло на картите пред себе си, врачуването й сега се съпровождаше с яко посръбване от бутилката, услужливо кацнала до ръката й, — нека само предположим, че Кавалерът на купите — т.е. този млад мъж тук, той е кавалер, рицар, един млад принц от Свитата на Любовта, — се забърка с Дамата спатия… — тя сближи картите, подбутвайки ги една към друга с ръката си. — Дамата спатия тук е една по-възрастна жена с ужасен характер, тя обича сблъсъци и бой, мъже, които да се бият за нея — а обича и по-млади от нея мъже…

Какво се опитваше да каже тя? Че младият мъж е Джон?

— Дамата спатия — продължаваше Роуз със своя напевен глас, — не е приятелски настроена към жени, може да се каже, че малко кучка си пада. Силна воля, но и много вятърничава.

„Единствената по-възрастна жена в имението, ако се изключи майката на Джон, е онази кучка, настанена до нас в къщата за гости, онази Триша… Няма нужда да си врачката Роуз, за да проумееш това“, мислеше си Гийна с помръкнало сърце.

— Вятърничава?

— Непостоянна. — Очите на Роуз сега бяха станали кръгли като очи на кукумявка, плувнали от питието и взирането в бъдещето. — Невярна.

Сърцето на Гийна се преобърна. От тази кучка Триша можеше да се очаква всичко. А тя още първата вечер бе показала достатъчно ясно и на всички, че си пада по Джон. Но щеше ли Джон да си позволи да се забърка с нея? Би ли могъл? В това тя не можеше, не искаше да повярва.

— Тя обича да постига своето. А поповете и валетата са просто тесто в нейните ръце…

Попове и валета…

Алекс и Джон?

Всред горещината на падащата вечер Гийна почувства как се разтреперва и изстива.