Розалинд Майлс
Пътища към ада (24)

Глава двадесет и четвърта

Защо времето винаги беше прекрасно, когато всичко останало се нареждаше от зле по-зле? Отвръщайки лице от слънцето, чувствайки, че в момента единствено гадни сиви небеса и буреносни облаци, понесли цялата тъга на света, биха съответствали на настроението й, Хелън закрачи по коридора, който водеше към стаята на Чарлз. Сега, когато вече беше взела решение, тя трябваше да му го съобщи възможно най-бързо. Дължеше му го — като едно последно внимание. Надали щеше да има друга възможност да му го каже.

— Влез!

Изглеждаше великолепно, забеляза тя с болезнена тъга, когато бутна вратата и застана колебливо на прага. Току-що излязъл изпод душа, със сресана, все още мокра коса, гладка и тъмна, все едно че е била мазана с брилянтин, той стоеше пред отворения гардероб, избирайки си чиста риза и панталони, препасан само с една кърпа около кръста.

— Хелън! — извика той и лицето му светна от радост. — Влез, затвори вратата!

— Не, не — тя се почувства неловко. — Няма да оставам. Просто дойдох да ти кажа, че няма…, много съжалявам, но няма да мога да сляза тази вечер за вечеря…

В същия момент той вече го бе проумял, беше разчел присъдата, дори през немощните думи на обичайното извинение.

— И няма да вечеряш с мен в обозримото бъдеще нито тук, нито където и да било другаде, това ли е?

О, Господи, защо беше толкова мъчително?

Бе размишлявала дълго върху това, беше ридала, беше се молила, беше се опитвала да постигне баланс между дълга си към Джон, дължимото уважение към продължителния си брак, към мъжа, който й беше дал възможност да ги има и двете — и брака, и сина, и новите стари чувства към Чарлз, които бяха изплували толкова мощно на повърхността точно сега.

Най-накрая тя бе намерила разрешение на конфликта. Каквото и да й бе коствало това, тя се бе озовала там, бе намерила своя път.

Но сега, виждайки това лице…

Тя се почувства като убиец, нанасяйки последния удар върху неговата любов, върху надеждите му. Излъчването му изведнъж се промени, все едно че действително го беше ударила: той се разтрепери целият, космите на ръцете му настръхнаха. Той пристъпи към нея като сомнамбул.

— Не го вярвам, Хелън, не мога да повярвам, че ти искаш да ме отхвърлиш.

— Трябва — изплака тя. — Говорих с Джон…

— Джон! — Скръбта и гневът му се взривиха едновременно в експлозията на горчивината му. — Хелън, къде се е чуло и видяло, син да гледа с умиление как майка му се губи в прегръдките на друг мъж? Особено пък син като Джон, който бе превърнал баща си в идол и продължава да счита майка си за толкова елементарна, та не може да си представи как тя се е оправяла преди баща му да се появи!

— Чарлз, той не е такъв, той…

Той я сграбчи грубо за лактите.

— Хелън, направи ми една последна услуга, стига си ми говорила за твоя драгоценен син! Аз и преди ти казах, че е дошло време да го оставиш да порасне! В реалния живот жените имат синове и любовници. Крайно време е малкият Джони да проумее това. Но това си е ваш проблем — твой и негов!

Той млъкна и поклати глава, завъртайки я от едната страна до другата, като бик на корида, раздразнен до крайност от матадора. После вдигна очи към нейните и в тях се четеше такава болка, каквато тя не бе виждала никога досега.

— Ако ми казваш „не“, Хелън, ако искаш да ми кажеш, че между нас не може да има нищо, имай куража да ми го кажеш от свое име. Погледни ме и ми кажи: „Чарлз, аз не те желая, не те обичам, искам да си отидеш и никога вече да не ме безпокоиш!“.

— О, боже, боже мили — проплака тя, — не мога, не мога-а-а…

— Не можеш да го кажеш! — Сега той я разтърсваше с всичка сила и тя се почувства като марионетка с изпокъсани конци. Тялото му беше съвсем близо и на нея страшно й се прииска да погали гърдите му, да прокара пръсти по всяко негово ребро, да целуне меката ямка в основата на шията му… — и причината, поради която не можеш да го кажеш, е, защото това не е истина!

В този момент й се искаше да падне върху гърдите му, да изплаче сълзите си на рамото му, да потърси онзи комфорт, който предлагаха силните ръце на един мъж, и целувайки я, той да изпие всичките й скърби и те да изчезнат. Но ако направеше само още една крачка, тя знаеше, че е изгубена.

— Трябва да си отидеш — успя да каже през сълзи тя. — Не мога да се омъжа за теб, не мога да бъда с теб, не мога да си позволя да изгубя сина си!

— И какво ще стане, когато той си намери жена? — поинтересува се Чарлз. — О, Хелън, мислиш ли, че тогава той ще има време за своята мамичка?

— Не знам — плачеше безутешно тя. — Но сега… сега, когато той току-що е изгубил баща си… аз не мога да поискам от него да каже „Довиждане“ и на майка си!

— Хелън, ти си глупачка! — Той се бе отдръпнал от нея, въоръжавайки се отново с достойнство, и бе започнал нападките си с нова сила. — Ти принасяш и себе си, и мене в жертва, и всичко онова, което бихме могли да изживеем двамата, поради някакво чувство за вина. Това няма да те направи щастлива, както вероятно и Джон. Добре, за мен няма място в твоето уравнение. Но поне няма да съм наоколо, за да видя кашата, която ще забъркаш.

Сега той я гледаше с погледа на свещеник, на изповедник, не на любовник.

— Ти направи своя избор. Добре, аз ще замина, можеш още сега да си вземеш довиждане с мен. До края на престоя си тук, докато сделката приключи, аз ще се старая да стоя далеч от теб, а след това, когато вече съм свободен да напусна, аз ще си отида завинаги. — Той млъкна и дори успя да я дари с една ослепителна усмивка. — И то ще бъде завинаги, скъпа моя, защото на нашата възраст птиченцето рядко се връща, за да кацне отново на рамото ни. И втори път няма да се спънеш в гърнето със злато в края на дъгата — особено, след като си била достатъчно луда веднъж вече да го подминеш. — Усмивката му сега бе побрала страданието на всички разбити и изгубени любови, откакто свят светува. — Глупак съм бил да повярвам, че ние за втори път сме открили нашата любов. Грешката е само моя, това е всичко. — Той я притисна в прегръдките си и обърна лицето й към своето. — Ще ни трябва цял живот, за да се сбогуваме истински. Довиждане, до нашия следващ живот, мое скъпо момиче.

 

 

Господи, тя е била в стаята му, заедно са били кой знае колко дълго, той я е целунал за сбогом, какво, по дяволите, ставаше тук?

Приключвайки един ден на крайно изтощение, през който се беше опитвал да разбере възможно най-много от компютърната система, от която почти нищо не схващаше, Джон беше ни жив, ни умрял, докато изкачваше стълбите. Беше решил, че ще пропусне вечерята и може би щеше да изведе Кайзер да се поразтъпче или щеше да си направи една разходка пеша, за да се опита да прочисти главата си. После можеше отново да опита с компютъра и да потърси повече информация за Чарлз. Или пък да се обади на доктора, за да провери дали резултатите от аутопсията на баща му са готови. Той не можеше да повярва, че всичко в тях щеше да е окей…

Не беше чул нищо, докато влизаше в къщата. Но и той самият не бе вдигнал никакъв шум, след като тежката външна врата стоеше широко отворена, както, между впрочем, винаги в тези горещи следобеди. Сега, когато се качи по стълбите, вниманието му бе привлечено от някакво раздвижване на площадката. Хелън излизаше от стаята на Чарлз с ръка на устата, с недвусмисления жест на жена, която току-що е била целуната. Цялото й тяло излъчваше последиците от тази среща. В същия момент Чарлз затваряше вратата, очите му бяха наведени, лицето му изопнато от овладелите го емоции, а самият той бе препасан само с една хавлия.

Какво, по дяволите, ставаше тук?

Сигурно не са…

Отново го овладя тъмно подозрение, той целият изтръпна от страх: знаеше ли тя какво бе извършил Чарлз? Тя ли го беше насърчила да се отърват от нейния съпруг? Беше ли го планирала заедно с него?

Господи, не!

Нямаше време за размисъл. Той взе на една крачка разстоянието до стаята на Хелън, безцеремонно почука на вратата и недочакал отговора, влетя вътре.

— Добре, майко, време е да поговорим!

Тя стоеше точно зад вратата, затъкнала уста с юмруци, привела рамене като някакво изгубено дете, борейки се с напиращите сълзи.

— Джон… какво…?

Той пристъпи напред, мисълта за убийство не напускаше главата му.

— Него ли имаше предвид, майко, за Чарлз ли се гласеше? За него ли искаш да се омъжиш? Кога го реши това „аз не мога да издържа да остана сама до края на живота си“?

Той я пародираше с цялата си жестокост, имитирайки дори интонацията й. Тя се изчерви от срам.

— За какво говориш, Джон?

Нейното объркване изглежда само го ядоса още повече.

— За какво говоря ли? Помисли само, скъпа ми майко! Помисли! Ако изобщо в момента можеш да мислиш! И когато свършиш да се поздравяваш за избора си на нов съпруг, тогава може би ние ще можем да си поговорим!

— Джон, аз… — Тя започна да плаче. — Съжалявам, ако…

Той не можа да се сдържи.

— Ти съжаляваш единствено, че аз в този момент минавах! Или успях да видя само финала! Но както и да е.

— За бога, Джон! За какво говориш?

Изведнъж той промени тона и започна да говори важно-важно, като някакъв разсилен в съда.

— За тебе, майко. За теб и за Чарлз. Господи, та аз ви видях току-що! Ти излизаше от неговата стая, напускаше неговата стая и той стоеше там, пременен единствено в някаква хавлия около кръста!

Най-после тя разбра, разбра какво беше си помислил той в неговото превъзбудено състояние. Обзе я дълбоко отчаяние, а тя вече нямаше сили, за да се пребори с него.

— Не трябваше да виждаш това.

— Тук напълно си права — не трябваше, не ми се полагаше да го видя!

— Не, аз… имам предвид… че нямаше какво да се вижда!

— Майко, моля те! — Гласът му трепереше от отвращение. — Направи ми услуга, не ме залъгвай, аз съм възрастен човек, не съм вече дете! Сигурно не мислиш, че ще повярвам на това, а?

— Виж, Чарлз и аз… — Господи, звучеше толкова неубедително, трябваше да може да постигне нещо по-добро от това!

Но той се отдръпна и като че ли почти беше готов да запуши ушите си.

— Не искам да чувам повече за това!

Тя се опита да посъбере сили.

— Виж, ти го започна, значи, ще трябва да чуеш нещата до края!

Неговите очи срещнаха нейните.

— Ти си ми майка!

— Но аз съм и човек! — извика тя. — И трябва да имам свой собствен живот, така както и ти…

— Никога не съм казвал, че нямаш право на това!

— И Джон… — сега тя бе отчаяна, в противен случай тя никога не би си представяла, че ще го изрече, — ти не знаеш колко нещастна съм била и все още съм аз…

Той сграбчи ръцете й и болезнено ги изви.

— Е, разбира се, че си нещастна, майко, всяка вдовица е, всяка жена би трябвало да бъде, след като е изгубила такъв мъж като татко!

— Мъж като баща ти… Джон, той…

Тя се спря. О, Господи, трябваше ли да го направи? Да разруши представата за баща му само заради някакво абстрактно понятие като истината например, или само заради собствената си кауза? И след като така или иначе вече е изгубила Чарлз? Защото неговата целувка беше едно истинско прощаване, дори да се виждаха сто пъти на ден сега, той вече се беше сбогувал, той нямаше да се върне, той никога вече нямаше да бъде неин отново.

Джон все още продължаваше със своите бръщолевения.

— Добре, ти се чувстваш зле, какво те кара да си мислиш… — Той почти се задави, до такава степен не можеше да понесе да произнесе омразното име. — Какво те кара да си мислиш, че той може да те направи щастлива?

— Не знам, аз просто…

— Но животът продължава, това ли е? Татко е мъртъв, а ти си жива?

— Джон…

— Не се ли казва това в такива случаи?

— Джон, истина е! Животът продължава!

— Не и за него! — Лицето му бе живата маска на скръбта, докато той говореше. — Не и за татко! Той е шест стъпки под земята, а ти разиграваш веселата вдовица с проклетия чичо Чарлз! Е, да му го начукам! Както и на тебе!

Той никога не бе си позволявал да псува пред Хелън, още по-малко пък самата нея. Те се гледаха един друг, шокирани и безмълвни: две души, стремително пропадащи в кладенеца на ужаса. Изведнъж тялото на Джон бавно започна да се разтърсва от насъбралото се в него огромно ридание. Хелън протегна ръка, за да погали лицето му, потискайки импулса да го грабне в прегръдките си, както беше правила при всичките му скръбни изблици в миналото.

— О, сине мой, сине мой…

— За бога, майко, недей!

Той злобно отблъсна ръката й, а заедно с нея и сълзите, които напираха в очите му.

Сега я обзе някакво спокойствие.

— Просто ме изслушай — каза дрезгаво тя. — Изслушай ме, без да правиш свои интерпретации, след което можеш да се гневиш колкото си искаш. Ще ме изслушаш ли?

Той се поколеба, но после, макар и все още вътрешно разбунтуван, кимна с глава.

— Чарлз ме беше помолил да обмисля и реша дали бихме могли да подновим нашите едновремешни отношения — започна тя толкова спокойно, колкото това й бе възможно при дадените обстоятелства. — Защото ние… ние бяхме от голямо значение един за друг преди… много отдавна… преди баща ти да се появи. Чарлз винаги е мислил, че аз съм му била отнета от Филип. Сега моментът изглеждаше добър… — гласът й заглъхна, губейки своята увереност…

Но той все още слушаше, очите му бяха потъмнели от обзелите го чувства, но продължаваха да не се отделят от лицето й. Уморено тя продължи.

— Но аз му казах „не“. Онова, което си мислиш, че си видял, каквото и да ти е минало през ума — незаконно отдаване, тайна любовна следобедна среща — всъщност беше едно сбогуване. Когато вчера говорих за това с теб, когато те изслушах, аз осъзнах, че това нещо с Чарлз просто не може да се получи. — Тя си пое дълбоко въздух. — Така че аз вече извърших онова, което ти искаше от мене, да те вземат мътните! Отпратих го вече. Той ще си тръгне възможно най-скоро и аз никога повече няма да го видя, ясно ли е?

Сега той беше толкова засрамен от езика, който беше държал, от подозренията, които беше хранил към майка си, че не знаеше къде да свре поглед.

— Ясно — промърмори той.

Сърцето й, цялото й същество кървеше, тя се чувстваше така, сякаш някакъв невидим садист беше отворил у нея вена. Джон ли беше или Чарлз? „Мисли за Джон“, подкани се тя, „той е важният, той е оня, заради когото ти изтърпяваш всичко това!“

— Виж, забрави за мен! — каза сърдито тя. — Мисли за себе си, пред теб се откриват повече възможности, отколкото си мислиш, че имаш.

— Възможности? Какви „възможности“?

— Ти знаеш, че аз винаги съм искала ти да постъпиш в колеж… да опиташ в университета…

— О, майко…

Той сякаш всеки момент щеше да я удари, отбеляза тя в безмълвна ярост.

— Виж… — той се опитваше да се овладее. — Виж, мамо, знам, че ти винаги си ме мислила за неоткрития гений на Северната област, но истината е, че аз не съм скроен за книжен плъх, нямам онова, което се изисква, за да бъдеш учен! Аз дори не искам да изкарам най-опростения курс на обучение, ако поискат, могат да изгорят всичките проклети книги и аз няма да имам нищо против! — Той въздъхна и вдигна глава, погледът му несъзнателно затърси хоризонта. — Аз принадлежа на земята, мамо. На тази земя.

— Но сега…

— Сега, когато татко почина — повтори упорито той, — нуждата от мен в стопанството е дори още по-голяма.

Тя би могла да изпищи при тази негова наивност.

— Но от стопанството в скоро време няма да остане и помен!

Той й се усмихна с някаква налудничава, изкривена усмивка.

— Да не би да го отнесат? Дали ще могат да го дигнат, а?

— О, Джон…

„Не плачи“, сурово си заповяда тя, „не плачи, доста сълзи се изляха пред него и около него напоследък.“

— Джон, ти знаеш какво имам предвид аз.

— О, да, знам какво имаш предвид. Искаш да кажеш, че аз трябва да намеря нов живот за себе си и да престана да си играя на каубой. Че реалното ми бъдеще не може вече да се свързва с това тук, че е време да осъзная фактите. — Той попадна в обсега на някакъв мощен импулс, който тя не можеше да проследи. — Фактите, майко, нека да погледнем фактите! Ако само знаехме какви са те в действителност! — Той отново се обърна към нея. — Знаеш ли, че бих убил, за да се сдобия с някои факти — да туря ръка на някои неудобни факти, вместо всичкото това… всичкото това…

— Всичко това какво?

Хелън беше обзета от някакво неочаквано вълнение. Беше ли с Джон всичко наред? Той беше преминал през такова напрежение — и това между нея и Чарлз изглежда се оказа капак на всичко. Той винаги е бил чувствителен и доста нервен, още от ранното си детство. О, Господи, дали не превърташе?

Изглежда той почувства страха й и укроти порива, който го беше понесъл на невидимите за нея криле.

— Да, дай ми някакви факти и аз ще се обърна към тях — каза той с хладна, но доста по-нормална отпреди усмивка. — Аз не се страхувам, мамо, аз съм размишлявал за „бъдещето“, както ти го наричаш, и знам какво да правя. Ако госпожа Мацуда купи имението, аз ще я помоля да ме вземе на работа тук. Тя не би могла да го управлява само с помощта на оня идиот, цифровия еквилибрист Бъкли. Тя ще има нужда от управител.

Тя не можеше да се въздържи и да не му го каже.

— Джон, но ти бълнуваш! Да работиш като управител в това място, което е било…

— Което е било на баща ми? А преди това на неговия баща и на бащата на неговия баща, та чак до началото, когато Кралството е било създадено? Къде ни доведе всичко това? И къде оставам аз?

Лицето му придоби учуден израз. Сякаш на себе си той промърмори.

— Къде ме остави, татко? — После по приумицата на някакво жестоко прищракване, той отново попадна в плен на предишната си мрачна веселост. — Те сигурно имат планове за обновяването на това старо място, госпожа Мацуда и нейната нова метла. Може би, когато обърнат параклиса в дискотека, аз ще си намеря място там като дисководещ!

— О, Джон…

Изведнъж той пак се върна към нормалното си „аз“.

— Слушай, аз винаги ще обичам Кьонигсхаус, а освен това дадох дума на татко… на себе си я дадох, че ще се грижа за него, докато се появи следващият собственик. Алекс не може да го направи, дори сега да е негово, той си няма и понятие от тези неща. — Очите му потъмняха. — Защото едно стопанство като това е жив организъм, то не може да бъде оставено на самотек, още по-малко добитъка или конете. За всеки ден, в който не се полагат грижи за него, по-късно ще трябва да се плаща с лихвите. В този момент ние сме задължени на Кьонигсхаус да се грижим за него по начина, по който той винаги се е грижил за нас. И аз ще продължавам да правя това докато мога.

Той млъкна и се загледа през отворения прозорец, отново отдалечен на светлинни години от нея. Ниските звуци на пустошта достигнаха до тях, пробивайки гъстия, сякаш подгизнал от слънчевата горещина въздух, за да ги поздравят. Когато проговори пак, гласът на Джон се върна отново към плетенето и разплитането на меката паяжина, която представляваше живата човешка душа.

— А след продажбата, ето какво ще правя: ако мога да намеря някакъв начин, ще остана да живея и работя тук, в Кьонигсхаус, ако ли не — просто ще трябва да си намеря някакво местенце, където да започна отначало. — Той я погледна така, както имаше навика да я гледа, когато беше на дванадесет години. — Все някъде ще мога да отглеждам животни. И да се грижа за теб. Все някъде, но колкото се може по-близо до Кьонигсхаус.

„Да се грижа за теб…“

Той все още не разбираше, не беше проумял и една-едничка дума от онова, което тя се бе опитала да му каже, дори след всичко това…

Тя се хвана, че задава въпрос, за който не бе подозирала, че е мислила през цялото време.

— Някъде с Гийна?

— Гийна. — Лицето му се сгърчи. — Не, не мисля, че ще бъде с нея.

— Е, помисли си!

Той се усмихна, изведнъж изглеждайки безкрайно състарен.

— Ти си романтичка, майко. Ти чистосърдечно вярваш, че любовта побеждава всичко.

— Добре, но тя наистина го прави!

— Майко. — Той клекна пред нея и взе ръцете й в своите. — Понякога нещата загниват и се разлагат. Цели семейства. Народи. Както умрялото животно, оставено на милостта на слънцето. За ден, може би два, то може да остане да лежи там, все едно че е потънало в дълбок сън. Но след известно време неизбежно идва процесът на разлагането. Той започва най-напред отвътре, от сърцевината, и никой не го забелязва. Но въпреки това процесът съществува и неговото развитие в един момент стига дотам, че никой не може да го отрече. Нито любовта, нито бракът са в състояние да се справят с него. — Той въздъхна дълбоко. — И това е нещото, за което трябва да се погрижим тук, в това стопанство, преди всеки от нас да може да помисли за каквото и да било друго!