Розалинд Майлс
Пътища към ада (23)

Глава двадесет и трета

„Добре де, беше се позабавлявала и сега трябваше да си плати за това!“

Що се отнасяше до Алекс, не можеше да се каже, че денят му бе започнал превъзходно.

— Хей, господар!

Борейки се да се измъкне от тресавището на кошмарите, той отвори очи, за да ги впери в натрапника, който най-малко желаеше да види в този момент.

— Какво правиш тук?

Пред него стоеше една разплакана, наострена Ели, която носеше подноса със сутрешния му чай и яростно сипеше своите жалби и оплаквания.

— Ти довел таз жена тук, ти вече не ме иска! — изстреля тя първия си залп.

„Проклетата кучка…“

Още докато я зърна, вътрешностите му се преобърнаха и той се почувства така, все едно че се бе натъкнал на петно от своята собствена нечистотия.

— Права си — отвърна студено той, хвърляйки й поглед, изпълнен с отвращение. — Не те искам вече.

За щастие тя бе толкова глупава, та да повярва в това, което бе изтърсил набързо, макар и да беше истина.

— Айее!

В пристъп на ярост, тя тръшна подноса и се нахвърли отгоре му. Така че той бе принуден да спре тази неочаквана атака, да я постави на мястото й по оня изпитан от времето и обичая начин.

След това тя бе плакала и се бе разкайвала, притискайки се към него по начин, който просто го бе провокирал да иска още по-силно да я удря, още по-здраво да я блъска.

— Направи нещо за мен — плачеше тя. — Мой съпруг знае за нас, той мене заплашва, ще направи нещо страшно.

Той се напрегна.

— Знае какво за нас?

„Виж, тези коори, всички те са лъжкини“, напомни на себе си той, „не можеш да имаш вяра, дори на една-едничка дума от онова, което тези повлекани казват. Не се паникьосвай, запази самообладание.“ Стори му се, че в горящите, ядни кафяви очи на Ели се появи лукаво пламъче, докато отговаряше на въпроса му.

— Той мисли, аз прекарва твърде много време тук горе, в къща, за онова, което нося у дома, казва, аз трябва получава повече пари или той ще…

— Или той какво…?

Тя подсмръкна.

— Или той мене бие…

Той се изсмя студено.

— Повече, отколкото аз?

Тя обидено сви своите почти детски раменца.

— Не е също, когато ти мене бие.

Господи, те всички бяха еднакви, тези жени, нищо чудно, че мъжете изпитваха желание да ги ударят! Той хвана брадичката й между палеца и показалеца си, както все още си лежаха в леглото, и я извърна към светлината. Под тъмната кожа на лицето, около окото ясно се забелязваха контурите на започналата вече да потъмнява синина.

— Повече бой, отколкото вече ти е хвърлил?

Тя отново се разциври.

— Той мене пипне, той мене убие, той казва аз бъда мъртво месо преди разреши аз бъда още една черна жена, която проклети Кьониг да си играят с…

Алекс отново се изсмя.

— Да те убие? Той? — но все пак се притесни.

— Вземе мене тук, господин Алекс! — настояваше тя. — Много стаи отзад, къде живее Роуз, мога живее там, помага като нея и тогава аз бъда в безопасност от него.

Господи, да я вземе тука в къщата, каквато е разлигавена и вирнала крака като кучка, и с Триша наоколо, една жена, която би подушила интереса на друга към него дори от миля разстояние…?

Обзе го паника.

— Ами ако не го направя?

Но тя нямаше защо да го разтръбява.

Ами ако беше се изпуснала…

Господи!

Само това липсваше: някаква глупава афера, която гадно понамирисваше на скандал, сексуална бъркотия, раздухана докрай от обиден, агресивно настроен мъж рогоносец, която можеше да разбуни и аборигенския лагер. Той се намираше толкова близо до къщата и семейството. Това беше последното нещо, което им трябваше, ако се надяваха да приключат сделката с госпожа Мацуда. Японците се отнасяха строго към тези неща, те не хранеха уважение към онези, които не можеха да се сдържат и смесваха работата с по-низшите форми на удоволствие.

А кой друг би се наел да купи кладенец, чиито води са така дълбоко размътени от предишните собственици?

А освен всичко друго, Триша беше такава ужасна снобка, че само да разбереше коя е нейната съперница, да узнаеше, че той се чука с домашната помощница…

Докато все още се въргаляше заедно с малката кучка в леглото, която продължаваше да му гука в ухото, да си играе със зърната на гърдите му и да си представя как пак ще се гушне под крилото му, той се беше насилил да остане спокоен, постепенно и цялостно анализирайки ситуацията. След това бе казал няколко сладки думи на момичето и й бе подхвърлил няколко, дори още по-сладки доларчета за „допълнителната работа“, беше я потупал по задника и я беше изпратил по пътя й. Но, Господи, трябваше да я държи изкъсо за в бъдеще, иначе… тя щеше, цялата работа щеше…

Поне за едно нещо и то доста приятно, можеше да се поздрави през този скапан ден — позвъняването на Кари, който му беше казал, че работата по прехвърлянето на имението върви гладко, завещанието е било потвърдено и скоро всичко ще премине в негови ръце.

Но дори това не беше достатъчно, за да разведри спомена от миналата нощ. Припомняйки си изживяното унижение, Алекс отново пламна.

Снощи.

Вечерта, която бе очаквал с такова въжделение, вечерта, която трябваше да прекара с Триша. А неговата дама на сърцето реши да отдаде всичкото си време на неговия брат, флиртувайки така разпалено с Джон, навеждайки се към него и предлагайки се толкова явно, че имаше опасност да се изсипе от оскъдната си рокля и да му се поднесе съвсем гола на тепсия, пред погледа на всички.

Добре, така да е.

Нека това да е нейният начин да играе играта. Но за всеки миг, който той трябваше да изтърпи, седейки на масата и гледайки я какви ги върши, тя щеше да си плати тройно.

Както и в този момент.

Крачейки през поляната към къщата за гости, Алекс се задъхваше от ярост, която бе нараснала след изминалата нощ, в която Триша го бе предала. Той не бе показал с нищо колко много го е засегнала, никога не би й доставил това удоволствие: тя да разбере, че той се е хванал на въдицата й и е безкрайно уплашен.

Напротив, той я бе изпроводил до покоите й в къщата за гости както всеки джентълмен би постъпил със своята дама, въпреки че никоя дама не би се натряскала така, като божествената мис Триша снощи. По целия път обратно тя се бе клатушкала и хихикала, и явно беше безкрайно доволна от себе си и от ужасното си държание.

И нито една истинска, изискана господарка, с претенции, че в жилите й тече синя кръв, не би сграбчила вратовръзката му, докато той се опитваше да я въведе през вратата, и не би го затеглила към кревата, опипвайки го навсякъде, преди той да успее да освободи от хищните й нокти струващата двеста долара копринена вратовръзка — дело на Армани.

Наказание…

То можеше да почака, беше си казал той, докато я стоварваше в леглото й, откопчвайки се от нея. Щеше да го остави за времето, когато тя ще бъде достатъчно трезва, за да го запомни.

Така че снощи той се бе задоволил само с това да спаси вратовръзката си и онова, което беше останало от себеуважението му. Борейки се с нея, той й бе помогнал да си легне, беше се уверил, че тя се чувства добре и покланяйки се, бе напуснал. Тази сутрин той идеше с намерението да отмъсти, веднъж завинаги да покаже кой беше господарят на кралството и че неговата дума трябва да бъде закон. Щеше да покаже какво се случва на лошите момичета, когато не са се държали добре.

Гийна и Бен трябваше да са излезли след закуската, пресметна кисело той, Бен трябваше да се е върнал към вечните си занимания, трепейки се над проклетия компютър в офиса, а Гийна — към колежанската версия на същото, само че с нейните черни приятелчета. Това означаваше, че бунгалото за гости щеше да е изцяло на тяхно разположение, което щеше да е добре дошло за онова, което беше намислил.

Взимайки наведнъж ниските стълби, водещи към входа, Алекс премина през малкото преддверие и влезе, без да почука в първата врата насреща му. Напирайки иззад спуснатите сатенени розови завеси, обедното слънце бе заляло цялата стая в мека, чувствена светлина. Той се отпусна тежко до спящата фигура, свободно изтегнала се напреко на огромното легло с кралски размери, впери очи в поруменялото лице, наполовина скрито под водопада искрящи къдрици, и зачака.

Чакането не продължи дълго. Като всички светски люде, Триша безпогрешно разпознаваше кога се е сдобила с компания.

— Ъъъ! — изстена тя, започвайки дългия преход на възвръщане към съзнанието. — Кой е?

„Колко е часът, Кумчо Вълчо?“

— Кинг Конг — каза той.

Тя лениво се протегна, като малко дете.

— Ъъъ! Какво искаш?

„Кумчо Вълчо, какви големи зъби имаш!“

Той се усмихна, показвайки редицата бели зъби в една невесела усмивка.

— Ще ти се наложи да се събудиш, за да разбереш.

Тя се претърколи, все още омотана като мумия в смачканите чаршафи и се опита да отмахне косата от очите си.

— Алекс?

Беше започнал да се напушва още повече, чувстваше как с всяка следваща секунда фитилът на яростта му се скъсява и всеки момент щеше да избухне.

— Кой друг?

— Добре, ако това е всичко, което имаш да казваш — дрезгаво промърка тя, — можеш да ми донесеш нещо за пиене или се разкарай!

— Да оставим пиенето за после, скъпа — каза почти нежно той. — Сега е време малко да се позабавляваме.

— Да се позабавляваме? — Тя успя да отвори едното си око, а после да го фокусира и с двете. — Защо, къде има тържество?

„По-добре да те глътна цялата с парцалите…“

— Тук — каза той.

Искаше му се да я убие. Нещо в неговия глас накара очите й, все още сънливи като сутрешни слънчогледи, рязко да се отворят, стреснати от звука. Ръцете й се вдигнаха в самозащита, тя инстинктивно сграбчи чаршафа и го вдигна, стискайки го, до брадичката си. Той се изсмя. Смехът му я накара да изстине още повече.

Както си седеше на леглото до нея, той рязко се присегна и издърпа чаршафа от здраво стискащите го пръсти! Тя беше облечена в някаква шумоляща фантазия в прасковено розово от дантела и сатен, вид нощно одеяние, чиито размери бяха обратнопропорционални на цената му. Една малка роза, изработена от коприна, заобиколена от множество ефирни сатенени фльонги, се мъдреше в падинката на великолепния й бюст. Сграбчвайки с една ръка панделките, той яростно я дръпна.

— Копеле!

Звукът от съдирането, който съпровождаше късането и разпадането на ефирната материя, й подейства като токов удар и тя рязко се надигна, мъчейки се да докопа лицето му. Той брутално я отблъсна, карайки я да заеме предишното си положение, после, сграбчвайки деколтето с двете си ръце, го раздра до пъпа й.

— Недей! — изпищя тя, борейки се за онова, което беше част от нея самата. — По дяволите, Алекс, това съм го купила от Блумингдейл, струваше ми цяло състояние. Престани, копеле такова!

Но с цялата си злоба той издърпа остатъците от дрехата изпод полуизлегналото се тяло и ги накъса на парчета.

Сега тя лежеше така, както той най-много я харесваше: напрегната, лишена от гордостта си, с широко разтворени зеници, дишайки на пресекулки, опитваща се да отгатне какво е намислил да прави и колко ще й коства неговото омиротворяване. Стоейки в основата на леглото, той щателно оглеждаше прекрасното, проснато в цял ръст тяло с такава студенина и отчужденост, която я плашеше много повече, отколкото най-дивата страст. Той бавно легна отгоре й, опипвайки внимателно белоснежното тяло, разкошно в своята мекота след съня.

Добре, тя бе готова.

Също и той.

С леки, заучени движения той милваше меката заоблена гръд, обикаляйки нежно с палеца си около зърната, докато те щръкнаха, откликвайки на допира му — той искаше те да са раздразнени докрай, за да усетят пълната сила на онова, което щеше да последва. Ръцете му се плъзнаха надолу по заобления ханш и дългите бели крака, тръгвайки по нежния й, заплетен храст, и той почувства яростното си желание да я обладае, което нарастваше успоредно с подутината в джинсите му.

— Добре, бебчо — прошепна той накрая. — Хайде сега ръцете зад гърба.

Очите й още повече се разшириха.

— Но, Алекс, аз…

Той се наведе напред и нежно хвана косите й, спускащи се от двете страни на лицето, след това бавно ги прекара под брадичката й, а после и около врата й. Бавно, безпощадно той почна да ги затяга около гърлото й. Няколко мига по-късно бе възнаграден, виждайки как двете й ръце с неистова бързина и готовност се подпъхват под гърба й. Тя затвори очи и склони глава пред съдбата си.

— Така е по-добре — каза той, все със същия мек глас. — Сега вече знаеш за какво е всичко това, нали?

Тя кимна.

— Искам да го чуя, скъпа. — Ръката му намери гърдата й и жестоко дръпна зърното й. — Питам те. Знаеш за какво е всичко това, нали?

Тя кимна отново, все така със здраво стиснати клепачи.

— Да.

— И си го заслужаваш, нали?

Гласът й беше съвсем тих.

— Да-а-а.

— Нека да го чуя…

— Заслужавам си го!

— Добро момиче. Хайде, получи си го сега…

Държейки тялото й с лявата си ръка той, звучно я изпляска през разлелите се гърди. Първите удари оставиха червени следи в меката бяла плът, но той продължи.

— Защото… аз… не обичам…, когато… ти… се… умилкваш… около… друг… мъж, — изрече на пресекулки той, докато продължаваше ритмично да обработва тялото й.

— Ох! Ох! О-о-ох…

Нейното ниско, стенещо проплакване само го настърви още повече, следите, оставащи по гърдите й, подуващите се ореоли около пламналите й зърна му доставяха някакво върховно, изтънчено удоволствие, което той се надяваше, че е равно на болката, изпитвана от нея.

— И… аз… няма… да… търпя… това… особено… пък… когато… въпросното… копеле… е… моето… малко… братленце!

Дишайки тежко, той спря и погледна надолу. По цялата си сатенена повърхност гърдите й бяха почервенели, като лумнал огън, техните меки розови връхчета — потъмнели и настръхнали от желание, зажаднели за неговия допир. От полуотворените й устни излизаше тежко стенание и сълзи бяха наводнили затворените кладенци на очите й.

Добре, но това беше само началото.

Освобождавайки тежкия колан от джинсите си, той запрехвърля из ума си идеята да я обърне по корем и да започне да я налага отзад. Да стопли това леденостудено моминско тяло, да зачерви белоснежното му задниче…

Но вътрешният му напън бе започнал да му дава зор. Това можеше да почака до утре. Без да се бави повече, той пъхна два пръста в копринения триъгълник в основата на краката й и усети влагата й: сякаш тя ридаеше за него. Нейната готовност го възбуди още повече. Трескаво освобождавайки се от дрехите си, той проникна с цялата си сила в нея, познавайки отново онова неземно блаженство, което единствено тя можеше да му достави, дивия екстаз, до който нито една друга жена не бе успяла да го доведе.

— Копеле такова!

В момента, в който го почувства гол и беззащитен между краката си, Триша живна, пронизана от порива да нападне отново.

— Господи, какво копеле си ти! Въшлив, проклет копелдак!

Тя трепереше под него, обзета от нещо средно между гняв и желание. Не по-дребна от него на ръст, тя се замята, събрала цялата си сила, за да му се противопостави, докато той я яздеше като непокорна кобила, овладявайки всеки неин напън. Забравила сълзите, сега тя цвилеше от удоволствие, докато той натискаше ръцете й или успяваше да избегне размаханите й юмруци, нанасяйки удари с ръце и крака, диво задирайки я със зъби, докато най-накрая успя да докара и двамата до жесток, разтърсващ оргазъм. После те се отпуснаха преситени и уморени, постигнали онази степен на омиротворяване, което техните бурни души можеха да получат на този свят, преди да са намерили вечния си покой в смъртта.

Като всеки земен мир и този не продължи дълго. Както лежаха, все още замаяни и полуунесени след освобождението на акта, те дочуха тътрузене, последвано от дрънчене отвън в преддверието, след което вратата се отвори с трясък.

— Да изчисти стаята ви, госпожа? — долетя гласът на Ели, в който нямаше и капка уважение. В следващата секунда тя забеляза Алекс, който се бе обвил около Триша в леглото и нейната триумфираща грубост премина в кресчендото на ревността и яростта.

— Ти тук… с нея?

— Ти друго не знаеш ли, освен да се влачиш в чужди спални, докато хората още спят?

Преди да успее да я спре, Триша вече гневно се бе надигнала на лакът и се бе втренчила в натрапницата със зачервени от бяс очи.

— Какво си зяпнала, ма? Я се измитай на секундата и да не си посмяла да се довлечеш пак. Разкарай черния си задник оттука, грозна краво такава! И, коорска кучко, да знаеш, че си уволнена!

 

 

— Скачай вътре, ще те откарам!

— Благодаря ви… Каква приятна изненада. Цяло щастие е за мен, че се случи да минете оттук.

Щастието, размишляваше в себе си Хенри, нямаше нищо общо с това. „Случило“ му се бе да си намери някаква неотложна работа в аборигенския стан и като не се „случи“ да открие Гийна там, и научавайки, че тя е тръгнала пеша към господарската къща, той си бе намерил някаква причина, за да отпраши в същата посока, поради което в този момент той попътно беше прибрал дребното същество, влачещо се в трептящата горещина на дългия следобед.

— Да, — отвърна неловко той. — За щастие, минавах оттук. Но съм изненадан, че ти си тръгнала пеша към къщата. Не те ли откарваха обикновено с кола?

Тя се усмихна печално, вдигайки нагоре очи и го удостои с един страничен поглед, който го прониза право в сърцето.

— О, да, всеки ден, като изключим днес. Но всички са сякаш превъртели, откакто… откакто пристигна приятелката на господин Кьониг. Толкова много се струпа на главата на госпожа Кьониг, а знам, че тя не престава да се тревожи и за Джон…

— Значи, просто реши да си направиш една разходка?

— Е, когато тръгвах, не ми изглеждаше толкова далеч! — Тя се разсмя, издавайки сладък гърлен звук. — Не и докато сама не се уверих. Така че направо се зарадвах, когато чух шума на идещия по пътя камион и те видях.

Дали наистина си го мислеше? И как би могъл да отговори достатъчно непосредствено? Господи, само ако можеше да я разговори още малко! Имаше толкова много неща, които искаше да й каже. И сега, когато най-накрая успя да измъдри нещо, то излезе толкова нескопосано.

— Разкажи ми за себе си — изтърси той.

— За себе си? — По лицето й се изписа непресторената изненада на действително скромен човек. — Няма нищо за разказване!

— Е, с какво се занимаваш в Сидни?

— Със същото, с което и тук! — разсмя се тя. — С танци! Това е единственото, което умея да върша! И затова се заех с подготовката на това шоу, захващайки се с хората от селището, докато чакам татко да приключи работата си в Кьонигсхаус.

— О, да, празника. — Защо тя го караше да се чувства толкова плосък през цялото време?

Вече се приближаваха към къщата, не му оставаше още много време да бъде с нея.

— Правите го за „Помагача“, нали? — попита той. — Съвсем скоро ще е, само след седмица, най-много две, а?

— Да! — кимна радостно тя.

Те спряха пред парадната врата на Кьонигсхаус и тя веднага скочи, отбеляза той с някаква нотка на тъга, определено нямаше желание да се мотае с него наоколо. Докато колата потегляше, Бен излезе забързано от офиса, откъдето очевидно ги беше наблюдавал.

— О, ето те и теб, Гийна — започна той. — Видях, че всички днес са прекалено заети и никой няма да може да дойде да те вземе. Мислех, че…

— Добре съм, тате, не го прави на въпрос, достатъчно голяма съм вече! — Тя го накара да замълчи, залепвайки една целувка на бузата му. — Сам виждаш, че съм била в сигурни ръце! — И тя възнагради Хенри с една топла, ослепителна усмивка.

— Е, а сега да вървя — каза Хенри, чувствайки се по-неудобно от всякога. — Довиждане, господин Никълс. Довиждане, Гийна… пак ще се видим… ще се срещнем пак някой път.

Двамата стояха и гледаха как той се отдалечава с колата.

„Е, е, е“, мислеше си Бен, поглеждайки крадешком към нищо неподозиращата си дъщеря, „Хенри Сафък, а? Е, не беше зле, можеше да й се падне някой далеч по-лош“.