Розалинд Майлс
Пътища към ада (22)

Глава двадесет и втора

Само ако Джон би се почувствал щастлив от това, каза тя на Чарлз.

Истински щастлив, което значи, непресторено радостен и удовлетворен за нея, за Чарлз и за себе си, освободен от непосредствената грижа за майка си — това беше единственият начин, по който можеше да мисли тя за евентуалното развитие на отношенията си с Чарлз.

Когато тази сутрин се събуди с чувството за неописуемо щастие, докато все още лежеше сънлива и затоплена в леглото, потопена в море от светлина и отпочинала като котка, в един момент на лудо опиянение Хелън се запита дали не беше се влюбила. Последният път беше толкова отдавна. Така ли се чувстваше човек, когато е влюбен? Би могла да се закълне, че е така…

И тогава само за няколко кратки мига тя се отпусна и си помечта.

Беше прекрасна мечта.

Да има отново мъж, мъж в живота й, в леглото й, неин собствен мъж — защото дори тази кратка агония на вдовство я беше научила веднъж и завинаги, че тя не е жена, която може да мине през живота сама. О, имаше жени, които ценяха своята независимост, обожаваха свободата си. Но след цял един живот, в който като лоза се бе увивала около Филип, беше разбрала, че не е една от тях. Тя беше жена, която имаше нужда от мъж.

И не само за секса — въпреки че той ужасно й липсваше. То беше да имаш мъж, за когото да се тревожиш, за когото да се грижиш по всеки един възможен начин. Някой, чието добруване да бъде по-важно за нея, отколкото нейното собствено. Някого, около когото да организира живота си, за когото да става сутрин, когото да жадува вечер да види, да бъде заедно с него в леглото, както и в горещото желание за любов.

Цяла сутрин, докато ставаше и се обличаше, докато минаваше през обичайните си задължения на закуска… Тя разбра, че не може да сложи и залък в устата си, в съзнанието й като в съзнанието на някакъв пубертет продължаваше да се разиграва и преиграва миналата нощ: дъхавата нощ навън, те двамата, разхождащи се под луната, меката светлина на звездите…

О, Чарлз…

Той не се появи на закуска и тя отново не можеше да реши дали съжалява или се чувства облекчена.

И сега седеше на своя прозорец, витаейки над самотния, безрадостен пейзаж, унесена в мечти, вместо да се заеме с хилядата неща, които трябваше да свърши.

Мечтаейки за Чарлз…

Какво чувстваше към него? Можеха ли да се надяват да съживят онази първа любов, която бяха изпитвали един към друг толкова отдавна?

„Нека да бъде по твоему, Хелън“, беше прошепнал припряно той, докато я държеше в прегръдките си снощи, „както искаш постъпи, каквото искаш кажи на Джон или на който и да било друг. Но аз няма да чакам вечно! И без друго чакам дяволски дълго!“

А нима тя не беше чакала?

Не е ли била и тя като Роуз цял живот „жена за всеки случай“ — очаквайки одобрението на един-единствен мъж, винаги изчаквайки го той да получи своето удоволствие, непрестанно в очакване на настроенията му, на неговия гняв, на желанията му? Беше издигнала Филип на пиедестал, превръщайки го в бог, беше мислила, че той е Господ. И единственото, което дочака, беше да бъде стъпкана от масивните му, глинени крака на бог.

Така както се бе случило и с Роуз.

Тя трябва да превъзмогне безсмисления си гняв към Роуз, тя трябва да престане да обвинява икономката за онова, което Филип бе извършил. Какъв избор бе имала Роуз? Какъв избор изобщо са имали някога жени като нея?

Е, най-после бе дошъл и нейният ред да избира. Но първо трябваше да говори с Джон. Къде ли се бе дянал той?

Като Чарлз, и той не бе слязъл за закуска, но това не беше нещо ново, той често изпиваше едно кафе на крак в кухнята и се запиляваше по работите си, без да сложи залък в уста. Спирайки да провери стаята му, която изглеждаше така студена, празна и необитаема, все едно че снощи в нея не е имало жив човек, Хелън продължи надолу по стълбите и излезе навън, за да го търси.

Тя за всеки случай реши да провери и офиса, да попита Бен дали евентуално не е виждал Джон или пък дали няма някаква представа къде може да бъде. Но ето че самият Джон беше там, седнал до Бен на бюрото му, надничайки в екрана на компютъра, зяпнал го в устата, да не би да пропусне някоя негова дума.

— Така, че виждаш — говореше Бен, — влезеш ли веднъж в системата с ключовата дума, вече можеш да си избираш какво да извикаш. Всичко е тук, всичко е някъде тук. Трикът е в това винаги да го намираш! — Той се изсмя. — Здравей, Хелън, да не си дошла и ти да вземеш участие в часа по компютърно обучение?

— Джон! — възкликна изненадана Хелън. — Какво правиш тук?

Въобразяваше ли си или той наистина си смени цвета на лицето в момента, в който я забеляза? Тя почувства, че самата се изчервява, споменът от изминалата нощ още гореше на устните й, по лицето й.

Но Джон не би могъл да знае нищо за снощи, тя не беше казвала на никого, а би се заклела, че и Чарлз…

„Господи, тя вече се чувства виновна“, помисли си потиснат Джон.

— Просто уча — каза кратко той, изчервявайки се леко и без да откъсва поглед от екрана. — И доста понаучих, благодарение на Бен.

— Е, мисля, че е време да попрекратим — каза Бен. — Ще ида до къщата да си сипя малко кафе. Някой друг ще дойде ли?

Джон поклати глава.

— Мисля да си поиграя още малко с това.

Хелън махна с ръка.

— Ти върви, Бен, на мен ми се искаше да си поприказвам малко с Джон.

— Добре тогава, ще се видим на вечеря, ако не и по-рано — каза Бен и излезе.

През цялото време, докато бе търсила Джон, нейната увереност бе нараствала, нетърпението й се увеличаваше, накрая тя вече изпитваше непреодолима потребност да сподели чувствата си с него. Но сега, когато бяха останали насаме, на нея й беше дяволски трудно да започне.

— Ти си поискал Бен да ти покаже как работи компютъра? — успя да каже тя.

— Да.

Той нарочно се правеше на зает и сякаш погълнат от заниманието си не искаше да отдели очи от екрана на компютъра.

— Просто съм любопитен… за някои неща. А и няма какво да правя до следващия сбор на добитъка. В случай че има следващо събиране на добитъка, поне що се отнася до нас. — Гласът му се промени. — Ако обаче прословутата госпожа Мацуда успее да надене кънките дотогава, ние ще трябва да се спасяваме оттук!

— Затова… точно исках да говоря с теб, Джон, скъпи — започна несигурно тя. — Не сме имали възможност да помислим върху това досега… но каквото и да решиш, че ще правиш оттук нататък, аз не искам ти да се чувстваш отговорен за мен.

Той се изчерви, хвърли й един поглед и бързо отвърна очи.

— Да съм отговорен за теб? Но естествено е аз да съм отговорен за теб! Ти си моя майка! — „И аз не искам да се влюбваш в онова копеле Чарлз!“, искаше му се да изкрещи.

— Е, сега аз ще трябва да се погрижа за себе си.

Той странно я погледна.

— Мислиш ли, че ще се справиш?

— Какво искаш да кажеш?

Очите му потърсиха сигурност в компютърния екран и неговите примигващи зелени знаци.

— Нека погледнем истината в очите, мамо — по дяволите, та ти си водила един затворен, осигурен живот. Никога не си познавала друг мъж, освен татко…

— Това не е вярно! — избухна тя. — Аз познавах Чарлз преди още да познавам Филип и той… той се грижеше за мен!

„Чарлз! Е, дяволски добре се нареждаше, няма що!“

Шокиран, Джон най-после схвана, че се е добрал до още едно парченце от мозайката. Разбира се, той знаеше, че Чарлз е запознал майка му и баща му, това беше един от онези въпроси отговори, от рода на „как сте се срещнали“, което всяко хлапе открива за своите родители още преди то да е осъзнало какво значат. Но това е било нещо повече от едно случайно запознанство — сега той осъзнаваше, че Чарлз я беше обичал, — това можеше да се прочете по израза на лицето й!

А дали тя го бе обичала? Дори да оставим настрана внезапната смърт на Филип и колко удобно беше всичко?

Дали го обичаше и сега, това ли се опитваше да му каже?

Той трябваше да я спре, преди да го е изрекла, преди да го е направила наистина.

Той продължи нататък.

— Дори да е така, татко правеше всичко вместо тебе, той вземаше решенията, той се грижеше за теб… а навън има хора — „и тук, тук вътре, на територията на Кьонигсхаус също ги има!“, искаше да изкрещи той — … хора, които трябва зорко да наблюдаваш… от които трябва да се пазиш…

Тя го погледна с явно недоумение.

— Но какво имаш предвид? За кого говориш?

„За проклетия Чарлз, ето за кого! За мъжа, който е убил твоя съпруг! Мъжът, по чиито дири съм сега, опитвайки се да вляза в неговия компютър, та да проследя неговите тъмни бизнес машинации и повратливи номера, и да намеря начин да му потърся сметка.“

Тя все още се бе вторачила в него с широко отворени очи. Той извърна отчаяно поглед.

— За никого по-специално.

„Горкият Джон“, мислеше Хелън, сърцето й бе преизпълнено с майчина любов, „нервите му са опънати до скъсване, не бива да доливам още масло в огъня. Той е притеснен до смърт за бъдещето си, за Кьонигсхаус и за всичко останало, а ето че аз се разтакавам с глупави увертюри и му плещя глупости, вместо да му кажа истината направо, и то, защото съм толкова стъписана — като момиченце, което за първи път си има гадже.“

Тя дълбоко си пое въздух.

— Виж, скъпи, има нещо, което искам да ти кажа… относно… относно бъдещето. Моето бъдеще. Разбира се още е много рано, но аз съм ужасена от идеята да остана сама до края на живота си. Просто исках да разбера как би се чувствал относно… как би се чувствал ако… как би приел възможността отново да си намеря някой друг… може би дори да се омъжа повторно…

— Да се омъжиш повторно? — Той не би могъл да изглежда по-ужасен, дори тя да го бе ударила през лицето. — Да се омъжиш? За бога, недей!

— Защо не?

Той се втренчи в нея. По лицето му премина буря, в която отчетливо можеха да се прочетат шока, гнева и болката.

— Всемогъщи боже, майко, та ти си на четиридесет и две!

— Това не значи, че съм стара — каза, оправдавайки се тя.

— Това е… това е… — Той неистово заби пръсти в косата си. — Въпросът не е само в това!

— В какво е тогава?

Той й хвърли още един ужасен поглед, след което сведе очи в нежелание да среща повече нейните. Изглеждаше отвратен.

— След татко… след мъж като татко… как изобщо можеш да мислиш за такова нещо?

— Джон… виж… аз обичах баща ти, но… той не е единственият мъж на света!

Той се обърна към нея, цялото му тяло се беше напрегнало в безмълвен гневен упрек.

— Какво е тогава, майко — не можеш да свикнеш с мисълта, че вече няма да бъдеш господарка на една голяма къща ли? Или вече си хвърлила око на някой, който да заеме мястото на татко — преди още той да е успял да изстине в гроба?

Какво можеше да каже тя?

Но Чарлз не беше „заместник“, за бога, той беше друг човек, друга личност и ако тя го обичаше, то беше, защото той беше пълната противоположност на Филип…

Ако тя го обичаше…

— Не може да е… — Джон млъкна, изчерви се силно и прехапа устни. — Не е… физическата страна на въпроса, нали? — Той изглеждаше измъчен от неудобството си, но решен да продължи нататък, независимо какво би му коствало. — На твоята възраст…

„На твоята възраст…“

Това ли си мислеше той?

Тя се разтрепери от болка, когато изведнъж се видя през неговите очи.

— Не, разбира се, че не, аз не исках наистина да… не знам какво ме накара да го кажа, забрави го, просто се престори, че никога не съм го казвала, окей? — Разбираше, че плещи глупости, но й беше невъзможно да спре. — Разбира се, че си прав, скъпи, нямах това предвид, забрави, че изобщо някога съм казвала нещо.

Докато говореше, тя се придвижваше към вратата и единственото й желание в този момент беше да се измъкне по-бързо навън. Джон моментално се бе залепил обратно на компютъра, широките му, паднали рамене се възправяха срещу нея и срещу света така, сякаш той се изолираше от нейното присъствие в стремежа си да заличи всяка следа от разговора, който бяха водили. Тя избяга. Останал сам, Джон зарови лице в ръцете си и започна да псува и себе си, и нея, но най-вече Чарлз.

Значи толкова далеч беше стигнало копелето му с копеле? Господи, какъв бързак беше само! А майка му беше толкова уязвима, толкова наивна, съдейки за другите по собствената си доброта, какво разбираше тя?

Той не можеше да повярва, че на нея й беше известно каква роля е изиграл Чарлз за смъртта на Филип, не би повярвал, умът му не го побираше. Тогава се намеси един невикан, нежелан спомен и го спря насред безкрайните му мисловни навивки: майка му, която се опитва да отвори сейфа в деня на погребението на баща му и начинът, по който изглеждаше — обсебена от нещо, виновна…

Не! Невъзможно беше! Добре, тя отдавна вече не обичаше баща му. Заедно с проблясъка дойде и болката от внезапното осъзнаване на значението на всички онези ненатрапчиви, но определени знаци, които бяха минавали покрай очите му без той да им обръща внимание. Но тя не би го убила… или…?

Не, Чарлз беше, той трябваше да е.

И той трябваше да я предупреди, да й каже за Чарлз.

Но какво щеше да й каже?

Какво можеше да й каже, какво знаеше със сигурност?

Нищо, абсолютно нищичко!

Позвъняването до Службата за регистриране на полетите тази сутрин не беше довело до никакъв положителен резултат, до никаква по-съществена информация, която да прибави към онова, което вече знаеше за „Кингдъм Холдингс“. Регистрираният от нея офис се намираше на ул. „Маккори“ в елегантния бизнес квартал на Сидни, просто адрес на помещение: никой не живееше там.

С много настояване от негова страна и с помощта на отзивчивия чиновник от службата по регистрацията, той беше успял да установи, че „Кингдъм Холдингс“ принадлежеше на друга компания, на която обаче не се явяваше дъщерно подразделение, както търпеливо му бе обяснил чиновникът. Цялата работа беше замислена като хвърляне на прах в очите и убиецът съвсем спокойно можеше да се измъкне във вдигнатата от него пушилка, сигурен, че оня, който би се опитал да пробие през нея трябва да е още по-голям мошеник и играч.

Не му оставаше нищо друго, освен да тръгне след него, по следите, които беше оставил.

„Ще те пипна, приятелче, въпреки целия ти ум, независимо колко дяволски ловко се измъкваш и лавираш!“

Зеленикавата светлина, струяща от екрана, хвърляше зловещи отблясъци върху изопнатото, мрачно решително лице на Джон, докато той продължаваше своите непохватни занимания с вездесъщия компютър, а лекото почукване по клавишите се разнасяше из стаята като неравномерен акомпанимент на безкрайния поток на обърканите му мисли.

„Чарлз е обичал мама, обичал я е още преди татко да я познава, трябва да е я обичал през цялото това време, мъжете извършват убийство дори за далеч по несъществени неща.

Той мразеше татко, цял живот е бил унизяван от него, това е още една причина за убийство, която иде от дълбините на времето, още от Каин и Авел.

Той беше на ръба да загуби всичко, защото татко не искаше да си мръдне пръста и да се оправи в неразбориите около бизнеса, той спокойно би могъл да го убие и заради това…

И изведнъж — всичко се урежда!

Татко умира и той е свободен и чист. А след това и мама пада направо в ръцете му, в минутата, в която той й дръпва конците.

Да се измъкнеш от неприятностите, да туриш всичко под контрола си, да сложиш ръка върху жената, която обичаш, и бизнеса, който ти е толкова по сърце, това не са ли повече от достатъчно мотиви за който и да е мъж! Той знае, че аз бих се съгласил на всичко, за да може Кьонигсхаус да продължи да съществува и функционира, но не като татко, аз не бих се бил с него за бизнеса в Сидни, нито за «Кьониг Холдингс», той би го получил на тепсия. Но не е могъл да предвиди, че татко ще промени в последния момент завещанието и в края на краищата и двамата ще загубим всичко.

А той е и Кьониг. Йохан е изтребил цяло едно племе, за да получи онова, което е желал. На мястото на Чарлз и аз бих бил изкушен. Значи ли това, че Кьониг винаги прибягват до убийство, когато нещо или някой застане на пътя им? И нима аз трябва сега да убия Чарлз? Това ли е начинът, по който може да се получи разрешение на конфликта между нас двамата, той и аз, вкопчени в смъртна схватка, като част от нашата съдба да бъдем Кьониг?

Я се стегни, приятелю, това е истинският живот, а не някакво си въображаемо момчешко приключение!“

Потръпвайки, Джон отново се съсредоточи върху компютъра. Мотивът не представляваше нищо, ако няма съответното доказателство, трябваше да докаже, че Чарлз е способен на престъпление, трябваше да открие някакво доказателство, че той е имал причина да се нахвърли на Филип като змия, каквато си беше, и да отнеме живота му.

И най-накрая той го откри.

Със смъдящи очи, със схванат врат и въртяща се глава, той стоеше и гледаше в екрана, разбрал, че най-после е намерил онова, което толкова търсеше.

СПИСЪК НА ХОЛДИНГИТЕ…

Той се взираше мрачно в екрана, докато осъзнае на какво се беше натъкнал.

Нова програма с данни за извършване на сделки с недвижимо имущество или прекратяване на владеене и собственост.

Един амбициозен замисъл с множество предприемачески ходове и покупки, които да доведат компанията до състояние на неплатежоспособност и да я лишат съвсем от капиталите й, безнадеждно изложена на всякакви кредиторски искания, тикащи я към банкрут.

Целият проект бе ръководен от Чарлз Кьониг, изпълнителен директор на „Кьониг Холдингс“ — име на проекта — „Операция Кингдъм“.