Розалинд Майлс
Пътища към ада (21)

Глава двадесет и първа

— Благодаря, че ме докара, татко. Просто тази сутрин не можах да помоля госпожа Кьониг да ме доведе с колата си дотук, както винаги досега. Тя изглеждаше толкова… не знам как да го определя! Но с онази „гостенка“ никак не е чудно, че е в такова състояние!

Вкиснат и удивен в същото време, Бен забеляза, че дъщеря му все още не можеше да се отърси от своето училищно възпитание, та да назове нещата с истинските им имена, а думата си беше точно тази: „кучка“!

— Триша ли? — попита мрачно той. — Да, тя не е замесена от фермерска мая, нали? Не я виждам да се установи тук и да превърне Кьонигсхаус в свой дом, така както Хелън го направи, дори и да има милион години пред себе си. Но най-скапаното нещо в цялата история е, че тя ще изтика Хелън от мястото й, дори да няма намерение някога да живее тук.

— Да. — Сърцето на Гийна се изпълни с ревниво негодувание. — А и Джон, сега, когато тя е тук, Джон също трябва да напусне. — Тя положи ръка върху рамото на баща си. — Тате, ти познаваше господин Кьониг — защо той промени завещанието си и лиши от наследство Джон?

— Същото се питам и аз — отвърна тежко Бен.

Механично взе последния завой на черния път и свърна в селището на аборигените. В центъра на широкото оградено пространство стоеше един висок бял мъж, който бе сериозно въвлечен в някаква дискусия с млади мъже от племето. Сърцето на Гийна подскочи. Джон?

Бен кимна към него.

— Познаваш Хенри Сафък, управителя на стопанството, нали? Поздрави го от мен, аз няма да спирам, по-добре е да вървя. — Той се усмихна едва-едва. — Искам това да свърши по-бързо и да се махнем оттук. Мисля, че и двамата имахме достатъчно преживявания в Кьонигсхаус и изобщо с Кьонигови, та ще ни държи влага за дълго време, нали, детето ми?

„Горкият татко, горкият скъп татко.“

С болка в сърцето си Гийна стоеше и махаше на Бен, докато той се измъкваше с колата от лагера. Като всички дъщери на овдовели бащи, тя го обичаше с някаква покровителствена любов, която беше още по-силна, защото това беше нещо, за което те двамата никога не говореха. „Горкият стар татко. Той се стараеше толкова много и винаги рано или късно беше прецакван.“

Дали някои мъже се раждаха само, за да губят, размишляваше мрачно тя, или просто биваха побеждавани, сразени от времето, от лошия шанс, от липсата на достатъчно пари, от агресията на други мъже…

— Здрасти!

Тя се обърна, за да види как един висок, добре сложен мъж се приближава към нея, въртейки в ръцете си поизбеляла каубойска шапка. Неговото приятно, открито лице би било красиво в очите на жена, дълбоко влюбена в него, но усмивката беше тази, която му придаваше оня особен чар на нежност и срамежливост, дори на някаква несигурност, характерни за човек, който не бе имал достатъчно време да си позволи забавления или поне да вземе участие в тях.

— Госпожица Никълс?

— Гийна — каза тя, прибавяйки и усмивка към отговора си.

— Просто се спрях да ви кажа „здрасти“ — каза неловко Хенри, дълбоко съжалявайки вече, че изобщо се бе забъркал в това. Господи, когато преди малко в главата му щукна да се приближи и хвърли един поглед на малкото, прелестно създание, което беше видял да се носи из Кьонигсхаус, той не си беше представял колко опасно е да последва този свой импулс! „Твърде много нощи, прекарани с момчетата около огъня в пустошта и почти никакъв опит с дамите“, мислеше си яростно той. А и под немигащия поглед на тези огромни, влажни очи, очи, в които всеки дървеняк можеше да се удави, той просто не можа да измисли нещо по-свястно.

— Какво ви води насам? — пророни почти беззвучно Гийна, омеквайки като всички жени, когато срещнат срамежлив мъж, особено такъв, криещ срамежливостта си зад фасада, която не би посрамила дори младия Джон Уейн.^[1]

— Просто се отбих, за да се уговорим с момчетата за следващия сбор на добитъка. То, разбира се, Дъсти си я движи тая работа, но аз трябваше да се уточня с него, за да мога да кажа на Джон как вървят нещата.

Тя сподави една въздишка.

— Ако винаги сте наясно с развоя на нещата, то вие сте щастливец, господин Сафък. Де да можех и аз да кажа същото за себе си!

Като на кинолента снощната ужасна вечеря отново се превъртя пред очите й. Защо трябваше толкова много да боли? Поне той беше откровен и направо й каза какво е нейното положение в пространството. Между тях нищо не е имало и никога не може да има, беше й казал той по възможно най-директния начин.

— Моля да ме извините, господин Сафък — каза тя, — но аз трябва да вървя, както, струва ми се, и вие. И поздравете Джон от мен, когато се видите с него.

Тя забърза през огромния двор към импровизираната танцова площадка, където танцьорите бяха започнали да се събират един по един. Нейното пристигане беше най-горещо очаквано от Тимбо, очертал се вече като един от най-талантливите и най-отдадените на танца в цялата трупа.

— Хей, Гийна — започна направо той, — беше ни казала да поразпитаме старците за стари истории, които бихме могли да използваме за представлението, за танца, който правим за Помагача, нали? Мисля, че попаднах на нещо.

Очите му искряха и Гийна почувства как собственото й вълнение нараства под влияние на неговия възторг.

— Великолепно, Тимбо, какво е то?

Вместо отговор той я завъртя, прихващайки кръста й с тънките си пръсти и я поведе обратно надолу по хълма към една отделена от другите малка колиба.

— Не говори, просто слушай. И без въпроси — тя е много, много стара, по-стара от хълмовете, разправя се, че е била взета за жена от най-първия Йохан.

Гийна хлъцна.

— Най-първия Йохан? Тимбо, това е невъзможно, тя трябва да е на повече от сто години…

— Шшт! — Отново слагайки пръст на устните си, Тимбо я подбутна напред и я въведе в колибата.

Вътре сред проблясващата мрачина, която сякаш танцуваше около нея, седеше една старица, кръстосала крака върху старо одеяло, постлано направо на земята в центъра на помещението. Отломки от начупеното сякаш на парчета слънце се посипваха през процепите на покрива, донатрошавани и отразявани от прашинките, които се щураха нагоре-надолу из стълбчетата светлина и лудо играеха, увенчавайки с ореол чисто бялата коса и синкавочерното лице, чиято кожа не беше просто набръчкана, а издълбана, прорязана от линии, по-дълбоки от самото време. Очите й, две огромни сфери, изпълнени с мляко, се взираха невиждащо нагоре, към покрива. Под тях се виждаше една беззъба, хлътнала навътре уста и малките й, набръчкани ръце, които почиваха като два паяка върху коленете й.

Момчето коленичи пред нея, повдигайки една от ръцете й към лицето си, за да може тя да го разпознае.

— Тимбо е, бабо — каза ясно той. — Доведох момичето. Разкажи й историята, за нейния танц.

И старицата започна напевно, все едно че беше чакала да й подадат точно тази реплика.

— Бащата на Всички Неща направи мъже бели, мъже черни, направи жени, за да им бъдат половинки. Много отдавна най-първият Йохан имаше тук своя собствена жена, бяла жена от негова страна и черни мъже имаха свои жени.

Гийна рязко си пое дъх. Тимбо й отправи предупредителен поглед, докато старицата продължаваше да фъфли.

— Йохан дошъл да вземе. Всичко, което хора имали, той взе. Той взел земя, той взе кенгуру, от което живеели, той взе вода. Но искал още. Той видя жена на вожд на наше племе и нея също искал вземе. — В тишината наоколо нищо не помръдваше. Старият глас продължаваше да напява. — Той искал нея и дойде за нея. Той дойде в пустош и ухажвал я и тя отиде с него. Тя мислела, тя го има тайно, той бъде добър към неин народ. Но той искал нея само за себе си, като земя, всичко само за него. Затова той заприщи път към вода, прогони народ далеч да умре, сложи добитък свой там. — Тя млъкна, тананикайки си тихо, сякаш на себе си. — Но техни сънувачи сънува негови нови животни само стари кенгуру, които върнали се, за да има храна. И те убили негови животни. После той убил тях. Всички, освен жената. Когато тя видя тя не може спаси свой мъж или свой народ, тя спаси нея си. Тя избяга от камшици и пушки, тя тича, тича, тича. Но той дошъл след нея и намери я. После той задържа я като своя черна жена. И тя стоя негова жена, въпреки той убил неин мъж, убил неин народ, взел тяхна земя. И тя никога не забрави, никога не забравила нищо, което случило се. Айеее! Айееее!

И слагайки ръка на главата си, тя зави като на умряло, издигайки гласа си високо и сърцераздирателно. Тимбо хвана китката на Гийна и я измъкна навън от колибата.

— Е, какво мислиш? — попита той.

Гийна само поклати глава, все още дълбоко впечатлена от разказа, за да може да говори. Своята собствена история ли им разказа старицата? Тя ли е била момичето, което старият Йохан е пожелал толкова силно, та е избил цяло племе, за да я притежава? Или просто си бе въобразила, беше се сънувала на мястото на онази млада жена, възкресявайки нейната трагична съдба?

Гийна сграбчи ръката на Тимбо в изблик на радост.

— Ако тя ни позволи да превърнем тази история в танц… Аз просто не мога да измисля нищо друго, Тимбо, нищо по-силно въздействащо и правдиво, което да отговаря повече на това място и на празника на „Помагача“!

 

 

„Господи, трябва да е чудесно да работиш върху нещо толкова плавно и лесно като танца“, мислеше си Хенри Сафък в момент на дива завист, „вместо да вършиш някаква си груба работа като тази!“ Чувствайки, че пропада в странно, кисело настроение, той гледаше как Гийна, редом с която вървеше Тимбо, се връща бавно през ограденото пространство, за да се присъедини отново към своята група от танцьори. Той се обърна пак към групата мъже, събрали се около него.

— Добре, значи, събирането на добитъка — уточнено. Сега като знам, че всичко при вас е окей, веднага ще ви известя, щом бъдем готови за придвижването.

Редицата глави закима и мъжете се раздвижиха, показвайки желанието си да се разотидат.

— Само още едно нещо, преди да си тръгнете — сети се Хенри. — Известие от господаря… от младия господар, господин Джон, който е… не, вижте, исках да кажа…

Той замлъкна, объркан, мислено ритайки се отзад. Господи, колко време още му трябваше, за да свикне с мисълта, че Филип е мъртъв? Ами само това ли! Колко време щеше да му е нужно, за да свикне с още по-ужасната мисъл, че не Джон е новият господар, ами онова градско мекере, Алекс?

Хенри яростно изпсува себе си и съдбата. Започна отново, опитвайки да прикрие неловкостта си:

— Вижте, Джон ме помоли да ви попитам, дали някой от вас не е видял или чул нещо в нощта, когато старият господар умря?

Последва дълбока, напрегната тишина. Всички мъже се бяха вторачили пред себе си, избягвайки да погледнат другите в очите.

Хенри се усмихна.

— Никой няма да се забърка в неприятности, обещавам ви, независимо какво сте забелязали. Джон просто иска да знае, дали някой от вас не е бил буден или пък е имал да изпълнява някакво поръчение, дали не сте видели нещо необичайно, това е всичко.

Питането му беше посрещнато от редица празни, безизразни лица и поклащане на глави. Хенри се предаде.

— Добре — каза той. — Е, благодаря, че ме изслушахте. Ако някой си спомни нещо — просто да ми се обади. Това е само една идея, да се проследи всяко необичайно, ненормално нещо, което може някой да е забелязал. Това е всичко.

— Добре, шефе — изсмя се Слим, показвайки с широк жест към една влачеща се фигура, свиваща край тях, — защо не му кажеш да поприказва със стария Марки там, мъжа на Ели? Той е нещо ненормално, откъдето и да го погледнеш! Хей, приятел! — изчурулика той, без да чака някой да го насърчи. — Шефът иска да знае видял ли си нещо напоследък? Нещо необичайно да е станало?

Като повечето пияници, Марк винаги беше готов да заподозре обида и будалкане, възпламеняваше се на минутата. Гледайки нагоре, малките червени свински очи се наляха с кръв, докато силното тяло на Марк се издуваше от кипналия гняв.

— Струва ми се, аз трябва да питам това господаря! — изпелтечи яростно той, свивайки едрите си юмруци, докато говореше. — Господин Високи и Могъщи Кьониг държи мойта жена горе в Кьонигсхаус всеки проклет божи час тези дни! Сутрин, обед и вечер сега тя е там горе: посетители, вечери, чистене, готвене, аз не знам какво още, по дяволите, не върши! Сега кучката си придава важности и си вири носа, вече е твърде добра за мен, тя, видиш ли, нямало какво общо вече да има с проклетия си беден съпруг!

Той все повече се навиваше, докато говореше, изпадайки в истински бяс, бързо губейки малкото останал му разум. Той се придвижи към Хенри, размахвайки юмрук.

— Вие сте еднакви, всички сте проклето еднакви! Ако не е старият господар, ще бъде някой от вас, младите копелета, вие си мислите, че с едно щракване на пръстите може да имате всички момичета! Е, кажи на твоя шеф, ако някой горе се навърта около женичката ми, кълна се, че ще го убия. Той може да си получи плешката прясно заклано месо! Ще му направя малко подаръче! Ще го убия ебливото говедо!… ебливо говедо… ще я убия…

Дрезгавият глас заглъхна. Като загуби нишката и започна да се препъва в думите, макар да не преставаше да кълне и псува, Марк падна на колене и се разрида, а неговите заплахи и клетви се преливаха една в друга, докато най-после се превърнаха в едно дълго, несвързано стенание.

— Вземете и го разкарайте оттук.

Хенри направи жест към другите мъже, докато оглеждаше останките в краката си с неприкрито отвращение. „Всичко това е вятър и мъгла“, мислеше си той, „като при всички други пияници.“ Те никога нищо не правят. А никой, който ги познаваше, не би повярвал, че Марк и Ели ще си седнат някога на задниците и ще заживеят като една щастлива семейна двойка. Но тя нямаше да пострада, колкото и да дрънкаше той! Докато нейният любящ съпруг продължаваше да се дави в съдържанието на тенекиените кутии, Ели спокойно щеше да дочака края на дните си.

Освен това той си имаше други неща, за които да се тревожи.

Поне за едно нещо, във всеки случай.

То стърчеше около 160 см над своите боси, кафяви, мускулести малки крачета, главата му би стигнала, колкото да се отърка в копчето на джоба на ризата му и отговаряше на името Гийна.