Розалинд Майлс
Пътища към ада (20)

Глава двадесета

Господи, каква вечер!

Каква вечеря! Какъв кошмар!

И тази ужасна Триша! Как може Алекс да я понася? Сигурно би могъл да си намери някоя по-приятна жена, просто някоя друга!

О, тя би дала всичко, само да можеше веднага да си легне, още в тази секунда! Тя трябваше да остане насаме със себе си…

— Хелън!

Когато излезе от трапезарията, той все още я чакаше, въпреки че тя достатъчно беше протакала отсервирането, за да му даде време да си отиде и да я остави на мира. Изникналата точно под носа й, в основата на стълбището, направо от нищото и обгърната от полумрака на хола висока слаба фигура й дойде много в повече, отколкото опънатите й до крайност нерви можеха да издържат и тя като тигър се нахвърли отгоре му.

— Моля те, Чарлз, без повече балконски сцени, ако може! Твърде стара съм, за да играя в „Ромео и Жулиета“!

Той се отдръпна назад, все едно че тя се бе изплюла в лицето му.

— Не съм тук, за да се опитвам да те примамя в стаята си за едно тийнейджърско натискане, Хелън, ако това имаш предвид! — Лицето му беше побеляло от гняв. — Ако ти се смяташ за твърде стара за подобен род занимания, то поне от любезност би могла да си помислиш, че и аз съм надраснал периода на ученическите опипвания и пощипвания!

— Добре, добре. Просто… след тази вечер… начинът, по който протече и въобще държанието на Триша… Имам нужда от спокойствие и тишина. Просто искам да си почина.

— И аз също! — Лицето му се смекчи. — Може би бихме могли да го направим заедно? — Той замълча. — Виж, не се качвай още да си лягаш, нека да се поразходим!

Той я задърпа нежно през хола и разтвори входната врата.

— Красива нощ е. Кога за последен път си имала шанса да се любуваш на луната?

След моментно колебание тя се предаде и пристъпи към отворената врата, прекрачвайки през прага й направо в дъхавата, шептяща нощ. Навън под звездите цялата нощна вселена изглеждаше оживяла, с въздишките, звуците, шепота, със свенливите набези и нежните, ситни изтопурквания, целият свят беше някак по-естествен и истински в сравнение с всичко, което бяха преживели.

— Няма да те питам какво мислиш за… за нашата посетителка — започна предпазливо Чарлз, съвсем наясно, още от първия поглед, който беше й хвърлил, че тя е жена, която всички други жени инстинктивно заклеймяват като „кучка“. — Само се чудех какво смяташ, че означава нейното пристигане. — „За мен, за нас“, можеше да добави той, но не го направи.

— Тя не го обича! — страстно изрече Хелън. — Жени като нея не могат да обичат някой друг. Те обичат само себе си. Ако нея изобщо я беше грижа за Алекс, никога не би се държала с Джон по този начин. Господи, та тя бе отвратителна, с нейното пърхане и премрежване на мигли! Поне можеше да забележи, че Алекс страшно се ядоса!

— А може това да е била целта й? — осмели се да каже Чарлз, докато я подкарваше през моравата надолу към алеята с рози, отвеждайки я далеч от къщата. — И би ли си правила всичкия този труд, ако на нея й беше безразлично?

А и цялото представление си беше чиста загуба на време, що се отнася до Джон, искаше да каже той. Това момче беше толкова не наясно със света, та изобщо не схвана за какво намекваше тя през цялото време. Той не би разпознал непристойния намек на една разгонена дама, дори този намек да летеше срещу него, възкачен на десеттонен камион!

Все пак, напомни си точно навреме той, нито един мъж не би си позволил, балансирайки върху тънкия лед на отношенията си с една жена, сам да го троши под краката си, правейки комични забележки по адрес на нейния син. Той успя да задържи езика зад зъбите си и зачака.

Но тя разбра посоката на мисълта му.

— Джон е този, който ме безпокои, — каза тя. — Той къде ще се дене?

— Какво искаш да кажеш?

— Добре, ние трябва да се махнем оттук, разбрах го в секундата, в която Алекс се обади по радиотелефона, за да ми съобщи, че ще доведе „една дама на гости“. — Ръката й се вдигна към белязаното от тревогата чело, отмахвайки косата назад с оня жест, който той толкова много обичаше. — Независимо дали той си играе на благоприличие и я настанява в къщата за гости или прекарва по двадесет и четири часа в денонощието в собствената си стая заедно с нея в леглото, тя пак си остава неговата приятелка, това може веднага да се забележи, дори само от начина, по който се отнася с нея. И ако той сега е господарят на Кьонигсхаус, значи тя е следващата господарка.

Всемогъщи боже, колко далеч беше отишла тя!

Чарлз беше направо благодарен, че тъмнината прикри тихото му подсвирване, предизвикано от изненадата. Беше поканил Хелън на тази нощна разходка, защото се чувстваше отговорен за нея, още повече след това ново и неочаквано развитие на събитията. Но бе си представял, че той е този, който ще я преведе през всички болезнени главоблъсканици, че стъпка по стъпка, мъчително бавно трябва да й обясни последиците от това, което се беше случило. Едва сега осъзна, че през цялото време я бе подценявал.

— Ти изглежда много добре си претеглила и преценила всичко — осмели се да каже той.

— Да, така е.

Кога беше успяла да постигне тази твърдост в гласа си, питаше се той.

— Напоследък почнах да прозирам много неща, просто помъдрях! — каза остро тя. — Макар и късно, както изглежда. Толкова много неща не съм забелязвала, а те са ставали под носа ми, и съм се предавала в плен на други, с които изобщо не е трябвало да се примирявам, дори за секунда. Господи, каква идиотка съм била! И сега ми се наложи да прогледна! — Тя се изсмя с тих, нерадостен смях. — А и това, че съм била глупава жена, в наши дни не е кой знае каква награда и утешение, нали?

— А какво ще стане с Джон?

Тя неочаквано спря под един голям кедър, със свити в юмруци ръце.

— О, Чарлз. — Цялото й тяло трепереше, тя с мъка потискаше напиращото в гърлото й, задушаващо ридание. — Не мога да го понеса, не мога да понеса да мисля какво ще стане с Джон! Преди не смеех да си представя какво би означавала загубата на Кьонигсхаус за него, защото никога досега не съм вярвала, че това ще се случи и той ще го загуби. Аз мога да отида навсякъде, за мен това няма значение, и преди съм чукала по чужди врати, ако сега ми се наложи, пак ще го правя. Но той не знае нищо за света. И какво ще излезе от него?

 

 

Сега, сега, когато всички бяха в леглата си и спяха, сега беше най-доброто време.

Като всички истински провинциални жители Джон не се страхуваше от тъмното. В действителност някаква частица от него обичаше дори повече нощната полупустиня. Меките, покрити само с кожа нощни създания, със своите огромни, пригодени към нощната тъмнина очи, полюшващи се по дърветата с главите надолу, за да го поздравят, всъщност бяха негови приятели: той можеше да различи всеки вик, всеки шепот, който стигаше до ушите му, всяка пръчка, която изпращяваше под нечии други, не неговите, крака.

Но тази нощ той нямаше да се отдаде на една от среднощните си разходки, които му бяха любимо занимание още от детството. Сега крайната му цел не стигаше по-далеч от офиса и неговите жизненоважни радиовръзки и факсове.

Дори в цяла Австралия всички да спяха, всички да спяха по целия свят, имаше една порода мъже, които бяха денонощно будни и той го знаеше. Той трябваше да говори с тях, докато всички останали в Кьонигсхаус бяха блажено заспали. Промъквайки се в сградата на офиса, Джон бързо откри номера на контролния център на въздушния трафик в Сидни, вдигна портативния радиопредавател и натисна бутона „предава“.

— Тук Кило Хотел Сиера, Кило Хотел Сиера, Стопанство Кьонигсхаус, да, здрасти там. Може ли да ни свържете с отдел „Полети за Северната област?“ Правя проучване. Полет от Сиднейското летище, да, посока Кьонигсхаус. Благодаря.

Той провеси крак отстрани на бюрото на Филип, полуседнал върху плота му и зачака, взирайки се право напред.

От стената срещу него, на свой ред го бе зяпнала училищната снимка на Филип. На нея Филип беше безмълвен, с мрачно лице, абсурдно слабо и арогантно… Само един съвестен ученик може да бъде такъв. Бавно очите му преминаха по черния, богато орнаментиран курсив, стоящ под снимката: ФИЛИП ЙОХАН КЬОНИГ, ПЪРВЕНЕЦ, РОК ХАМПТЪНСКИ КОЛЕЖ 1948–49 г.

Първенец.

Добрият стар татко. Началото на колекцията му от завоевания, която той бе обогатявал през целия си живот.

И която не трябваше без време да свърши заедно с него в една падина между две скали, където той бе сгащен като животно, от гадина, от човешки гад…

Познатата горчивина на гнева се надигаше в него: „Ще ги пипна, тате, обещавам, няма да им се размине, ще ги пипна…“.

— Ало? Тук Кьонигсхаус, да, здрасти, приятел, извинявай, че те безпокоя по това време. Но сме загубили следите на плана за полетите отпреди седмица или две и шефът тук чак посиня от викане. Чудех се, дали не може да ни пратите по факса копие с подробностите, нали при вас се пазят записи на бордовите дневници.

Той почака, докато отговорът от другия край дойде.

— Кога? Било е миналият вторник, единственият полет, който сме имали през целия месец, освен няколкото курса на хеликоптера. Ще го направите? Чудесно! Благодаря. Добре, нека ви дам номера на факса тук, задръжте така, а ето го и него. — Внимателно продиктува номера на невидимия оператор от другата страна на линията. — Може ли да ми го пуснете сега? Много ти благодаря, приятелю, не знаеш какво означава това за мен.

Малко по-късно той вече държеше документа в ръцете си. Буквите и цифрите заиграха пред очите му: „Малогабаритен самолет, Victor-X-ray-4355, изл. Сидни, 22 часа, посока — Кило Хотел Сиера, Стопанство Кьонигсхаус. ЕЧП — 00:10 ч. Обратен полет ЕЧИ — 2:30 ч., пристигане лет. — отбелязано 4:40 ч.“.

Значи наистина е имало самолет!

Той все още не можеше да повярва и се насили да разшифрова оскъдните данни.

Victor-X-ray-4355…

Някой беше излетял от Сидни в десет часа, пристигайки тук малко след полунощ. След това бяха тръгнали в два и половина сутринта и пристигнали обратно в Сидни малко след четири и половина. И всичко скрито-покрито.

Два часа и половина.

Според изчисленията на Мъглявия това време беше достатъчно за човек да вземе разстоянието от малкото летище до водоема, да се разправи с един спящ човек и да се върне обратно в самолета.

Очите му трескаво пробягаха по страницата. „Пътнически манифест: 3“.

Значи Мъглявия се оказа прав.

Трима мъже.

О, копелетата!

Но кой беше шефът, кой беше отговорен за това, чия беше идеята?

Очите му попаднаха на последните данни. „Самолет, регистриран на «Кингдъм Холдингс» ООД, притежател и пилот — г-н И. А. М. Кингдъм^[1], собств.“

 

 

О, това копеле.

Проклетото, скапано копеленце.

Той седна, неподвижен като камък, докато информацията си пробиваше път до съзнанието му, все едно че мраморна скала се сдобиваше със своите драгоценни жилки.

Имаше само един мъж в Кьонигсхаус, който два пъти е бил измамен от „кралството“: веднъж по силата на това, че се беше родил втори и още веднъж, когато бизнесът му е бил откупен и иззет от един по-стар, по-силен мъж.

Само един мъж тук би извършил убийство. Човекът, решен да запази, да спаси своята бизнесимперия, съградена на мястото на онова, което му е било отнето.

Само един мъж притежаваше такова горчиво, сардонично чувство за хумор, което би му подсказало да нарече тази компания прикритие на името на изгубената си империя.

Имаше само един мъж, сърдит и с хладен ум, който да притежава решителност и достатъчна мотивация, за да убие.

Да убие Филип Кьониг.

Чарлз.

Нямаше кой друг да е, освен Чарлз.

Чичо Чарлз.

Мозъкът на Джон се взриви и той започна по нов начин да нарежда и съпоставя картини от изминалите дни, неща, на които той не бе обръщал внимание преди, но които сега го бомбардираха с прозренията на оформящата се в главата му схема.

Чарлз.

Чарлз, хванал майка му под ръка, докато те вървяха по пътеката в църквата на погребението на Филип…

Инстинктивното обръщане на Хелън към Чарлз в момента, в който чу завещанието…

Чарлз, използващ Хелън, за да ускори продажбата на имението на госпожа Мацуда и влиянието, което упражняваше над нея той в оня момент…

Очите на Хелън, които не се откъсваха от Чарлз на днешната вечеря…

Не!

За каквото и да преследваше Чарлз майка му, каквото и да искаше от нея, негово беше задължението да сложи край на всичко това! Негова беше грижата за майка му!

Съвестта го гризеше жестоко. Защо не беше се притекъл на помощ на майка си, за да може тя по-леко да мине през всичко това. Вместо да го направи, той се бе измъкнал като някакво животно и се бе усамотил, за да ближе собствените си рани. Защо беше упорствал и се беше напил, размотавайки се с Гийна наоколо… Господи, той я беше оставил сама на себе си, изобщо не бе проявил грижа и разбиране към нея! И възползвайки се от този вакуум, старият му чичо Чарлз беше започнал да я ухажва като някакво момче, току-що пренесло се в нейния квартал, беше се заперчил като мъжа спасение, като мъжа мечта!

Не!

Не и докато той все още може да се грижи за нея!

Мушвайки летателния план в джоба си, далеч от чужди очи, Джон стана, на един скок взе разстоянието между бюрото и вратата, угаси лампата и напусна сградата на офиса, потичвайки. „Само ще проверя дали мама си е легнала, след това ще премисля още веднъж цялата работа“, реши той. „Опитай се да се справиш, сдобий се с повече подробности, открий още доказателства, грижи се за мама…“

Като всички бушмени^[2] Джон тичаше леко, безшумно, стъпвайки по земята така, че да не обезпокои онези, които спяха в къщата. Бушменът в него винаги усещаше кога наоколо има други, още преди те да са уловили присъствието му.

Какво беше това?

Той забеляза някакво леко раздвижване под дърветата отвъд моравата, но на изложените му до преди малко на силна светлина очи им трябваше секунда или две, за да се пригодят към тъмнината. Тогава за свой невъобразим ужас той различи Чарлз и майка си, застанали близо един до друг, обгърнати от топлата, приятна нощ. Той видя как Чарлз взе Хелън в прегръдките си, притисна я до гърдите си и след това я зацелува страстно и продължително по устата. Под безнадеждната светлина на изстинала, невярна звезда, отдалечена на милиони мили оттук, той видя как майка му се изгубва в жадната, дълбока прегръдка на мъжа, който беше убил неговия баща.