Розалинд Майлс
Пътища към ада (2)

Глава втора

Пет мили от Кьонигсхаус черда след черда сънливи, пясъчнокафяви говеда потръпваха от удоволствие, подушили миризмата на дома във вечерния въздух. В началото на безкрайната колона един самотен ездач, високо изправен на стремето, изкрещя предизвикателството си, откъсвайки се от кервана.

— Ще стигна пръв до къщата!

— Хей, по-полека!

„Татко е невъзможен, като малко дете е“, мислеше си Джон със задоволство, фиксирайки с поглед летящата напред фигура, сам забивайки токове в задницата на коня си, напразно опитвайки се да я настигне. „Сега ще извика: Който стигне последен е женчо! — изсмя се в себе си той. — Господи, колко ли години вече събираше той стадата в тази земя? Това трябва да се е случвало през всяка божа година от неговите шестдесет лета!“

И все още той беше запален, гореше в това, както винаги — все така най-добрият: жилав и строен, невероятен ездач, еднакво бърз с ласото и с нагорещеното желязо, и в същото време търпелив, когато трябваше да направлява или завръща говедата. „И аз ще бъда толкова опитен, когато стигна неговите години — мислеше си той. — А дотогава, няма да позволя на стария негодник да се измъкне, без да ме научи на всичко това!“

Крещейки от удоволствие, той се впусна в надпреварата. Зад тях се простираше огромната австралийска пустош, обгръщащата ги от всички страни нагорещена до червено земя, под необятния блед купол на небесата, простираща се равна и гладка чак до твърдата черна линия на безкрайния хоризонт. С падането на вечерта блещукащата горещина се беше разтворила в красиви цветове: виолетово, синьо, индигово, докато слънцето се претъркулваше в края на небето и ето че бързо падащата тропическа нощ не беше вече далеч. Онези, които все още бяха навън, бродейки по свечеряващия се свят, хора и животни, бързаха да се приберат вкъщи.

— Давай! Хайде, момче, хайде-е-е!

Далеч пред него стегнатата, снишена фигура летеше напред, крещейки на белия жребец и това изобщо не можеше да се върже с представата за всички онези години, които се предполагаше, че Филип Кьониг е преживял на този свят. Господи, как яздеше той! Макар и неохотно Джон трябваше да го признае в няма възхита. А и Кайзер би направил всичко за него, а не даваше, крантата му с кранта, никой друг да припари до него! „Все пак ще им дадем да се разберат, нали, Бъч?“, прошепна той, привеждайки се напред в седлото, за да дръпне ушите на коня си, давайки нов тласък на запотения жребец в стремежа му напред.

В отговор конят му ускори крачка и с удвоена енергия подскочи напред към купчината. В центъра на сиво-зелено петно евкалипти и солни храсти, заобиколено и защитено по края от кордон кипариси и рододендрони, двата реда широки червени покриви, богато украсени като китайска пагода, се спускаха величествено чак до дългите веранди от ковано желязо, обточващи достолепния стар дом от четирите му страни. Под тяхната пазеща сянка, широки, вертикално отварящи се прозорци и френски врати гледаха навътре към ниски, просторни стаи, обзавеждани с любов от всяко следващо поколение Кьониг в продължение на много години с най-доброто, което те са можели да си позволят. И все пак това беше дом, където бяха живели хора, обичали се и умирали, домът, в който и той беше израснал… Джон го обичаше от цялата си душа.

Но той обичаше и света извън този дом, онова малко парче зеленина, мъчително извоювано от огромната пустиня наоколо. Това беше неговото истинско царство, не стопанството, толкова прекрасно каквото си беше. В продължение на хиляди мили наоколо гледката беше като марсиански пейзаж: един свят с червена земя, изгорена растителност и млечнокафяво небе. Там човешката душа можеше да се чувства на свобода в едно място, толкова просторно, колкото и самата тя. Той знаеше, че не може да напусне всичко това, че не би оцелял никъде другаде по света.

— Ще те изпреваря! Ще те изпреваря-я-я!

Гърленият вик достигна до Джон точно в момента, когато той почувства, че настървеният му кон най-накрая беше започнал да набира инерция.

— Не бъди толкова сигурен! — изкрещя в отговор той.

Сега той вече можеше да види как препускащият жребец на Филип намалява темпото, забелязвайки пред себе си конюшните, разбирайки, че най-после си е у дома. Рамо до рамо те свърнаха в двора и почти едновременно дръпнаха юздите на конете си, все още препускайки към перилата пред конюшнята. Конят на Джон вече беше поел водачеството.

— Аз победих! — извика той.

— Не още!

С бързината на двадесетгодишен младеж Филип прехвърли крак през главата на коня и скочи на земята, спускайки се да докосне първата пречка на верандата, едновременно протягайки другата си ръка, за да спъне като на ръгби мач конкурента си, Джон, който се опитваше да достигне същата цел. Широкото, загоряло от слънцето лице на по-възрастния мъж се разтегна в победоносна усмивка, докато възсядаше проснатия в цял ръст на земята Джон.

— Аз те победих, момче! — извика Филип.

Джон едва можеше да говори, заливайки се от смях, докато се изправяше.

— Да, ама с хитрост!

— Аз победих, нали така? Нищо не е казано в правилата срещу хитруването!

— Ти изхитрува!

Отговорът на Филип се изрази в ново грубо блъсване, което запрати Джон пак на земята.

— Трябваше да си по-бърз в краката, момче! Все пак ти малко ме попритисна накрая, трябва да ти го призная!

От кухнята Хелън наблюдаваше със страх в сърцето караницата между съпруга си и сина им. Той победи! Само това имаше значение за него. Трябваше да бие дори собствения си син. Но докато единственото значимо нещо беше победата, къде оставаха другите?

Сърцето й отново се преобърна, както се случваше винаги, но не заради съпруга й, а заради нейния син. Господи, толкова беше красив! И толкова доверчив, толкова уязвим в откритостта си.

Все пак Филип обичаше Джон, винаги го беше обичал. Защо беше толкова вманиачена в страха си, че той може да направи нещо на сина им? Отново изпадаше в това свое глупаво състояние. Стига вече!

Залепвайки усмивка на лицето си, тя се засили да отвори покритата с мрежа външна врата, за да ги поздрави, излизайки във все още трептящата горещина навън.

— Добре дошли! — каза толкова весело тя, колкото успя, разтваряйки широко ръце, за да ги прегърне и двамата. — Добре ли мина събирането на добитъка?

Филип взе наведнъж няколкото стъпала, водещи към дървената веранда и я завъртя, привличайки я в грубата си мечешка прегръдка.

— Много добре! — обяви на висок глас той. — Става по-добре с всеки следващ път. Също като — той се изсмя с типичния си гърлен, груб смях. — Също като… — каза той подигравателно, с глас, издаващ многозначителния му подтекст.

„Също като секса“, тя знаеше, че той има това предвид и се молеше да не го произнесе на глас, поне не пред Джон. По злобното пламъче в очите му, тя усети, че той е отгатнал страха й. Обви ръце около нея и я притисна силно към себе си. Тялото му беше горещо и вонята, идеща от него след седмици, прекарани на седлото, я удари толкова силно в носа, че тя я почувства като залепена за небцето си.

Филип усети, че тя се тегли от него и я придърпа още по-силно към себе си.

— Също като — като какво би казала ти, Хен?^[1] Като…? Хайде де! — дразнеше я той, не откъсвайки очи от лицето й.

— О, не знам, Филип…

Джон неловко се размърда. Защо татко я притесняваше така? Не знаеше ли той, че жените са твърде чувствителни на тази тема?

Но Филип беше непроницаем.

— Не знаеш ли? — избумтя той. — Какво си мислеше, че ще изтърся? Също като живота, точно това имах предвид — като живота!

Нов изблик на необуздан смях. Той наблюдаваше Хелън отблизо, наслаждавайки се на нейната притесненост.

— Така, а спретнахте ли ни вие с Роузи една хубава вечеря? Особено след като имаме и гости.

— Гости ли? — Хелън видя, че Джон е безкрайно изненадан.

Филип се ухили пак и заприлича на изгладнял вълк.

— Ъхъ — каза внимателно той. — Твоят чичо Чарлз е пристигнал тук от Сидни, не ти ли споменах, че ще идва? И стария Бен от кантората в града. Изпратих хеликоптера да ги вземе днес следобед, когато разбрах, че тази вечер ще успеем да се върнем у дома. — Той направи пауза. — Имаме да си говорим. За важни неща. — Той кимна многозначително към Джон. — Много важни неща. Ще видиш.

Защо го прави? — мислеше си уморено Хелън. Беше време, когато тя намираше този му маниер за очарователен, чудесен, дори секси. Харесваше й да бъде държана в неведение до последния момент, на разположение за неочакваните приумици на Филип. Те изглеждаха толкова спонтанни, но в действителност бяха добре обмислени ходове, отдавна планирани тайно.

Но днес — тя виждаше как Джон се бори с изненадата си.

— Чарлз пристига? И Бен? — Той поклати глава. Изглеждаше притеснен и объркан, че не му е била дадена тази толкова нормална информация, удивен и дори засегнат да открие, че дългоочакваното тривиално завръщане у дома, което той бе очаквал с нетърпение седмици наред в пустошта, неочаквано се бе превърнало в нещо друго.

И то — в нещо много важно, доколкото сложната, безцеремонно поднесена изненада на баща му не беше нещо, което можеше да се подмине просто ей така. Хелън гледаше към Джон с цялата мъка на една майка. Той беше толкова щастлив при пристигането си. Сега изглеждаше напрегнат и загрижен, изведнъж състарен с цели пет години. О, защо трябваше Филип да постъпи така? Сърцето й се късаше от мъка.

Филип се обърна към нея, очите му на ястреб — пронизващи, потъмнели. Не за първи път тя изпитваше страх от това, че той можеше да чете нейните мисли.

— Обадиха ли се вече по радиото от хеликоптера?

— Няма за какво. Те са тук. Пристигнаха преди час. — Тя си пое въздух. — Имаме и още една гостенка. Бен е довел Гийна. Тя току-що приключила срока в колежа си и той решил, че може да я вземе за един уикенд в провинцията. Обади се, за да ме попита. Ние не сме я виждали толкова отдавна, че аз не се стърпях да кажа „да“.

— Чудесно, това е прекрасно! Колкото повече хора, толкова по-весело! Нека всички да заповядат! — Филип плесна с широките си длани. — Окей, хлапе! — Той ощипа Джон по рамото. — Тъй като ти изгуби, сега ще вкараш конете вътре и ще се погрижиш всичко да е наред за последното събиране на добитъка утре. Аз ще взема един душ и ще се срещнем веднага след като приключиш.

Мълчаливо майка и син се любуваха един на друг, докато едрата фигура се потътри навътре в къщата.

— Ти спечели, Джон — каза тихо Хелън. — Той изхитрува. Той просто трябваше да те бие, трябваше да спечели на всяка цена.

— Да — поклати глава Джон и сви неловко рамене. — Но татко само си играеше, ти знаеш, че е така. Не трябва да го приемаш толкова на сериозно.

Тя разбираше какво й казваше той в този момент и й се искаше да се ритне отзад, че изобщо си беше отворила устата. Лицето му отново придоби онова напрегнато, загрижено изражение и този път вината беше нейна, не на Филип. Ти може да си разлюбила съпруга си, смъмри се тъжно тя, но това не променя нещата за никой друг. Филип си е все същият мъж. И той все още е бащата, който твоят син боготвори в продължение на двадесет и няколко години. Не му го отнемай. Не се забърквай в това, защото ще се окажеш застрашена. По-добре си намери нещо в пустинята на собствения си живот, към което да се привържеш, още сега, веднага!