Розалинд Майлс
Пътища към ада (19)

Глава деветнадесета

Само не и още един проклет ден!

Когато искрящото слънце проби през прозорците и яростно забарабани по спуснатите му клепачи, Джон се събуди, отваряйки очи за своя втори ден с познатите вече отвратителни болки в стомаха и главата. Той изстена. Нима продължаваше да плаща за оная ужасна нощ, когато реши да се напие? Или това беше резултат от поредната нощ, в която бе спал неспокойно, спохождан от мъчителни сънища обвинения?

Знаеше, че няма да се успокои, докато не открие истината за смъртта на баща си. Заради запазването на разсъдъка си, както и заради дълга, който чувстваше към собствената си плът и кръв, той трябваше да я открие. Докато това не станеше, нямаше да може да се върне към нормалния си живот, нямаше да може да мисли за нищо друго. В секундата, в която се разбуди напълно, мислите му започнаха да се въртят в порочния, безкраен кръг, все едно че беше домашен хамстер, който безконечно тича вътре в своето вертикално колело играчка.

Ако искаше да разбули тайната, откъде трябваше да започне?

Най-напред идват предчувствията. Можеше ли със сигурност да твърди, че Филип е бил убит? Въпреки че не беше студент по психология, Джон знаеше дотолкова, че да е наясно, че мозъкът може да му изиграе лоши шеги. Хората често сънуваха неща, които страстно желаеха да се сбъднат или поне се надяваха да са истина. Беше ли искал баща му да е мъртъв и дори той самият да го убие?

„Това са просто всичките ония дрънканици за Едиповия комплекс“, ожесточено си каза той. В своя неусложнен вътрешен свят той беше обичал своя баща, беше го обичал безрезервно.

„Но я си представи, че не са само психоаналитични дрънканици“, тихо продължи да спори вътре в него гласът на разума, „тогава татко е бил убит и някой се е измъкнал, извършвайки съвършеното предумишлено убийство.“

Кой тогава?

Някой преминаващ през стопанството безделник или пък някой отчаян тип? Предумишленото убийство изискваше обмисляне и хладен разсъдък и не се връзваше с пиянското помайване на човек, който дори не можеше да върши свястно всекидневните си работни задължения. А и къде оставаха тогава другите двама, които помагаха на убиеца в съня му?

Колкото повече размишляваше, толкова повече Джон се убеждаваше, че в това трябва да е бил замесен повече от един човек. Дори при най-голямо внимание, дори при най-безшумното промъкване, Филип би могъл да се разбуди и би могъл да окаже съпротива. Най-малкото той сигурно би се събудил при първото змийско ухапване — след което той едва ли би легнал пак да се остави да бъде хапан отново и отново, докато неговото едро, силно тяло получи достатъчно отрова, която да го убие. Силни ръце трябва да са го държали здраво, да са го натискали към земята и да са запушвали устата му, докато всичко свърши.

Как да разбере?

Това беше въпросът, който продължаваше да го измъчва, парализирайки ума и енергията му през последните два дена. По някакъв начин той трябваше да надвие слабостта си, да се изскубне от нейните прегръдки и това трябваше да стане още днес!

Поне онази ужасна Мацуда и нейният противен жиголо се бяха измели. А след като и Алекс се беше пръждосал, той можеше спокойно да се огледа наоколо. Да беше успял да се наложи на Гийна и тя да отлети със същия полет, тогава теренът щеше да бъде наистина добре изчистен. Но онова можеше да върви по дяволите, цялото онова нещо…

Гийна.

Дори под горещата, щавеща струя на душа той потрепери и изстина от глава до пети. В следващия момент споменът за нейната целувка го хвърли в огън и той дивашки я пожела, да можеше, в тая минута той би й показал какво представлява истинския мъж и какво беше предназначението на жените…

Боже Господи! Ако продължаваше да мисли така, като някаква си проклета пропаднала отрепка, той не заслужаваше да види жена в живота си, камо ли Гийна!

„За бога, остави, забрави всичко, нея забрави“, мъмреше се той в отчаянието си на безнадеждно влюбен мъжкар.

Вкопчвайки се в тези фрази, повтаряйки ги като някаква мантра, той се облече и пропускайки закуската, забърза директно към конюшните. Още отдалеч Кайзер го подуши и диво се разцвили от радост.

— Да, сега аз съм твоя човек — поздрави го Джон с потупване по шията. — И ти си моето конче. Искаш ли малко да пояздим?

 

 

— Здрасти, Джони!

— Хей, Джон — Джон!

— Това е господин Джон!

Той винаги беше добре дошъл в лагера на аборигените, това беше мястото, където се спираше във времена на смут и във времена на радост. И сега всеки му отправяше топъл поздрав: от най-старите членове на племето, които са били вече старци, когато той е бил едва малко момче, до топуркащите, боричкащи се и давещи се в праха малчугани. Той получаваше привети от всички страни.

— Дошъл си да видиш танците? — запита Дора, подминавайки го с дете в ръце. — Гийна е ей там, горе, трябва да я видиш, тя е дяволски добра!

Хвърляйки поглед през ограденото пространство, той съгледа Гийна в работен клин и къса пола, боса върху твърдия сух под на дървената, повдигната от земята сцена, заета с група обитатели на селището. Докато я наблюдаваше как поправя движенията на един млад мъж, а после на свой ред бе поправена от една по-стара жена, той не можа да реши кой кого учеше.

— Какво правят? — попита крайно зачуден той Дора.

Дора се разсмя с нейния вечен, щастлив смях.

— Те работят върху танц, разказващ за помагача. Измислят цяло представление. След туй ще го покажат на всички.

— Помагачът!

Всемогъщи боже, как можа да го забрави? Кога трябваше да е то? Следващия месец? Сигурно не по-рано. Най-важното събитие в аборигенската година, а той почти го беше забравил! Единственото време, когато Филип вдигаше голяма гюрултия, организирайки тържествено честване с барбекю горе в къщата, опитвайки се да отдаде дължимото на хората и работата, която вършеха в Кьонигсхаус през цялата година. Сега, когато баща му беше мъртъв, това задължение щеше да падне върху него, трябваше да се поддържа традицията…

Но дали щеше да се падне на него?

Отново го прободе чувството за загуба, което дойде от напомнянето, че беше загубил статуса си, а заедно с него и правото да се грижи за подобни неща, но той зверски потуши цялото това самосъжаление. Веднага след като Алекс се върне, той щеше да му каже, че някой трябва да се заеме с подготовката на Помагача. Очите му жадно се впиха в танцуващите и се задържаха на дребната фигурка в средата. Щеше да му каже, че тази година ще има и много специално представление…

— Ще отидеш ли горе да гледаш? — поинтересува се Дора.

— Не, не, не сега — запъна се неловко той. — Дойдох да видя Дъсти. Дали не е някъде наоколо?

— Тук е, господарю.

Както винаги досега безшумното приближаване на дребния, усмихващ се мъж го свари неподготвен.

— Ти искаш качиш се на кон, господар, поязди?

— Не, поиграй с нас, Джони, не си отивай, не си отивай!

Джон се разсмя. Беше детишар и винаги обичаше да се закача с малчуганите. Той чувстваше, че те няма да го оставят да си поговори с Дъсти, докато са тук, в лагера. Той разчорли най-близката детска глава.

— Трябва да вървя, момчета. Скоро пак ще дойда, обещавам. Така че — дотогава.

Той се насили да не погледне към Гийна, докато двамата се отдалечаваха. Заедно те обърнаха конете и излязоха през арката от преплетени клони. Изглежда Дъсти знаеше къде отиват и доволен, Джон го остави да води.

Високо в небето слънцето продължаваше да се изкачва и вече прежуряше, хвърляйки своя огън върху кървавочервената земя. От далечно разстояние купищата белезникави мимози изглеждаха от ярко шафранени до оранжево-червени, дори горящи в някакъв зеленикав пламък. Черни какаду и кълвачи се стрелкаха от високите клони, истински крещящи маски в бяло и жълто, увенчани със сапфирени качулки. Душата на Джон се поосвободи като че ли малко от бремето си и той видя литналата в далечината надежда за мир и спокойствие.

„Кралството“, мислеше той. „Мое е Кралството. Това поне никой не може да ми отнеме.“

Едва сега той почувства, че може да говори, да открехне своята кутия на Пандора^[1], пазеща скърбите му.

— Дъсти — започна изведнъж той. — Знам, че твоя народ вярва в сънищата, какво говоря, те са ги изобретили тук, в тази земя. Вие сте имали своята Сънна страна хилядолетия преди ние да дойдем. Но вярвате ли вие в лошите сънища — в нещо подобно на нашия Сатана? Дяволът, който слага лошите сънища в главите ни?

Дъсти се замисли, преди да отговори.

— Винаги, винаги имало зло, господарю. Винаги имало добри духове и лоши духове, добри животни и лоши животни, добри хора и лоши. Но повече зло иде от хора, не от духове. Винаги.

— Дъсти…

Джон изпита странно вълнение, усещайки, че се измъква от мъглявината на объркването и нерешителността, държали го в напрежение от нощта, в която му се бе явил лошият сън.

— Дъсти, кой живее във водоема?

Дъсти гледаше право напред.

— Риби, птици, гущери — и големи змии.

— Змии?

— Но не само това, кое живее там, нали, господар? Всеки може отиде.

Сега той вече знаеше къде отиваха.

— Като нас сега?

Дъсти възпроизведе някакво подобие на усмивка.

— Точно като нас.

Те дълго време яздиха мълчаливо, едно състояние, което като че ли отговаряше на скритата, потайна природа на Дъсти. Най-накрая Джон не издържа и продума:

— И без друго ли щеше да идваш насам тази сутрин? Или сме тръгнали на разходка, защото аз взех, че се появих?

— О…

Дъсти замислено вдигна очи към небето и нахлупи шапката си.

— Предполага мисли, че може да дойде насам в някой от близки дни.

Отново Джон се почувства разтреперан от вълнение.

— Ти си открил нещо! — каза предизвикателно той. — Или си надушил, забелязал си нещо…

Дъсти се усмихна иронично.

— Това не магия от Сънна страна, господар, просто здрав разум. Чул нещо странно, това е всичко. Знаеш, там, на сборно място, се бяхме уговорили да пазим добитък поред? Няколко часа преди твой баща да умре, трябва да е било ред на Слим. Той каза, че чул самолет оназ нощ. А никой не дойде в стопанство и никой никъде не ходил. Тогава кой? И защо?

Джон се бореше да запази спокойствие.

— Не би ли могло само да е прелитал над стопанството?

— Той казва, че не минал отгоре. Не дошъл по-далеч от площадка за кацане.

— Така че някакъв самолет трябва да е дошъл в нощта, да е кацнал и отново да е отлетял без никой да разбере?

Дъсти кимна.

— Звучи правдоподобно.

— И някой…

— Или някои…

— … е могъл да влезе тихомълком в стопанството и отново да напусне и никой да не го е подушил? — Умът на Джон се въртеше на бесни обороти. — А от площадката за кацане дотук — напряко през пустошта, дори да е през нощта, пешком — колко време, мислиш, че би могло да отнеме? Ако те са познавали терена?

Дъсти вече го бе изчислил.

— За добър, здрав пешеходец — не повече от час. А всеки един… — той замълча. — Всеки един в околност познава терен, господар.

— Ъхъ. — Обзе го горчивина. Който и да беше оня, пожелал да убие Филип, ставаше все по-ясно и по-ясно, че този някой беше тукашен, вътрешен човек. — Така че те биха могли спокойно да дойдат и да си отидат под прикритието на тъмнината?

Дъсти поклати глава.

— Ако имало „те“. Трябва убедим се.

Сега те се приближаваха към водоема и Дъсти настоя да слязат от конете и да ги отведат за поводите до едно дърво, растящо на високото, на ръба на насипа, който се спускаше надолу към езерото в основата на скалата.

— Достатъчно следи вече наоколо — каза той. — Първо твой баща, после всички ние, докато го открива и отнася, след това ти — може би нищо няма да намери. Ти чакай тук под дърво. Аз ще ида да види. Намери ли нещо, ще извика.

Мина доста време преди превърналият се целия в слух Джон да чуе нещо друго, освен обичайните звуци на живота в пустошта. Той толкова дълго стоя под дървото, мълчалив и неподвижен, че най-накрая земните създания започнаха да го смятат за един от тях. Зеленикавочерни буболечки и златногърби бръмбари пълзяха около него, без да го забелязват, запътили се по обичайните си работи, гущери се потъркваха о ботушите му и дори една малка пясъчна мишка притича през краката му.

Най-сетне викът дойде.

— Хей! Тук! Ето тук!

Той се изправи. Внимателно претърсвайки всеки сантиметър по своя път, Дъсти беше направил серия от все по-разширяващи се дъги, започвайки от цепнатината между камъните, където самият Филип се бе излегнал за своя последен сън. Когато Джон се приближи, той се бе привел ниско, използвайки не по-малко от острите си очи своите две ръце, за да „чете“ по земята. Сега той разтвори с ръце група нискостеблени храсталаци и посочи с пръст на обвинител.

— Виждаш това? — каза тихо той. — Трима души, потичващи.

Джон не можа да види нищо друго, освен няколко счупени стебла.

— Потичващи?

— Бягащи леко и бързо. Бягане. Покриване на разстояние.

Озарен като от светкавица, той ясно си представи всичко, все едно че е бил там.

— Бягащи. Измъкващи се! — Той замълча. — Това трябва да е било след това — след като са го извършили.

Дъсти се изправи и разтри гърба си, после махна с ръка наляво.

— Те са слезли там. Около мястото, където бил твой баща, аз ги загубих, твърде много хора, твърде много следи. Но същите трима, слезли там, се качвали пак тук. — Той посочи отново. — И в съща посока.

— Да — кимна Джон. — Към площадката за кацане. — Той фиксира Дъсти с поглед, който би го разкъсал с въпроса си. — Ти си сигурен, че са били трима?

Дъсти кимна.

— Трима.

— Мъже?

— Трима мъже, господарю. Освен, ако познавате дами от околност с номера на обувки 43 и 44. И служили в армия.

— В армията?

— Или поне притежаващи мъжки екипи, правят военни тренировки. Гледай. — Той се придвижи още по-надолу по насипа над водоема, към падинката в скалите, където Филип си беше правил легло. — Виждаш тази следа? Те пълзели по корем оттук насетне. Тигърско пълзене. Като това.

Той падна на земята и демонстрира ниско, змиевидно пълзене, с изпънати крака и тяло, които обаче не бяха стегнати и не извършваха никакви спомагателни движения, докато цялото придвижване ставаше от предмишниците и лактите, а те само се влачеха отзад.

— На това ги учили някога във Виетнам, стар трик от време оно. Ако те чуят, няма помислят тебе за човек и никой, знаещ полупустинята, няма застане нащрек. Твои следи се заличават в момент, в който си се придвижил, няма отпечатъци от стъпки, може ти просто едно голямо животно.

Джон почувства как вълна от болка и гняв го заливат и той едва успя да промълви:

— Или една голяма змия.

 

 

Дали старецът беше имал този навик да стои прав и да чака, докато домочадието слезе долу за вечеря, чудеше се Алекс. Или тази разкрачена поза с ръце на хълбоците, поза на господар на замък, беше самата очевидност на плановете му за типа собственик, какъвто той имаше намерение да стане? Безупречен в своите панталони с добра кройка и френския блейзър, Алекс промени позата си върху килимчето пред камината и направи нов опит, опитвайки се да потисне червея на безпокойството, който беше свил гнездо в сърцето му.

Защо я доведе тук? Досега се беше справял чудесно. Беше приет като син и наследник, обграден с внимание и грижи, а и малката Ели му беше под ръка винаги — мехлем за душата на воина, излязъл от битка, вземащ полагащото му се преди отново да влезе в сражение. Какво повече можеше да желае един мъж?

Освен Триша.

От мига, в който я беше срещнал, всяка минута от всеки следващ ден той не преставаше да я желае. Затова идеята за една кратка разходка до Сидни — да я види и да я доведе тук — му се беше видяла толкова привлекателна, когато хеликоптерът и без друго трябваше да замине. А когато веднъж се беше предал на този фатален импулс, имаше само един начин, по който нещата можеха да се развият.

Какво толкова имаше в нея? Въртейки се сам на шиш за хиляден път, Алекс прокара нервно ръка през своята черна грива. Какво толкова беше видял той в нея? Е да, тя беше красива — красива като супермодел. Притежаваше зашеметяващо тяло, русата й коса беше гъста, на кичури, с цвят на старо злато, имаше идеална структура на костите, сивите й очи бяха широко разположени върху невероятното й лице, замрежени от дълги мигли и накрая идеше една уста, която изглеждаше много по-щедра, отколкото в действителност беше. Но Алекс никога в живота си не се бе докосвал до жена, която да не изглежда красива, това го бе приел за даденост, и следователно нейната привлекателност не идваше от външния й вид.

Нито идеше тя от нейната чувственост, от дълбините на природата й на дива котка, от това фантастично тяло, чиито нервни окончания като че ли лежаха толкова близо до повърхността, колкото у нито една друга жена. Но мъжът у него никога не би се задоволил и с по-малко.

Тя просто беше Жена. Жена до мозъка на костите си.

Вкиснат, той отпи глътка уиски, докато тази мисъл попиваше в него и се разливаше в едно голямо петно. „Жена до мозъка на костите си. Да.“

Жена до мозъка на костите си с нейната суета, нейния егоцентризъм, безкрайните й потребности. Той безпощадно започна да ги отбелязва по познатия каталог на прегрешенията й. Господи, та нейният фризьор, нейната маникюристка, нейният парфюмерист, който я поддържаше с ароматерапия, всички те бяха много по-ценни за нея, отколкото той! Защото такава си беше тя — едно красиво животно. Тя вземаше от живота точно онова, което й беше необходимо, а другото отделяше настрани.

„Само гледай в Кьонигсхаус да се държиш прилично“, беше й наредил той. „И недей да пиеш много, там няма от твоето светско, шикозно шампанско! Те са хора фермери, почтени люде и не знаят нищо за света отвъд границите на стопанството.“

В отговор той не беше получил успокоението, на което се бе надявал, а само подигравателен смях: „Значи е време да понаучат нещичко!“.

Щяла да остане само няколко дни, най-много седмица, така го беше предупредила. И това беше лимитът й, времето, в което можеше да изкара без своите магазини и приеми, без треньора си по фитнес, без астролога и масажистката си, всички онези неща, които я правеха да бъде това, което е: празна, куха и погълната изцяло от себе си. Как щяха да се спогодят, след като той прибереше парите, само един Господ знаеше!

Ако изобщо можеше да има някакво спогаждане.

Той прехапа устни. От момента, в който се бяха срещнали в един бар край Дабъл Бей тя не бе проявила ни най-малък интерес към неговия живот, към миналото му или пък неговото бъдеще, изключая тялото му и забележителната му способност да я следва навсякъде — в нейните желания, развлечения и капризи.

В богатия си опит с жените на Алекс никога не му се беше случвало да позволи на жена да решава вместо него. Този тип жени прегазваха добрите момчета и човек можеше да се откопчи от тях само ако се държеше като копелдак и им извиеше врата, а после да офейка. Триша не би се забъркала с какъв да е мъж, но ужасното у нея беше, че тя презираше всеки, който стоеше по-долу от нея и нейния кръг от богопомазани.

Алекс изкриви лице, осъзнавайки колко тежки битки тепърва му предстояха. Едно беше сигурно: той нямаше да се присъедини към оня глупав кръжец от тъпанари, които тя обожаваше, ония купонджии, „каймака на обществото“ в Сидни, с които тя се беше обвързала с такъв ентусиазъм, след като първия й съпруг беше починал. Този попрехвърлил възраст американец от средния Запад, оттеглил се от търговията със зърно притежател на баснословно богатство, едва ли беше живял достатъчно с нея, че да започне да й тежи със своето присъствие или да успее да наруши прехода й от разглезената дъщеричка на заможен, предан й до глупост баща към разглезената жена, каквато бе в момента, свободна да прави каквото си иска.

И все пак…

И все пак…

Ругаейки наум, Алекс напусна наблюдателния си пост, който бе заел под портрета на стария Йохан с неговия суров ястребов поглед и всичко виждащата му, начумерена физиономия, и си наля още едно уиски.

И все пак той я желаеше така, както не бе пожелавал никоя друга жена през целия си живот. Не че тя го държеше надалеч от себе си, напротив, тя му се беше отдала с такава готовност, с каквато, предполагаше той, винаги се бе отдавала на всеки, когото бе пожелала.

И въпреки това той продължаваше да я желае. За него тя се бе превърнала в порок.

И като всеки порок, той знаеше, че му трябват пари, за да го поддържа. Парите от Кьонигсхаус му трябваха не само, за да може самият той да им се наслади, но и за да е сигурен, че ще я задържи. Защото жените от нейния калибър бяха скъпо удоволствие и етикетът „ако ще тръгваш да питаш за цената, значи не можеш да си я позволиш“ неизменно висеше на шиите им.

„Дори с всичките ти милиони, дори тогава“, нашепваше тънкото, режещо гласче на един от собствените му бесове, „ще можеш ли изобщо някога да я притежаваш, ще можеш ли да я наречеш наистина своя? Няма ли отново да ти се изплъзне, в момента, в който се отегчи от теб, пропилее парите ти или си намери някой друг, с по-дълбоки джобове от твоите?“

Алекс никога не използваше думата „любов“, дори в своите тайни помисли. Но колкото и старателно да избягваше да споменава термина, той започваше да се страхува, че е прихванал болестта и то в най-лошия й, смъртоносен вариант.

И къде беше тя сега?

Той крачеше из стаята. „Слез по-рано!“, беше й казал. „Искам те тук, когато всички останали започнат да влизат!“

Къде беше тя?

Болеше го душата, цялото му тяло се тресеше от нейната липса като при пристъп на някаква болест. Колко време й трябваше на една жена, за да се приготви и облече за вечеря?

Къде беше тя?

В хола се чу лек шум от стъпки, което го накара да се обърне към арката на входа с широка усмивка. Най-после! Той дори малко си падаше по тази нейна склонност към предизвикателствата, защото след това идеше неговия ред да я накара да си плати. Сега той можеше да й каже как точно възнамерява да я накаже, когато останеха насаме…

— Алекс, скъпи, къде е Триша?

Тя, Хелън, беше много свястна жена, мрачно разсъждаваше Алекс, нито за момент, откакто се беше върнал, не беше престанала да се опитва да поправи миналото. Но това беше проблем, който тя не можеше да разреши.

— О, скоро ще дойде — каза небрежно той. — Сигурно все още се разкрасява, нали ги знаеш жените.

— Надявам се, че в бунгалото за гости й е достатъчно удобно, бихме могли да я настаним и тук, в къщата, ако ти сметнеш за необходимо…

„При теб в Кулата, в твоята стая…“, деликатно намекваше нейният тон.

— Не, и там й е добре — твърдо отсече той. — Тя обича да има свое пространство, тя наистина има нужда от това. „Както и аз“, застъпи се за себе си той. „И двамата сме от един дол дренки.“

Той чу как бравата на външната врата изтрака, когато пристигнаха Бен и Гийна, а минута по-късно и Чарлз слезе отгоре, за да се присъедини към компанията им. Алекс забеляза, че той изглеждаше студен и затворен в себе си, не погледна към Хелън, нито отиде, за да закръжи в орбитата й, както винаги досега бе правил.

Това ли беше причината, поради която Хелън изглеждаше толкова лишена от цвят, почти толкова бледа, колкото сребристата копринена рокля, в която беше облечена? Алекс с раздразнение забеляза, че дъщерята на Бен, апатично отказваща да пийне нещо по-приемливо, освен вечната минерална вода, беше другият екземпляр, който изглеждаше като крачещ мъртвец. Какво им ставаше на всички? Поне причината за нейната окаяност се изясни в момента, в който Джон влезе в стаята — очите й блеснаха и тя веднага се присламчи, за да заеме мястото си до него.

 

 

„Просто го заприказвай“, повтаряше си Гийна през целия ден, „нищо лошо не си направила, той е оня, който оплеска всичко, просто говори с него, изплюй камъчето!“ Цялата трепереща от вълнение, тя с нетърпение очакваше наближаването на часа за вечерното питие. Сега вече не й пукаше какво щяха да си помислят останалите и в момента, в който той прекрачи прага, тя се устреми към него.

— Виж, съжалявам, че не взех хеликоптера и не напуснах както ти искаше да направя, — бързо и почти шепнешком изкаканиза тя, хвърляйки по един поглед през рамо, за да се увери, че никой не е достатъчно близо, та да ги чуе. — Но не можех просто да зарежа всичко, с което толкова дълго съм се занимавала тук — времето, което прекарах с хората горе, в лагера, представлението, над което работим…

— Знам.

За своя най-голяма изненада, Джон беше много по-малко притеснен от срещата с Гийна, отколкото си беше представял. Нещата се развиваха с такава бързина, че сега той се чувстваше направо друг човек, съвсем различен от мъжа, който беше заформил оная пиянска вечер с още по-глупавия й финал — мимолетната среща с момичето, което сега стоеше пред него.

„И все пак това беше нещо повече от едно мимолетно изживяване“, смъмри го един сладък гласен, идещ от дълбините на паметта му. Все още, след онова, което беше открил днес, през което беше преминал и преживял, онова чувство, онази целувка, идваха като от друг свят…

Той е като сомнамбул, мислеше си Гийна, това просто не е той. И нищо чудно, след този последен знак, с който Алекс показа какво значи да си господар на Кьонигсхаус — да доведе любовницата си тук!

— Джон — настоятелно зададе въпроса си тя, — какво смяташ да правиш?

— Да правя?

— Имам предвид, ще си намериш ли някое друго местенце или какво? И къде ще отиде майка ти?

Той я погледна и видя загрижеността в очите й. От цялата си душа той искаше наистина да я заслужава тази загриженост или поне се надяваше, че може да я заслужи. Ех, само да можеха нещата да са по-различни! Господи, тя беше такова чудесно момиче, такова прекрасно дете, само да…

Стига с тези „само да…“!

— Благодаря за грижата — каза той, запъвайки се, опипвайки почвата около въпроса й. — Факт е, че не знам. Само знам, че скоро ще ми се наложи да помисля за това, Алекс беше толкова добър да ни остави да живеем тук, докато нещата се изяснят и получат някакво развитие.

— Да, но сега… — Объркана, Гийна осъзна, че Джон беше дошъл тук направо от езда и не беше разговарял още с никого, значи, нямаше откъде да научи! Тя се заплете в думите си. — Имам предвид, сега…

— Какво сега? — Той се размърда разтревожен. Какво криеше в очите си тя?

Гийна си пое дълбоко въздух.

— Сега, когато приятелката на Алекс е тук…

— Приятелка? — Господи, какво пак беше пропуснал?

Изведнъж разговорът около камината секна. Вдигайки очи, първото нещо, което Джон забеляза, беше погледът на Алекс, устремен към входната врата, намираща се зад гърба му.

Обръщайки се, той видя най-красивата жена, която някога беше срещал. Почти толкова висока, колкото него самия, с тяло, достойно за богиня, с дълбоко разположени мъгливо сиви очи, проблясващи през водопад от коси, които можеха да се сравнят единствено със злато, тя пристъпяше, обвита в рокля от зеленикаво златиста, полепнала по тялото й материя, която я правеше да изглежда като някакъв рядък вид великолепна змия.

— Е — провлече тя, движейки се към него с чувственото полюшване на котка, живееща в джунглите, — е, ти трябва да си малкото братче. — Тя дойде направо при него, пренебрегвайки разтревожената Гийна и напрегнатия Алекс, който се беше устремил към нея през застлания с килим под. — За твоето съществуване никой не ме бе предупредил!