Розалинд Майлс
Пътища към ада (18)

Глава осемнадесета

И утре е ден.

Който и да беше казал това, разсъждаваше Джон, поел горчивия дял на своето нещастие, сигурно никога не му се беше налагало да се събуди в такова утре, с каквото той трябваше да се сблъска днес. Стомахът го свиваше и му се гадеше, изпитваше отвращение от самия себе си. Обаче имаше един-единствен лек за това състояние: просто да излезе от вратата навън и да го направи.

— Добрутро на всички.

Е, не съвсем на всички, отбеляза Джон на ум. Поемайки си дълбоко въздух и борейки се едновременно с надигащата се в стомаха му вълна и цепещата болка в главата, Джон се приближи до госпожа Мацуда, която в този момент сядаше на масата за закуска, изнесена върху верандата, заедно с останалите от домакинството и сведе глава.

— Надявам се, че не мислите, че снощи преднамерено се държах грубо.

Госпожа Мацуда се усмихна. Е, е. Може би в това момче наистина имаше нещо.

— Не е необходимо. Всичко беше едно недоразумение.

— Да, е… — гмурна се още по-дълбоко той. — Държах се като идиот, за което съжалявам.

Госпожа Мацуда изпърха като някакво колибри. Ръката й блестеше със свежо нанесения лак за нокти и скъпоценностите й.

— Не се притеснявай. Няма никакъв проблем — тя се усмихна на всички.

— Добро утро, Джон! — каза Хелън, цялата светнала от облекчение. — Идваш точно навреме за закуската!

Роуз се появи до лакътя му, веднага щом той зае мястото си.

— Какво да ви донеса, господин Джон?

— Направи му бекон с яйца, Роуз — инструктира я Хелън.

Джон примига.

— Само едно кафе, благодаря ти, Роуз.

„Той изглежда ужасно“, мислеше Гийна, избягвайки да гледа към него, но неспособна да задържи погледа си някъде другаде. „Почти толкова зле, колкото и татко напоследък, посивял и не на себе си, като че ли в треска. И почти толкова зле, колкото и аз.“

Тя знаеше, че за мургава кожа като нейната една безсънна нощ, нощ на сълзи, беше пагубна. Когато беше щастлива, тя беше златиста, а сега лицето й изглеждаше като натъркано с пепел, болезнено бледо, самата й кожа излиняла и сива. Посивяла и безнадеждна, също като Джон. Искаше й се да заплаче.

Госпожа Мацуда се усмихваше на Джон и потупваше ръката му.

— Разбирам как се чувстваш — каза лековато тя. — Господин Мацуда никога не би продал парче земя като това тук. Ти вървиш по стъпките на баща си, той би се чувствал по същия начин. А това е едно особено място. Ето защо аз искам да го купя.

— Ако наистина настоявате… — Джон почти изстреля останалото, — може би аз ще мога да ви покажа онова, за което говоря — моя Кьонигсхаус?

Господи, точно това ни трябваше! Камбаните, биещи тревога, почти оглушиха раздразнения, обезпокоен, седящ от другата страна на масата Чарлз.

— Джон, Йошико и Крейг ги чака един доста уморителен ден — започна предупредително той. — Мисля, че на тях няма да им остане време за нищо друго.

— О, мога да си открадна малко. — Госпожа Мацуда се изправи грациозно на крака. За такова красиво момче време винаги щеше да се намери, за какво ни е иначе живота, за какво толкова се блъскаше тя? — Какво ще кажете да го направим веднага?

 

 

— Това… това какво е?… Ваша собствена частна църква?

Въздухът в малкия параклис, след нападението на ранното сутрешно слънце, беше застоял и болничав. Лилиите, които очертаваха гроба на Филип пред олтара, бяха започнали да се разлагат и миризмата им удари гърлото на Джон, от което му се заповдига още повече. Той кимна.

— Всички стари къщи наоколо имат такива. В миналото големите стопанства са били доста отдалечени от каквито и да било църкви. Затова се наложило да си построят собствени.

От наблюдателния пост, който бяха заели до вратата, разпятието се виждаше фронтално. Огромният Христос от слонова кост доминираше над пространството със своите неестествени размери и караше всяко човешко същество, застанало на пътеката между молитвените редове, да се чувства като джудже, малко и нищожно. Крейг Бъкли раздвижи крака зад крехката, спретната фигура на своята работодателка, очилата му просветнаха, той се изкашля агресивно.

— Ние никога не сме си позволявали подобно нещо, дори в ранните години на Америка — каза той, съвсем очевидно залагайки примката си. — Това не е ли малко в британски дух и доста остаряло в наши дни?

„Не му обръщай внимание“, предупреждаваше Джон добрият му ангел. Решен да върви докрай, той продължи.

— Параклисът се явява и фамилна гробница. Всички от семейство Кьониг са погребвани тук.

Йошико му се усмихна насмешливо.

— Вашите предци?

Той кимна, припомняйки си за свой ужас пиянското си избухване предишната вечер.

— Да.

Той погледна надолу и посочи пода под краката им. По дължината на целия кораб, от вратата до олтара, надлежно закрепени в старинния камък се редяха месингови плочки. Подхващайки госпожа Мацуда за лакътя, Джон я поведе към първата, най-близката до вратата плоча, която беше буквално пред носовете на обувките им.

— Тук.

Гордата и богато орнаментирана някога надгробна плоча, изпълнена според каноните на сложната стилистична техника на XIX век, сега беше по-изтъркана и загубила очарованието си след толкова много години и крака, минали върху нея. Черните букви, изписани с готически шрифт, едва изпъкваха върху размитата повърхност. Джон коленичи, опитвайки се да разчете името, както и името, което носеше съседната плоча.

— ЙОХАН КЬОНИГ, 1850–1930 — прочете той, — БЕАТЕ КЬОНИГ, 1870–1940. Била е негова съпруга.

— О! — Маслиненочерните очи на японката се разшириха от учудване, когато тя погледна датите.

— Кьониг живеят дълго.

— И винаги се женят за жени двадесет години по-млади от тях? — не пропусна да нанесе обидата Бъкли, след което се изкикоти. — Може да не проверявате изчисленията на един играещ си с цифрите човек.

Госпожа Мацуда се усмихна в себе си, доволна. Значи Крейг ревнува от австралийчето? Така и трябва! А и изобщо малко ревност няма да му навреди.

Но никога не трябваше мъжете да се изпускат из контрол. Без да му хвърли дори един страничен поглед, тя реши да го размаже като буболечка върху стъкло на профучаваща по магистралата кола. Обръщайки се изцяло към Джон, тя попита:

— И той е първият Кьониг, който е дошъл тук?

— Той е основал Кралството. — Джон направи пауза. — Или го е завоювал, зависи от какъв ъгъл ще погледнете на това. Той е емигрирал от Германия и дошъл тук заедно с жена си и децата си. — С кратък жест той посочи малките месингови плочи, разположени около тези на двамата родители. — Той изклал цяло едно племе заради тази земя — народът на Гийна — добави, запъвайки се той. — И докато вършел това, докато заграбвал земята, изгубил всичките си деца. Останало му само едно.

— И това е било? — Тя кимна, омаяна от разказа му.

— Този. — Джон се придвижи надолу по пътеката. — ФИЛИП КЬОНИГ, 1885–1917. Той е бил убит в Първата световна война, край Галиполи. Йохан се погрижил тялото на сина му да бъде пренесено от Европа дотук, с кораб, за да може да почива в мир у дома, при нас. И редом със съпругата си. — Той посочи с пръст. — САРА ДЖЕЙН КЬОНИГ, 1887–1961. Те са моите прадядо и прабаба. Следващият Кьониг тук е Джон. — Той посочи отново. — След това… — той спря и се опита гласът му да не трепери. — И след това е моят баща.

Дори Крейг не беше толкова коравосърдечен и груб, та да си позволи някакъв коментар за все още неотбелязаната с плака надгробна плоча на Филип, нито пък за намиращия се най-близо до неговия последен пристан надпис, гласящ: ТРУДИ МАРИЯ КЬОНИГ, 1935–1969.

— Сега навярно разбирате — с настоятелна молба в гласа се обърна Джон към госпожа Мацуда и вдигна очи, за да срещне нейните, — защо аз не мога да погледна с леко сърце на това, че другите искат да продадат Кьонигсхаус. Просто не мога… — той скръцна със зъби, — просто не мога да си представя, защото живот за мене извън Кралството няма и не може да има. Мъртвите, погребани в тази земя, са повече, отколкото са живите, тук е цялата ни история. И ние не можем просто да им изровим кокалите, и да ги дигнем с нас, когато си тръгнем!

Госпожа Мацуда обаче не се хвана на въдицата му.

— Всяко нещо — каза тя, — все някога стига своята финална черта.

Той изстина.

— Не всяко нещо.

— Хей, приятелче, послушай — сега бяха на територията на Бъкли и той не пропусна да възнагради суетата си и да отбележи гол. — От вашите собствени счетоводни книги излиза, че тук имате едва едно цяло и три десети процента възвръщаемост на капитала и то ако годината е добра! Та вие царски ще си живеете, ако вложите същите тези, направо погребани от вас тук пари, в някоя от банките по света, дори при най-нисък лихвен процент!

Джон се заинати:

— Някои неща не са за продан.

— Е, да. — Кавгаджията, който винаги дремеше у Бъкли, взе превес над доброто възпитание и маниери. — При вас е пълен хаос и е крайно време някой да сложи нещата в ред, и разбира се, този някой си ти. Твоите хора биха могли да продадат някои от нещата в Сидни, мотелите, търговските компании в Хонконг, каквото и да е. А точно те са печеливши и да се отърват от тях не би представлявало никакъв проблем. Но точно това място, това безценно твое стопанство е като дупка в земята, която смуче пари, все едно че са кръв. Вие сте направо щастливци, че изобщо се е появил някакъв купувач. Който в случая сме ние. А както изглежда и продавач се е намерил… — Той се разкърши триумфално, когато неочаквано попадна в струя светлина, идеща от високите прозорци. — За мен нещата са пределно ясни. Аз бих се обзаложил, че подготвянето и присъединяването на това място към „Мацуда“ ООД ще започне в секундата, в която подпишем и последния си чек на ваше име, а ти?

 

 

— Горещо ли е кафето?

Докато изричаше отговора си, Роуз сковано се надигна от кухненската маса.

— Ще ти сваря ново.

Хелън поклати глава.

— Не, недей, и това е добро. — Тя отиде до печката и си наля пълна догоре чаша. — Просто слязох да ти кажа за колко хора да приготвиш храна днес.

На масата между двете, наредена донякъде, лежеше безценната колода карти Таро на Роуз. Наистина ли можеха да предсказват бъдещето? И ако можеха, искаше ли в действителност тя да узнае какво й предстои? Притеснена, като че ли беше прекъснала някакъв интимен, незасягащ никого другиго ритуал, Хелън се загледа настрани, докато говореше:

— Госпожа Мацуда и нейният помощник днес си тръгват, така че тях няма да ги броим. А за вечеря ни брой с още един по-малко.

От очите на Роуз не беше убягнало, че миналата вечер Джон и Гийна бяха напуснали почти едновременно трапезарията, и нямаше нужда от помощта на своето таро, за да прочете по мрачните им лица тази сутрин на закуска каква е била развръзката.

— Госпойца Гийна си тръгва?

— Гийна? Не. — Обсебена от мисълта за Чарлз и Джон, да не говорим пък за госпожа Мацуда, тя с болка трябваше да отбележи, че дори не беше забелязала другата си гостенка. — Не, става въпрос за Алекс — той реши да се дигне с хеликоптера с тях до Сидни, за да уреди някаква своя работа и ще отсъства няколко дни.

— Разбрано. Това ли е всичко?

Хелън много добре знаеше, че в очите й няма да прочете нищо, те никога не се издаваха. А толкова много й се искаше да разбере какво мисли Роуз: тази жена знаеше за Кьонигсхаус толкова, колкото никой друг. Ако изобщо някога се решеше да каже всичко онова, което знаеше, нейният разказ би запълнил цяла една книга.

Внезапно я обзе една щура мисъл. Ами ако тя знае комбинацията на оня проклет сейф? Господи, ако само можеше да я знае!

Не, това беше смешно. Роуз не би могла да има информация от такъв род. А и тя никога не би я попитала. Никой не трябваше да узнае, че тя изобщо е търсела нещо подобно. И ако тя все пак го намереше, никой никога не трябваше да научи за неговото съществуване.

И ако тя не можеше да се добере до съдържанието на сейфа, не можеше да открие комбинацията, тя беше сигурна, че и никой друг нямаше да успее. Нито един от Кьонигсхаус.

Кьонигсхаус.

Още един конец от гоблена на нейните тревоги се измъкна и изнизвайки се докрай, затисна клапите на съзнанието й. Наистина ли беше необходима тази продажба?

Въпреки приказките на Чарлз, тя все още не беше докрай убедена, че това е най-добрият вариант. А и след снощната сцена тя вече не знаеше какво да мисли за Чарлз: беше напуснала стаята му, трепереща и цялата в сълзи, веднага след онази прословута декларация, не можейки да си даде отговор на въпроса как да приеме обета му за това, че най-накрая ще я направи своя — като любовно вричане или като заплаха.

Какво трябваше да направи?

Обичаше ли го, желаеше ли го в момента?

Как би могла, толкова скоро след смъртта на мъжа си?

И какво ще каже Джон? Той, който беше превърнал баща си приживе в идол.

Как би се почувствал той от тази внезапна замяна. Измежду всички други мъже по света, точно Чарлз. „Хелън, той е на двадесет и четири!“, в ушите й все още звучаха обвинителните нотки в гласа на Чарлз. „Но за него аз винаги ще си остана майка му! И колко синове биха искали да видят, че техните майки са се влюбили и правят любов с друг мъж, че живеят с някой друг…?“

Господи, тя изпадаше в лудост!

Все така неподвижна и безмълвна, като статуя, Роуз я гледаше безстрастно, но като че ли и с някакво състрадание — дали пък нямаше способността да чете и хорските мисли? На масата между тях лежаха картите таро — ярка смесица от синьо, жълто и червено.

— Хей, Роуз — каза импулсивно тя, — ще ми хвърлиш ли едни карти?

Роуз не помръдна.

— Вие не вярва в това, госʼжа Кьониг.

— Не бих могла да кажа дали вярвам или не. Нека да опитаме. Хайде, Роуз, кажи ми съдбата!

Ръцете на Роуз пропълзяха по картите като паяци, събирайки, разбърквайки и нареждайки ги в равни редички. Тя вдигна поглед, за да се взре в очите на Хелън, която се бе вторачила в избелялата, разръфана колода.

— Старите карти са за предпочитане — каза сякаш оправдавайки се тя. — Имат голяма сила.

— А откога са тези?

Роуз рядко се усмихваше, но сега нейното сурово лице се разтопи в усмивка, докато отговаряше:

— Господин Филип ми ги донесе първия път, когато ходи до Франция.

— Първия път…? — Хелън се опита да пресметне. Франция беше любимата страна на Филип, беше правил няколко пътувания дотам, някои от които доста продължителни. — Това трябва да е било преди четиридесет години.

— Тъй — тъй. — Сега Роуз се концентрираше, настройваше се на вълната на картите. — От пътуването до Франция.

Хелън не можа да се въздържи и попита:

— И това ли е всичко, което ти е подарявал някога?

Роуз замълча и не вдигна поглед.

— Да — каза най-накрая тя. Още една дълга пауза. — От Франция. Оня път.

— Ами друг път?

Роуз не пропусна да нанесе удар.

— Вие го знаете господин Филип, гусʼжа Кьониг — каза тихо тя, зяпайки я право в лицето. — Той винаги си беше мъж.

Вратата изтрака и нацупената Ели се намъкна в стаята, влачейки парцал и кофа и собственото си недоволство. Полукимвайки към Хелън, тя заговори на Роуз с враждебен, равен глас:

— С верандата свърших, след закуската — раздигнато и умито, сега какво?

Роуз погледна към нея с явно отвращение.

— Слез в къщата за гости, изчисти там.

С безутешен вид момичето се изниза. Хелън я гледаше как се отдалечава.

Ели…

И Алекс…

Върху масата лежеше първата карта от колодата таро, сочейки към нея. Любовниците. Винаги се беше чудила защо тази карта не представяше една щастлива, влюбена двойка, а един мъж и две жени, мъжът, хванат във вечното люшкане между двете — от едната към другата. Може би това беше вечната мъжка фантазия, разнообразието в секса, тяхната идея за блаженство.

Като Алекс…

И Ели…

Следващата мисъл й дойде като неочакван удар.

Като Филип.

И Роуз.

Какъвто бащата, такъв и синът.

Миналата нощ Алекс не се беше почувствал неудобно да си достави удоволствието с кухненската прислужница едва ли не под носовете на важните посетители, на най-близките си бизнес сътрудници, които беше поканил като свои гости.

Филип би направил същото.

Изведнъж страховете и подозренията, които тя беше потискала в себе си от толкова години, добиха своята кристално ясна форма.

Добре, значи Филип беше прибрал Роуз като своя икономка, когато те са били млади и необвързани — тя винаги беше чувствала, че „икономка“ значи много повече, отколкото поддържането на къщата. Но винаги си беше мислила, че каквото и да е имало между Филип и Роуз, то трябва да е умряло в мига, в който той се е оженил за Труди.

Но дали беше така?

Една жена не престава да бъде привлекателна за един мъж просто защото той се е оженил за друга. А Роуз винаги е била тук, винаги на разположение, винаги предана му до гроб. Тя беше живяла с тях, беше до такава степен част от техния брак, колкото и собствения им син.

До самия край на другата. Тя трябва да е приготвила закуската в онази фатална утрин, когато Труди беше умряла, наблюдавала ги е как двамата се отправят на разходка с конете си в пустошта…

И след това той е бил вдовец, а Роуз — винаги около него.

Докато не се беше появила тя, осемнадесетгодишна, наивна и изцяло в негова власт.

Той би могъл да има и десет други жени по времето на съвместния им брак, осъзнаваше сега тя, и тя пак нямаше нищо да забележи, не би задала никакви въпроси. И все пак какъв тип мъж би поддържал любовница през всичките тези години, през два брака, оправяйки още една жена редом с млада съпруга, която го обожава, която не му отказва нищо?

Само мъж от типа на Филип.

Мъж с голяма енергия и силни нагони, сексът за него беше като яденето, той беше в състояние да похапва в големи количества и с ненамаляваща охота и удоволствие два, три, четири пъти на ден. А той обичаше и разнообразието и би могъл да се наслаждава докрай на онази стародавна тръпка да има в едно и също време едно черно и едно бяло тяло под себе си. И да се измъква от покрития с цвят будоар на уханната господарка на къщата, за да бъде с нейната сестра Пепеляшка от долния етаж, съвкупявайки се с нея в прахоляка и мръсотията на кухненския под. Това напълно би се покривало с идеята на Филип за царуване в собственото му кралство: Филип Кьониг навсякъде и във всичко.

Върху масата сега лежеше Кралят на мечовете.

Тя изстреля ръката си, спирайки тръгналата да го покрива Роуз.

— Какво става тук, Роуз? — предизвикателно каза тя.

Старата жена се затвори като камък.

— Нямам представа за кʼво говориш.

— Ти знаеш всичко! Най-малкото знаеш много повече, отколкото изричаш!

Но старицата не беше вчерашна.

— Знам само това, което ми хортуват картите.

— Добре тогава, питай ги за това. — Не й пукаше дали беше несправедлива с Роуз, сега с Роуз бяха едно на едно. — Какво ще стане с Кьонигсхаус? Ще бъде ли продаден?

— Вече ги питах това. Не щат да ми кажат, бъдещето е тъмно.

— Трябва да казват нещо повече!

— Те показват препирнята за това. Но и преди я имаше. Казват, че господин Чарлз е „за“, господин Джон „против“, но не и кой ще надделее, кой ще сложи край, такива ми ти работи. — Тя погледна Хелън, сега всяка бръчка на старческото й лице се бе превърнала в мрачно предупреждение. — Ний не знайме и не можʼ да кажем. Сега, когато господин Филип е мъртъв, всичко можʼ да стане. — Ръцете й се свиха в юмруци, палците й стиснати вътре като на страхуващо се дете. — Никогаж не съм живяла другаде, освен тук. Ако остане господин Алекс, той няма да ме ще, той си пада по оная мръсна Ели! А ако продадат Кьонигсхаус, къде ще се дяна аз?

— Не знам.

С огромна горчивина Хелън се изправи на крака, цялата й новопокълнала любов към Филип, след като бе научила за болестта му, се беше изпарила, пометена от болката, че тя много отдавна е била предадена от него.

— Защо не попиташ картите си? Питай си твоите проклети карти!

 

 

Погледнато от края на моравата, пристанището на Сидни искреше под лъчите на слънцето и всяка малка вълничка, понесла диамантите на водните си пръски, се превръщаше в бляскава награда за оня, който наблюдаваше гледката и очите му се къпеха в десетте милиона долара, на които беше собственик по каприза на фантазията си и съвършената оптична илюзия. Живата картина, която се разкриваше пред случайните наблюдатели, от историческия Харбър Бридж до легендарната Опера, тържествено разкрасена от присъствието на малките платноходки, поемащи от Бенелонг Пойнт и кръстосващи брега нагоре-надолу, никога не уморяваше зрителите, колкото и пъти да стояха, за да се наслаждават на гледката.

На прага на елегантната стая Алекс се спря. Докато успее да изпие с очи блестящия интериор, разстилащ се до огромния прозорец витрина и естествено преливащ в световноизвестната панорамна гледка зад него, той почувства как във вътрешностите му по-свирепо от всякога започва да кипи коктейлът от завист, желание и щипка благоговейно страхопочитание. „Не ти приляга вече, момче!“, казваше си мислено той. „Свиквай с факта, че ти самият в най-скоро време ще живееш така! Престани да се чувстваш толкова несигурен, по дяволите, относно неочаквано падналото ти се богатство — и ти ще имаш къщичка и гледчица като тази, че даже и по-добра, само след някакви си седмици. Време е да започнеш вече да свикваш с мисълта!“

— Господин Кьониг!

— Госпожа Касълмейн! Моля ви, наричайте ме Алекс!

Със заучена усмивка той се обърна, за да поздрави домакинята, докато тя се носеше към него, идейки откъм вътрешните помещения на къщата, следвана по петите от една облечена в черно и в бяла парадна престилчица прислужница.

— Още шампанско за гостите в беседката — нареди тя. — След това мини още веднъж със сандвичите.

Момичето забързано излезе и тя отново насочи цялото си внимание към него, разтапяйки се от любезност, самата тя — една разточителна, разкривена усмивка.

— Добре дошли на моята скромна сбирка! Толкова е приятно да ви види човек тук горе, във Воклуз!

Тази реплика винаги я спасяваше, когато се налагаше да посреща абсолютно непознати, и Линди Касълмейн се поздрави, че се беше справила и този път. Поне му улучи името, той трябваше да е оня Кьониг, за когото Триша й беше споменала, че ще доведе впоследствие, всички други вече бяха тук. Ммм. Чудно къде ли го е намерила Триша — и само как изглежда! Колко жалко, че тя не бе го намерила първа…

— Само Линди, моля! — засмя се палаво тя, подавайки му и двете си ръце. — Предполагам, че търсите Триша — оттук, моля, последвайте ме.

Градината, подобно на къщата, беше великолепна гледка. Те бяха планирани и построени в една по-стара епоха, когато на естетичния външен вид и свободното време се е отдавало много по-голямо значение, отколкото в днешните делови времена. Върху широката морава жените се бяха разпръснали и техните рокли бяха толкова ярки, колкото и цветята, свободно избуяли на групи тук и там, и нямащи нищо общо с изкуствено подредените, маршируващи в безкрайните редици на лехите техни посестрими от обичайните паркове. Други гости се бяха насъбрали в сенките на добре разположените дървета, възхищавайки се на женствените призрачни каучукови дървета и на извисяващите се високо в небето палми и баобаби, или разхождайки се по чакълените алеи край купища дъхави мимози до най-предния наблюдателен пункт, от който се разкриваше гледката на 30 километра море, обградено отвсякъде от красота.

Това беше място, където и най-суровото сърце би се смекчило, намирайки покой, но Алекс беше вътрешно напрегнат и неспокоен. „Погледни ги“, мислеше си той, „отвратени са до смърт“.

Светът се делеше на хора, за които едно елегантно парти би било върховно забавление, и други, които биха предпочели това време да го прекарат в зоологическата градина. Алекс знаеше, че навсякъде беше добре дошъл, че неговата вечна усмивка, привлекателната му външност и обаянието му го представяха винаги на висота и му осигуряваха нова покана за подобни тържества, особено от страна на жените, независимо към коя социална група принадлежаха те. Но сбирка на богаташи като тези тук, една такава интернационална бригада от мързеливци и суетници „Аз-съм-хубав-защото-съм-хубав“, предизвикваше презрението и завистта му и го караше да се чувства като болен.

— Фреди!

— Поли, скъпа, къде се изгуби?

— Не, по-добре питай Джош, преди той беше женен за нея…

— Да, триста хиляди, толкова му плащат, не е за вярване…

— Разбира се, че ще изглежда добре, при парите, с които си играе, тя кара пластичната хирургия да се развива не с дни, а с часове!

Господи, каква сбирщина! Защо изобщо се беше съгласил да дойде? Трябваше да се уговори с нея да я вземе след като това свърши или да я накара да се измъкне от ангажимента…

Да се измъкне?

Кой, Триша, вечното присъствие по такива купони, да пропусне някой от тях? Това беше единственото нещо, което тя никога не би сторила…

Желанието да я види моментално разкъсваше вътрешностите му с нетърпимостта на болките, които се появяваха при гладен стомах. О, боже, къде ли се беше дянала?

— Луиз!

— Мании!

— Сали!

— Хол!

Любезно усмихвайки се на всички страни, Алекс следваше домакинята из тълпата, представяща на галериен принцип всички възможни типове от Сидни: видни обществени фигури, политици и бизнесмени, жени, отчаяно прикриващи застаряването си, и техните по-млади посестрими, които имаха не по-малко глупашки вид, хора, стремящи се към върха, и други, които се опитваха да ги спънат, преди да са достигнали обетования Олимп, всичките тези, заедно със съпътстващия ги антураж от най-близки довереници, общопризнати умници, пътешественици, бърборковци, куклички еднодневки и жигола на всевъзможни възрасти, всички вкупом преследващи с бясна сила едно — забавлението в този панаир на суетата.

Алекс почувства как вътре в него се надига студена вълна.

„Господи, та това си е една скапана човешка менажерия…“

И докато домакинята, мъкнейки го подире си, успя да стигне до последната групичка, усамотила се под едно дърво на брега на океана, той вече беше наясно, че повече от това тук не можеше да поеме.

— Триша! — изчурулика Линди Касълмейн, свободно прекъсвайки разговора им с правото на домакиня. — Погледни кой е тук!

Тя стоеше там. Един елегантен гръб, нежно подвиваща се в основата на врата златиста коса, рамене, подчертани от дизайнерски подплънки, над една заострена, права рокля, една бяла гушка, която се обръща, обръща се… и гласът, който сякаш идеше от дълбините на съня му…

— Я!

Сега той гледаше право в добре познатите му издължени очи, бледи, почти жълтеникави, които се свиха до черни цепки, в момента, в който го фиксираха, и той почувства как старото, позавехнало, но винаги разтреперващо го, дори само при спомена, удоволствие, толкова близко до болката, отново го жегна.

— Здрасти, Алекс — провлече тя. — Позволи ми да те представя.

Тя замахна с дългото си черно цигаре към четирима или петима загорели, лъскави индивиди, въртящи из ръцете си чаши с шампанско: една представителна селекция от Хубави Хора и от онези, които се бяха издигнали до тяхното положение, самите те превръщайки се в „хубави“, по силата на това, че обслужваха нуждите им. Той разпозна един от най-известните и най-богати филмови продуценти на Австралия, актриса, по-известна с мемоарите си, отколкото с работата си в киното, един вестникарски барон, един нашумял психоаналитик и фризьора, без който нито една от първите дами на Сидни не би могла да диша. Възползвайки се от момента, той чаровно я отдели от тяхната компания и я отведе до една градинска беседка, обвита в розов олеандър и бледоморав жасмин, където можеха да поговорят на спокойствие.

— Не знам защо ти позволявам това, Алекс Кьониг! — глезено изчурулика тя, издърпвайки лакътя си от неговата ръка. — За мъж, когото току-що съм срещнала, ти си позволяваш големи волности!

„Току-що срещнала. Хайде де!“

Това той пропусна покрай ушите си, отбелязвайки го само с едно подигравателно вдигане на веждата. Нямаше да губи ценно време в спорове, тя много добре знаеше, както и той, че двамата бяха двете половинки на едно цяло.

— Думата ми е за Кьонигсхаус — каза той и очите му изсвяткаха като очите на вълк в мрачината на нощта. — Не докопах само някакво си мизерно парченце, а грабнах лъвския пай. Пък сега имам и купувач. Единствено въпрос на време е да успея да прибера парата. А докато чакам там на място, в имението, аз се нуждая от компания. Твоята. Така че стягай се, утре летим към Кьонигсхаус.