Розалинд Майлс
Пътища към ада (17)

Глава седемнадесета

— Бихте ли ме извинили?

Възможно най-спокойно Гийна се изправи на крака, поклони се любезно на събраната компания и излезе от трапезарията. Само две крачки й бяха необходими, за да настигне залитащия, препъващ се Джон, който се опитваше да стигне до външната врата.

— Джон! — Тя го сграбчи за ръката. — Накъде си тръгнал?

— Навън. — Той протегна ръка към дръжката, отвори вратата със замах и направи широк жест към ширналата се пред тях тъмнолилава празнота. — Ей там.

— Къде?

— Където и да е.

Колко далеч можеше да стигне в това състояние? А и тя се беше надявала на един спокоен тет-а-тет. Беше мечтала да се сближи с него под тази топла луна в средата на австралийското лято. Идеше й да се ритне отзад, или поне него. Във всеки случай нямаше да го остави да си отиде сега, не и по този начин.

— Идвам с теб.

— Няма смисъл. — Той не искаше дори да я погледне и започна да се отдалечава. — Всичко свърши.

Тя го стисна още по-здраво.

— Кое е свършено?

— Нищо. То и нищо не е започвало. — Той се олюля леко и закри лицето си с ръка. — Господи, аз съм пиян! Не ми обръщай внимание, не знам какво говоря.

— О, много добре знаеш! — Тя се бореше с напиращите сълзи, но гневът й все още й даваше сили да продължава. — Не ми ги говори тия, много добре знаеш, че имаше нещо… — Тя изведнъж млъкна, неспособна да контролира повече гласа си, очите й издаваха цялата й мъка. — Нещо… между нас двамата — успя най-после да произнесе тя.

Зад гърбовете им се разнесе шумът от местене на столове, жуженето на гласовете се извиси, а успоредно с него и някакво всеобщо раздвижване, което показваше, че събраните в трапезарията са решили да се разотидат и съвсем скоро щяха да се изсипят в хола. Джон поклати глава, опитвайки се като че ли да я прочисти от изпитото.

— Не можем да говорим тук — провлече той. — Ела.

Хващайки я за ръката, той я повлече през входната врата, която внимателно притвори зад себе си. Отвън огромна луна плуваше безметежно сред едно небе, отрупано със звезди. Хладният, свеж нощен въздух охлади пламналите й страни и като че ли помогна на Джон да дойде на себе си. Държейки се здраво на краката си, като че ли поизтрезнял, той я поведе през поляната към къщата за гости, спирайки в подножието на стъпалата пред вратата й.

„Нещо между нас двамата.“

На Гийна й идеше да си отхапе езика. Защо трябваше да го изтърси по този начин? Обля я вълна на изгарящ срам: какво значеше да обичаш един мъж, колкото добър и внимателен да е той, когато той не чувства същото към теб? Това беше последната капка, от която чашата на нещастието й преля.

Тя чувстваше, че трябва да каже нещо, да го замаже по някакъв начин, но способността й да говори я беше напуснала. Когато най-накрая Джон наруши мълчанието, думите му нямаха никакво отношение към казаното от нея.

— Онази японска дама, госпожа Не-знам-си-коя-си — започна той. — Когато си тръгне, бих искал да напуснеш с нея.

— Какво? — Беше очаквала да чуе всичко друго от неговата уста, но не и това.

Той въздъхна.

— Искам да се върнеш с нея обратно в Сидни, да се махнеш оттук.

Нима той се опитваше да се отърве от нея?

— Но защо?

— Твоето оставане тук е абсолютно безсмислено. Това е.

Той не би могъл да я нарани повече, отколкото с това тъпо, почти тривиално отпращане, задави се тя в мъката си. Но тя не можеше да се спре и продължи да увеличава мъката си.

— Трябва да има някаква причина. За всяко нещо си има причина. Кажи ми.

Той стоеше изправен, почти надвесен над малката й фигурка, широките му рамене закриваха луната.

— Няма нищо за казване. Просто си върви.

Тя имаше своя готов отговор.

— Не!

Някъде от тъмнината на нощта до тях достигна дивият вик на смъртен страх, последван от протяжен, агонизиращ писък. Някакъв нощен хищник явно разкъсваше своята невидима, само до преди миг нищо неподозираща жертва. Джон не показа с нищо, че е дочул разиграващата се нощна трагедия, докато се хващаше с две ръце за перилата на верандата и продължи да говори.

— Виж, в момента тук се разиграват разни странни, съдбоносни неща. Миналата нощ… миналата нощ, когато бях с добитъка, аз имах…

Устните му отказваха да произнесат думата „съновидение“, тя звучеше толкова момичешки, по дяволите, като бленуването на тийнейджър по някаква попзвезда.

— Аз имах определено… преживяване — преживяване, свързано с отделяне от тялото, ако така по̀ ти харесва. Там, навън, при водоема. Където татко… умря. — Омаяно той поклати глава. — Един много шантав сън.

— Отнасящ се до баща ти?

— Да. Сънувах нощта, когато той… и змиите, три Кралски кафяви…

Три Кралски кафяви?

Откъде можеше да знае колко са били? Беше им съобщено само, че Филип е умрял от змийско ухапване. Те още не бяха получили дори резултатите от аутопсията, потвърждаващи това, камо ли да се предполага, че змиите са били повече от една. Тя прочисти гърлото си и се насили да говори нормално.

— Не видя ли и нещо друго в съня си?

Но нещо в гласа й го накара да застане нащрек и той отговори съвсем сухо и премерено.

— О, нищо, нищо друго, наистина. Мъгла и облаци — обичайните неща в един сън — няколко души, но нищо по-определено, не успях да разпозная никого. Казах ти вече, всичко беше доста шантаво. — Той се засмя изкуствено. — Е, трябва вече да вървя. Сутринта ще кажа на Чарлз да ти запазят едно място в хеликоптера при обратния им полет до Сидни.

— Не си прави труда — каза ядно тя. — А сега ме изслушай! — Тя се изкачи на първото, а след това и на следващото от ниските стъпала, така че да се изравни с нивото на очите му. — Аз не съм дете и ти не си ми никакъв, за да ми казваш какво ще правя. Освен това не съм идиот. Да не би да очакваш, че ще ревна и ще хукна да си търся укритие, само защото ти си сънувал някакъв недомислен сън — което сигурно се е случило, защото доста си бил пийнал, както и тази вечер.

Каза го с намерението да го жегне, но в момента, в който думите изскочиха от устата й, вече се мразеше. Тя видя на лунната светлина как по лицето му премина тъмна вълна и той за първи път тази нощ я погледна директно.

— Не съм бил пиян, ако това имаш предвид! — отговори той. — В съня ми имаше и друго — други хора… кошмарни неща, неща, които още не мога да си обясня. Толкова лоши, че все още не мога да говоря за тях, защото би излязло, че обвинявам някого в извършването на пъклени дела.

Кошмарни неща, пъклени дела — какви ги говореше той? Приказките му бяха несвързани, като приказките на дете.

Но тя премълча това в себе си, докато той със запъване продължаваше нататък.

— И докато не открия какво означава всичко това, дали то е истина или не е, искам ти да си далеч оттук. Далеч от опасността.

— Защо аз? Аз нямам нищо общо с това.

Той се обърна към нея, с почти умолителна нотка в гласа си.

— Ако дори малка част от това е истина, всички ние сме в опасност, самото място е опасно.

Искаше му се да каже: „Опасно за мен и за всеки, който ми е близък“. Но знаеше, че още не е заслужил правото да изрече подобно нещо. Въпреки това той отправи към нея един последен апел.

— Направи го заради мен. Замини с тях, когато те тръгнат, окей?

Нищо друго под слънцето не би могло да трогне повече нейното любящо женско сърце, отколкото гледката на този сломен и умоляващ мъж, смирено стоящ и очакващ нейното решение. Гийна беше дочакала своя момент.

— Ако и ти дойдеш с мен! — нежно изрече тя. — Само тогава ще замина!

— О, боже! — изстена той.

„Стига да можех!“ — неизреченият му отговор увисна между двамата като безмълвно заклинание.

Тя стоеше пред него, без да помръдне, впрегнала цялата сила на женската си природа, излъчвайки я в мощни вълни, само и само да успее да го омагьоса и да го накара да я заобича. Той трябваше да разбере колко много го желае тя, колко много я боли за него.

„Погледни ме“, повеляваше му тя, „погледни ме, идиот такъв, какво трябва да направя, та да ме погледнеш, да ме видиш, да ме докоснеш и обичаш…?“

Той я погледна разсеяно, като че ли тя беше първата жена, която вижда в живота си. Неуловимият аромат на нейното тяло достигна до сетивата му, нейните очи, цялата й кожа блестеше, поръсена сякаш със звезден прах, нейните малки розови обици горяха насреща му като разпукващия се цвят на роза. Чувствайки се непохватен като бивол, той внимателно вдигна ръка да погали нежното й лице.

— О, Гийна — промърмори сломено той, когато пръстите му докоснаха топлата, канеща плът.

В следващата секунда ръцете й обвиха врата му като копринени въжета и тя се притисна с цялото си тяло към него. С безкрайна нежност, чувствайки, че цял живот сякаш се бе движил точно към този момент, той повдигна лицето й към своето.

Целувката й беше като завръщане вкъщи.

Чувстваше, че няма сила, която да го накара да спре да я целува, че неговият дух нямаше никога вече да изпита нужда от каквато и да била друга храна. Обвивайки тялото й, сгушвайки главата й в рамото си, така че тя се оказа на височината на сърцето му, той се вкопчи в крехката й фигурка, като корабокрушенец, който е намерил една тънка гредица, за да го крепи и да го изведе от бушуващата буря.

— Господи, безнадеждно е!

Ужасена, тя отвори очи, чувствайки как той я отхвърля надалеч от себе си и отстъпва настрана.

— Не биваше да го правя — поде дрезгаво той. — И това не променя нищо. Така или иначе, ти трябва да заминеш. — Вбесен от себе си, той се отдалечаваше в тъмнината. — Искам да се махнеш оттук, веднага щом се събудиш утре сутринта!

 

 

— Ако нещо ви потрябва, само трябва да се обърнете към Роуз или Ели, или към който и да е от нас. Роузи ще ви отведе до къщата за гости и ще изчака, докато се настаните и се убеди, че нищо не ви липсва. Надявам се, че ще се чувствате комфортно.

„А така също се надявам, че тази нощ повече няма да ми се наложи да играя ролята на очарователната домакиня, дори да е само за секунда“, продължи на ум Хелън, „защото в противен случай ще хукна да бягам пищейки и няма да спра да тичам и да пищя, докато не стигна Сидни.“

— Благодаря ви, сигурна съм, че ще се чувстваме чудесно — изрече японката. Тя се изнизваше през вратата заедно със своя млад партньор под безмълвния, замислен поглед на Роуз, а зад тях пристъпяше Бен, който също се беше запътил да си ляга. — Така че ви пожелаваме „лека нощ“.

Последва едно хорово „Лека нощ“.

— Лека нощ, лека нощ на всички — провикна се Алекс, помахвайки им, докато те изчезнаха в нощта. — Е, това е за тази вечер — продължи той, затваряйки входната врата. — Май мина доста добре, а, какво ще кажете? Мисля, че направихме, каквото можахме. — Той се прозя и се протегна грациозно като котка. — Ще ида да пийна едно уиски в „бърлогата“ за преди лягане. Не, не се притеснявай, Хелън, ще ида да кажа на Ели да ми го приготви и донесе.

— Хм!

Очите на Чарлз — винаги сърдити напоследък, отбеляза в себе си Хелън — проследиха отдалечаването на Алекс през хола, с неговата лека, пружинираща походка, до кухнята, където Ели все още миеше.

— Отива да предложи помощта си в миенето на чиниите, а? Истински бой скаут.^[1]

Тя прокара уморено ръка през косата си.

— Чарлз, моля те.

Той се обърна.

— Извинявай. Не съм в най-добрата си форма. Това беше един дълъг ден.

Тя кимна.

— И за мен. Ще си лягам.

Той се поколеба.

— Сигурна ли си, че не искаш да пийнеш още нещо, преди да се качиш горе?

— Не, благодаря. Достатъчно пих.

Заедно те изкачиха широкото стълбище. Господарският апартамент беше точно пред тях и те спряха за момент пред вратите му.

Чарлз я погледна с очи, които толкова приличаха на филиповите, но без оня жесток пламък в тях.

— Нямам намерение все още да си лягам — каза стеснително той. — Ако промениш решението си относно пийването преди лягане, просто ми викни през стената. — Той посочи вратата на момчешката си стая, която беше в другия край на коридора. — Не съм далеч.

— Благодаря, Чарлз. — Тя му отправи още едно уморено кимване. — Лека нощ.

Зад стените стаята тънеше в дълбока сянка и тя почувства как се гмурва в някаква синьо-зеленикава празнота, като че ли изведнъж лишена от собственото си тяло. Изведнъж онова, което би трябвало да бъде блажена почивка след тежестите на вечерта, се превърна в ужасяваща, непоносима самота. Обзета от паника, тя се изниза обратно през вратата. Чарлз все още стоеше на площадката и определено я наблюдаваше с интерес, когато тя, объркана, се извърна, за да срещне въпросителния му поглед.

— Може би онова питие, в края на краищата, ще ми се отрази добре — измънка тя.

Той не й се изсмя.

— Защо не излезеш на балкона? — предложи той. — Ще ида да видя дали няма да намеря нещичко в трапезарията и да го донеса горе. — Очите му горяха в детинска развеселеност. — Е, хора сме в края на краищата и няма да им прекъсваме забавлението на ония, дето са в кухнята, нали така?

Тя наведе глава.

— Да не искаш да кажеш, че Алекс би… че той и Ели…?

— Какво, какво за нашия млад господар и повелител? Мисля, че той е способен и на страшно много други неща, освен забърсването на някоя и друга наемна работничка, особено ако тя е бърсалка като Ели. — Той се изсмя. — Те и двамата са пълнолетни. Така че това не ни влиза в работата. Само трябва да видя какво мога да докопам аз, там долу, без да му преча той да си я докопва както си иска. И недей да изчезваш!

Той се върна с две чаши и бутилка Шардоне, преди тя още да беше решила в кой от ниските шезлонги да се настани.

— Защо не седнеш тук? И вземи опитай от това вино. Окей?

Тя прие с благодарност предложената й чаша и замислено отпи от студената, златистокафява течност, докато превърташе в ума си онова, което беше казал той.

— Чарлз… ако Алекс и Ели… е, ти знаеш какъв е мъжът й. Аз веднъж я попитах от какво й е това ожулване по лицето и тя не посмя да ми отговори. Но аз знам, че той я бие, а и Роуз го казва. Тя казва, че той е много ревнив…

— Хелън… — Гласът на Чарлз звучеше предупредително. — Ние не трябва да се замесваме. Нищо не можем да направим. — Той леко се отпусна на съседния шезлонг.

— О, знам.

Над тях луната беше започнала да се спуска зад планините, наближавайки долния край на небето и нейните лъчи почти се бяха изравнили вече със синкавочерния хоризонт и кърваво черната земя. Тя се почувства толкова уморена, че не би могла да заспи, но в същото време и някак отпочинала, като че ли бе излязла от тялото си и се рееше някъде там, кръжейки около луната. Тя се чу да говори, преди още да знаеше какво точно произнася.

— Знаеш ли, аз го обичам.

Гласът му, изпълнен с безкрайна тъга, отвърна като ехо на думите й.

— Да, знам.

— Но аз обичам и теб. — Откъде намери смелост да го изрече?

В тъмното гласът му звучеше леко и непринудено, но острието на горчивината в него беше наточвано в продължение на повече от двадесет години.

— Но не толкова колкото те обичам аз.

Трябваше да го попита.

— Тогава защо ме пусна да си отида?

Тишината, която се възцари, беше заредена с удивление.

— Значи това било? Ти просто си ме изпитвала, това ли искаш да ми кажеш? За да видиш дали аз те обичам дотолкова, че да се сбия с Филип за теб и да те отвоювам от него, това ли е?

Тя се гърчеше в болката си.

— Не! Не беше това! — Как можеш да обясниш на един мъж какво представлява мъжката власт? Как би могла да му опише атаката, безпардонното налагане на волята на Филип, което я беше лишило от нейната собствена и я беше превърнало в негова сянка? — Та аз бях само на осемнадесет! — изплака тя. — Какво разбирах тогава?

— Това е повече, отколкото си си позволявала да кажеш някога досега! — В гласа му изненадващо се бе появила някаква жестокост. — О, да, ти цъфна ей така от нищото, за да приемеш онази работа около събирането на добитъка, нали? Без минало, без усложнения. И никой така и не научи откъде си… къде си се подвизавала преди… или с кого…

Тя остана да лежи вцепенена, докато успее да го смели.

— Значи ти мислиш…?

Той се изсмя: едно грубо изкрякване като птица присмехулник.

— О, много по-късно осъзнах, че ти отдавна си стягала примката около Филип. В края на краищата, трагедията на семейство Кьониг не е някаква си държавна тайна! Ти си знаела, че той е изгубил жена си и сигурно си отгатнала, че той не е такъв тип мъж, който дълго ще скърби, оставайки без жена около себе си. И какъв по-добър живот би могло да мечтае едно момиче, дошло от майната си, от този, в един момент да се окаже господарката на Кьонигсхаус?

— Но ако…

Като в някаква кошмарна игра на „сляпа баба“ тя все не успяваше да налучка пътя си.

— Но ако съм се стремяла през цялото време към Филип, защо обичах теб? Къде вместваш себе си в тази схема?

— Елементарно, скъпи ми Уотсън! — И отново този влудяващ режещ смях. — Ти ми беше казала, че никога преди мен не си имала любовник. Но дори за мен не остана тайна това, че ти не си девствена. Ако си искала Филип, на теб ти е трябвало оправдание, защото скъпият ми брат беше удивително старомоден на тази тема. И кой би могъл да свърши по-добра работа от малкия Чарлз, когото батко цял живот се беше мъчил да свали по гръб? Беше ли прозряла това — жените винаги ги подушват тези работи — или просто си решила да играеш „вабанк“, знаейки, че в момента, в който разбере, че те имам, той ще пожелае да те отнеме от мен?

Тя беше наранена до такава степен, че единственото, което й се искаше, беше да му отвърне със същия удар.

— Просто вие всички му завиждахте, това е!

Тя видя в светлината на звездите как главата му клюмна и устните му се раздвижиха.

— Със сигурност му завиждах! Разбира се, че му завиждах! Завиждах му, защото той беше всичко, което аз исках да бъда и което никога не успях да постигна!

— Не! — изплака в жестоката си болка тя. — Ти беше различен, това е то. И какво толкова?

— О, Господи, Хелън, ти не знаеш нищо за мъжете, щом задаваш такъв въпрос!

— Защо? Толкова ли е ужасно да бъдеш себе си, не такъв, какъвто е той?

— Да! — отвърна страстно Чарлз. — Когато това ми отказва всички неща, които са имали и имат значение за мен. Интересът на родителите ни — на тях им пукаше единствено за драгоценния им първороден! Моята идентичност и мястото ми в света — уважението, с което би трябвало да се ползвам. — Той замълча. — И твоята любов.

— О, боже, Чарлз, сега ли му е времето…?

Той се изправи в шезлонга си и припряно премести тежестта на тялото върху краката си.

— И кога ще му дойде времето, Хелън? И дали това време изобщо някога ще дойде? Аз те обичам от времето, когато ние и двамата бяхме почти деца, твърде млади, за да защитим нещо толкова скъпо, което тогава едва ли сме знаели каква благодат е за нас и го оценихме едва когато го загубихме. — Той скочи на крака и прекоси балкона, взирайки се невиждащо над озарената от луната земя, пустинна и гола като марсиански пейзаж. — Аз цял живот съм те чакал. Никога не се ожених, защото никога не намерих жена, която да може да се сравни с теб — сигурно си го разбрала? — Той се обърна, за да хвърли обвинението и в лицето й. — Защо се омъжи за него?

Тя едва можеше да говори, усещаше устните си надебелели, подпухнали.

— Аз го обичах, ние бяхме щастливи, той ми даде всичко, което една жена би могла да иска от един мъж.

Неговият саркастичен смях избухна сякаш в лицето й.

— Всемогъщи боже, Хелън, спести ни тази боза, която непрестанно се лее от женските списания! — Той беше възседнал шезлонга й, хващайки я за китката. — Направил те щастлива, а? Аз знам, че той те докарваше до плач!

— Чарлз, аз…

Никой не би могъл да го прекъсне сега.

— Води ли те на специални места като мен? Колко пъти ти намира водоеми, където бихте могли да плувате заедно, голи, както ви е майка родила, и да останете там цял ден, не искайки да се приберете вкъщи, така както правехме ние? — Тя можеше да види плувналите му в сълзи очи. — Изтупвал ли е някога сутрин сеното от косата ти и приготвял ли ти е закуска, след като цяла нощ сте правили любов в хамбара?

Тя избухна в сълзи.

— О, Чарлз — ридаеше тя, — защо всичко се обърна с краката нагоре? Защо всичко трябваше да се случи точно по начина, по който в крайна сметка стана?

Той взе и другата й ръка и я притисна с всичка сила към устните си, покривайки ги със смазващи целувки.

— Не знам — пророни задавено той. — Но знам едно нещо — най-накрая онова копеле Филип се разкара от живота ми и аз няма да пропилея дори една секунда, за да получа онова, което искам — а това означава — теб!