Розалинд Майлс
Пътища към ада (16)

Глава шестнадесета

Спускащият се хеликоптер вдигна малки вихрушки сух червеникав прахоляк, докато най-после кацна на земята. Спряла на безопасно разстояние, Хелън включи на скорост и подкара колата към площадката за кацане, за да поздрави гостите с пристигането им.

Страничният люк на белия хеликоптер изпука като при разчупването на яйце и малката стълбичка беше спусната от търбуха му, за да могат пътниците да слязат. Първи се показа Чарлз, очите му я удостоиха с един бегъл поглед.

— Здрасти, Хелън. Как си?

— Чудесно — промърмори механично тя, — просто чудесно. А ти?

Той се извърна.

— Мога ли да ти представя госпожа Мацуда и нейния финансов съветник господин Бъкли?

— Само Йошико, моля.

Жената, която слезе от хеликоптера, трябваше да има четиридесет, мислеше си Хелън, но беше невъзможно да се определи. Беше една източна красавица на неопределена възраст, във всяка една фибра, на която безпогрешно можеше да се различи отпечатъка на големите пари, но и с целия финес, който не вървеше обезателно ръка за ръка с безкрайните редици числа от банковите сметки. Кожата й, в класическия порцеланен оттенък на японската жена, очевидно беше поддържана в най-реномираните козметични салони по света, лъскавата й, гарваново черна коса беше елегантно подстригана вероятно в Париж, бледозлатистият й ленен костюм в стил „сафари“ говореше за Бевърли Хилс, а прекрасните й жълтеникавокафяви обувки и съответстващата им чанта загатваха за Рим. Дори куфарчето й трябваше да е било произведено в някакво проклето място в Лондон, където продължаваха да правят чадъри от епохата на кралица Виктория, разсъждаваше Хелън с помръкнало сърце.

Тя се опита да потисне завистта си. „Е, да, богаташите са различни от мен — каза си тя без удивление. — Да вземем само това, че те запазват красотата си жива по-дълго време. Толкова по-зле за нас!“

На фона на безупречната шикозност на видимо запазената й гостенка, Хелън се почувства старица, бледа и старомодно облечена, твърде едра и тромава като кобила. Мислено тя се съпостави с крехката Йошико. Как ли изглеждат те двете редом в очите на Чарлз? Прииска й се и двете да са мъртви — най-вече Йошико!

— Госпожа Кьониг? Със съжаление научих за смъртта на вашия съпруг.

— Наричайте ме Хелън, моля. Филип ли? Да, е, аз… Да, наистина… — За бога! Толкова ли не можеше да измисли какво да каже?

Но Чарлз беше до нея и както винаги се втурна да изглади нещата.

— Благодаря ви, Йошико. Да, той беше забележителен човек, наистина загубата е непрежалима — за Хелън и за всички нас. — Той се обърна, за да включи в разговора и слизащия в този момент от хеликоптера мъж, продължавайки с официалните любезности. — Хелън, да ти представя господин Бъкли.

— Господин Бъкли.

Тя смутено протегна ръка, за да поеме твърдото, делово ръкостискане на младия мъж, който я поздрави доста любезно, но по устните му не се появи дори призрак на усмивка. Гласът, костюмът, бледото, гладко лице, закопчаната от горе до долу риза и очилата с метални рамки издаваха у него американеца. Той имаше вид на елегантно двадесет и осем годишно юпи^[1], но може да е и на петдесет години.

— Бъкли, Крейг Бъкли, госпожо — започна новодошлият с лек акцент на човек от Нова Англия. — Аз съм финансовият асистент на госпожа Мацуда. В задълженията ми влиза хвърлянето на едно око върху счетоводните баланси тук. Радвам се да се запозная с вас.

Изведнъж в проблясък на прозрение тя си представи как биха изглеждали двамата в очите на Джон, желязната магнолия и лишения от чувство за хумор дървеняк с нацистките очила и бездушната решеност да гледа на Кьонигсхаус само като на сбор от цифри, добри или лоши. Джон не би ги харесал.

Госпожа Мацуда впери в нея своите смолисто черни, безизразни очи.

— Господин Кьониг — Чарлз — ми казва вие имате един син, госпожо Кьониг.

— И още един — заварен син — изрече едва чуто тя.

Госпожа Мацуда се усмихна загадъчно.

— И заварен син. Колко сте щастлива. Аз очаквам с нетърпение да се запозная и с двамата.

 

 

„Дотук, добре“, повтаряше Алекс своята изпитана и проверена формула за успокоение в смутни времена. Трапезарията беше обляна в светлина, която играеше по сребристобялата дамаска, първото ядене току-що се бе появило на масата като по заповед на вълшебник и имаше вълшебен външен вид и мирис. Разговорът с новодошлите също вървеше както трябва. Но не и благодарение на малкото братче Джон!

— Още малко вино, Йошико? Крейг?

Усмихвайки се приятно, той подкрепяше гостите, които бяха в неговия периметър на действие, щедро доливайки чашите им с изключителното „Shiraz“. Той го беше открил в бащината си изба и си беше направил труда да го отвори предварително, за да даде възможност на гъстото, кървавочервено вино да „подиша“.

— Хелън? Чарлз? Би ли подал бутилката, така че да стигне до Бен? Да, наистина е добро, благодаря ви, Йошико, радвам се, че ви харесва.

„Какви, по дяволите, ги вършеше Джон, с тази кисела физиономия в самия край на масата, като че ли всеки момент щеше да бъде извлечен навън, за да му светят маслото? Трябва да се заемем с това!“ С усмивка на победител, Алекс подхвана разговор с явната решимост да разведри атмосферата.

— И така, Йошико, успяхте ли да видите поне нещо от Австралия, откакто сте тук?

Тя сви рамене.

— Сидни, Големият бариерен риф, Айърс Рок.

Чарлз се разсмя.

— Все старите туристически уловки! Ние бихме ви развели да видите поне малко от истинската красота на древната страна, ако имате време за това.

Госпожа Мацуда възпроизведе една ослепителна усмивка.

— Онова, което наистина иска да види, е ранчото Кьонигсхаус.

— Фермата!

Намесата на Джон беше като влизане на слон в стъкларски магазин.

— Стопанството! — повтори високо и упорито той, разплисквайки невнимателно виното около чашата си. — Американците в Дивия Запад имат ранчо. В Австралия ги наричаме стопанства. Животновъдни стопанства.

„Благодаря ти, братчето ми!“ Студеният гняв, надигащ се бавно някъде дълбоко в Алекс, изведнъж избухна с цялата си сила. Окей, той не беше и очаквал Джон да цвили от удоволствие при мисълта за продажбата на Кьонигсхаус, докато купувачите оглеждат наоколо. Но той се беше надявал хлапето да се държи най-малкото цивилизовано!

И след като знаеше, че няма и най-малък шанс самият той да сложи ръка върху мястото, защо се пречкаше в краката на Номер едно, вместо да си трае и да гушне своя проклет дял, след като продажбата приключи?

„Щото като пипнем мангизите, Джоно, момче — беше го успокоявал великодушно, — можеш да бъдеш сигурен, че ще се отнеса справедливо към теб! Старият Чарлз ми спомена, че би било добра инвестиция да заровя малко от плячката някъде за теб, да те снабдя с едно местенце, което да си е само твое. Нека само да направим сделката и тогава първото нещо в списъка на покупките ще бъде фермица за Малкия Джон!“

Той можеше да се справи с всичко това, разсъждаваше мрачно Алекс, само ако Малкото Братче се стегне и се врътне поне малко около Мама Големи Пари! Но всичко, на което това проклето хлапе бе способно, бе да виси като сопол от другата страна на масата и да разлива първокласно вино все едно че беше проста лимонада, с нещастния вид на копелдак в Деня на таткото!

Погледът му падна върху момичето до лакътя на Джон, спретнато и нагиздено с обици цветчета, в бледорозова памучна одежда и в този момент му идеше да се разсмее на глас.

Пустият му Джон!

Какъв идиот!

Не можеше ли да разбере, че с държанието си на Бунтовник без своя кауза той не допринасяше нищо за тази нещастна чернилка до себе си, която не принадлежеше на никой свят и нямаше къде да отиде?

Не за първи път Алекс се дивеше на слепотата на мъжете. Те можеха да се спънат в лежаща на улицата жена, която очевидно чака някой да й го вдене и пак единственото нещо, което щяха да направят, е да я прескочат, да вдигнат любезно шапка и да отминат! Направо покъртително! И доколкото той разбираше от жени, тази малка стърчиопашка там би се превърнала в истинска жрица на любовта, също като Ели, стига да й бъде даден поне малко шанс.

Все още прокарвайки скришом поглед по тялото на Гийна, Алекс осъзна, че удобно настаненият от лявата страна на госпожа Мацуда Чарлз беше зает с разиграването на козовете.

— Имаме какво да ви покажем и то много, един парцел земя, който мисля, че ще ви хареса — говореше мазно той. — Цялото място възлиза на три хиляди квадратни мили, но, разбира се, стопанството е тук в центъра му.

Госпожа Мацуда хвърли преценяващ поглед на трапезарията с нейната гълъбовосива ламперия, сводест таван и полиран под.

— Много старо? — поинтересува се тя.

— С историческо значение! — каза Чарлз. Той хвърли един многозначителен поглед през масата към Хелън. — Хелън ще ви разкаже историята.

— Построено преди повече от сто години — започна послушно тя, но в душата й беше каша. „Хваната между Сцила и Харидба — скърбеше тя. — Ако не помогна тази продажба да бъде извършена, Джон няма да получи нищо; но ще ми проговори ли после той, ако все пак помогна?“ — Това е едно от най-старите имения в Северната Област — продължи дрезгаво тя. — Може да бъде открито във всички летописи, за него е писано във вестниците, то е широко известно в околността като отличен пример, илюстриращ колониалната архитектура…

Гласът й продължи да се лее, но черните очи върху японското лице като от слонова кост не я изпускаха от погледа си.

— Но това е вашият дом. И сега аз искам да го купя и да живея тук. Това не ви ли натъжава?

Натъжаваше ли я? Тя не можеше да каже.

— Ни най-малко — каза сковано тя. — Нещата се менят. Те никога не могат да се запазят в първоначалния си вид.

— Може би вие и вашия съпруг сте планували да се оттеглите? — продължаваше сондажа си госпожа Мацуда. — Да предадете управлението на фермата в ръцете на синовете си и да пообиколите света… да гостувате на приятели… да пътешествате…?

На Хелън й се искаше да се разсмее. Самата идея, че той някога би се оттеглил й изглеждаше пълна дивотия.

— Не. Той никога не ми е споменавал за нещо такова.

Госпожа Мацуда наклони тъжно глава.

— Разбирам. Той никога ли не обсъждаше работата си с вас?

Защо се чувстваше унизена сега, когато трябваше да го признае.

— Не. Никога.

Късо кимване от другата страна на масата.

— Моят съпруг беше същият преди да умре. Много старомоден, традиционалист. — Тя се засмя звънко. — Но тогава мъжете умират и оставят жените да движат всичко.

Тя се наведе напред, съвършеният й пръст с цвят на слонова кост с лакиран в розово нокът почукваше по бялата покривка.

— Парите на съпруга ми бяха моя първоначален капитал. Откакто умря и откакто намерих необходимата ми подкрепа, от която толкова се нуждаех… — тя хвърли непроницаем страничен поглед към очилатия млад Бъкли, внимателно следящ всяка нейна дума, — с много полезно, предано съдействие, аз увеличих онези пари над десет пъти.

Тя отново погледна към Бъкли, в очите й определено проблесна някакво пламъче. Нейният поглед се удари и се отрази в стъклата на очилата му и това го накара да хвърли на свой ред предизвикателен поглед към останалите от компанията.

— Лаская се да мисля — каза в заключение тя, протягайки ръка към виното си, — че аз изиграх ролята на добра съпруга във всичко това. Чувствам, че моят успех би ощастливил безкрайно моя съпруг, господин Мацуда.

— Можете да се обзаложите!

Беше Джон, с ненужната си шумотевица и отново в състоянието си на агресия. Госпожа Мацуда прояви към него лек интерес, но забележката й беше адресирана към цялата маса.

— Тук наоколо е толкова красиво. Удивена съм от желанието ви да продавате.

— Е, да, така е — започна непринудено Чарлз, слабият му волеви профил изпъкваше в цялото си великолепие на светлината на свещите, болезнено забеляза Хелън, — но ние мислим, че за „Кьониг Холдингс“…

— Аз не мисля така! — намеси се грубо Джон и неприлично се изпружи в стола си, отблъсквайки се със замах от ръба на масата. — Аз не искам да продавам! Проклет да съм, ако искам! Но моето мнение не струва и пукнат грош, нали? Аз съм само малкото братче и нищо от това, което казвам, няма каквато и да било тежест!

„О, я си затваряй плювалника или върви…“, старият гняв, който мислеше, че е загърбил и заровил на десет мили дълбочина, в момента, в който избърса праха на Кьонигсхаус от обувките си, отново се пробуди у Алекс и този път той нямаше да бъде потушен.

Но желязната пеперуда явно бе преживяла и по-жестоки бури от тази.

— Господин Кьониг — обърна се тя към Джон с изключителната си бяла усмивка. — Не се подценявайте. Вашият чичо Чарлз ми разказа всичко за вас и за Кьонигсхаус и за превъзходните ви умения като скотовъдец.

Толкова симпатичен млад човек, разсъждаваше с нотка на съжаление тя, с тази прашна руса коса и сини очи. И толкова голямо тяло…

Колко жалко, че тези момчета, толкова хубави, толкова желани, бяха и толкова неоформени. Би било добре да заведе този например в Европа, да му предаде няколко урока на тема храна, вино и… и всичко останало.

Особено сега.

Особено сега, когато Крейг ставаше все по-скучен и по-скучен и на всичко отгоре — на средна възраст! Двадесет и осем годишните май бяха твърде старички за нея, тя имаше нужда от по-млад мъж. Е, може би след това. Нека да видим как ще потръгне договарянето по продажбата. Тя отново се усмихна към Джон, дискретно прикриваща оценяващия си поглед.

— Във всеки случай добре е да се запозная с първия си каубой.

„Нямаше ли някаква покана в начина, по който го каза?“, чудеше се Алекс с нарастващо вълнение. „Защо пък не? Това може да се окаже от полза за нас!“

Като повечето мъже, които проявяваха поне малко внимание към жените, на Алекс не му беше трудно да схваща техните желания. Джон беше приятно момче, точно оня тип, който би се понравил на позастаряваща дама с добър вкус. И ако изобщо проумееше кое е добро за него, той би трябвало да захвърли онази хлапачка Гийна с влажния поглед и да се залепи за Мадам Голям Апетит като муха на мед.

Ако той изобщо проумяваше кое е добро за него.

Дали беше толкова глупав, та не виждаше или беше толкова пиян, че да не му пука?

— Каубой ли? — питаше дрезгаво Джон. — Айде стига бе! Тук ние казваме „скотовъд“. Така както казваме „стопанство“, а не ранчо. И това е моето стопанство, и аз ще се противопоставям на цялата тази сделка по продажбата с цялото си същество!

Той се наведе троснато през масата.

— И може да ви стане по-ясно за какво говоря — обяви пиянски той, — ако ви кажа, че всичките ми предци са погребани тук! Предци. Знайʼш ли какво е предци? Мислех, че вашият народ особено ги почита!

Възцари се ледено мълчание. Накрая Крейг Бъкли отвори фината си уста с презрителна усмивка.

— Знаете ли, господин Кьониг, в Япония няма само кули^[2], гейши, рикши и смешни островърхи шапки. Мисля, че бихте определили нашия консорциум като твърде обемащ, интернационален по своите размери. Ще ни бъде интересно да видим, дали бихме могли да кажем същото за „Кьониг Холдингс“ в края на нашата сделка!

Джон се изсмя сардонично.

— Останете си мои гости!

„Той се налива твърде бързо!“, мислеше в паника Хелън. „О, Господи, какво ли ще се случи?“

Госпожа Мацуда бутна назад чинията си и попи устни в изящна салфетка.

— Ще искаме да видим книгите и документите за последните пет години, — каза тя, като че ли нищо не беше се случило. — Легализирани инвентарни описи, всичко, с което разполагате и което би ни показало какво е състоянието на нещата в стопанството…

— Нямате проблеми.

Чарлз кимна към Бен, който седеше тихо и невъзмутимо в края на масата.

— Бен е нашият финансов директор — той ще ви предостави цялата информация, от която се нуждаете, докато сте тук, той е на ваше разположение, нали Бен?

— С най-голямо удоволствие — произнесе Бен, въпреки че за удоволствие при него изобщо не можеше да става и дума, мислеше си Бъкли кисело. По дяволите, какво не беше наред у тези хора?

Бен се изкашля неловко, прикривайки устата си с ръка.

— Вие докога смятате да останете?

Госпожа Мацуда погледна към Бъкли и се усмихна.

— О, мисля, че можем да се поотпуснем — можем да останем толкова, колкото се наложи. Ти какво мислиш, Крейг?

Като същински автомат Бъкли измъкна от вътрешния джоб на сакото си един тънък като вафла електронен бележник и започна да натиска бутоните му.

— Вероятно тук ще приключим доста бързо, но нека предвидим още няколко дни, и така това прави 22-и — обяви на всеослушание той. — Дори и след това ние ще успеем за подписването на Конвенцията относно телешкото месо, която е на 25-и в Чикаго, ако, разбира се, искаш да отидеш?

— 22-и?

Алекс почувства, че беше дошло времето той да се намеси с цялата си твърдост и сила, неговото спокойно иначе лице сега гореше отвътре с буен пламък. Сега трябваше да поведе битката, въпреки всичките му планове да остане скрит и незабележим, просто трябваше да им покаже на тези копелета кой беше господарят тук! Тези некадърни педита не можеха да направят разлика между истинска продажба и предлагането на калъп сапун!

А що се отнася до Джон…

Но все още можеше да им покаже, да им даде урок как се прави сделка. Той се усмихна обезоръжаващо.

— Ние и преди това можем да ви снабдим с всичко, от което се нуждаете. В края на краищата, нали Чарлз и Бен подготвят тази сделка от сума време, така че ние сме на практика готови. Ще направим всичко, което е по силите ни, за да ви помогнем…

Вдигайки достатъчно шум, Джон бутна стола си назад и се изправи.

— „Ще направим всичко, което е по силите ни, за да ви помогнем!“ — разкриви се той, имитирайки грозно мазния тон на Алекс. — Сигурно ние ще ви целуваме задника оттук до Киото, ако с това постигнем тази скъпоценна сделка! Всички, освен един! Стоящият тук пред вас! Не си въобразявайте, че ще клекна! И дори всички да сте решили да затриете Кьонигсхаус, аз ще направя всичко, за да ви спра, докато все още има душа в това тяло!

Той излезе, залитайки. Останалите мълчаха втрещени.

— Съжалявам, госпожо Мацуда — каза скромно Хелън. — Джон обикновено не е такъв. Не знам какво го е прихванало.

Звучеше неубедително, дори в собствените й уши.

Но японката само се усмихна примирително.

— Вашият син е нещастен — промърмори тя, поклащайки гладко причесаната си чернокоса глава. — А и всички млади мъже понякога се напиват. Но бизнесът си е бизнес — ако Кьонигсхаус все още е за продан?