Розалинд Майлс
Пътища към ада (15)

Глава петнадесета

Джон.

Тя трябва да говори с Джон.

И трябва да престане да реве, да престане с тези безкрайни, никому ненужни сълзи.

Все още ли скърбеше за Филип?

Не, сега плачеше за своя провал като съпруга.

Тя ридаеше за жената, която беше стояла и наблюдавала как нейният съпруг крачи към дверите на смъртта, без да извърви този път рамо до рамо с него, да го придружи дотам, докъдето може: без да му предложи, за всичките онези години, в които бяха заедно, поне секундна подкрепа или една-едничка утешителна дума, докато той е трябвало да изпие горчивата чаша до самото й дъно.

Тя плачеше за жената, която беше изгубила един изключителен мъж — която го беше изгубила години преди действителната му кончина, така че в последните й спомени той остана като жестокият узурпатор, като двойникът, който дойде да заеме мястото на истинския Филип и отрови последните им години.

Какво облекчение беше, че сега можеше да съобщи на Джон истината, да му обясни какво е трябвало да изтърпи самият Филип. Че гневът, злобните изблици на лошотия, че последната лудост с промяната на завещанието в ущърб на Джон са били продукт на черното образувание, растящо вътре в него.

Но какво казваше с това тя?

Че Филип е бил луд?

Опипвайки наоколо за кърпичката си, тя преметна крака през ръба на леглото и рязко се изправи, твърде потисната, за да продължи да лежи. Навярно за Джон би било по-лошо да знае, че е изгубил Кьонигсхаус заради бащината си болест и последвалата лудост, отколкото да мисли, че това е резултат от позакъснялото желание на Филип да направи онова, което трябва, да уреди един дълг на честта.

Тогава я прободе една нова и ужасяваща мисъл, спирайки я насред пътя на нейните разсъждения. В огледалото на тоалетката си тя можеше да види едно лице бяло като платно, само един призрак на жената, която всяка сутрин й казваше „Добро утро“. „Последният му акт на земята.“

На Филип му е било пределно ясно, че умира. Той е отказал хирургическата намеса и всякакъв друг вид лечение, защото не е искал да се превърне в безпомощен инвалид, не дай си боже в някакъв зеленчук, преди да умре. И все пак, ако беше доживял, нямаше да му се размине постепенното дегенериране, неизбежния упадък. Познавайки го що за човек е, нима беше невероятно той да избере една дълга самотна разходка из пустошта, въоръжен с пушка, което е стародавен начин и въпрос на чест за всеки скотовъд при създалото се положение? А сред всички тях Филип се бе показал достатъчно мъж и на него най-му отиваше да го направи.

Би ли отнел той собствения си живот?

Но дори да не го направеше, смъртта би го сторила съвсем скоро и без неговата помощ. Развитието на тумора беше напреднало и не подлежеше на операция, той беше обречен. Въпреки че беше продължавал да се движи и говори с предишната си енергия, да се джавка с Чарлз и Бен и да настоява да прави с нея секс, той е бил един мъртвец, съдбата му е била предрешена.

Тази мисъл се вкорени в съзнанието й и продължи да се развива. Вероятно нито един човек не би избрал да умре от такава смърт, дори ако е решил да сложи край на своя съсипан живот. Но дори и накрая за Филип не е имало изход, никакво спасение от устремилата се към него смърт, докато той се е приближавал към последния си акт. И ако Кьониг от „Кралството“ е избрал кафявата кралска змия да ускори преминаването му в онова друго, неземно кралство, това не беше ли израз и на някаква ужасна, крайна логика?

 

 

— Благодаря ти, Чарлз. Направо е фантастично. Тогава всички ще се видим някъде около шест. Голяма работа си! Чао.

Замислено Алекс окачи слушалката върху износената й поставка в бърлогата на долния етаж и грабвайки лист хартия, бързо започна да нахвърля своя план за действие.

Значи Чарлз го беше уредил, беше успял да го уговори. Мадам Бътерфлай ще дойде до Кьонигсхаус, за да хвърли един поглед наоколо, преди да отлети обратно за Токио? Браво на Чарлз! Той одобрително изсвири, докато мозъкът му се бе заел с изясняване логиката на нещата.

Целият антураж щеше да се изтърси довечера за вечеря и да остане поне до утре на обяд. Окей, трябва да предупреди Хелън, че са тръгнали, да й даде начален тласък в организирането на домашната шетня, след това да слезе до кухнята, да придума Роуз да направи един от фантастичните си специалитети за вечеря и да се увери, че Ели ще се навърта наоколо, за да й асистира в поднасянето…

Ели.

При спомена устните му се разтегнаха в усмивка. „Ти винаги ги мярваш отдалеч, надушваш ги от цяла миля, нали, момче? — сам се поздравяваше той. — На теб никога не ти се случва да не разпознаеш истинската кучка, да не предусетиш корпуса за бързо реагиране, а? Господи, та тя ще направи всичко за теб — тя вече го направи! Приятно е да чувстваш, че не си загубил някои умения! Кой да предположи, че това мършаво малко тяло ще лумне като фойерверк, в секундата, в която си го обладал? И кой да предположи, че тези цици, които изглеждаха така зашеметяващо през оскъдната блузка, ще се окажат наистина такава великолепна плът и в ръката му?“

Плът, създадена, за да бъде обладавана: блещукаща и тъмнокафява, студено присвяткваща като бронз и в същото време при допир топла, като топящо се масло. Една плът, която многократно е била обладавана и мачкана от много по-груби ръце от неговите.

Той направи гримаса. Тялото на Ели, както го беше видял докато се любеха, носеше следи от бой, и сега началните й изречения за ревнивия съпруг не му изглеждаха вече като начин, с който една омъжена жена създава допълнителен интерес към себе си в падналото й се извънбрачно забавление. „Господи, какъв тъпанар е този пиян-залян Або^[1], ако единственото удоволствие, което може да изтръгне от тяло като това, е само видимо да го очуква!“

Тяло като това…

И не само тяло.

Онези твърди малки ръце, с техните тънки, задиращи пръсти, зъбите й — остри и бели като на котка, дори ушите й — толкова чувствителни, че дори само бегъл допир до тях може да я взриви…

Той и сега чувстваше ласката й, тук, в този момент, и целият потръпна от играта на спомена и въображението. И Господи, тя можеше да продължава още и още! Беше ненаситна, би направила всичко, би опитала всичко, като че ли онова, което беше получила, никога не й беше достатъчно…

Той почувства познатото надигане между краката си, обещаващо една мощна ерекция само след няколко секунди. „Дръж се прилично, момче! Работата преди удоволствието. Не изпускай топката от очи. Точно сега една друга дребна лейди е от много по-голямо значение за бъдещото ти щастие и това е госпожа Фуджияма или както и да се казва, онази, която ще капне щастлива, преди да свърши вечерта.

И не от това, което ти най-добре умееш, момче, колко жалко, но какво да се прави, такъв е животът. Окей, каква е програмата? Да говори с Джон, обезателно да говори с Джон. Опасно е и той да се навърта около копанката. Госпожа Добра Съдба може никога да не отвори торбите с мангизите, ако разбере, че наоколо виси като сопол и един кисел, лишен от наследство по-малък син, който по всяко време е готов да мушне прът в колелата, да започне да вдига врява и дори да заведе дело в съда!

Не, работата трябва да е опечена. Да привлече Джон за делото, да си осигури и добрите чувства на Хелън, да й напълниш главицата с вятър, да размени две думи и с Чарлз. След туй направи продажбата, грабвай плячката и отново друм — по широкия свят, откъде дошъл — там отишъл.

Е, не точно там, откъдето беше дошъл.“ Красивото лице на Алекс помръкна от срам и гняв и той безмилостно пришпори паметта си назад в миналото. Просто лош късмет, че го бяха надушили, това е. Една глупава административна грешка, втори път нямаше да я допусне.

И дори там — в онова място — той не би го назовал в себе си, дори сега — той научи някои неща, завърза някои полезни контакти. О, много полезни, крайно належащи. Така всичко излезе наяве.

Както и да е, това беше история, беше минало-заминало. Той беше платил дълговете си, дори с лихвите! И втори път това нямаше да му се случи. Веднъж да се свърши с това, той щеше да дойде на себе си, щеше да е готов да се хвърли в живота.

И тогава…

И тогава, Австралия беше необятна, огромна страна, една ужасно голяма красива страна, в която можеш да се изгубиш. А едно момче, което веднъж вече се бе губило, можеше да се изгуби отново, когато си пожелае, без никакви проблеми.

Решено тогава.

С щастливото чувство, че е отхвърлил доста работа сутринта, Алекс вдигна слушалката и се включи във вътрешната централа на къщата.

— О, Роузи, здрасти, как е най-доброто ми момиче? — той се усмихваше, докато говореше по телефона с кухнята. — Я налей по едно уиски, а? — Той се усмихна отново. — Аз съм в бърлогата. Що не пратиш Ели да ми го донесе дотук?

* * *

Джон.

Скоро тя щеше да може да говори с Джон.

О, колко досадно, че точно сега онази японка и нейният счетоводител щяха да дойдат за вечеря. Хелън беше я информирала за това, когато я взимаше от лагера на аборигените. Но гостите нямаше да искат да прекарат цялата вечер със семейството, нали? Трябваше да има някаква възможност да се усамоти някъде с Джон. Трябваше да си я осигури, да се убеди, че той иска да прекара известно време насаме с нея.

О, боже! Само да можеше да узнае какви точно мисли се въртят в главата му! Гийна въздъхна тежко и изпружи уморените си крака, докато се потапяше по-дълбоко в топлата вана. Единственото й желание беше да прекара няколко минути с Джон без никой да ги безпокои, нима искането й беше толкова голямо…?

Само няколко минути?

Честно?

Справедлива до мозъка на костите си, Гийна изпита неудобство от собственото си самозалъгване. „Не, не само няколко минути. Ако трябва да съм честна, искам да прекарам с него целия си живот — или поне да имам шанса да опитам.“

Не беше ли абсолютно налудничаво да мисли за него по такъв начин? — питаше се тревожно тя, докато се изправяше и бавно се протегна за кърпата. „Ти едва си разменила и две думи с него, не го познаваш, той може да си има приятелка, даже да е сгоден за някоя друга от някое съседно имение, може физически да го отблъскваш, може да те мисли за последното момиче на света, за което би се оженил.“

„Може“, прошепна едно тъничко гласче в ухото й.

„Но не е така!“, заяви с цялата си убеденост едно друго гласче.

Тя въздъхна тежко. Е, по един или друг начин, тази вечер тя щеше да научи истината. Но след като се видеше с Джон.

 

 

Той забеляза приближаващия хеликоптер, когато беше още на мили разстояние. Хеликоптерът кръжеше в ясното, бледо небе, като някакъв комар, който се блъска и жужи в захлупена празна златиста купа. Предизвиквайки гнева му, пилотът сниши въздухоплавателната си черупка точно над събраните край товарния влак животни, където Хенри и останалите ги настаняваха върху платформите, решен най-вероятно да покаже на бъдещите купувачи на какви чудесни добичета можеха да се окажат собственици, ако вземеха окончателно решение да купуват. Но животните мразеха въздухоплавателните апарати, вдиганият от тях шум ги ужасяваше и когато го чуеха, изпадаха в паника и побягваха.

Предполагаше се, че Чарлз е наясно с тяхната психика! Но като че ли напук, той така се беше вманиачил на тема „продажба“, та не го беше еня за нищо друго! От своя наблюдателен пост пред конюшните, където току-що беше оставил коня си, Джон псуваше яростно, въпреки че знаеше, че това е безполезно.

— Страшно ви благодаря, егоистични копелета такива — крещеше той, — и дано се задавите с кокала си! Сигурно сте изкарали ангелите на добичетата и сега само това ни липсваше — да ги гоним. Да изгубим парите от тях! А колко чини скъпоценния ти холдинг без тях, а?

Продължавайки да псува, той се извърна и промъквайки се покрай задната врата на къщата, се отправи там, където неотдавна беше погребан баща му. Блъскайки двойните врати, той се изправи в светлината като някакъв ангел отмъстител, захвърли конските такъми и камшика и пристъпи вътре.

Цветята, обрамчващи пода над подземието, където почиваше Филип, лилиите и белите гардении, втъкнати в лъскавата зеленина на лавровите венци, бяха все още нежни и свежи и с влизането си още той бе посрещнат от прекрасния им аромат. Надпис на гроба все още нямаше, отбеляза в нов пристъп на потиснатост Джон.

— Господи, тате — избухна той, — ние дори не сме имали време да поставим месингова плоча с името ти, а те вече продават кокалите ти! Твоите и на всички предишни Кьонигови!

В пристъп на омерзение към себе си и към целия свят той вдигна очи към разпятието и несъразмерната фигура от слонова кост на гърчещия се, страдащ Христос.

— Чуваш ли? — страстно се обърна той към него. — Виждаш ли цялата тази гнусотия, която се разиграва тук? И ако виждаш, защо не направиш нещо да я спреш? Или и на теб въобще не ти пука?

Отговори му единствено студената, връщаща думите му тишина.

— О, боже — проплака той и падна на колене, опитвайки се да събере мислите си, опитвайки се да се помоли. Но от предишната нощ, когато беше прозрял убийството, той се намираше в състояние на трескаво напрежение, граничещо с лудост. — Тате беше убит! — се оказа единствената изява на вярата му, единственото кредо, в което се беше вкопчил сред пустинята на безкрайното си отчаяние.

Защото той наистина вярваше, че миналата нощ е бил споходен от сън откровение, когато си беше легнал там, край предвечния водоем.

Той беше убеден в това с всяка фибра на тялото си. Това беше единственото логично обяснение защо Филип, един човек с опит, не беше чул приближаването на голямата змия, не беше направил опит дори да се защити от Кафявата кралска. Убиецът се беше сдобил с двама помагачи, които да пуснат трите отровни създания върху жертвата, беше се презастраховал, за да няма провал. Те са ги донесли тихичко, така че баща му да няма шанс да чуе приближаването на змиите, да се събуди и да се защити. Това беше тайната, която забулваше бащината му смърт и той единствен можеше да я изнесе на бял свят.

Но ако той кажеше това, щяха ли да му повярват? Какво доказателство имаше той, какви други факти, освен собственото си съновидение? Какво доказваше то? Можеше ли да си представи как би изглеждал, застанал пред съдията и съдебните заседатели: „Да, Ваша светлост, знам със сигурност, че баща ми е бил убит, видях злодеянието насън“. Щеше да стане за смях пред съда!

И кого щеше да обвини? Кои бяха убийците? Със сигурност бяха трима, тарторът и двамата му копои. Мъже? Той дори нямаше представа какъв беше техният пол. Призрачните фигури, размиващи се в тъмнината, биха могли да бъдат мъжки или женски… За да пуснеш три змийски създания върху спящ на земята мъж не се изисква обезателно мъжка сила. Но кой би искал да убие Филип по такъв жесток начин?

Той се опита да си припомни всички, които са били прогонени от имението напоследък и които биха могли да жадуват отмъщение. Един пиян скитник беше досаждал на Роуз, опитвайки се да намери храна и подслон, но беше изгонен позорно, без да получи нищо. Един войнстващ некадърник бе уволнен без предварително предизвестие. И на двамата Филип не твърде деликатно беше заповядал да напуснат пределите на имението, срещу което те възнегодуваха и се подчиниха едва след като опитаха на гърба си камшика на господаря, който наби по този начин в дебелите им глави издадената вече заповед. Но биха ли го убили заради това? И ако не — тогава кой?

Джон никога през живота си не беше мислил лошо за когото и да било. И сега неговото изранено съзнание се мяташе като наплашен кон далеч от прииждащите още по-черни мисли — тогава е някой от имението, някой от самата къща…

Не! Не можеше да бъде!

Но все някой трябваше да е — някой, който беше винаги наблизо.

Някой, когото познаваше лично.

Мислите се въртяха в главата му като плъхове, хванати в капан, докато накрая съзнанието му изплака като дете:

— Не знам какво да сторя, татенце, мамичко, кажете ми как да постъпя!

И отново единственото, което достигна до слуха му беше ечащата, убийствена тишина на параклиса, безмълвието на гроба.

— Кажи ми какво да правя…

Останал без сили, ужасен и изтерзан, с паднали рамене и сведена глава в тесния молитвен ред, той надигна глас и изплака:

— О, боже, кажи ми какво да направя!