Розалинд Майлс
Пътища към ада (14)

Глава четиринадесета

Гледана отдалеч, идващата кола не беше нищо друго, освен носещ се облак прахоляк. Приближавайки лагера, Хелън намали и внимателно свърна през арката от преплетените клони на призрачни каучукови дървета, и се запровира през прашния двор, за да спре колата пред най-големите колиби. Отпускайки ръце върху горещата пластмаса на волана, тя се вгледа в разкрилата се пред очите й картина.

Беше гледка, излизаща извън пределите на времето, гледка, която може би е била типична за живота на цяла Австралия, преди да нахлуят белите заселници. В центъра на селището горд евкалипт се извисяваше над група по-малки дървета, които образуваха заслон около лагерния огън. Оттам започваше подреждането на малки и няколко по-големи колиби, а малко по-настрана можеха да се видят и други семейни жилища, характерни за аборигенския начин на живот от незапомнени времена. Единствено няколкото стари, очукани автомобила и добре оградения двор за конете малко по-нататък напомняха, че всичко това имаше някакво отношение към двадесети век.

В центъра на ограденото пространство група голи, смеещи се деца играеха на вечните си детски игри. По-възрастните от племето ги наблюдаваха безмълвно и невъзмутимо. Няколко по-млади мъже се бяха проснали в сянката на колибите, опрели гърбовете си в тях, и се наливаха с бира, докато наоколо глутница полугладни кучета ровеха из прахта, търсейки отпадъци. Само жените се трудеха: готвеха, бавеха ревливи пеленачета или прихващаха устремилите се към земята безстрашно пристъпващи, но все още плетящи крачка по-големи бебета, простираха или прибираха пране и непрекъснато се поздравяваха с весели, грубовати възгласи като малки дългоопашати папагали, докато се мотаеха напред-назад.

Хелън угаси мотора и се обърна към Гийна.

— Добре ли е тук? Какво се разбираме: кога да дойда да те взема?

Гийна се усмихна.

— Ами някъде към шест, шест и нещо. Колкото да се прибера навреме преди вечеря, за да се поизмия.

Да се поизмие. Хелън се усмихна разбиращо. Тъй като Джон трябваше да се прибере тази вечер, приключил със събирането и извозването на добитъка, на нея й беше ясно, че Гийна иска да има време не само да се поизмие, но и да се стегне, преди да го види отново.

Е, нямаше значение. Това не й влизаше в работата.

Но ако нещо се получеше между тези двамата, Гийна и Джон, как все пак щеше да се чувства? — изведнъж се почуди тя, макар да знаеше отговора преди още въпросът да се беше оформил в главата й. Само нещо да можеше да направи Джон отново щастлив — нещо — или някой… дори да е това искрящо малко създание с прекрасни, огромни, тъжни очи…

„Престани, за бога — смъмри се тя, — стига си градила въздушни кули!“

„Ти не можеш вечно да го закриляш, а и да искаш, не можеш да го предпазиш от това!“, беше й казал Чарлз.

В момента, в който го изрече, тя го мразеше, но той беше прав. Джон не беше вече нейното малко момче, а мъж и тя не можеше да изживее живота му вместо него. Несъзнателно тя изправи гръб и напери рамене. Нека така да бъде.

— Добре тогава — каза тя безкрайно предпазливо. — Ще се видим по-късно. А сега — приятен ден.

Гийна гледаше как тромавото возило подрънква по пътя, отдалечавайки се, и отново й се прииска да беше имала смелостта да каже нещо, каквото и да е! Колкото повече време прекарваше с Хелън, толкова повече се убеждаваше, че тя отчаяно се нуждае от някого, с когото да си поговори, някой, към когото да се обърне.

Решително вирвайки брадичка, тя се насочи към центъра на ограденото пространство и наближи подскачащите, премятащи се през глава и ровещи из пясъка дечица.

— Хей, приятелче! — каза тя, прокарвайки пръсти през една сплъстена малка главица. — Как си? Добре ли си?

— Добре, добре! — засмя се детето. То вдигна ръчички към нея, за да го вдигне и тя го грабна в прегръдките си.

— Ау, какво голямо момче! Та ти си пораснал от вчера! Скоро ще станеш мъж за женене! Искаш ли да се ожениш за мен?

Момченцето доволно се разхихика, зарови главица в рамото й, здраво стиснало очички, след това отново се надигна и погледна, явно желаейки да си поиграе.

— Ожени се за мен, ожени се за мен! — писукаше то. — Ожени се, ожени се, ожени се!

Иззад гърба им се разнесе висок смях.

— Ти не ще да се омъжиш, момиче кат теб, със свой собствен живот! Продължиш ли да показваш танци кат тук, чака те добър живот и никакви деца не ти трябват!

Гийна се обърна и видя Дора, една от младите жени в племето — може би на нейната възраст или дори по-млада, но широкото й лице изглеждаше с пет или десет години по-старо. Това беше в резултат на няколкото раждания, бремето на две или три бебета и съпруг, чиито качества, каквито и да са били някога, отдавна бяха изгубили очарованието си в нейните очи. Но Дора беше винаги усмихната и изглежда не беше недоволна от съдбата си.

— Пази се за танците, там много те бива — засмя се тя, като поемаше детето от нея. — Вече те чакат, ще ги намериш там, гледай здравата да ги изпотиш!

— Благодаря ти, Дора!

Обръщайки гръб, тя забърза през обширния двор към насъбралите се под едно голямо призрачно каучуково дърво. Когато ги съгледа там, сърцето й се преизпълни с любов, защото тя беше започнала да мисли за тях като за „своите“ танцьори — една невероятна смесица от талант, притежаван от най-младите момчета и момичета, успоредно с няколкото най-добри танцьори на племето, едри, плещести мъжаги със силни, атлетични тела. В центъра на малката групичка беше клекнал един старец и свиреше на дидгериду. Насъбралите се около него, стари и млади, припяваха с високи, плачливи гласове или поддържаха ритъма, удряйки барабани и пръчки.

Гийна спря в края на групичката, привлечена както винаги от тъжните, лишени от всякаква превзетост ритми на аборигенската музика и силата на песните, които като че тя попиваше направо със сърцето си, макар да не разбираше и дума от текстовете им. Сега слънцето се изкачваше бързо по небето и нежното ечащо стенание на диджеридуто трептеше и увисваше в нажежения въздух като звън на трошащо се стъкло.

„Wija narani, jilalan, nagugari — пееше старецът. — Koppy unga, allinger yerra-ballama.“

— Знаеш ли какво пее?

Беше Тимбо, един от първите обитатели на селището, които проявиха интерес към нея, когато тя дойде за първи път. Беше красиво момче на около осемнадесет години, природно надарен да бъде танцьор — нисък и с добре развита мускулатура, той същевременно се оказа и истинска мина за информация относно традиционните танци на своя народ и беше проявил истинско, неподправено желание да работи с нея, обменяйки идеи и танцови движения.

Гийна се усмихна и поклати глава.

— Нямам ни най-малка представа.

Тя слушаше внимателно. Дидгеридуто продължаваше своята хипнотична мелодия, разхождайки се нагоре и надолу по тоновата стълбица, предвечният инструмент разказваше и разказваше, въздишайки понякога като живо същество, когато свирачът леко нарушеше ритъм и го изкарваше от такт.

Тимбо наклони глава.

— Това е жалбата на един умиращ — тихо каза той, — той се прощава с тази, която обича. Той й казва: „Тръгвам сега, тръгвам на път, трябва да те напусна, дай ми малко вода, защото слънцето залязва…“ — Той изведнъж млъкна. — Това е една стара история, случила се тук, в имението, преди много, много години.

Тя моментално беше заинтригувана.

— Разкажи ми я.

Той я погледна с любопитство.

— Обичаш ли тъжни истории?

— Не мога да знам — провлече тя. — Докато не ми я разкажеш.

Момчето промени стойката си и погледна в далечината, отвъд обширния двор на селото към една далечна линия дървета, черни, оголени и сякаш мъртви, приличащи на гора от бесилки, чиито силуети се открояваха на фона на фосфоресциращото небе. Високо над главите им някаква невидима птица се задави и изплака като малко дете и в отговор, през смях, старият музикант започна сякаш да я увещава, изтръгвайки водопад невъобразими звуци призиви от кухата цев на своето дидгериду.

Тимбо отново извърна поглед към него и когато продължи, изглеждаше някак развълнуван.

— Знаеш ли, коорите са тук от хиляда хиляди години.

Не беше изречено като въпрос, но тя побърза да му поднесе своя отговор.

— Знам, че археолозите продължават да свалят долната граница на датиране на първите произведения на изкуството — четиридесет, петдесет, шейсет хиляди години…

Докато говореше, тя потръпна; като че ли с очите си виждаше болезнената красота и безмълвието на оня древен, ненаселен свят.

— Да. — Очите на Тимбо излъчваха сурово обвинение, но не към нея. — И те са могли да живеят тук, защото са имали вода — преди да се дотътри белият човек.

— Тук ли? В Кьонигсхаус?

— Тук — потвърди той. Устните му се изкривиха в студена усмивка. — Но тогава не се е наричало Кьонигсхаус. Не и преди Йохан.

— Йохан. — Прадядото на Джон. Тя кимна. — Продължавай.

— Той дошъл тук, защото имало вода, прясна вода при Девил Рок, много вода. Но той дошъл да направи земята своя, своя и на своя син. Той дошъл да направи кралство. За него водата била като злато, не и нещо, което може да се раздели с другите.

Ако тя знаеше нещо за народа на своята майка, то беше, че те така щедро разделяха всичко с всеки, както първото семейство, населявало Райската градина, без да се измъчват от мисълта за „мое“ и „твое“.

Равният глас на Тимбо продължи да се лее.

— Той завзел водоема, довел животните си, изтласкал кенгурутата и ги избил, за да разчисти място за своите крави. Сега народът нямал вода, освен онази, която намирали в малки дупки в земята, и храна вече нямало, защото нямало кенгурута. Всички гладували. Тогава на старейшината на племето се присънил сън и в съня Карора, Великият Дух, който се бил въздигнал от първия водоем там далеч, в началото на Сънното време, му казал, че говедата са всъщност преродени кенгурута, само че в друга форма. Това били всички кенгурута, които човекът бил избил, духовете им се били върнали като говеда, за да нахранят гладуващите хора. И така, воините можели да ги убиват, за да има какво да яде народът им.

— О, не! — Тя чувстваше, че знае историята, предусещаше зараждането на трагедията още преди той да продължи.

— Така младите мъже излезли навън и убили говедата, които им трябвали, за да запазят своите жени, деца и старци живи. А после дошъл Йохан със своите мъже, с пушки и камшици, и пребил хората, избил воините, а останалите закарал над Девил Рок, за да намерят там своята смърт. — Той млъкна. — Ето защо я наричаме Дяволската скала, защото старият дявол изтребил момчетата и малките момиченца, целия народ, за да го изтика от собствената му земя.

Сега древната мелодия стенеше и плачеше, движейки се успоредно с историята, за да достигне своя кървав апогей. Барабаните задраха като старци, които се мъчат да поемат последния си дъх, пръчките, с които се поддържаше ритъма, пукаха като костите на стотици дечица. Докато ритъмът, наподобяващ биенето на сърце, безкрайно повтаряше своята жалба, като безконечните цикли на земята, тя сякаш виждаше треперещи аборигени, хвърляни от суровата червеникава канара, майки, прегърнали своите бебета, бавно пъплещи към своята смърт. В обърнатия назад през времето взор на Тимбо тя можеше да различи как по сиво-черната повърхност на водата плуват разложени трупове, а тъмната земя дими от попилата в нея червено-черна кръв.

Господи, как й бе хрумнало, че може да слезе от самолета от Сидни и да стане една от тези хора само по силата на волята си? Като дълбокия каньон, където предците на тези хора бяха намерили смъртта си, и нейният живот беше разцепен от дълбока пропаст, от двете страни на която стояха надписите „черни“ и „бели“. Нима беше кръгла глупачка да смята, че със свои собствени усилия може да изгради мост над нея, когато насреща й заставаше едно такова минало?

— Схващаш урока по история, учителко?

Високият, подигравателен глас и да искаше, не можеше да бъде в по-голям дисонанс с обзелото я настроение. Тя се стегна и се обърна, за да посрещне лице в лице изреклия го, опитвайки се да бъде любезна.

— Здравей, Марк — каза безизразно тя.

Той вече се беше натаралянкал, въпреки че обяд още беше далеч, и в двете му ръце подрънкваха отворени кутии, които той надигаше поред, за да опъне по една здрава глътка.

— Урок по ’стория — повтори триумфално той, като че ли беше казал нещо много остроумно. След това обърканите му мисли направиха нов, по-мрачен обрат.

— От къща идваш? — попита опако той. — Видяла моя жена?

Гийна вече от опит знаеше, че не трябва да отговаря на питането. От всички бракове в аборигенското село, този на Марк и на кухненската помощница в Кьонигсхаус беше по общо мнение най-буреносният и най-нещастният. При първото си посещение още Гийна беше станала свидетел на бруталната сцена как пияният Марк бие жена си, защото Ели настояваше да отиде на работа в голямата къща.

Ако тя останеше вкъщи, в границите на селището, той пак я биеше под претекст, че е мързелива и не отива да припечелва оскъдната заплата, която ги издържаше и двамата. По-възрастен от Ели, пройдоха, пияница и злобар, той беше крачещ призрак на мъж. Когато слизаше в лагера, Гийна винаги се стараеше да го избягва, но очевидно този път не бе успяла.

И съвсем очевидно Марк узряваше за поредното сбиване. Той стоеше пред нея в разръфаната си фланелка и мръсни шорти, олюлявайки се, макар и все още на крака, очите му бяха подути и подозрителни като на свиня, а в жилите му имаше прекалено много алкохол за горещината на деня, от него вонеше на бира и на събирана с години човешка пот.

Той е опасен противник, потръпна Гийна. Никоя жена не би имала шанс срещу него, особено когато беше пиян.

Той улови многозначителния й поглед и тлеещият му гняв получи необходимата искра.

— Що ма гледаш така, ма, кучко? — излая той. — Ти не мож да гледаш така от високо на никой, щот си просто едно нищо, дажʼ по-малко от нищо, просто кутре от копелдак! Обирай си крушите и хай право в голямата къща, щот там ти е мястото, виждаш кʼво направи голямото ти татенце за теб — нищо, докат оня, изхвърленият, най-накрая дочака, пипна онуй, което му дължаха, което си е било негово най-накрая!

Изведнъж огънят му го напусна и хаотичната му атака колабира в пиянски дрънканици.

— Твойто татенце — баща ти — онова, коетʼ си мислиш — коетʼ сички си мислят…

— Хайде, стига, Марки, хайде!

Двама млади мъже се бяха появили и наблюдаваха разправията, привлечени от крясъците на Марк. Сега им се бе открила възможността да се справят с него и те го помъкнаха през обширния двор обратно към колибата му, където внимателно го оставиха в сянката, подпирайки го на стената.

Гийна, втрещена, се обърна към Тимбо.

— Моето голямо татенце? — тя направи гримаса. — Какво искаше да каже с всичко това?

Тимбо вдигна рамене.

— Не знам — каза равнодушно той. За него всички възрастни бяха нещо мръднали, да не говорим за пропилите се стари кукунделници като Марк — те бяха най-откачените. — Хич и не му обръщай внимание. — Той се засмя. — Тревожи се за нас, ако ти трябва някой, за който да се вайкаш. Ние сме в състояние да ти отнемем цялото време и енергия!

 

 

Къде беше това?

Сега поне тя имаше шанса да го потърси.

Чарлз беше отлетял за Сидни, за да докара вероятния купувач на Кьонигсхаус — да направи оглед на мястото, Джон беше с добитъка, Бен — както винаги в офиса, а Гийна — заета в лагера на аборигените.

Оставаше само Алекс, но той бе ангажиран цялата сутрин. След закуска той директно се беше качил в старата си стая, в онова, което той наричаше „Кулата“, една квадратна, двуетажна тухлена пристройка, прибавена към къщата от някакъв отдавна починал Кьониг, която създаваше на своя обитател илюзията, че е господар на собствената си територия, а с гледката от високите си прозорци и издадения напред балкон — господар на всичко, докъдето му поглед стига.

Кулата.

Тя и Филип почти не бяха изричали тази дума, откакто Алекс напусна дома. И тя беше сигурна, че той щеше да намери там всичко така, както го беше оставил, когато избяга от тях преди двадесет и пет години. Изключат ли се такива тривиални задължения намеси като сваляне на спалното бельо от леглото и изхвърляне на кошчетата за боклук, когато стана ясно, че изгубеното дете няма да се завърне, тя и Филип, по някакво безмълвно съгласие, оставиха стаята непокътната.

Как щеше да бъде сега?

Тридесет и осем годишният Алекс със сигурност нямаше да има нужда от дрехите и дреболиите — притежанията на тринадесетгодишното момче. Но той щеше да бъде много зает, ровейки се, сортирайки и освобождавайки място за нещата, които щяха да му бъдат потребни сега. И във всеки случай, нямаше да му е до нейната компания, та да дойде да я търси тук, на горния етаж в главната сграда.

Добре, значи сега е моментът. Друг такъв случай нямаше да й се удаде, поне не днес, ако Чарлз наистина спази обещанието си и доведе японските купувачи от Сидни. Това би означавало да се организира вечеря, да се подготвят стаите за гости, цялата къща ще бъде вдигната на крак. „Върви тогава! Защо си губиш времето?“

С цялата си целеустременост тя изкачи широките стълби, започващи от хола и зави по коридора към стаята на Джон. Още от вратата съгледа онова, по дирите на което беше тръгнала. Най-отгоре на скрина му, сред обичайната бъркотия от всякакви нахвърляни джунджурии се мъдреше кафявият плик от груба хартия, същият като оня, който беше видяла в нощта преди нещастието в бюрото на Филип в офиса — „Да бъде отворен в случай на моята смърт“. Той й го бе показал преди години, докато Джон беше все още дете.

„Всичко е тук, Хен — беше й казал той, — банкови сметки, административни детайли, дяловете на наследството.“

Това беше преди „Кьониг Холдингс“ да бъдат създадени след успехите на Чарлз на градския фронт, преди бизнесът да бъде компютризиран, преди „Кьониг: Едър рогат добитък“ да се разрасне дотолкова, че да се превърне в международна фирма, така че беше съмнително този плик да съдържа днешните „дялове“.

Но същият този сейф, който сега беше в офиса, масивното, тъмнозелено, с месингови обковки чудовище, с подсилен с олово под и обшивка от стомана, тогава стоеше тук. Трябва да се е отварял от същата комбинация — старите сейфове са направени с една комбинация от цифри, те не могат да бъдат препрограмирани като съвременните си събратя. А каквото и да е пазел Филип там, той трябва да е оставил бележка с номера за своя наследник.

Няколко припрени стъпки — и тя вече беше прекосила стаята на Джон до скрина, сграбчи плика и изсипа съдържанието му на леглото.

Шест цифри, беше казал Джон, всички стари сейфове са еднакви. Тя трескаво зарови из изненадващо оскъдното съдържание на плика — няколко листа с банкови детайли и номера на сметки, няколко имена и адреси, няколко тривиални инструкции — и нищо, което бегло да напомня на комбинация от цифри, отварящи сейф.

Вероятно беше недогледала, номерът трябваше да е някъде тук! В паника тя започна да рови отново, по-внимателно, погледът й пробягваше по всеки ред на документите. Чувстваше, че горещината я залива, макар че беше в ниска, хладна стая със западно изложение — сигурно беше по-късно, отколкото си мислеше тя. „Не се пали — каза си тя, — запази спокойствие, той трябва да е оставил номера, записан някъде, в противен случай постъпката му би била безсмислена.“

Вероятно беше скрил номера някъде сред другите поредици от цифри. Припряно тя се върна към началото и започна отново. Но всеки ред числа изглежда отговаряше на номера на дадена банкова сметка или на входящ номер, а те са били въведени от различните банки може би век след направата на сейфа. А ако прегледа датите? Но дори когато започна от 29 май 1972 година съмнението продължаваше да я гризе, че отново не попада там, където трябва.

За всеки случай тя довърши страниците, изписани с широкия почерк на Филип, надявайки се да открие липсващия номер. После постави документите обратно в плика и внимателно го върна на мястото му върху скрина, с лицето нагоре, в същото положение, в което го беше заварила, когато влезе в стаята. Защо направи това, тя не можеше да отговори — освен че не искаше Джон да разбере, че тя търси с нарастващо отчаяние нещо, разкриването на което я изпълваше с ужас…

Напускайки стаята внимателно затвори вратата и върна дръжката на вратата в положението, в което я беше намерила. После бързо и почти безшумно се спусна до площадката, където се намираше елегантният апартамент, в който бяха живели с Филип. Простиращ се по цялото протежение на първия етаж, разположен над главната веранда и притежаващ свой собствен широк бял балкон, издаден напред и сякаш извисяващ се над безкрайните кьонигови акри, губещи се пред погледа, накъдето и да се обърнеш. Господарската спалня беше достопочтена награда за поредния Кьониг — старши и блажено място, в което той можеше да се оттегли на заслужена почивка от тежките задължения, вървящи успоредно с Кралството. Меките бели стени, мебелите от масивно дърво и яркият резедав килим на пода, заедно с ненатрапчивите тапети на отрупани в цвят клонки, покриващи едната, спускаща се под наклон стена, създаваха впечатлението, че се събуждаш на някакъв таван в една прекрасна пролетна утрин някъде в Англия.

Но нищо, свързано с Филип, не можеше да остане за дълго прекрасно. Огромната стара дъбова спалня, над която висеше драпиран балдахин по европейски маниер и която беше застлана с покривка на къдрички, солидният люлеещ се стол и старото дъбово писалище говореха за неговото доминиращо присъствие, а в стаята можеше да се долови и аромата на джентълменска пушалня, в каквато Филип с готовност я превръщаше.

Писалището я привлече като магнит. Това беше мястото, където вероятно го е пазел — ако въобще съществуваше. През цялото време, в което бяха живели заедно, от първия момент, в който се нанесе в това, което тя беше считала, че от години е спалнята на друга жена, писалището винаги стоеше заключено.

Когато навремето го беше попитала, Филип безстрастно й беше отвърнал: „За по-сигурно, Хен“ и тя го беше приела. Постепенно, с годините бе успяла да превърне спалнята и в свое обиталище и се надяваше, че й се бе отдало неуловимо да заличи отпечатъка на „нейния“ вкус. Тя почти никога не назоваваше първата съпруга на Филип по име. Размествайки мебелите, реорганизирайки и променяйки декорацията, добавяйки масичка тук, библиотека там, след време тя бе успяла да превърне спалнята в свое убежище.

Но понякога призракът й отново се изпречваше между тях двамата. Роуз беше убедена, че Труди се е върнала, спомни си тя потръпвайки, че е дошла за Филип. Дали наистина беше така?

Тя отиде до нощното шкафче и взе връзката ключове, които бяха донесени обратно с тялото на Филип и с които, докато беше жив, той никога не се разделяше, дори когато излизаше в пустошта. Прехвърляйки големите, блестящи, съвременни ключове, разяждана от съмнения и самообвинения, тя стигна до този, който търсеше. С леко натисване ключалката на писалищното чекмедже се отвори и неговото съдържание се откри пред очите й. От дъното на плиткото чекмедже в нея се вгледа лицето на отдавна починала жена, която дори в този си плосък, черно-бял образ изглеждаше все така заразително жива.

Труди.

Разбира се. Кой друг?

Тя едва не промълви думите за поздрав — или за проклятие.

Защото това тук беше разрешението на една почти двадесет и пет годишна загадка: какво се беше случило с онзи стряскащ портрет на отявлена красавица — госпожа Филип Кьониг, видян при първото й посещение в къщата, в същата тази стая, когато Филип я завлече в леглото си. Когато за втори път влезе тук, Труди вече я нямаше. Тя знаеше, че Филип сигурно е скрил някъде красивия студиен портрет, той не беше нещо, което човек би изхвърлил с лека ръка. Но като млада съпруга тя се чувстваше неудобно да ходи и да рови из къщата, а после с годините почти беше забравила съществуването му. И никога, за секунда дори, не беше си представяла, че тя през цялото време е била тук, в тяхната спалня, ням свидетел на техните най-интимни тайни, а напоследък и на възможно най-срамните им креватни разправии.

Изведнъж й се повдигна, искаше й се да запрати портрета от върха на Снежните планини и да го види как се разбива на хиляди парченца или да го накъса и да го пусне в тоалетната чиния. Тя се насили да го вдигне внимателно и да го постави на леглото. Когато намереше онова, което търси, щеше да има достатъчно време да реши какво ще прави с Труди. Засега обаче тя не беше се приближила и на крачка до него, въпреки всичките й усилия.

Като всички заключени, тайни чекмеджета, това на Филип беше смесица от ценни и маловажни, преходни неща. Тук се въргаляха комплекти старомодни игли за ризи и пасващи им копчета за ръкавели, украсени с диаманти и едри перли, тежък печат от оникс, в който беше издълбано помпозно готическо „К“, друг, изработен от гранат и хематит, върху който се виждаха преплетени инициали, и множество солидни златни часовници, снабдени с ланци и предназначени да се носят в джобчето на джентълменска жилетка. Филип не беше имал време за такива работи, той ненавиждаше мъже, които носят онова, което той наричаше „женски глупости“.

Редом с антикварните скъпоценности бяха нахвърляни разни джунджурии, някои неща за ежедневна употреба и други, които той пазеше сигурно от детските си години. Блокче червен восък и кибритена кутия, някакви стари ключове, счупено скаутско джобно ножче, една-две пощенски картички от отдавна забравени приятели, всичко това тя отхвърли в нетърпението си настрана. Под тях лежаха разбъркани разни писма, едни официални, а други — строго лични. Тя внимателно ги прегледа едно по едно и ги сортира. Онова, което откри, беше последното нещо на земята, което би искала да узнае.

На дъното на чекмеджето в безпорядък бяха нахвърляни писма, които изглеждаха като най-обикновена поща, написани на машина съобщения в безлични, работни пликове.

„Драги господин Кьониг — започваше първото официално писмо с обратен адрес в Сидни. — С настоящето потвърждаваме уговорената Ви среща с г-н… на…“

Второто беше по-ясно — „да ви уведомим, че вече сме готови да Ви приемем и да Ви направим предложените от г-н… рентгенови изследвания и снимки…“

Историята имаше своя собствена динамика, своето неумолимо развитие — „във връзка с това Ви назначаваме среща, за да обсъдим резултатите от Вашите изследвания…“

Какви са били резултатите, ставаше ясно от последното купче с все по-сърдити съобщения.

… не можем явно да Ви накараме да проумеете, че във Вашия случай незабавното вземане на мерки е от изключително значение. Въпреки че прогнозите не са обнадеждаващи, но тъй като Вие настояхте да Ви бъде съобщена истината, съвременните лекарствени средства и друго лечение могат да помогнат много за задържане прогресивното развитие на тумора и да Ви осигурят още няколко години ползотворен, макар и не активен живот.

При мозъчните тумори, такива като Вашия, особено ако те са разположени върху или в близост до хипофизата, почти сигурно е, че след съответната хирургична намеса изгледите да останете инвалид — с нарушен говор и ограничени движения, вероятно и в инвалидна количка, са много големи.

Но ако не се подложите на лечение, Вие може да очаквате не само нарастване на острата болка, но и все по-чести отклонения от нормалния Ви живот, с видима промяна в поведението и в настроенията, които досега сте изпитвали и манифестирали.

Рак.

Той беше имал рак.

Изтръпнала, тя погледна датата под първото писмо. От почти три години Филип беше имал рак, беше имал тумор в мозъка и беше отказал каквото и да било лечение.

Беше го направил, знаейки, че това би означавало да се подложи на осакатяваща го хирургична операция и страхувайки се, че след нея ще остане половин човек. И той беше понесъл всичко това сам, решен да си остане до последния момент оня Филип, какъвто винаги е бил, отказвайки и борейки се с цялото си същество да се отпусне в това последно, нежно заспиване.

Прецизно и съвсем механично тя върна писмата в пликовете им и ги положи обратно в чекмеджето. След това затвори и заключи писалището, занесе ключовете на мястото им върху нощното шкафче на Филип и съвсем бавно се отпусна върху своята половина от леглото.

Тя дълго време гледа неподвижно в тавана. Жестоките пръсти на обедното слънце бяха пробили венецианските щори и бяха задрали тавана, рисувайки трамвайоподобни линии по грубата му бяла повърхност. Тя лежеше и продължаваше да гледа невиждащо по посока на светлината. И тогава, най-накрая сърцето й омекна и я налегна такава мъка, под бремето на която като че ли никога вече нямаше да се вдигне. Хелън Кьониг най-после заплака за своя мъртъв съпруг.