Розалинд Майлс
Пътища към ада (13)

Глава тринадесета

ФИЛИП ЙОХАН КЬОНИГ, ПЪРВЕНЕЦ, РОК — ХАМПТЪНСКИ КОЛЕЖ, 1948–49 Г.

Седнал зад бюрото си, на една крачка от бюрото на Филип, Бен невиждащо повдигна очи от трепкащия екран и откри, че ги е вперил с истинска омраза в училищната фотография на Филип. Какъв глупак е бил да смята, че с Алекс начело нещата ще потръгнат!

Трябваше да се досети, че Чарлз няма да се примири и да клекне като мъркаща котка. Влачил се толкова години под остена на стареца, той нямаше доброволно да надене сега глава в новия хомот. Може би се беше примирил с идеята, че трябва да отстъпи мястото на Джон. Но за човека, дошъл отникъде и представляващ една неизвестна величина, с кризата в бизнеса и всичко, за което се беше блъскал цял живот, висящо на косъм? В никакъв случай.

Не и след всичко, през което бяха минали, за да стигнат дотук…

А и Алекс беше от тия, които ще се бият, ако им се наложи, в това нямаше никакво съмнение. Винаги засмян или не, той беше всичко друго, но не и бутниколиба. О, той се беше държал чудесно, когато Чарлз не издържа и го предизвика, той просто се оттегли, за да запази мира и спокойствието. Но това не можеше да продължава вечно.

Простенвайки, той зарови глава в ръцете си и се остави на объркването и отчаянието.

Проклетият Филип!

Да ги води за носа през цялото време с приказките си „сина и наследника“, обещавайки на всички, че когато мигът настъпи, Джон ще е този, който ще наследи Кьонигсхаус, а ето какво излезе сега!

Добре де, наистина това може да е било пристъп на проклетата му гузна съвест, и да е справедливо, защото вината му не се заключаваше само в женитбата му с Хелън! — разсъждаваше свирепо Бен. — Двадесет и пет години са страшно много време. Той все още си спомняше стотици случки, много преди Хелън да се появи на сцената, в които Филип третираше Алекс като някакво хлапе, а не като свой син, като някакъв гаден, мишкуващ негодник, който той бе заловил в собствеността си и на когото трябваше да се даде един добър урок. Да, Алекс не беше избягал единствено, защото татенцето беше решило да се ожени повторно в един неприлично кратък срок след смъртта на съпругата си!

Но дори Филип да беше включил Алекс в завещанието си, опитвайки се да успокои съвестта си, на него трябваше да му е минавала мисълта, че съществува някакъв шанс момчето да се появи отнякъде. В края на краищата никакво тяло не беше намерено. И как е могъл старият копелдак да преобърне всичко, включено в завещанието му, без да се поколебае дори за секунда, без да помисли какво ще причини на Джон, детето, което той бе отгледал и възпитал като скотовъдец, детето, което той никога не допусна дори да припари до старото му реномирано училище? Господи, той наистина заслужаваше да умре.

Джон — мислите на Бен приеха още по-болезнен поврат.

Какъв ли зъл демон го беше накарал, макар и за секунда, да се поблазни от мисълта, че тук се разкрива едно прекрасно бъдеще за Гийна? Със самотната си, безрезервна бащинска обич Бен инстинктивно беше забелязал, че Гийна се интересува от Джон. И въпреки че като при всеки баща, нещо в него умря, с осъзнаването, че трябва да отстъпи мястото в сърцето й на друг мъж, той чувстваше, че Джон е единственият, който заслужава да се доближи, макар и на миля, до безстрашното, красиво девойче жена, каквото беше неговата дъщеря.

И той си бе позволил да мисли, че това някога може да се случи? Нещо повече, че това неминуемо ще се случи? Като че ли някога е било възможно!

Проклетите Кьониг!

Всички те са били дяволски еднакви, защо пък Джон да е нещо по-различно? Всичко, което изобщо някога ги е интересувало, е било тяхното его и Кьонигсхаус, и всичко, с което те някога са имали нещо общо, е отивало по дяволите! Трябваше да се спасява, далеч от това стопанство, още в момента, в който е проходил, и да обърне гръб на проклетата им глутница! Трябваше да го направи, вместо това — остана да им държи ръцете и да им бърше задниците, позволявайки им да се подиграват с най-доброто, което някога е имал, и в един момент да разбере, че е осъден да продължава да върши това до деня на смъртта си!

Господи, безнадеждно беше, дори сега, когато дъртият дявол се беше пръждосал. Каквото и да опиташе, вече нямаше изход, нямаше връщане назад. Чарлз, Алекс и Джон щяха да го разнищят, конче по конче, и добрият стар Бен щеше да лъсне като въшка на челото, и ако се опиташе да се измъкне, каквото и да се опиташе да направи, пак контрата щеше да остане у него.

Някакъв лек шум навън пред офиса го накара рязко да се обърне. С обръщането си той видя как Гийна взема стълбите на един дъх със своята типична птицеподобна грациозност. Той натисна копчето и мъртвият екран отново се оживи, докато той се правеше, че е потънал в преминаващите пред очите му таблици с цифри. Още една крачка и тя вече беше на вратата.

— Татко?

Ръцете й бяха обвили врата му и той си помисли, че е почувствал някаква влага върху долепената до лицето му буза.

— Да, миличко? — изрече дрезгаво той. — Видя ли се с Джон?

Тя рязко се отдръпна.

— Да — каза безизразно тя, докато се приплъзваше, за да седне отстрани на бюрото му. — Той отиде при своите животни. Да ближе раните си.

За своя най-голяма изненада Бен откри, че тръгва да защитава човека, който бе проклинал само допреди секунди.

— Е, като си помислиш какво му стори старият копелдак Филип…

— О, знам, знам. — Той вдигна очи, потресен от тона й. Меките й, нежни очи на аборигенско момиче бяха плувнали в сълзи. — И какво ще правим сега, татенце?

Той безрадостно се изсмя.

— Нищо друго не ни остава, освен да светим маслото на Алекс. Но дори и при такъв късмет, нищо чудно да се окаже, че той има жена и най-малко петнадесет отрочета в Сидни.

Той погледна към малката фигурка, чийто силует се открояваше от падащата иззад гърба й светлина.

— Най-доброто, което можем да направим, е да се изнасяме към Сидни колкото се може по-бързо. И без друго бяхме планирали да останем тук само за уикенда и отдавна просрочихме това време. Не ми остава кой знае колко още да свърша, горе-долу в документите е сложен някакъв ред. Е… — той неловко се размърда. — Има да доуточнявам едно-две неща. А и Алекс ме помоли да го въведа в компютърната система, да го науча как да влиза и да излиза от съответните програми, така че да знае къде може да намери едно — друго. Но веднага щом приключа, мятаме се на хеликоптера и да ни няма. Освен ако не искаш да помоля Алекс да ти отпусне по-ранен полет?

— Не, татко.

— Разбрахме се тогава. — Той зарея поглед в пространството. — Кой ден сме днес, сряда ли? Ще ми е нужен още един цял ден, за да приключа с всичко. И с малко късмет петък вечерта ще можем да си спретнем една хубава вечеря у дома. Това урежда ли те?

— Не, татко. — Тя леко се смъкна от плота на бюрото и се отдалечи към прозореца, гледайки навън. — Още първия път ти казах „не“ и точно това имах предвид. — Тя се обърна, за да го погледне в лицето: в очите й имаше решителност, в брадичката — твърдост. — Няма да си тръгна оттук, докато не сме се изяснили с Джон, докато не се видим и не поговорим с него нормално, не и докато той е в шок.

Искаше му се да изкрещи: „Какво има да изяснявате с Джон?“. Той инстинктивно знаеше, че Джон никога не би предложил на Гийна да се омъжи за него, не и сега, когато беше унижен, лишен от наследство, по-низш от който и да е наемен работник в тази земя, която някога е мислил и наричал своя. И Бен ужасно се страхуваше, че сега Джон не би имал вече и причина да се съпротивлява и да не се възползва от утешението, предлагано му от едно изпълнено със състрадание младо момиче…

Той все още помнеше оня съвет, даден му някога, когато самият беше влюбен в нейната майка. „А стига бе, приятелю, ако си падаш по тях, чукай ги, но не се жени за тях, какъв си ти, да не би да си някоя отрепка, някой пройдоха и комарджия?“ Някой вероятно вече бе казал това и на Джон. И ако той беше като повечето мъже, не би му било нужно да му го припомнят…

Той се опита да прикрие гнева си с пристъп на пресилена кашлица. Но Гийна не гледаше към него.

— Не е само заради Джон — каза бавно тя. — Знаеш, че слизам в селището, започвам да опознавам народа на мама. Това е едно невероятно място.

— Те са невероятни хора. — Дрънканиците на Филип от същата онази сутрин, когато за първи път й бе предложено да посети аборигенското село, изплуваха в съзнанието му. — Танцувате ли?

Тя кимна.

— Още от първия ден. Няколко от тях ме попитаха с какво се занимавам и така аз започнах да им показвам. След това и те започнаха да ми показват някои от своите танци. От това се започна. Аз наистина се уча от тях.

— Бих казал, че не по-малко и те от теб.

— Така е. — Тя направи гримаса. — За първи път ми се случва да играя тази роля, аз да съм тази, която показва. И май че ми харесва. А работата с тях ми дава възможност да се занимавам с нещо, докато Джон се завърне и аз мога да говоря с него.

— Гийна, скъпа…

Тя разтърси глава, отхвърляйки прокрадналия се в гласа му зов.

— Решила съм и ще го направя, татко. Не ми пука колко дълго ще трябва да чакам. Знам, че тази нощ ще са навън, че все още не са придвижили добитъка нататък от водоема. Те все още са там, където са били застигнати от смъртта на Филип и всички е трябвало да се върнат обратно в къщата. Не знам и колко дълго ще трае извозването на добитъка, може би с дни. Но няма да се върна обратно в Сидни, преди да съм говорила нормално с него поне веднъж.

Бен се почувства безпомощен, като че ли нещата се развиваха по някакъв предопределен сценарий и изплъзвайки се от контрола му, поемаха по тъмни и опасни пътеки. От страх би се разридал.

— Аз само не бих искал да те наранят. — Господи, да можеше да направи нещо по-добро от това! С големи усилия той се опита да се стегне. — Предполагам, че му го дължиш.

— Не, татко. — Неочаквано на лицето й изгря усмивка — първата за деня. — Аз го дължа на себе си.

 

 

Дотук, добре!

Влизайки обратно в хладината на дома след палещото слънце навън, Алекс се насили да сдържи задоволството си. Господи, той наистина беше влязъл във вихъра на танца! След съвещанието в офиса той най-напред бе изпратил оня папуняк — управителя на банката, Кари или каквото и да му беше името, ухажвайки го до помпозната му кола и изпадайки във възторг от идеята на смачкания тиквеник скоро да се видят и обядват заедно някъде в града.

Всичко се нареждаше чудесно!

След това се беше върнал при опърничавия Чарлз и с един удар го беше нокаутирал, съгласявайки се с него, че оная японска дама, госпожа Мацуда трябва моментално да се доведе тук с хеликоптера, за да поговорят за продажбата. Накрая повдигна малко духа на патетичния стар вечно плачещ Бен, правейки му вятър с приказки от рода за добра работа и вярна служба и го остави да продължи да се бъхти с черната работа. Така че сега можеше да си забърка едно питие, да се огледа наоколо и просто да се отпусне, чувствайки се господар на всичко, докъдето му поглед стига!

Да си забърка едно питие? Докато се придвижваше през широкия, сенчест хол към кухнята отвъд, Алекс се разсмя на глас. „Човек трудно се прощава със старите навици, момче“, смъмри се той. „Спомни си, че вече не си никой! И тъй като си самият Кьониг, а не един от всичките Кьониговци, като собственик и господар, ти няма нужда да държиш цялата тази пасмина и да се обслужваш сам!“

— Роуз — извика той, бутайки вратата, — какво ще кажеш…?

Но жената, която безстрастно бършеше работния плот с неуверен размах на парцала в ръката си, не беше Роуз. Алекс ококори очи, когато забеляза стройните бедра и нежните прасци на фигурата пред себе си — гледана в гръб тя можеше да бъде взета за момче или просто за хлапе. Но когато се обърна — м-м-м — от фасадата, която видя, нямаше съмнение, че точно това беше нещото, което беше търсил. Започна да го изпълва познатата възбуда и той се усмихна, предчувствайки останалото.

— Ти си Ели, нали? — каза без никакво смущение той, пристъпвайки към нея.

Хихикането, с което му отговори, започна като писукане и се разля по скалата надолу до ниско, изпълнено със задоволство гукане. Тя го гледаше съсредоточено с предизвикателен, разбиращ поглед.

— Господин Алекс, на какъв се правите? Да не искате да кажете, че сте ме забравили?

Полюшването на едрите, напращели гърди, а и нацупването бяха преднамерено провокативни, всеки мъж на негово място би го разбрал. Но дори да беше очевадно, все пак беше и много възбуждащо, и той усещаше как старата черна магия започва отново да му действа.

— Да те забравя? — той пусна една усмивка. — Невъзможно! Но ти не си онази Ели, която си спомням, ти си много по-млада.

Удивително какъв ефект имаше това изречение. „Погледни я сега — помисли си развеселен той — как сияе от удоволствие. Още няколко изречения от този род и тя ще ми падне в ръчичките.“

— Ма аз бях едно малко, малкичко момиченце, кога вие заминахте, господин Алекс — хихикаше тя, — ама оттогаз съм си все тук, не съм ви забрайла, господин Алекс!

— Е, пък ето къде си стигнала. — Той се преструваше, че връща спомените си назад, докато очите му обхождаха тялото й. Тя горещо бе забила поглед в него. — И не си ме забрайла!

Той се нацупи в подигравателно учудване.

— Да, сега си спомням, имаше едно такова ужасно малко, хилаво хлапенце с увиснал корем, грозно като смъртта, което се навърташе около кухнята. Но това сигурно не си била ти, нали, Ели? Нима си се превърнала в такава красавица? — Той се засмя отново с нисък, гърлен смях. — Много си се променила оттогава, Ели. Тогава не изглеждаше като сега.

Ели не се смееше вече.

— И не бих могла, нали? — прошепна тя. — Времената се менят, господин Алекс. Жена съм вече.

Въздухът, изпълващ кухнята в късния следобед, не помръдваше. Напрежението в пространството между тях двамата нарастваше, докато накрая започна да жужи, да трепти като струна на пиано, опъната от нейното стегнато, очакващо тяло до неговата усмихната, надяваща се мъжка фигура.

Алекс стоеше притихнал, тялото му не помръдваше. Като всеки роден Казанова на него не му се налагаше да върши цялата работа. От шестнадесетгодишната си възраст, когато за първи път беше осъзнал собствената си привлекателност, той не преставаше да се опива от чувството си за превъзходство, което знанието, че е желан от жените, му даваше. Другите мъже ронеха сълзи над чашите си с бира и се впускаха в безкрайни разговори колко трудно е „да задушиш маце“. Това винаги го беше разсмивало. Ако знаеш как да подходиш, на теб няма да ти се налага да „задушаваш“, дори не трябва да си мърдаш и пръста.

Е, можеше и да не е зле да размърда пръстите си. Поне този път. Той почти усети как под прозирната материя на евтината й блузка зърната на гърдите й набъбват, плачейки за вниманието на развеселения му поглед. Проследявайки погледа му, тя сведе очи, но не се отдръпна.

— Е, Ели? — каза предизвикателно той, приближавайки се с още една крачка. Тя отстъпи, но в следващия момент се оказа подпряна от плота, който до преди малко беше чистила. Тогава тя скокна върху него, уж дърпайки се и показвайки нежелание, но ефекта от всичко това беше, че тя почти тикна циците си под носа му. Той се приближи още по-плътно до нея.

Докато той настъпваше, тя отметна глава и издаде протяжно съблазнително стенание, пропито от полуудоволствие и полустрах.

— На мъж ми туй няма да му хареса.

Той й се усмихна.

— Аз няма да го правя с мъжа ти. Достатъчно си голяма, за да се възползваш от удоволствието без някой да ти дава разрешение. Имам чувството, че знам какво точно ще ти допадне. — Като че ли всички жени не харесваха едно и също нещо, когато се стигнеше дотам, усмихна се той в себе си.

Тя се нацупи.

— Ти не разбираш! Той е опасен, много е ревнив!

Той постави пръста си отстрани на скулата й, там, където започваше челюстта й, и започна да прокарва пътечка по края й, минавайки през падинката на брадичката, надолу по врата й към долината между великолепните й гърди.

— Добре тогава — каза той. — Хайде да му създадем повод, за да ревнува, а?

Много бавно той протегна ръце и започна да разкопчава горното копче на блузката й. В секундата, в която ръцете му докоснаха тялото й, тя отговори със силата на пожар в пустошта, издигайки се моментално на онова ниво, за достигането на което на някои жени са им необходими часове. Той усещаше как върховете на еректиралите й вече гърди се втвърдяват под неговите ласки.

Едно копче… още едно…

Дишайки тежко, тя отваряше и притваряше очи. Една малка, жадна, кафяво-черна ръка се протегна към колана му и той лекичко извъртя долната част на тялото си, за да избегне попълзновението. „Не мога да я обладая тук“, разсъждаваше с една частица от мозъка си, която винаги, ама винаги оставаше студено пресметлива, дори посред жаравата на най-страшния оргазъм.

Тогава къде?

Това щеше да бъде идеалният финал за този невероятен ден, размишляваше той със сурова радост, ако завърналият се вкъщи Блуден син, погребал баща си, наследил кралството, прибрал плячката, отпразнувайки своя триумф завърши всичко, задоволявайки плътта си с една от робините чрез упражняване на „правото на господаря“. Фантастично! И нямаше да е нищо повече от това, което му се полага — след всичко, през което беше преминал, след като беше стигнал толкова далеч…

Тогава къде?

— О-о-ох, хайде, о-о-ох…

Господи, по-добре да предприеме нещо, след като тя вече стенеше тук, в преддверието, избелила очи и пуфтяща като врящо гърне.

— Ей, дечко — започна той, — Ели…

Вратата се отвори и Роуз влезе откъм трапезарията, стиснала в юмрука си няколко сребърни прибора и размахвайки ги обвинително.

— Мислиш приборите достатъчно чисти? — подхвана агресивно тя. Но тогава забеляза картинката пред себе си и моментално застина на място, като животно, което наблюдава и иска да предусети накъде ще мръдне господаря му.

Алекс се извърна настрани. Той не хвърли поглед назад към Ели, която изчервена и с глупашко изражение на лицето се мъчеше да закопчее блузката си. Нито пък погледна Роуз.

— Сега се качвам в някогашната ми стая в Кулата — каза предпазливо той. — Предполагам, че отново ще се нанеса там. Вие двете по-добре елате и се погрижете за нея, имайте готовност да я сложите в ред, когато реша какви точно размествания да бъдат направени.

Излизайки, той се спря на вратата.

— О, и когато това бъде направено — една от вас може да ми донесе питие. — Той замълча. — Ели, по-добре ела ти. — Той дари на Ели една просташка усмивка. — Донеси уиски и на двама ни, и нека бъде двойно, а?

 

 

Някога беше мислил тази забравена от бога страна за красива? Но преди това, дали изобщо някога беше мислил истински?

Под избледняващото, блудкаво небе, от което бяха изцедени всички цветове, също като неговите разбити мечти, Джон обхождаше с поглед земята около водоема и страстно желаеше да се намира във всяко друго кътче на земното кълбо, но не и тук. Около металносивия екран на водите бяха скупчени и си шушукаха същите каучукови дървета, зад тях се издигаше същата предвечна пясъчна скала, почитана в продължение на милиони години от мистичната аборигенска общност, над главата му закъсняла речна рибарка се беше устремила към дома си, преминавайки като мътнобяла светкавица, изплакваща своята пронизителна вечна жалба на един тон, докато се спасяваше, бягайки по пътеката на нощта към първата ниска, замечтана звезда. Всичко беше такова, каквото винаги е било. Но той се бе променил неузнаваемо и беше далеч от тези неща.

Как беше могъл баща му да го лиши по такъв гаден начин от наследство?

А и не само него, майка му също, къде щеше да живее тя, какво, по дяволите, щеше да прави тя? Всемогъщи боже, та тя не можеше да се оправя сама, тя в живота си не бе подписала и един чек!

Как сърцето му позволи да направи това?

И все пак какво друго би могъл да направи?

Алекс съществуваше. Рано или късно той щеше да се върне в родното си пепелище. И може би по-добре беше, че се случи сега, отколкото след години, когато той щеше да се е залъгвал достатъчно дълго, че той, Джон Кьониг, е господарят на Кьонигсхаус.

Нямаше смисъл дори да се размишлява върху това.

Просто трябваше да се справи с това откарване на добитъка както беше го правил винаги, да ги заведе и да ги натовари на влака и тогава вече щеше да бъде свободен да решава какво ще прави с остатъка от живота си.

Освен за едно-едничко нещо.

Едно-едничко нещо, за което той дори не трябва да мисли повече, онова решение, което вече беше взето вместо и въпреки него.

Лицето му се опъна като маска. В падащия здрач Джон слезе от коня и застина за момент, обгръщайки в ръце огромната кокалеста глава на жребеца и подръпвайки грубите му, космати уши. „Освен за Гийна.“

Гийна.

Мисълта, самата дума дори, беше остра, пронизваща болка, ясно отчетлива на фона на цялото му нещастие. Когато беше мечтал да я направи своя съпруга, в мечтите си той се виждаше като бъдещия господар на Кьонигсхаус, един мъж с бъдеще, голямо колкото Северната област и надежди, извисили се до небесата.

А сега?

Сега той не беше дори и наемен работник — защото никой никога не беше го учил как да отиде и да бъде наеман, как се работи за някой друг, как да не бъде господар. „И ако не съм господарят тук, какъв съм аз всъщност?“, крещеше вътрешният му глас.

Изневиделица, сякаш направо от нищото, се появи Дъсти, откъсвайки втренчения му поглед от новоизгряващата луна.

— Хей, господарю, — изрече нежно той, като че ли беше прочел мислите на Джон.

„Той може би ги е прочел“, помисли си разсеяно Джон. „Е, за Дъсти няма тайни — поне не и мои, които аз бих искал да скрия от него.“

От другата му страна изникна Франк и мълчаливо измъкна юздите от ръцете му, повеждайки умореното животно за заслужена почивка в разположения наблизо бивак. „Те се грижат за мен, като че ли съм болен, като че ли не съм с всичкия си“, забеляза трогнат Джон. „Е, може и да са прави.“

— Кльопачката е почти готова, шефе.

С леко подбутване Дъсти го върна към лагерния огън, където Слим нареждаше пъновете в огнището.

— Бира?

Джон прие с благодарност предложената му кутия и издърпвайки металния пръстен, пресуши съдържанието й на няколко глътки. Без излишен коментар, Дъсти му подаде още една, след това дойде и клекна досами него.

Лека вечерна мъгла се точеше в основата на Девил Рок като прииждащата вълна на някакво море фантом. Оттук пещерата в изровеното от времето й лице, която някога беше неговата момчешка бърлога и скривалище, не можеше изобщо да се различи. Малко по-далеч Хенри ръководеше последните маневри, за да могат сънливите, неохотни животни да бъдат настанени за нощуване и редом с него останалите мъже извършваха последните си задължения, преди да падне нощта. Атмосферата беше изпълнена с дружелюбното присъствие на мучащи, подбутващи се животни и техният сладникав, тежък мирис достигна до него с валмата топъл въздух, понесени от лекия вечерен ветрец. В наранената му душа едно малко кътче възкръсна за живот. Той прегърна коленете си като момче и проговори:

— Знаеш ли, татко обичаше това място. Ако би могъл изобщо да избира, мисля, че би искал да умре точно тук.

Дъсти погълна в себе си изреченото с онова вечно негово разбиране, което нямаше нужда да се излива в думи.

— Когато бях малко момче, ние често идвахме тук, правехме си бивак в клисурата и спяхме в пещерата, само ние двамата. — Той се замисли за момент. — Той беше в най-добрата си форма тук навън, близо до природата.

Дъсти кимна.

— Всички мъже се чувстват най-добре тук.

Неочаквано Джон откри, че се бори с напиращите сълзи.

— Аз просто не мога да повярвам, че си е отишъл. Къде е той сега, Дъсти? Защо трябваше да умира?

Дъсти обмисляше отговора си. Той беше задавал същите въпроси на своите духове и все още ги задаваше. Неспокойствието, което изпитваше от втората част на въпроса на Джон, го накара твърдо да се съсредоточи върху първата.

— Господарят отишъл вкъщи — просто каза той. — Върнал се към Всемогъщи Баща. Той не умрял, просто отишъл в друга стая. Ние ще го срещнем там един ден. И той ще е добре, какъвто винаги бил.

„Такъв какъвто винаги е бил преди…“

Изведнъж Джон видя Филип, такъв какъвто беше той в първите му спомени, един твърд мъж, мъж, чиито методи на баща приличаха много повече на отношението между лъв и неговото малко, отколкото на някакъв по-чувствителен човешки екземпляр. Но все пак един мъж, преливащ от енергия, веселие и сила, един мъж, на когото, въпреки особеностите на характера му, можеше да се разчита, който беше предсказуем и винаги крайно справедлив.

Той се изправи, обзет от удивление.

Кога беше започнал баща му да се държи толкова странно, поддавайки се на онези неочаквани пристъпи на гняв и на също толкова страшните си изблици на хумор, преминаващи в истинска жестокост, така както се бе държал с Чарлз, с майка му, с Бен, с Гийна…?

Гийна.

И ето го отново, оня пронизващ спомен като удар върху гърдите му, разкъсващ вътрешностите. Може би това са признаците на сърдечната атака, мислеше си той. Той отмахна глава назад и се опита да вдиша спокойно и дълбоко свежия нощен въздух. От далечината към тях и лагерния огън идеше Хенри, а зад него се нижеха останалите мъже, влачейки се по двама, по трима.

В пристъп на неочаквано отвращение той почувства, че няма да може да изтърпи компанията им тази нощ, ритуалите с пиенето на бира и пушенето на цигари, обичайното мърморене за добитъка, безкрайните приказки за жени. Той скочи на крака.

— Слушай, приятелю, не съм гладен — обяви рязко той. — Кажи на момчетата да не го приемат като обида, но аз ще хвана по пътеките на татко тази нощ. Ще си направя легло някъде настрани, ей там. — Той направи неловък жест към приятеля си. — То и без друго тази вечер не ставам много за компания.

Дъсти кимна. „Всичко е окей, шефе.“ Беше казано само с усмивка, нямаше нужда от обяснения. Той знаеше, че тази нощ това е най-доброто решение за Джон.

Знаеше също, че нямаше нужда и от предупреждения от рода на: грижи се за себе си, мисли за дебнещата опасност, гледай внимателно за онези проклети кафяви кралски змии. Дъсти вече беше помолил духовете си да бдят над Джон и със сърцето си чувстваше, че каквото и да беше убило Филип, то нямаше същите намерения към Джон. На всеки човек му идва времето, а редът на Джон още не беше дошъл, това беше другото нещо, в което той беше толкова дълбоко убеден, колкото и че Великият Змей на Дъгата живее в небесата. Той кривна въпросително глава на една страна.

— Имаш нужда от помощ?

— Не, ще се оправя.

Джон вдигна ръка за сбогом и се отдалечи. Сграбчвайки една постеля от купа, където те бяха нахвърляни при разтоварването им, той пое по склона над долината, изкачвайки се към възвишението, закътало в подножието си водоема и откриващо просторна гледка към него. На половината път, встрани от пътеката, той откри малка вдлъбнатина между две големи скали, която беше достатъчно голяма, за да подслони едно мъжко тяло, и падаща под необходимия ъгъл, за да бъде удобна за спане.

Той естествено изобщо не можеше да бъде сигурен, подвеждан от блещукащата мрачина. Но като разстла завивките и се настани в твърдото легло, го обзе странното чувство, че е попаднал на мястото, където неговият баща беше прекарал своята последна нощ на земята и тази мисъл му създаде душевен комфорт.

Той дълго лежа буден, обземан ту от пристъпа на болката и скръбта, които бяха толкова пронизващи, че единственото, което му оставаше, бе да лежи неподвижно, докато отминат, ту изпадаше в някакъв летаргичен транс като дете, което очаква да се роди. Какво беше онова, което беше казал Слим за духовете на децата, живеещи във водоема, направили го свое обиталище, докато чакат времето им да дойде и те да се родят за живот, присъединявайки се към нас и нашия свят? Той се вглеждаше в огромното очертание на Южния Кръст и отвъд него — в Млечния път, пламтящ в своя млечнобял огън. Може би нещо дремеше тук, очаквайки да се роди, дори в това място на смъртта…

Най-накрая той заспа, въпреки че толкова често се унасяше и после се сепваше, та не можеше да каже в кой момент точно е заспал и в кой — буден. С падането на нощния студ сънят му стана по-неспокоен и той усещаше, че влиза и излиза от сънищата си, неспособен нито да се отпусне и заспи дълбоко, нито пък да се събуди и разсъни.

Той почувства, че сивата, стелеща се мъгла на ранната привечер сега се промъква и промива мозъка му. Тя разбъркваше нещата в неговото съзнание до такава степен, че мисълта му вече не можеше да пробие мъглявото съновидение. Облаци забулиха луната, а вълните мъгла продължаваха да настъпват, все по-гъсти и по-гъсти, над изровената, скалиста земя. И все пак ту пробивайки я, ту отново изчезвайки в нея, проблясваха малки танцуващи светлинки и образуваха някакви фигури: единствените ярки точици — ориентири из един свят на неясни очертания…

И изведнъж всичко изчезна, като че ли над сцената се вдигна завеса преди представлението да започне. Той се видя да лежи на земята: едно високо, силно тяло, сгушено в импровизираното си легло, с лице, криещо се в завивките от студа. Бледа светлина — луната? — озаряваше неподвижната фигура, докато тя спеше в блажено спокойствие.

Напряко през долината същата светлина огряваше и един блед кон, един огромен бял жребец. „Не моя кон — мислеше той с бавното удивление на спящ човек, — не старото ми конче, на което дойдох, ами Кайзер. Защо?“ Сега той можа да различи и всички мъже, които спяха около лагерния огън, всеки загънат в одеялата си и потънал в спокоен сън. Той можеше дори да ги изброи в съня си: Хенри, Джеймс, Дъсти, Слим, Франк и Джон…

Но ако Джон беше там, кой беше спящият тук?

Кошмарно бавно той се извърна да погледне отново към самотната спяща фигура в дупката под скалите.

Самотна — да, но не сама — сега зад него се появи друга фигура, една тъмна фигура, приближаваща тихо, с цялата предпазливост на хищник, забелязал плячката си. Зад него пристъпяха други двама, обвити, както и първия, в тъмнина. Те се придвижваха в пълно мълчание, като глутница, и изглежда се разбираха без думи. След това от тях се отделиха три дълги, странни, извиващи се форми, три отвратителни, съскащи змии, напредващи към спящия на земята човек.

Така както и баща му преди него, Джон се опита да изкрещи от ужас, опита се да се събуди. Но той не успя да пробие задушаващите воали на съня, не успя да разбуди неподвижната фигура, лежаща на земята.

Неистово подскочи в съня си напред, мъчейки се да достигне безпомощния, потънал в сън мъж, успя да докопа рамото му и яростно го разтърси.

В един следващ, безкраен с ужаса си момент, лишеното като че ли от стави тяло се преобърна и спящият тупна като кукла по гръб.

Главата на спящия мъж се изтърколи и попадна в лъч лунна светлина. Устата беше застинала в безмълвен вик, очите — широко отворени, вперени право в лицето на смъртта и гледащи през него към вечността. Сега иззад врата му се показа главата на змия, езикът й — стрелкащ се в атака, устата й — зееща като приготвен капан, острите като игли зъби — пълни, в очакване да влязат в действие. Съскайки като скорпион, тя забиваше челюстите си в лицето, врата и гърдите на спящия, атакуваше отново и отново. И множеше кървящите, карминено червени смъртни петънца от ухапвания, прибавяйки ги към онези, които бяха работа на другарките й — убийци.

Отзад той можеше да различи как хората убийци, обвити в тъмнина, се изнизват в нощта, все още вперили поглед назад, като че ли не можеха да понесат, ако изпуснат дори един-едничък момент от драмата, рожба на тяхното злодеяние. Очите на Джон бяха фиксирани върху водача на групата, който последен напусна мястото и се сля с мрака. „Аз познавам това лице — изкрещя сънният глас на Джон, — знам кой е!“

Той знаеше с дълбоката увереност, която ни спохожда понякога в сънищата, че ако направи само още едно усилие, ако се опита с всички сили още веднъж да пробие призрачните двойници на нощта, които толкова влудяващо идваха и си отиваха, той щеше да види онова, което сега беше задължен да узнае: лицето на бащиния си убиец. Но точно тогава той се пробуди, без в паметта му да е останало нищо друго, освен убедеността, че Филип не бе умрял при нещастен случай, както смятаха всички — а че баща му е бил убит, предаден на смърт толкова ужасна, колкото е могло да роди въображението на неговите убийци — и че той, Джон, няма да намери покой, докато не ги открие и те не получат възмездието си за това ужасно престъпление.