Розалинд Майлс
Пътища към ада (12)

Глава дванадесета

— От това следва, че господин Александър Кьониг е собственикът на имението и стопанството Кьонигсхаус, на „Кьониг Холдингс“, изобщо на всички активи и пасиви по състоянието на покойния Филип Кьониг.

Гласът на управителя на банката заглъхна в застиналата, мъртва тишина. Като в калейдоскопа на някакъв кошмар пред Хелън преминаха пребледнялото, изопнато лице на Алекс, окаменелият в шока си Чарлз, потрепващите устни на Бен, огромните изплашени очи на Гийна и потящият се Кари, който избърсваше челото си.

Тя не смееше да помисли дори какво означаваше този удар за Джон, но се насили да вдигне очи, да извърне глава и да погледне открито сина си. Лицето му беше празно и същевременно оголено: лишено от каквото и да е било чувство, то бе и съвършено беззащитно. Той се надигна.

— Е, това е то! — произнесе той, насилвайки се да се усмихне. Вдървено той тръгна към Алекс, който напрегнато наблюдаваше неговото приближаване, и му протегна ръката си. — Това е то — произнесе той отново, енергично разтърсвайки ръката на брат си. След това се обърна и като в сън напусна трапезарията.

Хелън се опита да каже нещо, но гласът й й изневери:

— Джон и аз… ние… ние ще се изнесем, колкото се може по-скоро. Докога… докога бихте искали да напуснем?

 

 

Гийна, тичайки като луда, обиколи всички стаи на приземния етаж, изскочи отпред и обиколи къщата, докато най-накрая намери Джон в двора на конюшните. Донатъкмявайки металната част на юздата в озъбената паст на Кайзер, той вече приключваше с оседлаването на огромния кон и беше тръгнал да го извежда, докато конят се дърпаше и риташе.

— Джон! — извика тя.

Той изглежда не я чу. Тя с всичка сила се затича към него, виждайки го, че се мята на седлото и обръщайки гръб на постройките, насочва коня към изгорената от слънцето пустош.

— Джон!

Той механично дръпна юздите, опитвайки се да закове на място превъзбудения жребец. Цялата й любов и състрадание се надигнаха и задавиха гърлото й.

— Джон, аз… аз не знам какво да кажа.

— Не е и нужно.

Тя стисна юмруци.

— Ужасно е.

— Ужасно е за мен, за мама, никак не е добре за Чарлз, но не и за новопоявилия се наследник.

Като че ли почувствал настроението на ездача си, Кайзер яростно се изпъна, подскочи и се обърна заплашително към дребната фигурка. Джон безразлично погледна надолу към нея.

— Трябва да вървя. Това приятелче не го свърта вече на едно място.

Тя вдигна очи към него и се опита да вложи в тях всичките си чувства.

— Толкова съжалявам.

— Да, добре… — Той гледаше невиждащо към хоризонта. — Благодаря.

Опитвайки се да потисне страха си, тя се приближи доколкото можа до огромното животно и хвана юздата с ръка.

— Виж, ако с нещо мога да ти помогна…

Той не отговори. Миризмата на дивия, потящ се кон я удари в носа и на нея й се повдигна. Тя знаеше, че го губи.

— Къде отиваш?

Той се изсмя, обезкуражавайки я още повече.

— Все още тези животни не са събрани и откарани. А не мисля, че Алекс ще може да се справи с тази работа, нищо че животните сега са вече негови.

— Кога ще се върнеш?

— Не мога да кажа със сигурност.

— Когато се върнеш — тя си пое дълбоко въздух, — ще ми се обадиш ли?

— О, Гийна… — Очите му, огромни като луни върху тъмното му лице, като че ли я виждаха за първи път. — Какво можеш да направиш ти? И който и да е — какво може да направи?

 

 

— Той каза, че ще е щастлив да предостави работа на Джон, да го задържи при себе си, че ние двамата можем да останем тук докогато поискаме!

— О, Хелън! — Чарлз с мъка удържа порива си да отмахне тежко падащата сребристозлатна коса, закрила сега обляното в сълзи лице срещу него и отдръпна стола си назад, на безопасно разстояние.

— Как си представяш на практика Джон като управител в имението на Алекс, цял живот свирещ втора цигулка? На едно градско момче, на един абсолютен непознат? И то на земя, която той вярва, че е негова собствена?

Бунтувайки се, Хелън поклати глава.

— Алекс се старае да поправи нещата! Той беше шокиран не по-малко от нас, когато Кари съобщи новината.

— Добре, той изглеждаше шокиран в първия момент, тук ще се съглася с теб. — С хладна ярост Чарлз гледаше през прозореца на трапезарията как Алекс, Бен и управителят на банката изкачваха стълбите пред сградата на офиса. — Обаче на оня педераст не му трябваше много време, за да се метне на седлото.

Хелън се наведе напред.

— Чарлз… — Тя усети, че гласът й секва и започна отново. — Чарлз, Алекс няма никаква вина, че нещата получиха такъв обрат. Очевидно Филип се е чувствал толкова виновен, че е прогонил сина си, оженвайки се за мен, та се е почувствал задължен да направи този жест, макар и знаейки колко малки са шансовете отново да види Алекс.

Той я слушаше внимателно, тя беше убедена в това. Тя почувства как ръката му на масата между тях се напряга от ярост и в една дива секунда изпита почти непреодолим копнеж да я погали, да я целуне, да я притисне към гърдите си. Тя се опита да овладее гласа си.

— А каквото и друго да значи, това допълнение показва: надеждата, че Алекс е жив, никога не го е изоставила. Той просто не доживя да го види, това е всичко. — Сега тя плачеше, без да прави повече опити да се спре. — Мисля, че в известен смисъл дори е справедливо. Но само да не трябваше Джон да плаща за това!

— Хелън… — Той рязко се наведе към нея. — Може по-нататък това да се окаже по-добро, отколкото изглежда сега.

Тя безнадеждно поклати глава, опитвайки се да изтрие сълзите си с опакото на ръката.

— Как може да е така? — Това дори не беше въпрос.

Той прокара ръка по очите си и се опита да повдигне духа й.

— Може би, така: Алекс сам каза, че не е животновъд, ти го чу. „Аз съм градско чедо, какво ще правя с животновъдна ферма от 3000 акра?“ — това беше първоначалната му реакция. Аз не го знам и какъв бизнесмен е, но както знаеш, аз съм във връзка с разни купувачи от времето, когато се опитвах да убедя Филип да продаде Кьонигсхаус. — Той замълча и очите му обходиха лицето й. — Следиш ли ми мисълта?

— Дотук — да. Продължавай.

— Добре. Ако аз мога да убедя Алекс да продава, повече от сигурен съм, че мога да му осигуря добра сделка, да получи добра цена. След това ние можем да вземем парите от продажбата на това място и да вдигнем „Кьониг Холдингс“ на крака и да развием пълната й мощност, бих могъл да кажа на Алекс, че е длъжен да направи нещо за Джон, имайки предвид какво е загубило момчето. Най-малкото поне, мога да го накарам да инвестира в нова животновъдна ферма, която да е само на Джон — е, много по-малка от Кьонигсхаус, но вероятно по-рентабилна. И със сигурност би се превърнала в място, където Джон би могъл да започне отново като господар на себе си и изплащайки я с времето, да я направи своя собствена. Това е.

Чарлз се облегна назад и се поздрави. Не беше лошо като се има предвид, че анализът беше жива импровизация и светкавичен бизнес план. „И вероятно ще прозре, че аз правя всичко това заради нея?“

Но ако наистина беше очаквал Хелън да му е благодарна, то не би могъл да греши повече в преценките си.

— Кьонигсхаус да бъде продаден? — избухна неочаквано тя. — Толкова скоро след смъртта на баща му? — когато той дори не можа да понесе мисълта за това, докато Филип беше жив — и в сегашното състояние на ума му — докъде, по дяволите, мислиш, че ще доведе това Джон?

— Хелън, за бога! Джон вече е мъж, а не дете! Не можеш да го предпазваш през целия му живот, а и да искаш, не можеш да го предпазиш от това!

— Казвай тогава!

Тя цялата се тресеше от ярост. Джон беше предаден и лишен от наследство, а всичко, на което бе способен Чарлз — единственият мъж, който би трябвало да бъде на нейна страна — беше да каканиже за проклетия бизнес и продажбата на Кьонигсхаус!

— Продължавай! Говори! Това не е ли пак речта, която започва с: „Това място ни обезкървява, животновъдната ферма гълта пари, ние потъваме, нямаме друг изход, освен да продаваме“? Ако това е най-доброто, което имаш да ми кажеш, то по-добре е Джон да остане с Алекс. Брат му поне се тревожи какво ще стане с него, той иска да се грижи за него, иска да направи нещо свястно!

— Не, имам да ти кажа още нещо, ако само можеш да се успокоиш и да ме изслушаш. — Той също беше побледнял от гняв и те се обърнаха един към друг с открита агресия, като врагове. — То е от една притча от Библията, много уроци могат да се извлекат от Великата книга и за съвременния живот. Задай си въпроса, Хелън, какво знаеш за завръщането на Блудния син? Какво точно и със сигурност знаят в семейството за запилялото се момче, когато то отново се появява след всичките онези години?

Нейните очи се разшириха в ням въпрос преди още да е проговорила.

— Какво имаш предвид?

Той се изсмя.

— О, аз не поставям под съмнение факта, че това е същото момче, самият Блуден син на Кьонигсхаус. На практика аз съм израснал с Алекс, нали помниш? Появявайки се на сцената доста по-късно от Филип, аз бях по-скоро баткото на хлапето, отколкото неговия чичо. Все още си спомням Алекс, като че ли е било вчера. — От премрежените му очи тя заключи, че Чарлз беше насочил вътрешния си взор право в миналото си, което той изглежда не си спомняше с добри чувства. — Помня го какъв беше тогава, а забелязвам някои неща от сегашното му поведение и приказки… Той никак не се е променил.

За какво намекваше той?

— Какви неща? — предизвикателно го попита тя.

— Разни неща. — Той стана, с едно навеждане я изправи на крака и я задърпа към прозореца. — Например това. Той винаги е обичал раздувките и големите приказки.

— Какво? — Пред къщата имаше няколко коли, разпръснати по протежение на алеята и около кръга за паркиране, който образуваше центъра на архитектурния ансамбъл: четириместната кола на стопанството, джипът и пикапът на Джон, бричката на банковия управител и още няколко превозни средства, които трябваше да са на закъснелите посетители и гости на помена след погребението. — Какво трябва да гледам?

— Онова — посочи с пръст Чарлз.

Тя се загледа в сиво-кафявото на цвят, най-обикновено на вид купе с две врати, което той й показваше с цялото си презрение.

— И какво за него?

— Това е колата, с която пристигна Алекс.

Тя се обърна, за да погледне лицето му.

— Е и?

— И това колата на един голям бизнесмен ли е — на път да направи първия си милион, не бяха ли такива приказките му?

— Това е кола, Чарлз! — избухна тя. — Колко мерцедеса или поршета мислиш, че дават под наем наоколо?

— Не е в това въпросът. — Усмивката му беше студена. — Време е за урок по вероучение. Можеш ли да ми кажеш каква е била причината Блудният син да се завърне вкъщи?

— Каква? — Искаше й се да го цапардоса. — Да види баща си! Защото е знаел, че баща му би искал да го види, преди да настъпи смъртта му! Да види семейството си, майка си…

— Ъ-ъ. — Той завъртя влудяващо глава от една на друга страна. — Един такъв егоистичен кучи син не би си навлякъл всичките тези неприятности само за да зарадва баща си, още по-малко — своята скърбяща мащеха! Върнал се е вкъщи, защото парите са свършили. И защото е знаел, че ще бъде топло посрещнат.

Сега тя го слушаше напрегнато. Той безжалостно я водеше към определени умозаключения.

— Недей забравя какво е казал Конфуций или някоя друга учена тиква: домът е онова място, където, ако ти се наложи да се завърнеш, са длъжни да те приемат.

Той млъкна, за да й даде възможност да се изкаже, но тя не можа да измисли по какъв начин да прекъсне и обори безмилостния поток на мисълта му.

— О, признавам, че младият Алекс направо беше ощастливен при завръщането си вкъщи — продължи той с глас, изпълнен със сарказъм. — Може би той се е прибрал с надеждата да топне пръст в кацата с мед и едва ли е сънувал, че ще му се отдаде да падне целия в нея! Но слушай, Хелън. — Той я хвана за раменете и я обърна към прозореца, за да погледне в очите й. — Нека сега те попитам нещо. Да предположим, че Филип не беше променил завещанието си и Джон беше получил всичко: парите, Кьонигсхаус и всичко останало. Ако Алекс се беше появил сега, на погребението на Филип и сърцераздирателно признаеше, че големият му бизнес не върви добре и че на практика здраво е закъсал, нямаше ли вие с Джон да го съжалите? И не бихте ли се почувствали отговорни да се погрижите за горкото изгубено момченце и то възможно най-добре?

Хелън го гледаше предизвикателно.

— Да! — изкрещя тя. — Да, щяхме да го съжалим! И щяхме да се погрижим за него! При това с цялата си щедрост!

 

 

Вътре в офиса бе надвиснала потискаща тишина. Бен, с посивяло лице и яко обезпокоен, както винаги се засили да я запълни с измъченото си обобщение.

— Е, това е то, това е историята на Кьонигсхаус. Главната брънка, „Кьониг Холдингс“, се нуждае остро от капитали, а стопанството гълта всеки свободен цент. Дори в най-добрите времена през последните години то даваше по един процент печалба над капитала. Напоследък то е като бездънна каца.

Алекс вдигна замислено поглед.

— Тежки заеми?

Бен кимна.

— Лихвите се трупат с всеки изминат ден.

Алекс си пое дълбоко дъх.

— И бомбата с часовников механизъм продължава да цъка?

— Все по-високо и по-високо.

Кари кимна важно.

— Мога да потвърдя това, господин Кьониг. Банката тук неизбежно е страна в движението на капитала и моят управител, отговарящ за областта, преследваше от години господин Кьониг — той бързо се поправи, — господин Филип Кьониг — да покрие сумите или да продава.

— Да продава?

От него може би ще излезе добър господар, помисли си с неохота Бен. Видът му беше такъв, като че ли той наистина те слуша, дарявайки те с цялото си внимание, с очи, вперени в теб и задавайки въпроси от този род. Всред всички сполетели ги напоследък нещастия, тази мисъл го изненада, с неочаквания си лъч на надежда.

— Да, да продава! — високо каза той, окуражен от появилия се шанс най-накрая нещата да получат някакво разрешение. Може би най-накрая той щеше да се почувства свободен и всички те щяха да се освободят…

— Окей. — Алекс се размърда, намествайки се по-удобно върху плота на бюрото на Филип, където се беше покачил при влизането си, и благосклонно му кимна да продължи нататък.

— Чарлз търсеше евентуален купувач, още преди да пристигнем тук от Сидни — продължаваше Бен. — Офертата предизвика широк интерес, но най-надеждни се оказаха от един японски консорциум…

Очите на Алекс заблестяха.

— И те са готови да дадат парите?

Бен сковано се засмя.

— Тя ги има.

— Тя? — Бизнес дамите бяха рядкост в света на Кари. — За кого говориш?

— За госпожа Мацуда.

Не бяха го чули кога е влязъл. Чарлз стоеше в отворената врата, папката с приготвените за Филип предложения се развяваше в ръката му, а той измерваше малката групичка мъже с непроницаем поглед на лицето си.

Алекс се усмихна широко и разтвори ръце.

— Точно навреме, Чарлз, влизай! Коя е тази дама, с която си се свързал?

Чарлз прекоси стаята и се настани на бюрото, точно срещу Алекс. Това му отне доста време преди да отговори.

— Президент на консорциум, основан от покойния й съпруг. Седалището му е в Токио, но със световно значение и печалби от верига ресторанти тип „fast food“^[1], на практика — снекбарове. Особено големи в Америка.

Алекс все още беше запазил маската на любопитно очакване.

— И защо иска да зарови няколко от милионите си тук, в Кьонигсхаус?

Бен направи гримаса.

— Хамбургери.

— Какво?

Чарлз изгледа сардонично удивения, все още неразбиращ Алекс. Нарича се бизнесмен и не може да включи за нещо толкова просто като това?

— Шанс за онова, което ние по тези места наричаме „вертикална интеграция“. Означава, че тя ще контролира цялата производствена верига: от полето до хамбургера.

— Отрязва посредниците. — Кари нямаше да се остави да го изключат от големите бизнес разговори. Той вещо кимна. — И прибира цялата печалба — обира я до кокал.

— А предполагам, че развъжда и самите млади бичета! — заразително се разсмя Алекс. — Какво, между впрочем, прави тази дама с кокалите?

Трябва да му се признае, той имаше истинско живо чувство за хумор, с възхищение мислеше Кари. Нямаше съмнение, че в него имаше повече обаяние, отколкото у Джон. А и за стопанството — или за компанията, зависеше какво щеше да си избере той — щеше да е по-добре да имат за господар мъж на неговата възраст, отколкото едно двайсетинагодишно голобрадо момче като Джон. Но хрумвало ли му е на някого, че ще стане така? Може би старият дявол Филип в края на краищата е имал право!

Изведнъж Кари почувства, че тъмните очи на новия собственик замислено са вперени в него.

— Мога ли да поискам съвета ви, господин Кари? — каза любезно Алекс.

— Но да, разбира се!

— В какво се състои юридическата ми отговорност като собственик на имението Кьонигсхаус? — За момент устните му се разтеглиха в бегла усмивка. — Не бих искал да прибързвам, а се надявам, че не съм ви обидил с нещо, момчета, изсмивайки се по този начин точно сега. Не съм забравил, че ние току-що заровихме в земята татко. Но нещо ми подсказва, че бая напрежение ще падне, докато всичко се изчисти и нещата се оправят. Ето защо аз просто исках да разберем какви са позициите на всички и да ви уверя, че няма да се бъркам във вашата работа, доколкото тя си е ваше задължение.

Дори Кари забеляза, че атмосферата се разведри и че двамата мъже до него се бяха втренчили в Алекс с явен интерес. Той усети, че сега е времето да бъде забелязан.

— Вие трябва да действате винаги и с цялата си загриженост в интерес на имението — започна помпозно той. — Но ситуацията, за съжаление, е такава, каквато я е обрисувал покойният Филип Кьониг в завещанието си.

Алекс се наведе напред, напрягайки цялото си внимание.

— Нима е такава?

— Да, такава е — каза твърдо Кари. — И след като завещанието бъде потвърдено, което аз предполагам, че ще стане, моите задължения като негов изпълнител приключват. В оня момент вие ще станете пълноправният собственик на всичко, което Филип Кьониг бе наричал свое. И когато аз се махна от пътя ви — не на място се засмя той, — вие ставате Кралят на Кралството.

— И това значи…?

Беше се захилил като някакво диво куче динго, ожесточено си мислеше Чарлз. Очите на педераста искряха! Е, така е и редно! Изведнъж той загуби търпение да играе играта докрай.

— И това означава — каза той с презрително-подигравателно натъртване, изляло се във формата на речитатив, като че ли говореше на полуидиот, — че-ти-можеш-да правиш-каквото-и-проклето-нещо-да-ти-се-прииска!