Розалинд Майлс
Пътища към ада (11)

Глава единадесета

„Добре дошъл у дома, Алекс.“

Гласът на пастора продължи своя монотонен речитатив:

— Защото мъжът е роден да страда, така както искрите — да летят нагоре. Той се ражда под слънцето като цвете и после увяхва: животът му преминава като сянка и от него нищо не остава.

С изпънати и раздалечени един от друг крака, с ръце кръстосани зад гърба, Джон се беше вторачил в бледия Исус върху резбованото дървено разпятие и се опитваше да потисне проклятието, което напираше в ума му.

Боже Господи!

Губиш баща — намираш брат, и всичко това — само за една седмица? Какво беше това — някаква тъпа космическа шега ли?

До него Хелън се опитваше да успокои хлипащата Роуз, а и себе си — в сърцето й все още пулсираше трепетната радост и в същото време страхът: Алекс!

Издигнал се над общата суматоха, падрето продължаваше спокойно да води службата.

— В разцвета на живота си ние сме и в смъртта…

А посред смъртта — нов живот. Нова кьонигова кръв.

Джон почти се изсмя в неверието си. Кръвен брат, когато цял живот той е бил единственото дете. Това беше смешно, това не можеше да се случи!

— Дните на човека са като трева, той разцъфва като цвете в полето и когато вятърът мине над него, го отвява и на мястото, където е расъл, няма да остане и помен от него.

Падрето склони глава, завърши службата и се оттегли. Тържествено носачите излязоха напред и с цялата си почит вдигнаха ковчега, после го понесоха по пътеката и след една, две крачки го залюляха над зейналия в пода отвор и го спуснаха вътре. Действайки механично, семейството се събра наоколо, за да хвърли символичната шепа суха червена пръст.

— Земя — на земята, пепел — на пепел, прах — на прах: в името на нашия Господ Исус Христос… амин…

 

 

Най-накрая се беше свършило. Бавно опечалените, опитвайки се да запазят благоприлично за случая поведение, но не можейки да потиснат и възбудата си, се отправиха обратно към къщата. Там на Джон се падна нелеката участ да вземе решението и да каже онова, което все още неможещата да дойде на себе си Хелън очевидно не можеше да направи. Обръщайки се към насъбралото се в гостната жужащо множество, той прочисти гърлото си и започна.

— Приятели, сигурен съм, че вече всички сте разбрали, какво се случи. Предишният син на татко — объркан, той сам се поправи. — Исках да кажа, неговият син от предишната му съпруга — извинете, неговата първа съпруга — се появи изневиделица, за да бъде с нас на този ден. Сигурен съм, че всички вие ще разберете, че ние имаме много… трябва да уредим още много неща. Та значи, има достатъчно ядене и пиене, угощавайте се, но се надявам да ни извините, ако ние се оттеглим да почетем паметта на татко само в кръга на семейството. Благодаря на всички ви, за това че дойдохте. Благодаря.

— Добре се справи — ако ми дадеш право на мнение…

Близо до кухнята, в бърлогата на семейството, Джон осъзна, че новодошлият се приближава към него, подминавайки Хелън и Чарлз, разтворил обятия.

— Виж, знам, че не е лесно — начинът, по който се появих и всичко останало — каза неловко той, но в същото време и с неподражаем чар. — Но аз научих от вестниците за смъртта на татко и просто не можах да измисля друг начин, по който да го направя.

Някъде отзад Роуз нареждаше на умряло. Чарлз се изсмя твърде странно.

— Няма никакви правила за този род неща. Просто, когато дойдат, трябва да ги приемем.

Хелън пристъпи към него, очите й бяха неестествени, направо огромни.

— Къде беше? Откъде идваш?

— Бях във Франция, когато вестта ме застигна — Париж. Винаги си купувам австралийски вестници, където и да съм. Но трябваше да се върна до Лондон, за да хвана самолет — едва успях да се сдобия с последния билет и на практика трябваше да дам половин кралство, за да го получа. — Той се изсмя мрачно.

— Но преди това — настояваше Хелън. — Алекс, къде си бил преди това?

 

 

Доста време беше нужно, за да се разкаже цялата история. Кафето на Роуз помогна, както и по глътка от нещо по-силно за мъжете, докато икономката се въртеше около тях, гледайки вцепенено Алекс, като че ли той можеше да изчезне, ако тя престане да го наблюдава. Но за странника не беше никакъв проблем да завладее малката си аудитория. Смеейки се горчиво понякога, друг път обронил глава в ръцете си, той сглобяваше парче по парче историята на своето бягство и годините си на странстване.

— Изминах с коня си за едно денонощие толкова път, колкото някой едва ли може да си представи — разказваше той. — След това подарих коня на някакъв стар смотаняк, при условие че той го държи скрит поне няколко седмици и се прави на разсеян, ако някой почне да му задава въпроси. След това хванах пътя. — Очите му горяха. — Австралия е красива страна, в която е удоволствие човек да се изгуби. Не ми трябваше много време, за да го проумея.

— Да проумееш какво? — попита Джон удивен.

Алекс се изсмя и сви безгрижно рамене.

— Как да оцелееш.

Е, тоя наистина знаеше как да предизвика съчувствие, размишляваше студено Чарлз. И каквото и да бе пропуснал да научи през своите двадесет и пет години в бягство, то завидно беше усвоил умението да влиза под кожата на жените. Алекс Кьониг; Покорителят на женски сърца и Сиракът Скитник. Само той ни липсваше, за да бъде картинката пълна!

Безкрайно изтормозен, Чарлз хвърли поглед към Хелън. Господи, тя го беше зяпнала в устата и се хващаше за всяка негова дума, като че ли той не беше отдавна изчезналия син на Филип, а и неин собствен! В известен смисъл това може би беше така. Но щеше да му се наложи да направи и много други неща, за да заслужи полагащото му се в семейството място! Не можеше просто ей така да изскочи от пустошта като някаква пораснала версия на хлапето, което изчезна, без да има никакви претенции, освен към всеобщото състрадание — е, не, бъди честен! и с очите на Труди, с божествения цвят на косата и кожата й, с нейната усмивка и тялото на младия Филип — и да каже: „Ку-ку, момчета, прибрах се!“.

Той се изкашля, за да прекъсне словоизлиянието и впери поглед в новонамерения си племенник.

— Как да оцелееш? Изглежда, че си постигнал много повече от това, ако съдя по чутото. Париж? Лондон? Какво значи това?

Алекс го погледна с открит, прям поглед.

— Влязох в туристическия бизнес — каза просто той. — Изглеждаше съвсем естествено, след като исках да се придвижвам на собствен ход, както и направих. — Той сведе очи, далеч от твърдия, предизвикателен поглед на Чарлз. — И се оправям доста добре — каза скромно той. — Поне засега.

Хелън се огледа. Джон зяпаше прехласнато Алекс, запленен от добрата кройка на костюма му, носеща отпечатъка на европейската мода, от модната линия на прическата му, от неопределимото усещане за нещо специално, за някаква класа, излъчваща се от целия външен вид на новодошлия. А го харесваше и като човек, как иначе, Алекс толкова се стараеше да бъде добър!

— Вижте, искам да знаете едно — неочаквано каза Алекс, — че не съм дошъл, за да внасям смут. Просто дойдох да отдам последна почит.

Той впери поглед в ръцете си и изглеждаше, че се бори с това, което трябваше да изрече.

— Винаги съм имал намерението да се върна и да уредя нещата с татко, повярвайте ми.

Той вдигна очи към Хелън.

— И с теб. Никога не съм помислял, че той, че ще се получи така. Мислех, че има достатъчно време. — Гласът му придрезня. — Не исках да се върна преди да съм направил първия си милион. Исках да го впечатля. Да го накарам да се гордее с мен.

Джон импулсивно се наклони напред, подавайки му ръка.

— И той щеше да се гордее, приятелю — каза бързо той. — Аз съм абсолютно убеден в това!

Двамата мъже разтърсиха ръце в приятелско ръкостискане.

— Слушай, приятелю — продължи Джон. — Аз не знам нищо за всичко онова, което се е случило в миналото ви, щото мен още не ме е имало на този свят. Но знам, че татко никога не се погоди с брат си и продължи да опропастява живота си чак до самия си край — прав ли съм, Чарлз?

В утвърдителното кимване на Чарлз имаше едновременно сардоничност и отчужденост, но Джон не ги забеляза.

— Ето защо ти казвам, че аз няма да се държа така с моя брат, сега, когато си имам вече такъв, макар и полубрат. Ще започнем на чисто и този път всичко ще е както трябва. Каквото и да ти трябва в Кьонигсхаус, трябва само да кажеш. Или пък си го вземи сам! — Той вдигна глава и огледа групата — едно неосъзнато ехо на Филип от най-силните му години. — И докато от мен зависи какво ще става тук, нещата ще стоят по този начин!

Общото мълчание беше знак на съгласие.

Само Чарлз отново вся разкол в настъпилата идилия, докато кимаше към Джон.

— Преди да променяш нещата към по-добро, не забравяй, че Кари е тук.

Те всички бяха забравили. Хелън стреснато го погледна.

— Кари?

— Управителят на банката. От града. Относно завещанието на Филип. Вероятно вече е готов да се види с нас.

— Той — в трапезария — намеси се Роуз. — Той там от един час, два, може и повече.

Избухналият общ смях разведри обстановката.

— Е, тогава по-добре и ние да идем там! — каза твърдо Хелън. — И ти трябва да дойдеш, Алекс. Нали си част от семейството!

 

 

Господи, колко мразеше това!

Беше станал управител на банка не за да върши мръсната работа на хората, а още по-малко — за да изпълнява ролята на главен перач, когато се стигне до изкарване кирливите ризи в семейството! Но нямаше какво да се прави, казваше на себе си Кари, докато за стотен път изтриваше челото си. Четиридесет години Филип Кьониг е бил един от най-добрите клиенти на банката, нещо повече — самото й просъществуване в тази част на света се дължеше най-вече на парите на Кьониг. Така щеше да е и занапред. Какво значение имаше кой от семейството ще държи юздите, докато Кьонигсхаус продължаваше да съществува?

Сега пред него бяха събрани всички: вдовицата Хелън — елегантна както винаги, дори в траура си — не пропусна да отбележи с възхищение той; братът на Филип — Чарлз; младият Джон; счетоводителят с угрижен израз на лицето — Никълс или както там му беше името; онази негова дъщеря с аборигенска кръв в жилите, макар че с какво право присъстваше и тя тук, само един Господ можеше да знае; и оня мистериозен мъж — изпарилият се преди много години син. Кари дори не е бил още тук, когато се е разиграла тази отдавнашна трагедия. Но нямаше човек, който да е живял в областта, независимо за колко време, и да не знаеше историята за малкото заблудило се агънце на Кьонигови.

Или по-добре може би — черната овца, продължаваше да размишлява Кари, докато гледаше изпитателно тъмнокосия красавец с малко нахакан вид, мъж на… 38? 40? — разположил се начело на масата с цялата увереност на човек, който си е в къщата.

Кари се стресна от мислите си.

В къщата си? Е, като се имаше предвид…

— Господин Кари, мисля, че познавате всеки един от присъстващите тук — гласът на Хелън беше такъв, че галеше ухото, мислеше си Кари, можеш да седиш и да я слушаш цял ден. — Освен моя… освен моя заварен син, Александър Кьониг.

„Добре го прави, каза си Алекс, с това леко запъване от непривичността на изричаното и с тази неподправена доброжелателност, демонстрирана към Блудния син, считай я изцяло на своя страна. В края на краищата изглежда, че тя е една чудесна жена. А и не е за изхвърляне. Нямаше нужда да проверява как изглежда тялото на Хелън, да зяпа дългите й, стройни крака, стегнатите гърди и заоблени бедра, той вече я бе огледал. Знаеш ли, че изобщо не е лоша, приятелю, каза си той. Е, да, на 40 и кусур години е, но никой не би я изхвърлил от леглото си. Каквото и да говориш, старецът винаги е имал добър вкус и никой не би оспорил това, че разбираше от жени. Няма да е зле да получи по-голямо състрадание от нея. Имам толкова да наваксвам, що се отнася до комфорта и уюта, тук в Кьонигсхаус. Това място и всички те са ми длъжници…“

Някакво движение през масата привлече вниманието му и той се усмихна в себе си. „Но, виж, другата, малката, по дяволите! Тя е от съвсем друго тесто…“

Той грижливо завоалира оглеждането на Гийна с една открита, приятелска, но не твърде фамилиарна усмивка. Миг по-късно смени маската на лицето си с благопристойно внимание. Кари беше започнал.

— Ако сме готови да…?

Хелън кимна.

— Мисля, че сме.

Кари си прочисти гърлото.

— Сигурни ли сте, че искате да прочетем завещанието днес? В края на краищата, след новия развой на събитията…

Хелън погледна нерешително към Чарлз. Той се присегна през масата и стисна ръката й.

— Не искам да насилвам никой оттук присъстващите, но считам, че всички сме малко напрегнати в очакване на това. По мое мнение, най-добре е да свършим веднъж завинаги с него и да се върнем към нормалния си живот, колкото се може по-бързо. — Той се обърна към Джон. — Съгласен ли си?

На Джон не му беше необходимо да обмисля отговора си. Горкият стар Чарлз! Всеки мъж, който всеки момент можеше да бъде отрязан и да остане без един шилинг в джоба си, би искал да се мине през това колкото се може по-бързо. Нека да бъде така, щом това е неговото желание. Той кимна.

— Съгласен.

Кари взе документа, който лежеше на масата пред него и започна да чете.

— Това е последната воля и завещание на Филип Джон Кьониг…

— Извинете за прекъсването…

Беше Джон, който прокара ръка през лицето си и поклати глава.

— Денят беше отвратителен за всички. Не може ли да прескочите официалностите и да ни запознаете само с есенцията му?

Кари сви устни.

— Прието е завещанието да се чете от край до край, особено когато собствеността е толкова голяма, колкото на покойния ви баща. А, както знаете, той е направил няколко завещания, според както се е променял живота и състоянието му. Самите ние съвсем наскоро се сдобихме с последния вариант на завещанието, изпратено ни в банката, макар и да ни беше известно, че той прави цялостно преразглеждане на състоянието на бизнеса, произтичащо от някои — ъ-ъ-ъ, твърде обезпокоителни бизнес показатели за „Кьониг: едър рогат добитък“ и „Кьониг Холдингс“ — той няколко пъти ми се обади, за да обсъдим лично тези проблеми. Но завещанието, което днес е пред нас, сигурно представя последните му разпореждания, защото той ми го изпрати по специален куриер едва миналата седмица. Но след като ме молите…

Той се понамести в стола си и се вторачи в завещанието.

— Накратко, на брат му Чарлз е оставен контролът върху „Кьониг Холдингс“. На вдовицата му Хелън е оставен равен дял от всички ликвидни авоари под формата на пари и ценни книжа, както и на сина й Джон, каквито и да са тези суми към момента на неговата смърт. На Хелън Кьониг и на Чарлз Кьониг той оставя също така доживотен доход от постъпленията и печалбите на „Кьониг: едър рогат добитък“ и „Кьониг Холдингс“.

Той си пое дълбоко дъх.

— На Бен Никълс, като отплата за дългогодишна вярна служба в предприятията на Кьониг, е оставен дял в размер на 10% от „Кьониг Холдингс“, плюс сумата от 500 000 долара.

Бен поклати глава и зарови глава в ръцете си.

— На своята икономка Роуз за нейното вярно служене на Филип Кьониг, сумата от 100 000 долара.

— И накрая…

Той можеше да каже също така: „И се-е-га, дами и господа, мигът, който всички очаквате с нетърпение!“ като конферансие на някакво шоу, помисли си смътно Джон. И всичко, което остава да направи е да отвори широко пелерината и да продължи по начина, известен предварително на всички нас. Но какво му е?

Джон затаи дъх, обзет от неочаквано безпокойство. Като го гледаше как се колебае и поти, човек би си помислил, че управителят на банката е дошъл тук, за да разпродава ипотекиран имот! Кари изглеждаше като някой, който трябва да съобщи лоша новина, а не онази дума, която Джон бе очаквал да чуе през целия си живот.

— Хайде, човече, давай нататък! — изкомандва грубо той. — Ние всички знаем какви бяха намеренията на татко. Но имотът няма да е мой, докато ти не обявиш, че е! Затова — давай нататък!

— И накрая… — Кари преглътна и отново избърса чело, докато говореше, — „оставям изцяло и безрезервно имението Кьонигсхаус на моя син Джон, в негово пълно владение и притежание, тъй като вярвам, че той ще продължи да стопанисва тази земя в духа на установените вече традиции“.

„Кралят умря. Да живее кралят.“

В този момент Джон почувства как расте и изпълва пространството, което цял живот е било отредено за него. Той беше пълноправният собственик на Кьонигсхаус, знаеше си го. Щеше да му отдаде целия си живот, всичките си сили. Нямаше да се провали.

— Поздравления, приятелю! — До него Алекс разтърсваше ръката му, преливащ от благопожелания, с лице излъчващо задоволство. — Пожелавам ти успех, направо е фантастично…

Джон се усмихна широко.

— Благодаря!

Но Кари продължаваше да говори:

— Господа, господа, моля ви, завещанието още не е прочетено до края.

Слънчевото задоволството, изписало се по лицето на Хелън, беше затъмнено от надвисналите облаци на страха. Всички очи се обърнаха към Кари.

Целият плувнал в пот, управителят на банката се засили и сякаш с глава разби настъпилата тишина.

— Господин Кьониг поиска завещанието си последния път, за да го промени, внасяйки някои нови моменти, които преди не беше включвал в състава му — в случай на преждевременна смърт на госпожа Кьониг, на господин Чарлз Кьониг или ако смъртта на господин Джон Кьониг настъпи преди или след като се ожени и има деца, които на свой ред да го наследят. С други думи, съзнанието му е било завладяно от темата за смъртта и правата на онези, които надживеят останалите. И вероятно, това е обяснението.

Достигайки края на изречението, гласът на Кари бе преминал в неестествено писукане. Хелън погледна към Чарлз, но той така се бе втренчил в Кари, като че ли последният бе пазител на вселенската тайна. Седящият от другата страна на масата Алекс изглежда беше доловил напрежението, защото гледаше управителя на банката с тревожно очакване.

В очите на Джон обаче се зараждаше ураган, който се сгъстяваше с всяка изминала секунда. „Той знае! — изпищя умът на Хелън. — Усетил е приближаването на нещо лошо, на нещо ужасно, по-ужасно от всичко случило се досега.“

Пелтеченето на Кари сега бе станало почти истерично.

— И успоредно с тези нови разпореждания, господин Кьониг включи и ново допълнение към завещанието си. То носи дата от миналата седмица и следователно представлява последното му намерение, отнасящо се до разпределението на собствеността. Това допълнение предвижда анулиране на всички предишни разпореждания в завещанието, в случай че неговият син Александър Джон Кьониг се окаже жив и бъде открит. При тези обстоятелства, споменатият Александър става единственият наследник на „Кьониг: едър рогат добитък“, на „Кьониг Холдингс“, на имението Кьонигсхаус и на всички възможни налични парични средства, ценни книжа, акции и капиталовложения.