Розалинд Майлс
Пътища към ада (10)

Глава десета

В палещата жега, посред прашния обед, аборигенското население на Кьонигсхаус се беше събрало, за да се сбогува със своя господар и да подпомогне преминаването на духа на Филип, където и да се скиташе той, във Вечното време на сънищата, което сега беше станало негов последен дом. Вдигайки ръце към главата си, една от старите жени на племето захвана музикалния речитатив със своя гърлен, напевен глас и един след друг останалите я последваха.

— Ниннана комбеа, иннара ингуна карканиа… О, Велик Дух, Всемогъщи Татко на Всички Неща, дебелите буки въздишат и плачат, каучуковите дървета леят кървави, скръбни сълзи, защото тъмнината дойде за едно от твоите създания…

Вътре в къщата се бяха събрали онези, които бяха познавали Филип, за да му отдадат последна почит. В просъница Хелън ги поздрави, а те преминаваха пред нея като плувци, плуващи под вода. Местни фермери, собственици на добитък, скотовъди, онези, с които беше имал работа в близкото градче — едва сега тя научаваше с колко много хора Филип е бил приятел и колко много му бяха задължени за това, което беше направил за тях.

— Беше прекрасен човек, госпожа Кьониг, един от най-добрите — отбеляза едър, набит човек, облечен в светлокафявата униформа на местната полиция. — Аз и тук присъстващият Роскоу винаги ще помним колко щедър беше той. Към всички нас и към полицията — той никога не забравяше своето коледно дарение за „Вдовици на полицаи“ или за „Фонда на сираците“, нали, Роскоу?

Придружителят му кимна скръбно.

— Както казва Джордж, на всички нас ще ни липсва господин Кьониг, той никога не е имал нищо против да държим мястото под око, не че някога е имало някаква неприятност тук, в стопанството, при начина, по който го управляваше, нали така, Джордж?

— Никакви неприятности, Роскоу, никога, каквито и да е неприятности, не и с господин Кьониг.

— Благодаря, Джордж… благодаря, Роскоу… Много ви благодаря… много сте мили… толкова се радвам, че можахте да дойдете…

Като че ли това мъчение никога нямаше да свърши. Но ето че дойде съобщението, че всичко е готово и службата може да започне. В тържествено мълчание опечалените напуснаха къщата в мрачна процесия, на групички по двама, по трима, минаха по пътечките и през тревните площи около Кьонигсхаус, покрай сградата на офиса и къщата за гости, за да достигнат накрая малката каменна лютеранска църквица. Слънцето вече беше напекло и светлината му струеше през високите тесни прозорци, карайки прашинките около ковчега на Филип да танцуват. Той лежеше там и ги чакаше, озарен от сноповете светлина. А в дъното на каменния кораб малкият олтар се извисяваше студен и безстрастен. От бялото платно, което го покриваше, и обикновените восъчни свещи се излъчваше такава простота и строгост, че самият Лютер би я одобрил, ако можеше отнякъде да я види.

Точно пред олтара, зад венеца от бели лилии и камелии, от пода бяха махнати половин дузина плочи, разкривайки отдолу мрачно сводесто подземие. Джон вървеше начело на процесията, придържайки майка си, която почти беше увиснала на ръката му и при ширналата се пред очите му гледка сърцето му подскочи. „Тате, твоето място не е тук! — проплака той в нямо страдание. — Вън трябваше да те погребем — в пустошта, под открито небе!“

Кретайки до него, Хелън се приближаваше с натежало сърце към мига и мястото за последно сбогом с Филип. Върху същата носилка, в която беше издъхнал, лежеше Филип Кьониг, но вече в прекрасен, обшит с коприна ковчег, по всички правила на погребалното изкуство и „в мир“, както се беше изразил директорът на местното погребално бюро.

Но невиждащите, обърнати нагоре очи на мъртвия мъж не бяха пожелали да се затворят, въпреки отчаяните опити на хората от погребалното бюро и дори магьосничествата на посмъртната козметика не бяха успели да прикрият отровните тъмноморави рани от ухапванията, които изпъкваха със своята грозота върху обезобразените восъчно бели лице и шия. Като всички останали мъже, присъстващи на церемонията, Филип беше облечен в непривичен за него костюм и вратовръзка и неговите грамадни ръце, бледи и подпухнали като лицето му, бяха скръстени на гърдите му. „Това не е Филип! — беше единствената мисъл, въртяща се в ума на Хелън, — това не е мъжът, когото познавам!“ Гърлото й се сви при очевидната нагласеност на всичко това. „Какво са направили с него, сега, когато той вече не може да се защитава? Той никога приживе не би скръстил ръцете си така! Никога не е бил вярващ, той сам си беше и Господ, и Сатана!“

Приближавайки се по пътеката, облегната на ръката на Джон, тя спря до ковчега и усещайки, че всички погледи са вперени в нея, се наведе, за да целуне лицето на своя съпруг. Както и очакваше, страната на Филип беше студена, но беше и някак си лепкава. Като че ли бе покрита с тънък слой влага или пот, някак усойна, като каменното лице под нея. Тя се бореше със себе си да не се разтрепери. Когато вдигна глава и отстъпи назад, за момент зърна огромното, старо, издялано от дъб разпятие, което висеше над олтара, и умиращия върху него Исус. Очите му я гледаха с безкрайно състрадание и безкрайно презрение.

О, къде ли беше Чарлз?

Тя лично му бе съобщила, изпреварвайки Джон, изпреварвайки Бен, както и управителя на стопанството, който развиваше бурна дейност, нагърбвайки се с нерадостната задача да разпространи вестта за смъртта на Филип из околността. Тя се почувства безкрайно облекчена, че има на кого да предаде задължението за тези телефонни обаждания и телеграми. Но виж, на Чарлз трябваше да се обади сама.

— Какво? Как?

Неговият глас звучеше съвсем обикновено, дори безизразно, като че ли вестта не беше изненада за него. Той просто не може да повярва, мислеше си тя.

— Змия. Ухапване от змия. — Тя започна за хлипа.

— Не плачи — каза нервно той. — О, недей да плачеш, Хелън. Сума работи трябва да се свършат тук, но ще дойда, ще дойда колкото се може по-бързо. — Сега звучеше потиснато. Той разбираше, че тя плаче не заради ужасния край на Филип.

Сега той бе тук, от другата й страна, облечен в тъмен костюм като Джон и мрачен като самата смърт. В този момент никой не би казал, че е красив, блестящият му външен вид беше изчезнал, отстъпвайки място на сурова отнесеност, която той бе навлякъл заедно с траурния си костюм. Откакто бе пристигнал с хеликоптера на Кьониг от Сидни преди няколко часа, не бе разменил с никого дори дума.

От другата страна на пътеката бе коленичил Бен, с Гийна до себе си, и заровил глава в ръце, мърдаше надебелелите си устни, произнасяйки думите на молитвата. С изпито и посивяло лице, той се беше състарил с десет години за изминалата седмица, затворен в офиса и избягващ всякакви контакти с който и да било член на семейството. Облечена в черно, Гийна изглеждаше бронзова, великолепна и недокосната от ставащото около нея, отбеляза с трепет в себе си Джон. Веднъж всичко това да свърши, щеше да има достатъчно време да размисли върху…

В центъра на църквицата беше приходящият отец, вечно заетият божи човек, отговарящ за огромен отрязък от забравената от Бога земя. Той пристъпи напред, за да ги поздрави.

— Готови ли сте вече, госпожо Кьониг? — тихо изрече той.

Като отстъпи назад, за да даде път на Чарлз да влезе в първия ред на молитвените банки и след като настани Хелън в мястото до себе си, Джон кимна чинно, давайки знак, че службата може да започне. Нямаше кой знае каква нужда свещеникът да чете от старата Библия с позлатени букви, която държеше отворена пред себе си. Ниският му, но искрен глас произнасяше думите, познати на всеки от присъстващите в параклиса.

— И каза Господ: „Аз съм Възкресението и Живота. Роденият от жена има кратък живот и бързо идва времето, когато тайните на всички сърца ще станат явни, когато всички скрити неща ще изплуват на повърхността и душите ни ще застанат голи пред тебе, както в деня на нашето раждане, о Господи, Боже наш…

… преди планините да се бяха родили от земята и светът да започне да съществува, от вечност към вечност, едничък Ти съществуваше, Господи. Ти върна човешкия син на земята, от която произлезе той, преди Змията да обърка главата му и да го предаде на вечна смърт. Ти му рече «Сине на Адам, обърни се отново към Господа, твоя Бог, защото той вдъхна вечен живот на всичко съществуващо, обичай го и го следвай…»“

Неочаквано равният напевен глас се запъна и млъкна. В същия миг Хелън почувства как вратът й пламва под погледите, вперени в нея, изгарящи я дори през тънката, бяла ленена блуза, която бе облякла с черния си траурен костюм. Бавно тя се обърна, за да проследи удивения поглед на падрето.

Един черен силует беше изпълнил входа зад насъбралото се множество: на фона на ярката слънчева светлина отвън изпъкваше фигурата на висок и добре сложен мъж. Черната лъскава коса, лице като на класическа статуя, лекият бронзов загар на градски човек, силната челюст и ясният, дързък поглед бяха на мъж, който би могъл да си изкарва прехраната като модел. А и в начина, по който беше застанал на входа на църквицата, оставяйки светлината да пада зад него, в свободния му маниер и изискана стойка имаше нещо, което почти затвърждаваше това усещане. Хвърлящите пламъци лъчи на обедното слънце бяха образували демоничен ореол над красивата му глава и той изглеждаше като Луцифер преди Падението.

Тази част от Северната област се посещаваше толкова рядко от странници, колкото у кокошките се срещаха зъби, а и на тази церемония не присъстваше нито един, който да не беше познавал Филип Кьониг и всички останали през целия си живот, че той изглеждаше като паднал от Марс. Всички глави като по команда се извъртяха, за да проследят втрещените погледи на свещеника и на Хелън. И всички си задаваха един и същи въпрос: кой, по дяволите, беше пък този?

Посред огромната въпросителна странникът се приближи с приятелска, просеща извинение, усмивка. Хелън не можеше да помръдне от мястото си. Изглежда, че той се обърна единствено към нея:

— Извинете, че нарушавам такова нещо, приятели — започна той с лек, приятен глас. — Но аз малко се полутах по пътищата, докато стигна от града до тук. Нали разбирате, отдавна не съм идвал по тези места.

Хелън почувства вледеняващия ужас, когато започна да се досеща кой стоеше пред нея. На задния ред Роуз си пое толкова дълбоко и шумно въздух, че прозвуча като стенание. До нея Чарлз се беше вторачил така, сякаш беше видял призрак.

Новодошлият се усмихна отново със своята обезоръжаваща усмивка.

— Трябваше да дойда — и млъкна. — Аз съм…

— Ние знаем кой си ти. — Хелън беше абсолютно спокойна, когато се изправи на крака и тръгна към него по пътеката. Тя беше бленувала този миг в продължение на толкова много години, но винаги трябваше да се събужда със сълзи на очи, за да разбере, че това не е истина, че е само сън, че не е нищо друго, освен една жестока заблуда. Тя пристъпи към него и взе ръката му в своята. — Добре дошъл. — Трябваше да събере всичките останали й сили. — Добре дошъл у дома.