Розалинд Майлс
Пътища към ада (1)

Глава първа

Както всяка сутрин свежестта на природата я мамеше навън. Вече високо горе, яркото слънце обещаваше още един прекрасен ден. Но отнякъде пак изплува онази мисъл, която я спохождаше толкова често напоследък: „Не може повече да продължава така“.

Тя се усмихна горчиво. Колко ли жени са живели в такива прекрасни условия и все пак не са били щастливи? И колко ли жени, където и да живееха по света, си казваха: „Не мога повече да живея така“ и въпреки това продължаваха да живеят, ден след ден, скапания си живот?

Дори старата къща като че ли я наблюдаваше, наострила слух, очаквайки нещо да се случи. Тя плавно премина през дългия, хладен хол и излезе на широката веранда. Пред нея се ширна пустошта, миля след миля, неумолимо устремена към истинското сърце на Австралия, онова мъртво червено сърце, заровено преди векове някъде там, в далечината. Под изцъкленото око на едно слънце, което беше пърлило този забравен континент повече от половин милион години, земята лежеше тайнствена и негостоприемна, изпълнена със сила и в същото време мрачна, непозволяваща на боязливите си жители да научат дори онова, което им е било необходимо просто за да оцелеят.

„Също като Филип — мислеше си тя, — отказващ всичко, от което аз имах нужда.“

В далечината, зад добре поддържания път отвъд външните сгради, малко встрани от стопанството се появи леко раздвижване. Групата аборигени, седящи в шарената сянка на горичка сребърни евкалипти, бавно започна да се разбужда: те станаха и тръгнаха напред, с очи вперени в хоризонта.

Те винаги знаеха кога точно трябва да се върнат мъжете със стадата. Както знаеха и всичко друго, предупреждавани от невидими сили за наближаването на определени събития, които сякаш вдъхваха знание в душите на онези, които бяха достатъчно мъдри, за да доловят техния шепот. Те винаги предварително знаеха какво се беше случило със стадата, дори кой ще се върне с тях и кой няма. Нещо стисна сърцето й, а заедно с него се появи и същата онази добре позната смесица от нетърпение и мъка. Защото, както и милиони други жени от памтивека насам, Хелън не знаеше какво ще прави, ако и този път мъжът й се завърне и какво — ако не се завърне.

— Госпожо Кьониг?

Тя не беше чула тихото приближаване на стъпките зад гърба си, откъм стаята за рисуване. Беше икономката Роуз, една дребна, жилава женица, родена в стопанството и господарка на Кьонигсхаус от незапомнени времена. Никой никога не беше узнал истинското й име: Филип беше изтрил аборигенската й идентичност, като й беше дал името „Роуз“ в деня, в който като младо момиче я беше взел от нейните хора, за да стопанисва къщата на първия в почти двеста годишната история на Кьонигсхаус неженен господар.

Неженен тогава, но не и за дълго. Старата мълва разправяше, че през всичките онези години, преди той да се завърне от Америка с бляскавата си, никому неизвестна невяста, Роуз се е грижела не само за трапезата на господаря. „Роуз е била тогава тук, тя е познавала Труди, трябва да я помни — мислеше си Хелън за хиляден път, — тя ни е видяла всички нас да идваме и да си отиваме.“

— Ти си била, значи, първата съпруга, нали, Роуз?

Горящите черни очи изтикаха въпроса назад, впивайки се в лицето на Хелън. Хелън сподави въздишката си. Тя знаеше какво ще последва.

— Да, Роуз?

Прошарената глава на Роуз закима многозначително.

— Мъжете, сбиращи добитъка, трябва им здрава вечеря, гус’жа Кьониг. А не някаква си измислена, нова ресторантска храна.

Трябваше да предположи, че Роуз няма да е щастлива, ако се промени дори най-дребният детайл на ритуала. Тя въздъхна.

— Една добра вечеря за събирачите? Такава, каквато е била винаги досега?

Роуз кимна отново.

— Те са били навън всичките тези седмици, сбирайки добитъка за влака. Искат да се върнат, да хапнат една добра вечеря както някога.

Настъпи тишина. Старите пронизващи очи на Роуз отбелязаха как тя помръкна, как наперената й стойка се изпари, а русата й глава клюмна, и разбра, че беше победила. Хелън махна уморено с ръка.

— Както желаеш, Роуз. Дай им каквото трябва.

Защо се беше опитала да го промени? Филип не би искал да се нарушава реда, който беше установил в продължение на последните четиридесет години: крал в своето кралство, откакто за първи път беше повел събирачите на добитък в земята си. Тя знаеше, че и Джон не би одобрил това. Той обожаваше баща си, гордееше се, че е негова издънка и никога не би оспорил действията на Филип.

„Но той е и мой син!“ — мислеше си тя в пристъп на болка. Разбира се, естествено беше, че с възмъжаването си, Джон ще се сближи повече с баща си, опитвайки се да заприлича на него, за да може, когато му дойде времето, да поеме неговите функции. „Но трябваше ли, растейки, да се отдалечава той толкова от мене? И не прилича ли поне малко на мен, съвсем — съвсем мъничко? Или самата аз се отдалечавам от него, отдалечавайки се от неговия баща, променяйки се до неузнаваемост?“

Трябваше да се стегне. Роуз стоеше все още тук, пред нея, и очите й я наблюдаваха съсредоточено от насеченото й кафяво-черно лице. Хелън се насили да се усмихне.

— Каквото и да приготвиш, Роуз, ще бъде фантастично, както винаги — каза топло тя, пресягайки се да стисне сбръчканата от работа ръка на по-старата жена, — доколкото всичко е в изобилие, точно както Филип го харесва. Просто ни поднеси някой от специалитетите си и ние всички ще бъдем безкрайно щастливи.

Роуз поклати сърдито глава, сочейки към кухнята.

— Дано онази мърла, Ели, се размърда! Не се вясна почти до обяд, оправдавайки се, както винаги, с онзи пияница — мъжа си. Ама тя може да закъснява, когато й скимне — никакъв проблем! От ден на ден става все по-немарлива и туй то.

Хелън я погледна с безмълвно състрадание. И на двете жени им беше ясно, че независимо колко намусена, мързелива и разпусната е така наречената домашна помощница на Роуз, Ели беше недосегаема, извън тяхната власт. Единствено Филип можеше да назначава и уволнява в Кьонигсхаус и помощница като Ели, която беше достатъчно хитра да държи неговата страна, имаше осигурено място до края на живота си. А дори и жена не можеше да не забележи нейната сексапилност: нейните лениви, канещи очи, полуотворените й устни, стройното й по детски тяло, странно контрастиращо със зрялата й, напращяла, опитна гръд. Филип винаги беше имал нужда от такива жени около себе си, които да предизвикват първичния мъжки инстинкт у него.

Някога и Роуз трябва да е била такава. Но природата беше несправедлива в отношението си към жените. Много по-стара от нея сега, Роуз трябваше да се задоволява с утешението на няколкото тайно изпити глътки бира или шери и със старата колода карти, над които тя обичаше да си мърмори през дългите вечери: беше дошъл реда на по-младата жена да се перчи наоколо.

— Господин Филип не обича нещата да се променят. А Ели помага в къщата още от детинство, нали? — Това беше всичко, което Хелън посмя да каже.

Роуз се изсмя дрезгаво.

— На това „помощ“ ли му казваш? За пръв път тя се завъртя наоколо, когато се роди Джон, и оттогава просто остана. Много по-дърта е, отколкото изглежда. Дойде, докато Алекс беше още тук. Когато…

— Благодаря ти, Роузи. — Тя обичаше Роуз, но не можеше да понесе този разговор. С полукимване Роуз прие отпращането си и се оттегли.

Дали им беше по-лесно на аборигените, чудеше се Хелън, докато усещаше как жестокият пристъп я връхлита отново, да поддържат непрекъснато връзка с миналото, така че тези, които са си отишли, да са толкова живи, колкото и ония, които са все още около тях? В тяхната общност духовете на предците и онези, които все още чакаха да бъдат родени, всички те имаха име, облик и запазено място в сърцата им, толкова сигурно, колкото и за всеки друг, населяващ земята. Или им беше по-тежко, тъй като миналото никога не умираше, то продължаваше да ги съпътства и всички натрупани с годините грешки и скърби никога не биваха погребвани, а продължаваха да преследват оцелелите до деня, в който и те щяха на свой ред да умрат?

Далеч край дърветата чакащите мъже се бяха скупчили и представляваха едно цяло, вперили очи в прежурящата, прашна мараня. Тя знаеше, че те чувстваха приближаването на стадата, независимо от делящите ги все още мили. Тя ги наблюдаваше с жив интерес, облегната на перилата на верандата. Със сигурност те можеха да разберат Филип — никой от тях не познаваше Кьонигсхаус без вездесъщото му присъствие, извън неговия дух, който доминираше над тази опърлена от слънцето земя.

И не само неговото. Поколения Кьонигс бяха изтръгнали своето богатство от това безкрайно пространство, налагайки несломимата си воля, за да изградят от това огромно нищо най-голямото скотовъдно стопанство в северните територии. И неслучайно то си бе завоювало името „Кралството“^[1], дублирайки името на собственика от момента, в който местните хора за първи път научили, че английското значение на старогерманското „Koenig“ е същото като „крал“^[2]. Прадядото на Филип беше изградил църквата, където техните деца биваха покръствани, дядо му беше построил училището, където те бяха научили думите и привичките на белите. Всички те чувстваха Филип и неговата непреклонна сила, виждаха неговото едро, силно, набито тяло, яките му ръце и надменната му физиономия, чуваха високия му, командващ глас, рязко произнасящ нарежданията, които говореха за неговата воля — и така до деня на тяхната смърт.

Тя потръпна, въпреки че слънцето струеше по загорелите й ръце и незащитената й глава. Тя знаеше, че те разбираха и Джон, макар и по по-различен начин. Ясен като слънчев ден, открит и непресторен, Джон нямаше врагове. За повечето мъже, които го познаваха, той все още беше просто „момчето на Филип“, достатъчно мъж, за да поеме завръщането на стадата, когато Филип отсъстваше, но все още момче, което по детински се впускаше в препускане с пастирите, наближи ли родния дом.

Жените от областта, и по-точно техните дъщери, гледаха по по-различен начин на високия, добре сложен младеж все още в началото на двадесетте си години, с жилаво тяло на ездач и свободни маниери на човек, сраснал се със седлото. Те долавяха нежността му, дремеща под повърхността на видимата му сериозност; една чувствителност, неподозирана от онези, които забелязваха единствено мъжествената му конструкция, прашната руса коса, безгрижни сини очи и веселата усмивка по лицето му.

Това обаче беше нежност, не характерната грубост, която той беше взел от баща си, говорещ на аборигените на собствения им език. Джон беше първият потомък на Кьонигс, който беше ходил на училище заедно с децата от стопанството в селището на аборигените. Там през безкрайните австралийски лета той беше успял да изгради връзките си с тези, с които сега, вече пораснали мъже, работеше рамо до рамо — връзки, които никога нямаше да бъдат прекъснати. Да, те разбираха Джон. Разбираха го със сърцата си.

Те разбираха и нея, Хелън беше уверена в това. Като тях тя беше родена в тази земя, едно обикновено момиче, което си изкарваше прехраната, работейки в съседното стопанство, докато енергичният Филип Кьониг изненадващо не беше решил да вземе срамежливата, набита осемнадесетгодишна девойка и да я направи своя жена. И ето вече двадесет и пет години тя живееше тук, служейки на Филип и Кьонигсхаус с всичко, с което можеше.

Такава би била житейската задача и на всяка друга жена, напомни сама на себе си тя, полуядно — полутъжно. В границите на зеления оазис провинциалното стопанство беше прераснало почти до размерите на малко селище. То беше дом, побиращ не само огромната стара къща в колониален стил, където поколения Кьонигс се бяха борили, сражавали и умирали, но включваше и къщите на скотовъдите, аборигенското село, административната сграда, откъдето Филип управляваше своите многобройни работни проекти, конюшните за скъпите му коне и не на последно място каменния параклис, който първият Кьониг, яростен лютеранин, беше издигнал веднага след като току-що бил завършил покрива на къщата.

Той не се беше интересувал само от собствената си персона. Старият Йохан страстно обичал и се грижел за строгата си съпруга, германката с руси плитки, и за седемте си малки дечица с лица на ангели, които довел със себе си от стария свят. За една година шест от тези деца намерили своя последен покой в тази земя, толкова далеч от родния дом и само седмото беше оцеляло, за да оправдае кръвта и потта, вложени в това усилие. Онзи син на Кьониг беше оцелял и забогатял, както на свой ред и неговият син. След това беше дошъл Филип, а сега и Джон.

„Джон. Моят единствен син.“

Странно, размишляваше тя. Отдадени на похотта, що се отнася до леглото, Кьониг никога не са били страстно отдадени, що се отнася до отглеждането на деца.

Но всичко, от което имаш нужда, е едно. На теб ти трябва само един син, за да предадеш всичко на него. Само един мъж, за да наследи, един мъж — да управлява. Само един крал в кралството, един Кьониг в Кьонигсхаус. Стига толкова.

И тя им го беше осигурила. Беше им дала Джон, който беше един от тях, който беше изцяло техен по начин, по който нито един Кьониг не е бил досега, нито пък някога щеше да бъде, така както му беше дала своята руса коса и големите, доверчиви сини очи. И той щеше да бъде добър господар на тази земя, когато неговият ред дойде. Това беше нейната задача. Тя знаеше, че би могло да се каже, че е завоювала място в аборигенската схема на света, онази, която те наричаха „сънуване“.

Дали те все още сънуваха нейната съперница, след всичките тези години? Труди и нейният син, единственият й син, също като Джон? Или само втората съпруга беше обречена винаги да сънува своята предшественица, бленувайки напразно, че Господ на нея е дал онова нежно тяло, бяло като крина на Мадоната, онази приказна коса, черна като абанос и устни, алени като кръв, онези елегантни дълги ръце, онзи вид на презрителна самоувереност и светска отвореност, които тя беше видяла в портрета на съпругата на Филип, когато за първи път дойде в къщата — портретът, който беше изчезнал, когато той я доведе тук, и повече никога не се появи…

Достатъчно! Хелън обви тялото си с ръце, за да спре треперенето, което не се поддаваше на волевия й контрол.

На какво прилича това? бичуваше се тя. Овладей се! Филип, Джон и останалите мъже само след няколко часа ще се завърнат от събирането на стадата и очакват царско посрещане, хеликоптерът от Сидни също трябваше да пристигне всеки момент, товар от допълнителни усложнения, а тя стоеше тук и броеше мухите?

Над главата й кръжеше самотен орел, очертавайки големи, проблясващи кръгове, провлачвайки своя дрезгав писък, като изоставено дете. Тя прокара ръка през правата си, гъста руса коса, стигаща до кръста й, и се опита да си спомни какво трябваше да направи най-напред. „Влез във форма! — смъмри се тя. — Стегни се и се захващай за работа!“

Но продължаваше да трепери и още й беше студено, въпреки прашната горещина. Далечно пърпорене на перки откъм хоризонта възвестяваше пристигането на хеликоптера. Но когато след известно време неговата тъмна сянка премина със зловещ трясък, като някаква граблива птица над достолепното колониално стопанство, слабата, но стройна русокоса фигура все още стоеше прегърбена на верандата, макар отдалечена на милиони мили разстояние оттук.