Жан-Пол Дидиелоран
Останалата част от техния живот (7)

Седем

Както често се случваше, Мадлен Коло вече беше излязла от входа на сградата си при пристигането на Манел и куцукаше по тротоара нагоре по улицата с дамска чанта през рамо. Трътлеста, близо деветдесет килограма, тя напредваше с клатушкаща се походка, натъпкала тялото си в шлифер, който беше твърде тесен за нея. Младата жена побърза да я настигне, за да я подслони под чадъра си и да поеме тежестта на плетената кошница от ръката й.

— Мадлен, колко пъти да ви повтарям, че трябва да ме изчакате? Наистина не мислите.

Старата дама владееше изкуството да кара домашната си помощничка да се разтапя с онзи израз на бито кученце, който придобиваше при всеки неин упрек. Мадлен отново не успя да устои пред разкаяната й физиономия. Въпреки напредналата възраст, наднорменото тегло и ревматизма, във вятър, сняг или дъжд, както днес, за Мадлен Коло беше въпрос на чест да отива всеки ден до кварталната бакалия, която бе на по-малко от петстотин метра от дома й. Беше толкова упорита, колкото мила и сдържана, никой и нищо не можеше да я отклони от тази свещена мисия: да отиде до „Максини“, „Макси избор, мини цени“. Старата жена всеки ден изживяваше удоволствието да прекрачи прага на магазина, придружавана от домашната си помощничка, чиято задача беше да я следва като сянка с кошницата за покупките. Операцията никога не продължаваше повече от четвърт час, колкото да купи едно-друго, за да изкара деня до утрешното пазаруване. „Не знам как да го обясня — беше споделила веднъж с Манел, която я разпитваше за странното й пристрастяване. — Но ми помага, разбирате ли? Преди ходех в църквата за малката меса сутрин, но вече в квартала няма нито служби, нито кюре. Затова се задоволявам с «Максини». По пътя към църквата е и винаги е отворено. Не знам защо, но ме успокоява да виждам добре заредените и подредени както трябва лавици. В неделя, когато е затворено, не съм на себе си. Натъжавам се и денят ми се струва много по-дълъг. Познавам много вдовици, които този ден ходят на гробищата да видят покойния си, но аз нямам нужда да говоря пред парче полиран гранит, за да ми отвърне моят Мечо. Не обичам гробищата и не обичам неделите“, бе завършила тя.

Бакалията „Максини“ внушаваше изобилие. Тесните проходи усилваха това впечатление, всеки квадратен сантиметър беше използван максимално. Един странен феномен не преставаше да интригува младата жена — накуцването на Мадлен Коло сякаш изчезваше, когато тя се разхождаше между претъпканите рафтове. Днес отново стъпките на старицата станаха по-пъргави, докато се впускаше към дълбините на магазина. Мадлен се задоволи да купи само една телешка пържола, кутийка ремулада с целина, литър портокалов сок и четири натурални йогурта. В „Максини“ имаше само една каса, зад нея стоеше или Бусуф, вечно усмихнат студент, който обожаваше да се шегува, или управителката, навъсена слаба жена на неопределена възраст, вечно облечена в избеляла розова престилка. В рулетката на „Максини“ имаше само две гнезда: усмивката на Бусуф или розовото на управителката. Днес се падаше розовото.

— Тринайсет евро и двайсет и осем сантима — обяви шефката от висотата на табуретката си на колелца.

Сумата отекна като присъда. Мадлен зарови трескаво в ръчната си чанта, но трябваше да признае очевидното: беше забравила портмонето си вкъщи. Паниката, която се изписа на лицето й, трогна Манел.

— Няма нищо страшно, Мадлен, ще ми ги върнете после — успокои я тя и подаде кредитната си карта на касиерката.

— Съжалявам, но магазинът не приема плащания с банкова карта под петнайсет евро.

Беше изречено с тон, който подсказваше, че няма място за никакви дискусии. Цифрите светеха на екранчето на касата: Едно три точка две осем.

— Госпожа Коло идва тук всеки ден, не можете ли да направите изключение?

Жената почука с костеливия си пръст по картончето, залепено със скоч на корпуса на касата: „Банкови карти се приемат за покупки над петнайсет евро.“ Лепенката беше пожълтяла от старост, картонът беше покрит с петна. Домашната помощничка се вгледа в името, избродирано на престилката на бакалката, преди да продължи да настоява:

— Вижте, Гислен, нямам пари в брой, наистина ли не можете да направите изключение?

Не, Гислен явно не можеше. Главата й се клатеше наляво-надясно, а устата й издаваше безкрайни ц-ц-ц-ц-ц. „Автоматична поливалка“ — помисли си Манел.

— Няма нищо — избъбри потресената Мадлен, която не знаеше какво да мисли.

Никога не й се бе случвало да се връща от „Максини“ с празна кошница.

— Има, и още как — разгневи се младата жена.

Уикендът не бе успял да попие умората и тя не беше в настроение да позволи на някаква скелетоподобна мегера да й вгорчава съществуването. На последното събрание на екипа отговорникът пак бе напомнил, че индивидуалните инициативи не са забранени, стига, разбира се, ситуацията да го изисква. Ситуацията го изискваше. Госпожа Калкулатор искаше минимум от петнайсет евро и Манел щеше да й го даде. Тя огледа бурканите с бонбони и стойката с близалки до касата. Имаше лакомства във всякакви цветове и форми. Желирани, лимонени, дражета, фондани, за дъвчене, за смучене, за топене върху езика. По два, три, четири или пет сантима за най-скъпите.

— Как беше кръвната ви захар при последните изследвания, Мадлен? — попита Манел.

— Нормално. Холестеролът ми е малко повишен, но захарта е наред.

— Добре. Ще ни сложите бонбони за евро и седемдесет и две, ако обичате, Гислен, благодаря. Аз ви черпя — добави домашната помощничка към Мадлен, чиито очи заблестяха в предвкусвано на удоволствието.

Касиерката вече беше заровила щипката в най-близкия буркан, за да извади пълна шепа ролки от лакрица, по пет сантима парчето. Младата жена я спря:

— Чакайте, не от тези. Ще сложите десет „Тагада“ с ягоди, четири с банан… още… три „Бублиц“. Ще вземем също пликче „Каренсак“, пет бонбона „Кока“, така… а, „Крокодилите“, „Крокодилите“ са вкусни, сложете ни осем „Крокодила“.

Ръката на търговката се мяташе от един буркан до друг, отвинтваше и завинтваше капаците според инструкциите. Манел за миг престана да изрежда.

— Докъде стигнахме? — попита превзето. — Не е всичко, но трябва да внимаваме да не надхвърлим.

Управителката пробяга нервно с пръсти по калкулатора и съобщи:

— Станаха деветдесет и пет сантима.

Няколко клиенти вече започваха да пристъпват и да пухтят зад гърба на Манел за нейно най-голямо удоволствие.

— Сложете ни още четири „Дражибю“, шест „Щрумпф“, два „Кокоба“, един „Асидофило кола“ и… две желета „Омлет“. Не, чакайте, не, дайте само един „Омлет“ и едни „Зъби на Дракула“. Колко прави това?

Бутоните затракаха. Опашката беше набъбнала с още няколко клиента. Бунтът назряваше.

— Повреда ли има?

— Какво става?

Манел се извърна и предложи на нетърпеливите повдигане на рамене, за да изрази съжалението си.

— Едно евро и осемдесет и осем — възкликна истерично госпожа Калкулатор.

— Надхвърля — отбеляза младата жена и я накара да замени един „Кокоба“ и два „Крокодил“ с един „Бублиц“, за да си поиграе на „сметката е точна“.

Костеливата ръка грабна нетърпеливо кредитната карта и я пъхна в четеца. Когато си тръгваха, Манел остави пред касиерката желираните „Зъби на Дракула“ и я дари с най-очарователната си усмивка.

— За вас. Ще ви отиват чудесно.

Мадлен се спусна по улицата редом с домашната си помощничка, здраво притиснала към гърдите си торбичката с лакомства. Когато стигнаха благополучно, тя докуцука до креслото си и се отпусна в него с въздишка на задоволство. От кухнята, където прибираше покупките, Манел прие като подарък детската усмивка, озарила лицето на старата жена, когато извади първата ягодка „Тагада“.