Жан-Пол Дидиелоран
Останалата част от техния живот (40)

Четирийсет

От известно време на Марсел Мовиние му се струваше, че поведението на неговата домашна помощничка се е променило. Състоянието на постоянно раздразнение, което преди докарваше Манел Фланден до ръба на бунта и изпълваше със задоволство стареца, беше отстъпило място на обезпокоително спокойствие. Тя продължаваше да изпълнява задачите от списъка на карирания лист, без да мърмори пред обзетия от съмнения възрастен човек, който започваше да се пита какво ли означаваше това привидно покорство. Тази сутрин още нещо не беше наред в обстановката, а той не успяваше да долови какво бе то. Все пак в началото поведението на младата жена не бе му се сторило по-различно от предишните дни. Както си имаше навик, беше затръшнала вратата на влизане, беше му креснала от коридора едно „Спокойно, аз съм!“, което можеше да събуди и мъртвите, беше дошла да го поздрави в хола, както го правеше пет пъти седмично, беше прегледала задачите за деня, очакващи я на кухненската маса, после бе отишла да изпразни нощното му гърне в тоалетната и да изплакне обилно емайлираната му повърхност. Но имаше нещо различно, старецът го усещаше, неприятно като камъче в обувката, което будеше у него все по-засилващо се неразположение. Затвори вестника и се заизвива в креслото си. Никога преди седалката не беше му се струвала толкова неудобна. Дали не трябваше да приеме това неразположение като лоша поличба? В крайна сметка убеди сам себе си, че госпожица Фланден, домашна помощничка по професия и патентована крадла, както всички останали, беше убеден в това и скоро щеше да го докаже, бе решила да премине към действия и да лиши беззащитното старче, каквото бе той, от неговата банкнота от петдесет евро. Само при мисълта за парите бдителността на стареца се изостри и той повече не откъсваше очи от телевизора, който му служеше за контролен монитор.

Днес беше скрил банкнотата в микровълновата фурна, уверен, че и най-хитрите мишки все някой ден не устояват на изкушението. През тъмното стъкло по-скоро се отгатваше, отколкото се виждаше, банкнотата, разстлана върху въртящата се подложка. След като разтреби спалнята, пусна пералнята и измете коридора, младата жена се върна в кухнята, като си тананикаше. „Пее най-добре, който пее последен“ — каза си старецът. С помощта на дистанционното, поставено на коленете му, той превключи на камера номер три. Както беше отбелязал със ситния си почерк в списъка със задачи между измитане на коридора и изпразване на миялната, старият видя домашната си помощничка да се захваща с почистване на кафеника, който стоеше вдясно от микровълновата фурна. В първия момент си каза, че клопката няма да подейства, че тя щеше да забърше съдината, без дори да погледне към фурната, но специфичният звук, който издаваше вратичката й при отваряне, му падна като балсам на сърцето. Тя бе намерила парите! Вперил очи в монитора, Марсел не пропускаше нищо от жестовете и действията на Манел. Тя се извърна за миг така, че се виждаше само гърбът й. И тогава се случи онова, което бе очаквал винаги. Повече усети, отколкото зърна ръката да се мушва бързо в джоба на престилката, преди да отекне сухото изщракване при затварянето на вратичката. Звукът на капан, който щраква зад плячката си, каза си старецът с възторг. През цялото време, докато изпразваше миялната машина, младата жена си тананикаше. Редеше думите на „Пускам, пускам кърпа…“ с нежен и топъл глас, какъвто старецът никога не бе чувал от нея и се въртеше из кухнята сред потракването на съдовете. Още повече от странния избор на тази броилка го разтревожи това, как неговата спътничка в живота предизвикваше с поглед камерите между два стиха. Тук нещо намирисваше. И още как. Но тя му беше паднала в ръцете. Записите бяха достатъчно красноречиви, за да я изправи пред нейните началници и да разобличи клептоманските й склонности.

Тази сутрин Марсел Мовиние не си направи труда да погледне хронометъра си, за да се увери, че фактурираните от социалните служби четирийсет и осем минути наистина са изтекли. Едва дочака Манел да излезе и се затътри към кухнята. Там побърза да отвори вратичката на фурната. Без да може да повярва, старецът впери поглед в мрачната паст на микровълновата фурна, зяпнал от изумление. Банкнотата от петдесет евро със сериен номер U18190763573 беше изчезнала. На нейно място лежеше, добре изгладена върху подложката, друга банкнота, която той хвана с треперещи пръсти и взе да я оглежда от всички страни. Подуши я, размачка я, погледна я срещу светлината. Цифрата върху чисто новата банкнота се простираше над барокова арка. Гледката заплува пред очите му. Сто евро. Сто евро, които изгаряха възглавничките на пръстите му. Остави банкнотата там, където я бе намерил. Главата му кипеше. Въпросите се блъскаха в главата му. Защо го беше направила тази кучка? Изведнъж осъзна, че не можеше да разполага с тази сума както си пожелае. Банкнотата не му принадлежеше изцяло, принадлежеше и на двамата. Петдесет на петдесет. Марсел Мовиние изруга. Младата домашна помощничка го бе хванала в собствения му капан. Едва сега онова, което го бе дразнило още отначало, което не бе успял да определи, се наби в очите му: тази сутрин, когато влезе да го поздрави, Манел Фланден за първи път му се бе усмихнала.