Жан-Пол Дидиелоран
Останалата част от техния живот (4)

Четири

Стаята беше потънала в изкуствен здрач. Натрапчивата характерна миризма, която понякога нападаше ноздрите му, когато влизаше в някой дом на покойник, тук бе недоловима. Амброаз остави куфарчетата на пода, светна плафона и разтвори завесите, за да нахлуе максимално възможната светлина в стаята. На един стол бяха подредени грижливо костюм, риза, вратовръзка и бельо. На земята бяха оставени току-що лъснати обувки. Тялото лежеше в средата на леглото. Около шейсетте, едро телосложение.

Над деветдесет килограма, прецени на око Амброаз и се смръщи. Гърбът му пак щеше да бъде подложен на тежко изпитание. Мъжът имаше физиономия на бонвиван. Трябваше да бъде нащрек. Както се бе убеждавал многократно, любителите на добрия живот често се оказваха лоши мъртъвци. Широко разтвореното горнище на пижамата разкриваше тъмни петна по хълбоците на мъжа. Цианозните уши и ръце вече бяха придобили красивия оттенък на касис. Амброуз съблече сакото, сложи бялата си престилка, покри с предпазна маска долната част на лицето си и нахлузи латексови ръкавици. Разгъна мушамената погребална постилка вдясно от покойника и претърколи тялото върху нея. Трупното вкочаняване вече беше настъпило и втвърдило крайниците и челюстта. Да се пречупи сковаването на мускулите бе първата работа, която трябваше да се свърши. Амброуз сграбчи едната ръка, вдигна я назад към рамото и натисна с цялата си тежест, за да я препъне в лакътя. Хвана дланта, изпъна и върна гъвкавостта на пръстите. Направи същото с другата ръка, а после се зае с долните крайници. През цялото време се вслушваше в тялото, прокарваше поглед по повърхността на трупа, внимаваше за най-малкия детайл. Сърдечен масаж, заключи младият човек при вида на посинялата зона, простираща се на равнището на гръдната кост. Възстанови подвижността на долната челюст. След това Амброаз обхвана с ръце тялото, за да го повдигне, колкото да отстрани горнището на пижамата. Последно танго, приятелю, обичаше да казва на прегърнатия така покойник неговият бивш наставник, който го бе научил на всичко, наричаният с топлота в погребалните среди метр Танато. „Ние сме просто илюзионисти, Амброаз“, повтаряше му той. Нищо друго, освен фокусници, които трябва да накарат хората да повярват, че всичко замръзва в момента, когато удари смъртта. Глупости. Животът не спира да расте със смъртта, напротив. Той се храни с телата, никога не приключва с тях. Ако не сме ние, той ще превърне всяка останка в гадост. Ние сме там, за да изсмучем неговото инвазивно присъствие и да го отблъснем, както се отблъсква настъпваща армия. За да го преследваме и до най-малкия орган, а после да го прогоним и да заключим портите, за да отложим неизбежното разпадане на плътта. „Магьосници, млади падуан^[2], палеше се той с гордост, такива сме ние, нито повече, нито по-малко от магьосници, които имат трудната задача да превърнат труповете в кротко заспали хора.“ След като съблече изцяло покойника, Амброаз отвори куфарчето с комплекта за аспирация, който съдържаше смукателна помпа, найлонови джобове и колектори. Отиде да напълни банка с вода и подготви течността за инжектиране, като добави консервант на основата на формалин. Получената течност беше в красиво крещящо розово. Постави електрическата помпа на леглото и сложи банките за вливане и за пункция между краката на мъртвеца. Извади инструментите от куфарчето и ги подреди върху подноса от неръждаема стомана, отряза две връзки за стягане, вкара канюлата в маркуча, приготви памучни фитили и взе две прозрачни капачета за очи. Амброаз обичаше тези предварителни приготовления, предхождащи действието. Хората не трябваше никога да виждат оборудването. Това беше златно правило, както и никога да не присъстват на процедурата. Светът на живите нямаше място тук, когато той пристъпваше към действие. Бившият му учител беше прав. Той беше фокусник и като всеки фокусник не биваше да разкрива трикове си. С помощта на памук, напоен със спиртен и хидратиращ разтвор, пристъпи към почистването на носа и очите, преди да плъзне под клепачите капачетата, чиито издадености трябваше да задържат очите затворени. Разтри с крем за масаж бузите и ушите на покойника. С помощта на скалпел Амброаз направи разрез от няколко сантиметра в основата на врата, за да разкрие артерията, като внимаваше да не нарани съвсем близката югуларна вена, изпълнена с кръв. Щом втъкна канюлата в артерията и я закрепи със скобата за захващане, той включи електрическата помпа, която забръмча тихо и започна инжектирането. Скоро вените отново набъбнаха. Той масажира старателно ръцете, бузите и ушите, за да улесни проникването на течността. Все така въоръжен със своя скалпел, младият мъж направи втори разрез, съвсем малък, между пъпа и гръдната кост, разрез, през който вкара края на дренажната тръба, свързана към системата за изсмукване. След като вля два литра консервираща течност в организма, Амброаз с помощта на троакар перфорира сърцето с плавно и точно движение, за да изтегли кръвта, която потече веднага в гъста струя в събирателния джоб. Той поднови вливането. Още веднъж се случи чудо, красиво като изгрев, който идва, за да прогони нощта. Петната избледняваха, кожата си връщаше розовия тен, цианозата на бузите и ушите изчезваше като с магия, докато формалинът изтласкваше кръвта. Лицето, разкривено досега от смъртта, омекна и се отпусна в някакво подобие на спокойствие. Облекчение, че вече е намерил покой във вечността, помисли си младият мъж. Отново с помощта на изсмукващата тръба Амброаз сондира органите един по един, за да всмуче излишъка от хемоглобин, урина и газове, които се намираха там. Бъбреците, белите дробове, пикочният мехур, стомахът, благодарение на опита си младият балсаматор разбираше точно в кой орган прониква по плътността по време на перфорацията. Амброаз спря помпата. Тишината винаги го стряскаше. Той се усмихна зад маската си. Мъртва тишина. След това обтурира ноздрите и гърлото, като вкара дълбоко памучни фитили и се зае да стегне челюстите чрез зашиване с помощта на извита игла. По-малко от минута по-късно невидимата нишка, виеща се между долната челюст, небцето и носната преграда, скова челюстите. „Още един, който няма да говори“, имаше навика да заключава метр Танато след всяко зашиване на уста. Амброаз отстрани канюлата за инжектиране и заши входната точка. Взе флакона, съдържащ течност за кухината, включи го в тръбата, свързана с троакара, и вдигна флакона над главата си. Подчиняваща се на закона за гравитацията, течността се вля в тялото, за да се разпространи дълбоко в органите. Щом половин литър продукт се разпръсна из вътрешностите, Амброаз отстрани изсмукващата тръба, която избърса внимателно, и запуши с памучен фитил мястото на разреза. Жестове на монтьор след прочистване на двигател, помисли си той.

Младежът избръсна внимателно бузите и брадичката на покойника. Изми тялото с кърпа, напоена с разтвор за дезинфекция, подсуши го и подхвана с него нов танц, за да го облече. В продължение на почти десет минути Амброаз се бори с деветдесеткилограмовия мъж, като пъшкаше от усилието, обръща го, повдига го, накланя го. Завърза обувките, закопча сакото, оправи вратовръзката, колкото можеше, после среса косата. Подобно на художник пред творбата си, направи крачка назад и след един последен поглед леко нанесе на дясното ухо, по-тъмно от другото, дискретен слой фон дьо тен. Нагласи отново яката на ризата, намести възела на вратовръзката и приглади гънка на сакото. Докато грижите за консервирането оставаха завинаги невидими за хората, външният вид на покойника представляваше върха на айсберга и трябваше да се внимава никакъв детайл, дори най-безобидният, да не се превърне в заплаха за цялата постройка.

Погребалната постелка беше подгъната под тялото и от двете страни. Служителите на агенцията щяха да я използват при поставянето в ковчега. Издърпа завивката до равнището на пъпа. След като кръстоса ръцете на мъртвия на гърдите, Амброаз закрепи между пръстите му стръкчето момина сълза, оставено на нощното шкафче. Прибра в куфарчетата инструментите, флаконите от използваните продукти, джобовете, съдържащи телесни течности, и торбичката за отпадъци, в която пъхна ръкавиците и маската. След като замени престилката със сакото си, един час и двайсет минути след влизането в стаята, Амброаз излезе, за да покани семейството на представянето на тялото. Присъдата дойде от устата на най-голямата дъщеря. „Колко е красив баща ми“, възкликна тя и окъпа челото на покойника със сълзите си, докато го целуваше. За пореден път фокусът се бе получил. Балсаматорът си взе довиждане възможно най-дискретно, без да остави повече следи и спомени за преминаването си като призрак. Призрак, чийто телефон вибрираше в джоба на панталона, за да го информира за следващата му мисия.