Жан-Пол Дидиелоран
Останалата част от техния живот (35)

Трийсет и пет

Човекът на науката изпрати Самюел да му вземат кръв в лабораторията на клиниката. Щяха да получат резултатите следобед. В същото време нареди на аптеката в сутерена да приготвят необходимите медикаменти, за да се започне възможно най-скоро терапията.

— Така, след няколко минути ще бъдат на разположение на рецепцията с подробни инструкции за приема, които трябва да се следват буквално, и кратка бележка за лекуващия лекар. Първи прием веднага, няма време за губене. Ех, от цяла вечност не съм практикувал така — усмихна се доволният Анри Ларние. — Беше малко неочаквано, трябва да призная, но пък ми напомни за годините като интернист.

За първи път Амброаз долови носталгия в гласа на баща си, може би носталгия по онези времена, когато нобелистът още не бе изместил лекаря.

— Не мога да остана — продължи специалистът и погледна часовника си, — имам да подготвям доклад, но ви каня да хапнете тук, ако желаете. Храната не е никак лоша, ще видите. А аз вече се чудя какво да правя с всички талони за храна, на които имам право всеки месец.

Анри Ларние остави на масата въпросните талони и си взе довиждане с компанията, но накрая отново увери стареца:

— Ако ние сме прави, господин Дински, всичко ще влезе в ред бързо, не се безпокойте.

Амброаз се усмихна. Беше забравил този забавен навик на баща си да употребява „ние“, когато имаше предвид себе си, навик, придобит от безбройните научни публикации, където често е прието да използваш първо лице множествено число, за да говориш за автора.

Когато той си тръгна, Манел и Амброаз се спогледаха с нов огън в очите, запален от надеждата. Ема Безюше и нейният прощален коктейл бяха останали някъде далеч. Старецът щеше да живее. Този ден, който трябваше да е последен, щеше да бъде второ раждане. С обичайната си практичност Бет върна всички на земята:

— Трябва да си сервираме, преди да се натрупат много хора. Пладне е и започнаха да идват.

— Вървете — нареди младежът. — Вземете ми каквото решите, аз отивам на рецепцията, за да видя дали лекарствата са там.

Амброаз се върна, притиснал към гърдите си пликчето с безценните кутийки кортикостероиди. Като следваше предписанията на Анри Ларние, Манел извади три дражета и ги постави пред Самюел. Старецът старателно глътна хапчетата едно по едно с помощта на чаша вода, окуражаван от своите ангели-пазители. Ангели-пазители, които се нахраниха бързо и с апетит, освободени от бремето, потискащо ги от сутринта. Когато тръгваха, Амброаз подхвърли ключовете на Манел и се извини.

— Чакайте ме във фургона, ще дойда след пет минути.

Пренебрегна асансьора и се изкачи, като вземаше стъпалата по две, до третия етаж. Не беше благодарил на баща си, че им отдели малко от скъпоценното си време. Искаше най-вече да го прегърне, да го прегърне така, както синът трябва да прегръща баща си, когато се разделят. Плахото почукване по вратата остана без отговор. „Татко?“ Той влезе. Кабинетът беше празен. И тогава видя. И в мига, в който откри убежището на Анри Ларние, всички предубеждения към великия човек, трупани през годините, за егоцентризъм, високомерие, студенина, безчувственост, бяха заличени, пометени от онова, което се разкри пред очите му. Навсякъде около него, закачени по стените, изложени върху рафтовете на библиотеката, подредени върху плота от акажу на бюрото, имаше снимки на Амброаз и майка му. Амброаз като бебе в прегръдките на младата жена, Амброаз като дете, играещ си със стетоскоп, майка му по бански край басейна, ослепителна под слънчевите лъчи, Амброаз като юноша, свирещ на китара, Амброаз до елхата, разопаковащ подаръците си, Сесил с Амброаз на коленете, разгадаваща първите му думи, Амброаз с влачещата се по земята бяла престилка на баща си, Сесил, потънала в четене на „Пътуване до края на нощта“. Светилище, кабинетът на Анри Ларние беше не друго, а светилище, посветено на неговите призраци — на жената, която бе обичал, и на сина, който му се бе изплъзнал. Младежът закри устата си с ръка, когато огледа библиотеката. Не бе подозирал нито за миг, че баща му би се заинтересувал някога от неговата работа. Но там имаше, подредени грижливо на централната лавица, множество трудове, посветени на изкуството на танатопраксията и на занаята на балсаматора. Книги, някои от които бяха съвсем скорошни, посветени на последните новости в професията. Поразеният младеж написа номера на мобилния си телефон на един лист и го остави на подложката с молба баща му да се обади, щом получи резултатите от изследванията. После добави в долния край онези думи, които не се произнасяха никога, думите, оставащи заседнали в гърлото поради свян, думи, понякога изтръгващи се край катафалката, когато вече е твърде късно, думи, които струваха повече от всякакви прегръдки. Твоят син, който те обича.